Камен Калчев
При извора на живота (8)

III

Като си припомня само тези далечни години, и в съзнанието ми изплуват огромни червени слънца, които изгряват и залязват непрекъснато, разделени от краткотрайната лятна нощ, която прелита като сянка над земята. Кой ще върне съня на селското момче, живяло в преизподнята на един първобитен свят, уморено и разплакано?

Юнските дъждове напоиха земята. Тревите избуяха високо. Синорите зашумяха. Започнахме да косим ливадите и да прекарваме сеното вкъщи. Все по това време вретениха ечемиците, напираха нагоре и житата. Нивите на чичо Сава бяха пръснати навред из селската мера. И за да ги обиколим, трябваше да ставаме рано, преди още да са изгаснали звездите. Случвало се е понякога да ни свети месечината, докато се мъкнем с волската кола по черния път между гората.

Ние бяхме малки и слабички, захвърлени сред океана на безразличието, което идеше и от хората, и от природата. Впрочем може би тъй ми се струваше, защото бях далеч от мама и от добрата бабичка, която сега сякаш живееше някъде далеч през девет царства в десето.

Трещяха летните гръмотевици, светкавици опасваха небето, дъждове се изливаха над гората и над полето, бучаха мътни пороища, повлекли камъни и дървета. Понякога ми се струваше, че ще се продъни земята и ще изчезна заедно с воловете в разтворените бездни. Друг път ми ставаше весело и тичах под дъжда да ловя капките, шляпах из мътните вадички, надвиквах се с бурята. Старците ме съветваха да не стоя под дърветата, когато се святка, за да не ме тресне и да изгоря като въглен. Защото гръмотевиците падали по високите баири и по старите дъбове. След всяка буря чувах, че някъде се треснало и убило човек, поразило добитък, пламнали купни сено, кръстци жито. Слушах, широко разтворил очи, вайках се и жалех за пострадалите, сякаш бяха мои близки.

Когато преминеше дъждът, ние, пастирчетата, събличахме мокрите си дрехи, простирахме ги на поляната да съхнат на слънцето, играехме голи, както ни е родила майка ни, и дигахме врява като врабчетата, които също като нас бяха се измъкнали от стряхата. Слънцето отново се беше показало живо и здраво изпод буреносните облаци и радостта ни нямаше предели. Радваха се с нас и другите животинки, които се бяха скрили през време на бурята из хралупите и под шумата, изплашени от водата и гръмотевиците. Блестяха капки по листата на дърветата. Често пъти раздрусвахме клоните и капките тупаха като куршуми по земята и по нас и още по-весело ни ставаше. Чуден беше животът след бурята! Миришеше на колендро, лъхаше на прясна зелена шума, измита от дъжда. Пееха птици, прелитаха двойки гълъби, рееше се над усоето орел, чието гнездо се намираше в недостъпните скали над Янтра. Над ливадите се извиваше дъгата като венец, красива, многоцветна, весела. Казваха, че пиела вода от реката и който минел под нея, щял да стане момиче? Беше любопитно! Как ли може да се мине под дъгата? Искаше ни се и ние да пием от реката, да станем силни като гръмотевицата, да ловим светкавиците и да ги връщаме обратно, откъдето са дошли.

Дъжделивите дни преминаха. Облаците изчезнаха. Небето се изчисти, сякаш никога по него не са играли светкавици. Стана тъжно и пусто или както казваха започна да се пече хлябът.

Горещниците идваха след Петровден и траеха до края на юли. През това време небето посивяваше, като че го бяха посипали с пепел. Слънцето изгряваше и залязваше почервеняло и пареше отрано всичко, каквото му се изпречи. Бързо прегоряха тревите, пресъхнаха ручеите. Утихна и гората. И говедата започнаха да щръклеят.

