Камен Калчев
При извора на живота (12)

II

Останахме сами. Къщата опустя. Уж буля с „двата зъма“ беше най-мълчаливият човек в нашия дом, а изведнъж се почувствува отсъствието й. И това най-много го разбираше мама. Тя ходеше вечер самичка да наглежда воловете и останалия добитък в обора. Ставаше посред нощ да види кокошките в курника — дали не се е промъкнала лисицата, защото напоследък една лисица бродеше из нашата махала и правеше големи пакости.

Къщната работа падна на двете мамини ръце, но мама не се оплакваше на никого. Напротив, стана още по-усърдна и работлива. Сутрин първа се будеше, преди още да са пропели петлите. Наклаждаше огъня, слагаше вода, за да попари слама за воловете; нахранваше прасето, което квичеше отчаяно, затворено в кочината, сякаш го колеха; Хвърляше просо на кокошките. След туй отиваше за вода до съседния бунар и тогава чак ни будеше да си измием очите и да си приготвим уроците. През това време в едно черно, опушено от огъня котле се вареше вода, от която правехме попара за закуска, преди да отидем с близначката на училище.

Сестра ми, сладкодумницата, се опитваше да отмени буля, но винаги се успиваше, щом решеше да помогне на мама. Само вечер отиваше до плевнята да наскубе сено, като пееше през цялото време, за да покаже, че не я е страх. От нейните песни се разбуждаха кокошките и кудкудякаха до късно, дорде се успокоят. Веднъж баба й каза:

— Много те е страх мари, Цонке!

А тя се докачи и рече:

— Щом тъй мислите за мене, няма вече да ходя в плевнята. Ходете си сами. Нощес един вълк прескочи през оградата.

— През коя ограда?

— През нашата.

— Не думай мари, Цонке! То ще е било даскаловото куче.

— Никакво куче, същински вълк! Голям колкото даскаловото теле. На ушите му имаше нещо вързано.

— Че какво ще е било вързано?

— Нещо като пендари… златни. Лъщяха на месечината. Аз му рекох: бау! Пък той ме погледна и премигна. Подирка взе, че изтрака със зъбите си. Пък аз му рекох още веднъж: бау! И той раздруса главата си. И пендарите издрънчаха като тенекия. Какво беше туй чудо, и аз не разбрах. Имало, казват, таквиз вълци, сватбари. Носели поличба.

Баба се засмя:

— Сигурно е кум, дошъл да сгледа… Нали си имаме мома за женене.

Сестра ми се връцна, уж че се е докачила, но после пак остана при баба. Беше й приятно да слуша за кума.

— Е, че как тъй? — запита тя. — То си е животно; ни знай да разбира от тези работи. Каква сгледа ще прави?

— Тъй ти се струва… Таквиз вълци обикалят зимно време по селата и зло не вършат. Те са само за добро… Едно време тетю ми каза, че преди да се събера с дядо ви, бог да го прости, пак се появил на нашата ограда един такъв вълк. Тетю му викал бау, пък той не се помръдвал, стоял си като закован:

— Имал ли е нещо на ушите си?

— За туй не съм го питала. Трябва да е имал щом като е бил от тези вълци. Те не ходят току-тъй без нищо.

— И какво станало след туй?

— Сватба. Туй стана. Дорде се озърна, и дядо ти, бог да го прости, довтаса с годежарите да ме иска. Пък аз уж го не рача, ама вълкът все ми е в главата… Тъй ми било писано. Преди велики пости се венчахме, че не разрешаваха от митрополията да правим сватби през постите, много беше строго.

Сестра ми се замисли. На другата вечер пак дотича в собата и съобщи, че отново видяла вълка. Освен пендарите, които подрънквали на шията му, видяла и един шарен пискюл, завързан около врата му.

Баба се засмя:

— Ама нещо друго не видя ли, завързано на опашката му.

— Не.

— Като видиш пош, вързан на опашката му, сватбата е вече готова.

