Камен Калчев
При извора на живота (4)

IV

Дните минаваха незабелязано, отиваше си й зимата с мъглите и студа и с хубавите звезди. Пролетта настъпваше. Най-напред тя се появи в нашата градина. Там имахме дряново дръвче, което цъфна и огря цялата градина с жълтия си цвят. Баба каза:

— Първо цъфти, последно зрее! И е най-якото от всичките дървета, жилаво, няма счупване…

Аз се запознавах със света, който ме заобикаляше, неусетно, незабелязано, както неусетно и незабелязано се променяше природата и животът около мене. Зимата си имаше свои тайни, своя мъдрост. Пролетта не оставаше по-назад. Имах чувството, че съм една частица от тази природа, която беше и милостива, и безмилостна към рожбите си. И тези, които устояваха на бурите й и на халите й, живееха дълго, живееха упорито. Книгата, която се разгръщаше всеки ден пред очарования ми поглед, ме изненадваше и упойваше непрекъснато с тайните си.

Тъй растяхме ние, селските деца. Както животинките, които населяваха земята. И никой не ни учеше специално на житейската мъдрост, никой не ни караше да се вглеждаме в нея, за да станем по-хитри и по-предпазливи. Всичко ставаше неусетно, незабелязано, както неусетно и незабелязано растяха и се учеха на мъдрост зверчетата в гората. Аз знаех, че след дряна ще се появи кукурякът, ще цъфнат минзухарите на поляната в старата кория, ще замиришат с благоуханието си теменугите, скрити в храстите, около плетищата и дуварите. Ще се появят и „петльовите гащи“ в усойните места, дето е още влажно и дето не са се оттекли зимните води.

Защо ви разправям за цветята? Може би обзет от някакъв поетичен унес? Не, просто за това, че те бяха свързани с нашите детски грижи, с всекидневието ни. Минзухара и кукуряка беряхме, за да боядисваме великденските яйца. А от дряна си правехме жилави, здрави тояги, с които изкарвахме козите на паша… Разбира се, красиво, омайно и вълшебно чувство завладяваше малките ни сърца, когато се навеждахме над бистрия поток, над студения вир и се оглеждахме във водата, заплеснати от собственото си отражение. Какво виждахме там? Рошави глави, озъбени мутрички, тъпи нослета, ококорени, засмени очи… и тревата, която растеше покрай ронливия бряг. Какво още виждахме в това огледало? Облаците, върхарите на гората и птиците, които прелитаха над нас. И радостта си, и легендите, които ни разказваха за хайдутите и за разбойниците, идвали да пият вода в тия горски пущинаци и да пекат на шиш тлъсти агнета… Няма ли пак да ги срещнем? Няма ли пак да чуем песните им? Всичко виждат селските пастирчета: и вълк прекосява гората, и лисица играе с малките си, и заек бяга през дълбоката угар, и брадясал човек минава с пушка на рамо под сенките на дъбравата. Кой е този непознат? Къде отива той? Какво търси в гората? Тупти малкото сърце. Трепери настръхналата кожа.

Имаше една приказка за хвърлените септемврийци във водите на Янтра от високите прозорци на търновските казарми. Мълвяха я старците, слушаха я младежите, запомняха я децата. Но само една ли беше страшната приказка, само една ли тайна криеше гората и този ручей, дето се оглеждаха рошавите ни глави? Много са страшните приказки, нямат чет легендите за героите. Те се раждат в шумоленето на листата, в ромона на потоците, в мълчаливия летеж на птиците и на облаците, отразени във водата и в пашите детски очи.

Както и трябваше, най-напред от баба чух страшния разказ за синовете на дядо Денчо, кундурджията от Дряново. Той имал двама сина — Боби и Стефан — единият обущар като баща си, другият книжар, продавал книги, просвещавал народа. И двамата били комунисти. Заради участието си в Септемврийското въстание били убити и хвърлени в Янтра. Старецът останал самичък — ни жена, ни деца. Цялото му богатство се състояло от един чук, игла и ножче, с които кърпел обущата на съседите си. След смъртта на Боби и Стефан старецът се поболял, зарязал за известно време и кундурджийството. Помня го като днес, ходеше гологлав и изпокъсан, с една бяла, мършава кобила из селата да навестява стари приятели и забравени роднини. Добрите хора, макар и да се страхуваха от властта приютяваха бедния обущар, гощаваха го, пълнеха торбата му с хляб и сирене, утешаваха го. Полека-лека той се съвзе. Започна отново да работи, ала работата му не спореше — трепереха му ръцете, косата му съвсем побеля.