Ще минат години. Аз ще порасна. Ще забравя пастирския живот, когато ми викаха: „Ей, момче, я завърни воловете! Тичай по-бърже!…“. Ще забравя може би и гръмотевиците и бурите. Няма да си спомням и за теглото, когато ставах рано, преди още да е залязла месечината зад баира, който се издига на запад от селото ни и го наричаме „Дива баба“… Всичко ще потъне в розовия облак на детството. И ще ми бъде може би весело да се ровя в миналото и да си почивам от старостта. Да, всичко ще отшуми и аз ще го забравя.

Ала знаете ли нещо за началника на пастирите, за господаря на полето и на горите, за селския пъдар, който ходи с дрянов кривак на рамото и с препасан на кръста волски рог? Чували ли сте как свири този рог в притихналата следобедна мараня? Гонил ли ви е пъдар през бодливи стърнища? Откарвал ли е добитъка ви в общинския капан? Свистял ли е кривакът му над главата ви? Вие сте момчета, родени в цивилизованата половина на века и едва ли знаете какво значи „селски пъдар“. Аз не завиждам на щастието ви. Всеки се е родил с късмета си, казваше някога чичо Сава. Вие не знаете какво значи частна собственост, парче земя, разделена с високи синори, нито сте чували нещо за бирника, за акцизния, който пристига скришом в село и дебне селяните дали ще варят ракия контрабанда. Вие дори не знаете, че е имало данъци за добитъка, за ракията, за житото, за нивите. Едва ли пък се сещате какво значи „общински капан“. За всички тия неща навярно пише в дебелата книга, която е озаглавена „Селски закони“, тълкувана добросъвестно от политическия приятел на баба, който умееше единствен в село да разплита сложната мрежа на законите. Ние винаги попадахме под ударите на „Селските закони“ и дядо Електрика със задоволство ни доказваше това. „Който иска да не го засягат законите, да се е родил цар“ — казваше той и никаква друга надежда не ни оставяше.

Аз попаднах рано под ударите на закона, защото нашият пъдар Гичо не обичаше слабите момчета, които не знаят да бягат и не умеят да се пазят. Пъдарят трябва да бие, а момчетата да бягат!

Откъде извираше тъмнината на варварството? Може би на хората им липсваха словесни средства, за да се убеждават един друг? Или нямаха време за разправии, когато юмрукът и тоягата са били винаги по-лаконични и по-убедителни? Все едно, ударите и грубите думи бяха вплетени в нашето всекидневие, както дивият повет около кошницата, и ако ги нямаше, щеше да ни бъде празно и неловко. Хората се псуваха и никой не се замисляше върху точното значение на мръсните думи, които произнасяха. Бедни хора!… Мнозина от вас вече лежат в гробищата и не знаят, че светът е станал малко по-добър, отколкото е бил някога във вашите години. Лежи някъде под земята, пак в това глухо и буренясало селско гробище, и Гичо — лека да му е пръстта! Дрезгавият му глас е заглъхнал завинаги, ръцете му са изтървали дряновата тояга и той сега лежи, прострял костите си в глинестата земя, и не знае, и никога няма да узнае какво е станало горе над него, на белия свят, дето изгрява и залязва слънцето и няма край животът. Всичко е отнесъл той със себе си. Само споменът за неговото време витае и се носи като бодливите тръни, които растат над запустелия му гроб с прогнилия дървен кръст. Не му се сърдя. И той е живял, както е можел. И него са го ругали и били като животните. Защото какво е получил той от живота? Една смачкана войнишка шапка с бяла кокарда. И войнишки брич. И цяла дузина гладни, дрипави дечурлига, загледани в празната му торба. Тичал е по кърищата да пази имота на хората, а когато вечер се е връщал по тъмно, изморен и пресипнал от викане, минавал е покрай кръчмата, дано някой се сети да го почерпи с ракийца. Едва ли някой се е съжалявал над прегорялото гърло… Стига му кладенчовата вода и царевичният хляб, който го чака вкъщи. Стига му! Той не заслужава повече.