Не знам сестра ми дали повярва на тия приказки, които сама си съчиняваше, но всяка вечер тя тичаше към плевника, взираше се из градината, отдето трябваше да дойде кумът, и всеки път се завръщаше и разказваше фантастичните новини. Даже веднъж вълкът й проговорил, но понеже духнал силен вятър, и затова не чула ясно думите му. Като че ли й казал: „Стига си излизала навън, моме, че да не изстинеш преди сватбата“. Пък кака му казала: „Я се махай оттук бре! Кой ли ти обръща внимание!“. А той тракнал със зъбите си и скочил от дувара в градината и си заминал къде Синия вир, дето през зимата се събират всички вълци и там се сговарят върху леда накъде да тръгнат, за да дирят плячката си.

Много ми беше весело и забавно с тая сладкодумница. До Никулден тя ни забавлява с тоя вълк. А след туй като падна снегът и затрупа оградите и не се виждаше никаква пъртина, престана да идва и вълкът. Или може би тъй ми се стори, защото сестра ми вече не ходеше на хармана, нито разправяше онова, което бе видяла. Стана мълчалива и малко тъжна. Даже като я питах нещо, не отговаряше. Какво се беше случило с нея, не ми стана ясно. Веднъж се опитах да я ядосам, като я хванах за дългата плитка и я опънах. Но тя ме перна през ръката и ми каза: „Я не се закачай!“. И аз я оставих.

Една нощ обаче чух следния разговор между мама и баба. И разбрах защо беше идвал вълкът у нас на оградата.

Баба каза:

— Не си права, Гано! На момичето му е излязъл късметя, да не го отклоняваме, подир ще си скубем косите.

— Мъничко е още мари, мале!

— Къ’щяло да е мъничко. Че и аз се омъжих на времето на шеснайсе години, да не бях и петнайсе. То на момиче като му излезе късметя, трябва да се жени.

— Няма да разрешат от митрополията. На шеснайсетгодишни не дават вула. Пък без вула каква сватба ще правим.

— А! Ще занесем на владиката една кошница орехи и ще даде вула! Че как даде вула на Донювата Еленка?

— Донювата Еленка беше на седемнайсе, пък нашата е на шеснайсе.

— Все то. Ами да не изпускаме момчето, за даскал й писано да се омъжи. То аслъ лани, като ладуваха, тъй я припяха: „На стол седи, с перо пише…“. И тъй ще бъде, ами барем да не изпускаме късметя си.

Седя и си мисля: ето го вълка — учителя по аритметика, даскал Генчо!

Преди две години той беше учител на сестра ми и я харесал, макар да беше получила три двойки, заради които не довърши прогимназията. Тези двойки тя получила не защото беше глупава, а защото постоянно се заплесвала и разправяла разни истории, които нямали нищо общо с учението. Тъй че никой не смяташе това нейно изоставане за нещо срамотно. Щом навърши четиринадесет години, законът й даде право да напусне училището. И тя го напусна, но даскал Генчо я запомнил и сега я искаше да му стане жена. Чудех се на даскал Генча какво толкоз беше харесал у сестра ми, та искаше да се жени за нея. Ами че тя беше черна и с тия продълговати очи и изпъкнали скули приличаше на татарин. Само зъбите й бяха равни, бели, наредени един до друг като мъниста… Но щом я е харесал, нека си я вземе.

До Коледа се водиха преговори. Не е лесно едно селско момиче да се задоми, ако не му дадат вула от митрополията. Тази вула (нищо не разбирам!) била страшно нещо! Сестра ми по цял ден хленчеше и караше баба да ходи при дядо Електрика да отвори законите си и да види какво пише там за вулата. Баба ходи на два пъти, но и на двата пъти се връща без резултат. В „Селски закони“ на дядо Електрика нямало нищо за вулата. За нея било писано в църковните закони, но дядо Електрика не ги познавал и не искал да ги знае. Баба го помолила да отиде до митрополията в Търново, но той викнал и я изгонил:

— Ха! Само туй ми останало… Да ходя при владици и попове за вашите глупави вули!… Хич биля и не приказвай! Не е било и няма да го бъде!

Старицата се върна отчаяна вкъщи. Отново започнаха разправии, придумвания.

Мама не беше склонна да омъжи сестра ми толкова малка. Защо да се зачерня на шестнадесет години? Не е разбрала още нищо от моминството си. Защо да слугува отсега на свекър и свекърва? Че знае ли тя какво е людска къща? Какво е да шеташ на людски хора? Венчилото й няма да убегне.