Такъв го запомних аз — възседнал бялата кобила, гологлав, приказлив, слаб и малко завеян, като че ли паднал от облаците. Това му беше чарът. За това го обичахме ние децата. Щом го видехме да се задава с кобилата си откъм баира, хуквахме насреща му, приветствувахме го тържествено и се чудехме как да му угодим. Вземахме кобилата и я отвеждахме на поляната, пасяхме я там, грижехме се за нея, а през това време дядо Денчо обикаляше роднини и познати, разказваше им разни новини, поучаваше ги. А нас децата учеше как да прескачаме кобилата, без да се допираме до гърба й, и ни наричаше кавалеристи.

Той имаше някакво далечно родство с баба. Независимо от това двамата бяха политически съмишленици. Баба много се радваше, като го видеше да се задава откъм хълма, възседнал кобилата, заобиколен от децата. Тя излизаше на пътя и се усмихваше. Не знам защо тя винаги говореше за него в среден род. Не му викаше „той“, а „то“. Казваше: „Откак убиха синовете му, то не е с всичкия си!“. И го жалеше като дете. Гощаваше го с бобена чорба, с пилешка яхния, черпеше го със сливовица, напълваше торбата му с „каквото дал бог“ и го изпровождаше да си върви в Дряново.

Обикновено старецът прекарваше по цял ден у дома. Идваше на разговор при него и другият политически съмишленик на баба — бившият селски писар, който също беше стар приятел с дяда Денча. Започваха дълги и нескончаеми разговори по политиката — падаха министри, хвърчаха царски глави. Понякога чувах тънкия пресеклив смях на кундурджията и учудено се заглеждах в групата на съзаклятниците. Баба също се смееше. Само писарят беше строг и очите му светеха като червени очила.

През целия ден ние децата пасяхме кобилата на поляната, водехме я на кладенеца да пие вода, гладехме разрошената й козина с едно ръждиво желязно чесало, връзвахме й панделка на челото, за да изглежда по-красива. А привечер, когато дядо Денчо си тръгнеше, излизахме до края на селото да го изпроводим. Пийналият старец ни махаше с ръка, а мама му наръчваше:

— Гледай да не паднеш в някой хендек, чичо Денчо!

Старецът се удряше в гърдите:

— Никога не е било и няма да бъде.

— Цялото се вдетинило — мърмореше баба, — дано не падне, че каквото е слабо, няма и да стане!

— Кой, аз ли съм слаб? — викаше докачено старецът. — Аз ли съм слаб? Питай дряновските читаци. Два дена ме гониха из лозята и не ме уловиха…

— Хайде, сбогом! — махаше му с ръка баба. — Стига си се халосвал! Взе ли си торбата?… Преплещи я, че може да я изгубиш по пътя…

— Кой, аз ли? Нищо не съм губил досега!… — хвалеше се старецът. — По-важното е ума си да не загуби човек, другото е вятър работа!…

— Хайде, сбогом, сбогом!

Баба хващаше юздата на кобилата и я насочваше към Дряново. Старецът ни махаше с ръка.

— Много здраве — казваше баба и пускаше кобилата. — Другата неделя пак ела.

— Сполайти, непременно ще дойда! — пищеше гласът на развеселения конник и се губеше в далечината на пътя, отвеян от вятъра, съпроводен от нашите топли, ласкави погледи.

— Не му придиряйте — казваше баба на връщане. — То бедно, че няма накъде повече.

За да не му дават всичко даром, защото благодеянията често обиждаха честолюбивия дядо Денчо, баба от време на време му възлагаше дребни поръчки, да й свърши някоя работа. Тази пролет тя му поръча да й направи калеври за „мренѐ“.

— Много отрано се готвиш да мреш — забеляза й мама.

— Да съм готова — рече старицата, — че подир да не се вайкате…

— Тъй си е — одобри мама.

За смъртта говореха като за сватба, като за раждане. Баба си беше приготвила дълга бяла кенарена риза, нов сукман, нова забрадка. Сега си поръча и нови обувки. Тя искаше да бъде пременена в онзи неизвестен ден, когато я положат в дървения ковчег.