Бяхме ожънали и превозили снопите на хармана. Някои вършееха с диканя, а други наемаха вършачката на Филчовия дядо и за един-два дена свършваха вършитбата. Чичо Сава имаше много кръстци, ала не рачи да вземе вършачката. Кара няколко дена с диканята, докато овършее ечемика, а за житото потърси друга вършачка от едно съседно село. Тази вършачка пристигна и покрай кръстците на чичо Сава овърша житото и на цялата махала наоколо. Това много ядоса Филчовия дядо. Още същата вечер той казал: „Кметът иска да ме подяда, ама ще му духна под опашката!“. И почерпил с ракия пъдаря, който стоял до него и го гледал в устата. Тая ракия може би няма нищо общо с моето нещастие, но аз винаги си я спомням като начало на бедите, които станаха по-късно. Пъдарят изпил ракията, обърсал мустаците си и си отишъл с изцъклени от удоволствие очи. А Филчовият дядо гледал мрачно отпреде си. За пръв път властта му се изпречвала на пътя…

Вършитбата мина. Замлъкнаха вършачките. Ширнахме говедата на воля по изгорелите стърнища. Започнахме да печем тикви и мамули. Задимяха огньове из полето. Замириса на есен. Аз дори забравих за Филчовия дядо, който беше казал, че ще духне под опашката на чичо Сава. А ето как събитията ми припомниха това, за което бях забравил.

Един ден ние се събрахме под Филчовата градина да печем тикви. Беше в началото на септември, когато над земята се разлива мекото слънце и над стърнищата и прегорелите ливади се развява тънка копринена паяжина. Въздухът е чист, прозрачен и телеграфните стълбове по шосето, което води за Търново, се виждат на цял километър. Наоколо е радостно. Хората са станали по-добри и по-сити. Гроздето се е наляло и зачервило. Орехите са натежали и зелената им обвивка сама се лющи и пада. Сините сливи вече са обрани, пекат ги в сушилнята на чичо Сава. Варят мармалади, правят сладко от тикви. Мирише на прегоряла захар, на дюли и на червени ябълки. Аз също съм сит. Гребенът ми се е зачервил, казва чичо Сава. И наистина кълчищните гащета са ми окъсели и горното копче, с което ги закопчавах, се е откъснало и отхвръкнало нанякъде и сега ходя препасан с една връв. Очите ми са станали черни като къпините и лъскави, блестят на слънцето като огледалца. Аз често се заглеждам в герана, когато водя вода, и се плезя от удоволствие. Есента е била винаги щастливо време. Не само защото има грозде и печени тикви. Това, разбира се, е важно. Ала важно е и другото, което ме прави весел и радостен — че аз скоро ще се освободя от чиракуването и ще се завърна вкъщи по-богат. Ще донеса един кат дрехи и чифт сандали, които ще си поръчам при господин Ръцев, собственик на обущарница „Волга“ в Търново.

С тия мисли аз посрещах есента и от нищо не се боях. Минчо усещаше моето скорошно забогатяване и не смееше да ме ядосва. Понякога идваше на полето да гледа как печем тикви и мамули и си похапваше заедно с нас. При това слънцето не грееше вече тъй силно и можеше да се ходи под него без опасност. Понякога кметицата поверяваше на Минчо козата да я пасе и да не се шляе без работа из полето. Минчо водеше козата подир нас с едно дълго въже, което беше завързал за рогата й. Филчо често минаваше с конете покрай нея и я плашеше. Ала Минчо не се отказа да идва с нас, защото в тия есенни дни беше чудно на полето.

Под градините започваха стърнищата. Там ние се заигравахме, защото наблизо минаваше едно изворче с бистра вода, което наричаха „Османовия кладенец“. Наоколо имаше зелена трева за добитъка, високи дървета и една круша, в хралупата на която се бяха настанили стършели.

Филчо реши да запушим дупката на стършелите и да ги задушим. Това беше много интересно и ние дълго обмисляхме как да изпълним трудното предприятие. Разбира се, това не беше случайно хрумване. Причина бяха пак стършелите, защото през цялото време, докато печахме тиквата до извора, те летяха покрай нас и заканително бръмчаха. Това най-много дразнеше Филчо. И той реши да ги унищожим.