Така разсъждаваше мама. Ала момичето нямаше търпение. Всеки ден стоеше до прозореца в собата и гледаше даскал Генча как минава пъргаво покрай нас и отива на училище. Тънък, висок, с вакли вежди. Пък и кротък. Чистичък. Обувките му все лъснати. И с гамаши. Като вървеше по пътя, избираше камъните и на тях стъпваше. Пушеше с дълго цигаре. Учениците, като минеха покрай него, сваляха отдалеч калпачетата си и се надпреварваха да му кажат: „Добър ден, учителю!“ — и баба се топеше от прозореца, сякаш на нея викаха: „Добър ден, учителю!“.

Аз също се присъединих към баба, защото щях да имам един учител роднина и никой нямаше да смее да ми каже нито думичка в училище. Веднъж казах на сестра си:

— Знам кой ще ти даде вула!

— Я не се заяждай! — кресна ми тя. — Глупави работи приказваш!

Но след туй ме изгледа любопитно и ме попита:

— Кой?

— Филчовият дядо.

— Кой?

— Дочоолу.

— Че отде-накъде пък той? Да не е владика?

— Приятели са с владиката.

— Истина ли?

— Самата истина.

Аз се прекръстих да я уверя. Тя ме прегърна и тъй силно ме стисна, че ми изпращяха ребрата. След туй изхвърча направо при баба. Какво са говорили, не знам, но още същия ден баба се замъкна у Филчови. И това, което казах на шега, стана истина — Филчовият дядо се зае и уреди въпроса с вулата. За тая услуга на сватбата го даруваха с една голяма бяла риза, дълга чак до коленете му, тъкана от мама.

Разреши се вулата и започнаха да идват у нас разни сватове, сгледници и други хора, чиято роля никак не ми беше ясна. Знам само, че се водиха дълги пазарлъци за зестрата. Даскалчето искаше нивата на Беглишки харман, а мама не я даваше. Доколкото знам, и баба не беше съгласна, защото в тая нива имаше два големи дъба, само дървата им струваха хиляди левове, да не говорим за имането, което беше скрито под тях. С голяма мъка отклониха даскалчето от тази нива. Дадоха му една гора в Заешкото и част от лозето, което се намира на Припека. Ала даскал Генчо искал и две овце, че сме имали породисти овце с хубава вълна. В краен случай щял да вземе козата Петрана с яренцето. Мама не се съгласи нито на едното, нито на другото.

— Аз му давам мома, здрава и работна, а пък той ми иска козата! Нека се жени за нея!… Моето момиче струва повече от неговата коза!

Тези думи бяха стигнали до даскалчето и а-ха да се развали годежът. Добре че баба се намеси в разправията, та оправи всичко. Чух по-късно, че измъкнала от сандъка си някаква махмудия и я пъхнала в ръцете на даскалчето. И то млъкнало. Повече не искало козата Петрана, нито пък претендирало за нивата ни Беглишки харман.

След Коледа задумка един тъпан. Екна селото. Сладкодумницата отиваше под венчило. Беше набулена и накичена от главата до петите. На челото й лъщеше варакосан венец от чимшир. Носеше червени пантофки. Зъбите й светеха отдалеч. Такава булка никой не беше виждал!… Наоколо й гъмжаха дечурлига като врабчета. Между тях бях и аз. И всеки миг чакахме да пръснат бонбони или дребни стотинки, за да се юрнем да ги събираме. Булката пристъпяше и не ни поглеждаше. Бях сигурен, че и на нея й се иска да бъде между нас в този момент и да събира бонбони и дребни стотинки. Ала до нея вървеше даскал Генчо, учителят по аритметика и сега тя нямаше вече да получава двойки. Колко е щастлива! Завиждахме й всички.

Той беше с черно сако, бяла кърпичка на страничното джобче, колосана яка, папийонка и гамаши.

— Петърчо — каза ми училищният слуга дядо Върбан, — кажи на учениците да не скачат много около булката, че ще й опръскат чорапите и гамашите на учителя. Ха, деца, тичайте по поляната.

И той пръсна една шепа бонбони на полянката. И така ни разгони, за да не опръскаме с кал гамашите на учителя по аритметика, който се женеше за моята сестра.

