Джек Лондон
Чудото на жената (10)

Джек Лондон
Чудото на жената (10)

X.

Димъ тихо се събуди, безъ да се помръдне. Малки топли пръсти докоснаха бузата му, плъзнаха се до устнитѣ му и нѣжно ги притиснаха. После една кожа, пропита съ външния студъ го помилва и ухото му долови шепота на една само дума: Елате!

Той седна предпазливо и се вслуша. Нощниятъ концертъ на кучетата — вълци въ лагера бѣше започналъ, но, въпреки шума, той чу, близу до себе си, лекото равномѣрно дишане на Снасъ.

Лабискви го дръпна изведнъжъ за ръката и той разбра, че тя го канѣше да я последва. Той взе обувкитѣ и чорапитѣ си и излѣзе на снѣга по мокасини. Като излѣзоха вънъ отъ свѣтлината на гаснещия огънь, тя му направи знакъ да се облѣче, и докато той вършеше това, тя се върна въ палатката, дето спѣше Снасъ.

Напипвайки съ пръсти стрелкитѣ на часовника, Димъ разбра, че бѣше единъ часа сутриньта. Температурата бѣше сравнително мека — около десеть градуса подъ нулата. Лабискви скоро се върна и го поведе презъ тъмнитѣ пѫтеки на заспалия лагеръ. При все, че се мѫчеха да заглушатъ стѫпкитѣ си, замръзналиятъ снѣгъ скърцаше подъ краката имъ, но шумътъ се губѣше въ кучешкитѣ виения.

— Сега можемъ да приказваме, — каза тя, когато и последното огнище остана на половинъ миля задъ тѣхъ.

Тя стоеше срещу него, освѣтлена отъ звездитѣ. Едва тогава той забеляза, че тя държи въ рѫцетѣ си товаръ и съ пипане позна скитѣ, една пушка, две кутии съ патрони и покривкитѣ за спане.

— Всичко приготвихъ, — каза тя, като се засмѣ доволна. — Трѣбваха ми два дена да напълня скривалището. Има месо, брашно и кибритъ. Взехъ и ски. Тѣ сѫ практични за замръзналия снѣгъ. О! азъ знамъ да вървя по снѣговетѣ и бързо ще напредваме, любовь моя!

Димъ мълчеше. Изненаданъ бѣше отъ това, че тя бѣ подготвила бѣгството му, но решението й да върви съ него надминаваше всичкитѣ му очаквания. Въ тоя моментъ бѣше неспособенъ да изработи планъ за дѣйствие и се ограничи да я освободи полекичка отъ товара. После я прегърна и я притисна силно до гърдитѣ си; но още не знаеше на какво да се реши.

— Богъ е добъръ, — пошепна младото момиче, — той ми изпрати единъ любимъ.

Обаче Димъ нѣмаше смѣлость да й каже, че иска да тръгне самъ. Преди да й отговори, той видѣ мислено да се клатушкатъ и рухватъ всичкитѣ му спомени за блѣстящия свѣтъ и слънчевитѣ мѣстности.

— Да се върнемъ назадъ, Лабискви, — каза той. — Вий ще ми станете жена и ще живѣемъ за винаги съ племето на Еленитѣ.

— Не! Не!

Тя поклати глава и цѣлото й тѣло, въ прегръдкитѣ на младия човѣкъ, сякашъ протестираше противъ това предложение.

— Азъ зная какво правя. Много мислихъ. Съжалението за свѣта ще ви обземе и ще разкѫсва сърдцето ви презъ дългитѣ нощи. Четири Очи отъ това умрѣ. И вий ще умрете. Хората, които сѫ познали свѣта, искатъ пакъ да го видятъ. А азъ не искамъ да умрете. Ний ще преминемъ снѣжнитѣ планини презъ южния проходъ.

— Слушайте ме, мила, — настоя той, — трѣбва да се върнемъ въ лагера.

Тя закри устнитѣ му съ рѫка, за да му попречи да каже нѣщо повече.

— Обичате ли ме? Кажете, че ме обичате!

— Да, обичамъ ви, Лабискви, моя чудна приятелко.

Рѫкавицата на младото момиче отново се сложи полека на устнитѣ му, като преграда на всѣка друга дума.

— Ще отидемъ въ скривалището, — каза тя рѣшително. — То е на три мили отъ тука. Вървете следъ мене!

Но той не мърдаше и тя напраздно го дърпаше за рѫката — не можеше да го поклати. Обзе го желание да й разкрие всичко за жената, която обичаше отъ другата страна на южния проходъ.

— Ще сгрѣшите много, ако се върнете назадъ! — каза тя най-после. — Азъ… азъ съмъ само една дивачка и свѣтътъ ме плаши; но още повече ме е страхъ за васъ, отколкото за мене. Нали виждате, това, което ми казахте се сбъдна. Азъ ви обичамъ повече отъ всичко на свѣта, повече отъ самата мене. Сърдцето ми е пълно съ мисли за васъ, блѣстящи и безбройни, като звездитѣ, не сѫществуватъ думи, съ които да ги изразя. Какво да ви кажа? Тѣ сѫ тука… вижте!

Както говореше, тя извади едната си рѫкавица, хвана рѫката му, пъхна я подъ топлата си горна дреха, сложи я на сърдцето си и силно я притисна. Въ заобикалящето ги мълчание, той чу бързитѣ удари на сърдцето й и знаеше, че любовьта оживява всѣко отъ тия туптения. Тогава нѣжно, съ едва забележимо движение, все още стискайки рѫката на Димъ върху сърдцето си, тя почна да пристѫпва по посока на скривалището. Той не можа да противостои повече. Почувствува се увлеченъ отъ сърдцето, което биеше въ шепата му.