Трудно ми е да опиша дългата и сложна битка между пастирчетата и стършелите. Най-напред ние запушихме с кал долния изход на хралупата, след туй се заехме с горния изход, откъдето излитаха. Беше интересно да се чуе как те бръмчаха в хралупата, усетили нашето намерение. Някакъв далечен и тревожен тътен изпълваше кухината на крушата. И от време на време прелитаха като куршуми покрай нас най-храбрите, за да ни предупредят, че няма да ни простят, задето посягаме на жилището им. Ние обаче не се плашехме. Напротив, с още по-голямо ожесточение и настървение хвърляхме кал и вода в малкия отвор. Сражението трая няколко часа. Спомням си, че Филчо особено се прояви с кожената си чанта, която непрекъснато пълнеше с тиня и я мяташе към хралупата на дървото, опръскан и изцапан като зидарин. Дори един стършел го ужили зад ухото и яростта на Филчо нарасна още повече.

На обед, докато се опекат тиквите, ние успяхме да запушим всички изходи от хралупата на крушата. Разположихме се на зелената поляна, почнахме да ядем печената тиква и от време на време притичвахме до стъблото на крушата, за да послушаме как бръмчат затворените тигри. Изведнъж на Филчо му хрумна нова идея, защото той беше умно и досетливо момче. Загреба въглени на една плоча и ги отнесе при крушата.

— Момчета — извика той, — да ги подпалим!

И тутакси напъха въглените в хралупата. Дали от огъня, или от напора на животинките, но горната дупка се отпуши и стършелите със страшна сила изхвръкнаха навън. Те бяха цял рояк, свирепи, неизброими! Ние се разпискахме и избягахме кой накъдето му видят очите.

Вечерта аз се завърнах вкъщи умърлушен. Минчо си беше дошъл по-рано с козата и разказал всичко на майка си. Тя се беше зарадвала, че сме подпалили крушата, и ни похвали за проявената храброст. Разпита ни подробно как е станало това нещо. Минчо й описа всичко, както е било и както не е било, изкара себе си храбрец, а мене страхливец и накрая заяви, че крушата е изгоряла. Аз останах смаян. След малко пристигна и чичо Сава от общината и той съобщи, че крушата била изгоряла. Всички се радваха, смееха се и възбудено говореха за голямото събитие.

— Тате, тате — викаше Минчо, — аз пъхнах въглените, пък другите избягаха.

— Браво, момчето ми. Ха сега да видим кой на кого ще духне под опашката — гърмеше гласът на чичо Сава, — само той има вършачка! Ние нямаме.

— Да сте му запалили и градината — заканваше се кметицата, — че тогаз да разбере хорското тегло.

— Мамо, мамо — пресичаше я Минчо, — пък като лумнаха ония ми ти огньове, не можем да ги изгасим.

Приказваха и се шегуваха, че дори и аз се намесих. Ала радостта ни била много прибързана.

Не минаха и два дена, и чичо Сава се завърна от общината намръщен, тъмен и сърдит. Извика ме при хамбара, за да не чуят другите, и ми каза тайнствено:

— Ти защо си подпалил крушата?

Аз го погледнах учудено.

— Ама наистина ти ли я подпали?… Онзи пергишин подал молба до мировия съдия и предявил иск. Че и Минча намесил!

Аз мълчах. Той сложи ръката си на рамото ми.

— Моят съвет е да отидеш при дяда си Електрика и да му обясниш всичко белким намери някой параграф за измъкване…

Продължавах да мълча.

— Иди, иди — рече той, като ме поведе към вратата, — инак цялото ти слугуване ще хвръкне на вятъра. Такваз глоба ще ти тръснат, че ни сандалите, ни дрехите ще стигнат, дето си ги пазарил. А на туй отгоре може и в дранголника да те тикнат.

Нищо не казах. Излязох на пътя, огледах се надолу и нагоре и изведнъж ми се видя, че къщите и дворищата наоколо се наклоняват и се олюляват пред очите ми като пияни.