За „мренѐ“! А как бойко воюваше тя за живота! Пращаше чак на гара Соколово да й купуват вестник, за да види как върви политиката. Караше ни да й четем от първия до последния ред и все нещо мърмореше и се заканваше. Интересуваше се от общинските и парламентарните избори. Постоянно правеше сметки коя партия колко гласа е спечелила и все се надяваше, че ще настъпи някаква промяна за доброто на народа. По-късно разбрах, че бабиният интерес към политиката бил породен най-вече от желанието й правителството да даде амнистия на „политическите престъпници“, между които, естествено, беше и моят брат.

Амнистия! За първи път чувах тази дума, която по-късно в продължение на две-три години не слизаше от устата на старата жена. Всичките й разговори с писаря се въртяха все около този важен за онова време въпрос. Министерският кабинет се одобряваше или не се одобряваше според отношението му към амнистията. Като се готвеше следователно за смъртта, баба същевременно воюваше и за амнистията. И в това нямаше нищо странно. Старицата беше истински реалист, хладен философ, който гледа на живота откъм практическата страна. Тя знаеше, че амнистията ще донесе свобода на брат ми. И колкото по-бързо получи свобода брат ми, толкова по-бързо ще се завърне у дома, преди още баба да е напуснала този свят. Всичко беше логично и разумно — смъртта е неизбежна, трябва да се посрещне прилично. Нагласиш ли си премяната за нея, след това воювай за живота, който също тъй трябва да се живее прилично, достойно и по възможност добре.

 

 

А какво значи добре? Да имаш хляб от жътва до жътва, да хапнеш от време на време в годината благинка, да си имаш дърва за зимата… И челядта ти да е нагласена, нахранена и облечена. Всичко туй поглъща живота ти, принуждава те да забравиш за смъртта или в краен случай да й отдадеш заслуженото и да я махнеш от главата си. Нека по-нататък с нея се занимават поповете и калугерите. А ти, земният човек, си имаш достатъчно земни грижи. Е, на господа може от време на време да му се помолиш, колкото да не се разсърди, а после пак си гледай работата. Глава не боли от един поклон. Така горе-долу разсъждаваше баба. И аз не мога да кажа, че тя беше лицемерка или безбожница. Но за всеки случай тя беше на чисто със смъртта, с живота и с господа си и не се боеше от нищо. Тази нейна философия крепеше силите й в напрегнатия й живот, изпълнен с езически предразсъдъци, с християнски заблуждения, с житейски практицизъм.

Приказки, легенди, суеверия… миши празници, вълчи празници. Гергьовден, Васильовден… велики пости, петрови пости и не знам още какви пости. Всичко се сливаше в един въртоп, в който са се въртели деди и прадеди и на дъното на който се зъбеше тежката грижа за съществуванието. Тази грижа ни съпровождаше през всичките сезони на годината. И сега, щом се запролети и се появиха копривата и киселецът, баба каза:

— Хванахме се на зеленичко. И тази година осигурихме.

Слънцето се оглеждаше в очите ни. Пролетта ни носеше минзухари, теменуги, зелена трева, разговори за амнистия, надежди за по-добър живот. Идваше по-често при нас и дядо Денчо. Той ни напомняше за въстанието, което беше прошумяло като легенда през буренясалия двор на запустялата ни къща. Отново започнах да мисля за скритото оръжие. Исках непременно да отида там и да проверя на място как стои работата. През зимата ме беше страх.

Глухо тежеше над дървената стълба ниската стряха, покрита с грамадни посивели плочи, обрасли с лишеи и мъх. От навеса висяха още ледени шушулки като подострени моливи. Някои от тях стигаха чак до зида на оградата. В двора беше пусто. Прозорците зееха без стъкла и когато духаше вятър, в стаите свиреше и шумеше, сякаш имаше хора. В този отдавна изоставен дом живял някога мой чичо, който се изселил и отишъл в полето да си търси препитание. Опитал се да продаде къщата, ала кой е луд да купува такава „съборетина“, която едва държеше на гредите си големите плочи.

