Джек Лондон
Чудото на жената (3)

Джек Лондон
Чудото на жената (3)

III.

— Ето Разрошената Брада, изглежда, че знае кѫде отива, — промърмори изведнъжъ Кѫсиятъ; и той улови едно куче и изтри о козината му мазнитѣ си рѫце.

Бѣше сутринь и ергенитѣ закусваха съ еленово месо, което печеха на скара. Димъ забелѣза единъ дребенъ и слабъ човѣкъ, облѣченъ съ кожи, като кой да е другъ индиецъ, но който личеше веднага, че е отъ бѣлата раса; той вървѣше предъ една шейна и една група отъ десетина червенокожи. Димъ счупи кокала, който държеше и, смучейки топлия мозъкъ, наблюдаваше госта, който се приближаваше. Остри бакенбарди и червена, вече побѣлѣла коса, изцапани отъ пушъка въ лагера, покриваха по-голѣмата часть отъ лицето му, безъ да успѣятъ да скриятъ мършавитѣ, почти мъртвешки бузи. Но Димъ забелѣза широкитѣ му трептящи ноздри и широкитѣ му гърди — истински резервоаръ на кислородъ и жизненость и заключи, че тая мършавость съвсемъ не бѣше признакъ на болесть.

— Какъ сте? — каза човѣкътъ, като извади едната си рѫкавица и протегна голата си рѫка. — Името ми е Снасъ! — прибави той.

— А моето е Белю! — отвърна Димъ, който усѣщаше чудновато стѣснение подъ изпитателния погледъ на тия черни очи.

— Имате доста за ядене, нали?

Димъ кимна утвърдително и се зае пакъ съ кокала, но мъркането на шотландския говоръ бѣше чудно приятно за ухото му.

— Порциитѣ сѫ просташки! — подзе Снасъ; — обаче рѣдко оставаме безъ храна и тя е по-здрава отъ подправената храна въ градоветѣ.

— Виждамъ, че не обичате градовете! — каза Димъ просто за да поддържа разговора.

Но биде изненаданъ отъ промѣната въ държанието на Снасъ. Стори му се, че тѣлото му се свива и трепери, като докоснато усетливче. После реакцията на една дива воля се прояви въ погледа му, въ който можеше да се прочете умраза, смѣсена съ неизмѣрима скръбь. Снасъ се обърна бързо, после се овладѣ, изправи глава и каза нехайно:

— Ще се видимъ пакъ, господинъ Белю. Еленитѣ пѫтуватъ къмъ изтокъ, та трѣбва да отида напредъ да търся мѣсто за лагера. Утре вий всички ще дойдете.

— Той все пакъ е нѣщо, нали? — забелѣза Кѫсиятъ, като го гледаше да тръгва на чело на индийцитѣ.

Той пакъ изтри рѫцете си о козината на едно куче и тоя жестъ не бѣше неприятенъ на животното, ако се сѫди по начина, по който то облиза вкусната мазь.