Като се връщаха от черквата, младата невеста и младоженецът не се отбиха у дома, а продължиха по-нагоре. И на мене ми стана много мъчно. Сега разбрах, че бях загубил завинаги нашата сладкодумница. Кой щеше да ми измисля разни истории за вампири и караконджовци? Кой щеше да разговаря с вълците и лисиците? Тя вървеше нагоре, хванала подръка сивия вълк, който беше я подмамил в тия тъмни декемврийски вечери…

Някакви момичета, нейни дружки, пееха тъжна песен. Баба плачеше, а мама гледаше сърдито отпреде си, защото още един помощник напускаше нашия дом.

Даскал Генчо беше един на майка. Получил образованието си в Търновската гимназия, сега преподаваше аритметика в нашето село и учеше на ум и разум децата и бащите им. Помня, че го викаха често да размерва нивите, когато някои братя се деляха. Изчисляваше колко кубически метра дърва трябва да се насекат в горите за през зимата. Определяше градусите на ракията, която варяха. Смяташе данъците, които трябваше да плаща селото на държавата. С други думи, той се занимаваше с мъчни неща и затова всички го уважаваха и почитаха. За мене той беше най-умният човек в селото ни, защото според големите ученици решавал задачи от сложно тройно правило наизуст! Какво ще да е това сложно тройно правило, нямам представа! Освен това някой беше казал, че той бил не анархист не комунист, а анархокомунист! Значи, и едното и другото. Гледай ти на какъв човек попадна моята сестра. Да се радвам ли, да я съжалявам ли?

Сутринта, като го венчавали в черквата, отказал да целуне на попа ръката и не пил от виното, което му поднесли, макар че пиеше и вино, и ракия!

Като си отишли вкъщи, захвърлил свещите през прозореца да не се подпалело булото на младоженката. „Махнете тия религиозни заблуди!“ — казал той. След туй смъкнал от стената една божигробска щампа, която била окачена по случай сватбата. Сръбнали си повечко вино и наредил на музикантите (кларнет, тъпан и цигулка) да изсвирят „Дружна песен“. Музикантите изсвирили. „Дружна песен“ и по инерция продължили да свирят „Интернационалът“. Като изсвирили тази песен, започнали „Шуми Марица“, но даскал Генчо веднага ги спрял и казал да вървят в казармата, щом толкова им се харесва „Шуми Марица“. „Нашият дом, казал той, не е казарма и никога няма да бъде!“ След туй взел ловджийската пушка и гръмнал три пъти през прозореца. И рекъл:

— Пий, народе, сега се жени даскал Генчо!

И уж бил развял червено знаме през прозореца, за да ядоса Дочоолу, който бил поканен на сватбата, даруван с една бяла риза, дълга до коленете му, тъкана на селски стан, задето издействувал вулата.

Аз бях през цялото време на двора, играех с децата и не съм откъсвал погледа си от прозореца. Червено знаме не съм забелязал.

Същата вечер даскал Генчо повика ратаите от селото и ги нахрани и напои да запомнят сватбата му. Какво са приказвали ратаите, не знам, но всички останаха доволни, че ги е „сайдисал“ даскалът, като ги е поканил на сватбата си. Тези хора, ратаите, домъкнаха отнякъде още един тъпан, измъкнаха и някаква гъдулка и образуваха цяла банда, която проглуши селото. Свириха от вечерта до сутринта, без прекъсване. Продъниха къщата от игри, че и на двора, и на хармана виха хорото. Даскал Генчо гърмеше от време на време с пушката и викаше: „Да живее пролетариатът!“. Толкова много се бяха увлекли в пиенето, че по едно време искаха да излязат на лов за зайци в гората. Добре, че мама ги спря. Застана на вратата с една кобилица и каза, че ще строши главите им, ако рекат да направят такава лудория през време на брачната нощ. Сестра ми беше готова и тя да отиде на лов с мъжете, но мама я дръпна за ръката и сърдито й каза: „Ти си щура мари! Нали трябва утре кумовете да пият блага ракия!… Къде си хукнала с тия хайдути!“ И ги спряла. По едно време се поуталожили и се укротили, а младоженците се прибрали в стаята си и там ги затворили до сутринта. На другия ден, рано сутринта, даскал Генчо наистина развя червено знаме от прозореца, та се виждаше отдалеч, огряно от слънцето. Сладкодумницата беше застанала до знамето и приемаше поздравления, като се усмихваше. След туй отидоха с даскал Генчо на чешмата да „хвърлят булото“ и да ги види селото, че са живи и здрави и че нищо им няма от снощните веселби и буйства.