От разказите на сестра си знаех, че в тази запустяла къща отдавна са се заселили таласъмите. По-удобно място за тях едва ли би се намерило в цялото село: и разбити прозорци, и съборен комин, и отворени навред врати, празни стаи, угаснало отдавна огнище. Истински дом на вампири и таласъми! При това и старата черница беше надвесила клоните си над самия покрив, а бурените стояха неокосени години наред и гниеха под снега. Да, през зимата таласъмите стояха вътре в незатоплените стаи и нощем, когато грее месечината, гледаха кой ходи из двора. Тръгнеш ли по дървената стълба, те се разтичват да се крият и цялата къща скърца като разсъхнала биволска кола. Влезеш ли в пруста — мазилката сама пада, сякаш невидима ръка я лющи. Насочиш ли се към празните стаи — вратите сами се разтварят. А по тавана винаги припка нещо, сякаш таласъмите играят на гоненица.

През цялата зима аз не посмях да отида в този тайнствен дом въпреки голямото ми желание. Едва през март, когато започнаха да се топят снеговете, реших да го навестя. Не казах на никого. Промъкнах се скришом по тясната уличка и влязох в разкаляния двор. Ледените шушулки падаха в трясък от покрива и това още повече усилваше страха ми. Ала любопитството, човъркало сърцето ми цяла зима, сега ме теглеше неудържимо напред. Приближих се до дървената стълба, минах две стъпала нагоре, надникнах през отворения прозорец и се ослушах. Сърцето ми биеше. Едното ми ухо писна, като че нахлу вятър в него. Реших, преди да вляза вкъщи, най-напред да отида в задния двор, за да „огледам положението“.

Наистина в задния двор нямаше нищо страшно. Само една ледена шушулка падна с трясък върху главата ми и ме зашемети, но това мина бързо. Аз се окопитих и се прилепих до зида, за да не пострадам повторно.

Градината наоколо беше пуста. Снегът се беше стопил. Оголените дървета протягаха ръце към слънцето, което грееше силно и топлеше премръзналата земя. Над локвичките се виеше бяла мъгличка. Твърдите заострени пъпки бяха още свити, ала след един месец те щяха да се разпукат и всички дървета наоколо, цялото село щеше да потъне в бели цветове. Сега е още студено, макар да се топят снеговете и да падат с трясък от покрива ледените шушулки. „Трябва да се провери най-напред мазето — помислих си аз — сигурно оръжието е заровено там! Защото, ако е заровено в градината, ще си проличи. Сега снегът се е разтопил…“ Аз се обърнах, направих няколко крачки и се спрях пред една тясна, дълга пролука на зида. През нея се гледаше в мазето. Вътре беше тъмно, сякаш черен бивол лежеше и пухтеше с ноздрите си. Всъщност духаше вятърът. Аз се отдръпнах да не ми бръкне някой в очите и мравки полазиха по гърба ми.

— Какво правиш тук? — извика някой.

Обърнах се, ала не видях никого.

— Какво правиш тук? — чух повторно от другата си страна.

Обърнах се натам — пак не видях никого. Кръвта се смъкна от лицето ми. Ледена шушулка падна в краката ми и аз подскочих, подхлъзнах се и паднах в калта.

— Ей го кмета! И стражарите! — чух същия глас. Озърнах се отново и ми се стори, че една ръка се протяга от черната пролука на зида. Хукнах да бягам, ала без да искам, се спънах в един ръждясал обръч и се оплетох в него. Докато стана и се оправя, биволът вече ревеше откъм мазето…

— Дръжте го, дръжте го — викаше същият глас и биволът още по-силно ревеше, сякаш тичаше подире ми да ме набоде на рогата си. И аз започнах да викам, ала бях пресипнал и не можех да издам нито един звук. Как съм избягал в предния двор, не помня. Знам само, че там ме посрещна нещо друго, още по-страшно. Баба. Тя беше застанала на прозореца и ме гледаше от запустялата къща. Вцепених се от страх. Стоях изправен до зида и не можех да се помръдна. Това беше наистина тя, моята баба, сама в запустелия дом! Бях чувал от сестра ми, че мъртвите вампирясвали. Но, боже мой, баба беше още жива! И какво прави сега тя тук, в това сборище на таласъмите и вампирите?

— Изплаши ли се? — обади се тя.

— Не — глухо отвърнах аз.

— Ела, ела тук.

— Няма да дода.

Главата й изчезна от прозореца. Аз се опитах да избягам, ала силите ми не достигаха. Стоях като закован с пирон на каменния зид. Баба се появи на пруста, отвори вратата и тръгна по стълбата надолу. Носеше дълъг ръждясал шиш, измъкнат сякаш от ръцете на дявола, дето го бяха нарисували на черковната камбанария. „Ей сега ще ме набоде“ — помислих си аз.

Старицата слизаше бавно. Дървените стъпала скрибуцаха и се огъваха под краката й. Железният шиш тракаше от стъпало на стъпало и всеки удар се забиваше в сърцето ми. „Свърши се — мислех си аз, — ще ме набоде и ще ме хвърли в мазето!“

Треперех като лист, зъбите ми тракаха.

Баба се приближи до мене, хвана ме за ръката и ме погледна право в очите. Набръчканото й, посиняло от студа лице изглеждаше още по-грозно. Космите по брадата й сякаш бяха станали по-дълги, а мустачките й — почти готови за бръснене. И това ме ужаси.

— Ела горе — каза тя.

— Не искам.

— Аз пък искам.

Тя ме хвана по-здраво за ръката и ме помъкна насила по дървената стълба. Аз се дърпах, но тя властно ме теглеше подире си.

Изкачихме се в пруста. Аз още треперех. Старицата ме успокои:

— Не бой се… Нали виждаш, нищо няма… Празна къща. Събира само прилепите и кукумявките…

Тя ме разведе из стаите, показа ми огнището, празния водник, отвори някакво долапче, накара ме да погледна към тавана, за да се уверя, че няма никакви таласъми. После ме заведе при камината и надникна през опушения комин. Отверстието му беше катраненочерно, сякаш го бяха залели със смола.

— Видя ли, че няма таласъми?

— Видях.

— Да идем сега в мазето.

Аз се дръпнах, но тя ме държеше здраво за ръката.

— Не обичам страхливците! Нали си мъж? Стъпвай!

— Не искам.

— Стъпвай, ти казвам! Не ставай за смях. От какво те е страх?

— Вътре има хора.

— Какви хора?

— Някой викаше.

— Аз виках, глупчо! — засмя се старицата и още по-силно ме дръпна. — Тръгвай!

Мазето беше празно. Нямаше никакъв бивол, никакви разбойници. Баба се беше пошегувала жестоко с мене. После разбрах, че тя ме проследила нарочно, когато съм тръгнал към къщата, изкачила се незабелязано горе, когато съм бил в задния двор, отишла до едно счупено прозорче и оттам ме наблюдавала. А след това започнала да вика и да реве като бивол, за да ме сплаши. Каква лоша бабичка! А сега ми даваше уроци по безстрашие! Знам аз какво я боли. Но това оръжие аз ще го намеря, та каквото ще да става! Няма да минат бабините хитрости.

— Нощес ще идем да търсим имането на Беглишкия харман — продължи да ме заглавиква тя. — Тази пролет взе много да играе, страх ме е да не го изкопаят… Най-малко два казана, сѐ бели махмудии. Пламъците му греят и се мятат като пепелянки. Нощес пак го гледах. Огряваше чак облаците. Високият цер стоеше като забодена свещ посред нивата… Моят тетю ми е разправял, че един турчин го бил заровил, преди да избяга в Анадола. Боя се да не го изровят преди нас. Пък нивата е наша. Защо да го оставим на людските хора? Тъй ами!

Вървях и си мислех, а баба тракаше с ръждивия шиш по плочите.

Минахме през цялото село, отидохме си вкъщи. Тя все ми приказваше — какво ли не! Аз бях уморен, бях капнал от преживяното през този ден. Искаше ми се да легна и да заспя.

Когато влязохме вкъщи, баба пипна челото ми и каза изплашено:

— Целият си в огън! Какво ти стана?

Засуетиха се жените, разтичаха се. Мъжът се беше разболял! Хукнаха да му помагат, да го спасяват!

Сложиха ме да легна на одъра, завиха ме с губера, натопиха една кърпа в оцетна вода и я наложиха на челото ми. Аз наистина горях и треперех. Бях се простудил. И скоро пред очите ми заиграха фантастичните привидения на запустялата къща. А сред тези привидения — космати и рогати — се мяркаше непрекъснато образът на баба — ту ласкав и добър, ту страшен и грозен като вещиците от приказките. И аз бълнувах, а над мене танцуваха червените пламъци на изровеното съкровище. Виках разтревожено и се надигах от леглото:

— Не отивайте без мене! И аз ще дойда!

Ала те отиваха и се губеха в млечната мъгла на неизвестното.