Аз бях много щастлив и радостен по време на сватбата, но след това, като се свършиха веселбите, изведнъж ми стана тъжно и самотно. Завърнах се вкъщи и видях, че сме останали съвсем малко хора. Дървеният одър, на който спяхме, изведнъж се оказа голям. За да дам простор на волята си, хванах се за гредата и се люлеех, а старицата кашляше и постоянно отваряше прозореца да се проветрява.

Глухи и самотни бяха зимните нощи. Нямахме и писмо от Велики Бечкере. Баба все току чукаше по прозореца, щом видеше пощаджията да идва откъм общината. А той си знаеше своето: „Още го пише! Търпение!“. И самотата ни ставаше страшна и бездънна.

Една вечер, по тъмно, вкъщи се домъкна чичо Сава. Седна на одъра и ни огледа. Ние с близначката стояхме около мама и наблюдавахме. Тя ни правеше цървулки от свинска кожа. Чичо Сава рече:

— Как я карате?

— Правя цървулки.

— Много се пързалят — рече чичо Сава, — моят хългъзник скъса досега два чифта. Не мога да му надвия. Слагай им подлоги.

— С подлоги им подгизват краката.

— Права си.

Той се надигна и взе цървулчето от ръката на мама:

— Вързанките не се връзват тъй, ами тъй!

И той и показа как се връзват вързанките „не тъй, ами тъй“ по американски, за да стягали по-добре. Мама, каза, че знаела „инак“. И взе цървулчето от ръката му.

— Е, не ти е лесна и твоята — въздъхна чичо Сава. После бръкна във вътрешния джоб на шубата си и извади оттам един плик. Отвори го и дълго плюнчи пръста си, за да разгърне листа. — Получи се нареждане от околийското. По време на сватбата на учителя Генчо Ст. Лефчиев са станали непристойни работи. Гореспоменатият Генчо Ст. Лефчиев по време на венчилото и след венчилото е отказал да целуне ръка на местния свещеник и е заявил, че е безбожник. След туй е накарал музикантите да изсвирят два забранени марша, а когато същите музиканти започнали да свирят националния химн „Шуми Марица“, Лафчиев им изкрещял: „Тук не е казарма!“. И забранил да се свири националният химн. След туй окачил червено знаме на прозореца на стаята си и оттам гръмнал три пъти с ловджийската си пушка, като казал: „Да живее революцията!“. След туй поканил младежите комунисти и анархокомунисти да излязат в гората и заедно с тях и с булката да образуват чета, под формата на ловджийска група, която да се бори за свалянето на законната власт, оглавявана от царя на българите, негово величество. Гореспоменатият учител е проявил и друг път неподчинение на закона, но сега всичко е излязло извън релсите. Околийското управление в град Дряново съвместно с инспекцията в град Търново трябва да разследват случая и ако се докаже достоверността на гореописаното, да доложат своевременно, за да се вземат нужните мерки. Учителят Генчо Ст. Лафчиев е 26-годишен, един на майка. Изкарал е военната си служба като трудовак в търновските казарми. Там е бил на два пъти наказван и пр., и пр.

Чичо Сава сгъна листа и го пъхна отново в плика.

— Това е — рече той, като скри плика във вътрешния джоб на шубата си, — сега трябва да дойдеш в общината и да разправиш от игла до конец, както си е било. Дошъл е следовател от околийското, нарочно за тази работа.

Той се надигна да си върви и рече:

— Само ядове ни създават тези момчетии! Ама и вие сте си виновни! Дарувате Дочоолу с дълга риза до коленете. На ви сега риза! По член 20-и ще го съдеросат!

— Какво рече? — трепна мама.

— По член 20-и. Не ги разбираш.

Той си тръгна. А мама продължаваше да навървя цървулките, обзета от новата си тревога. Ние мълчахме и знаехме, че тя вече не мисли за нашите цървули, макар да се беше навела над тях.

Навън по дървените стъпала тракаха калеврите на чичо Сава и като че ли стъпяха по гърдите ни.