Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Камен Калчев

Заглавие: При извора на живота

Издание: пето

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: март 1977 г.

Редактор: Славчо Донков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Албена Янкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3031

История

  1. — Добавяне

Епилог

В 1961 година, преди да паднат големите снегове, почина мама, на 83 години. Тя беше преживяла пет войни, три революции и много други премеждия, които не я сломиха. Тя се беше измъкнала с достойнство от царството на последния български владетел и навлезе със синовете и дъщерите си, със зетьовете и снахите си, с внуците си и правнуците си в новия свят да строи социализма.

Тя участвува в разораването на синорите; даде овцете си и козата си, и двата си вола, които все още не беше продала, на общото стопанство. Заръча им там, на говедарите и пастирите, да ги гледат като очите си, да ги пазят и хранят, както са пазили и хранили някога своите добитъци. Редовно ходеше на нивата да копае и да жъне, докато я държаха нозете и докато можеха да се движат ръцете й. На края, когато вече не можеше да ходи по блоковете, помоли да я зачислят в стопанския двор да ниже тютюн и да троши царевица за прасетата. Когато и това не можеше вече да върши, оттегли се вкъщи, седна до прозореца, дето седеше някога баба, гледаше хората, които минаваха на работа, и ги питаше за различни неща, наръчваше им и се сърдеше, когато не й отвръщаха, заглавикани с работата си. Знаеше ги всички — какво работят, къде отиват, с какво се занимават, какви им са грижите. Наричаха я на подбив „отдел кадри“, шегуваха се с нея и я обичаха. А и тя се шегуваше и мислеше за тях, както мислеше за синовете си, за внуците и правнуците си, за зетьовете и снахите си. Те бяха многобройна челяд: железничари, офицери, учители, работници, орачи и копачи, студенти и ученици. Пъстър свят, различни хора, пръснати по всички краища на страната. Невъзможно беше да се съберем около прамайката, от която бяхме получили слънцето, въздуха, доброто и злото, което се намира в света и в самите нас. Фотографирахме се с нея кой когато мине през селото. Всеки смяташе за гордост и щастие да я сложи на стола и да застане изправен до нея, докоснал леко рамото й. Тя покорно седеше и се фотографираше с всички ни. Нека я помнят, нека я знаят, нека държат ръката си на рамото й винаги и навред, където ходят. Тя ще ги подкрепя в най-трудните им часове, в студените зими и в горещите лета, в сушавите и градоносните месеци. Няма да ги изостави. И те ще знаят това даже и когато им се кара, когато ги мъмри и съветва.

Много песни са изпети за майката. Много легенди са разказани!

Тя беше частица от труда и частица от народа. Ръцете й трепереха, не можеше да ги успокои. Ние бяхме готови да й дадем ръцете си и кръвта си, за да се успокои, ала нейните грижи бяха повече от нашите. И тя не се успокояваше. Тя все мислеше, че е задължена към нас. Дори в последния си час, когато си отиваше, помоли да я простим, ако ни е сторила нещо лошо! Ние целунахме ръката й и челото й и заплакахме. Това беше последният урок на майката, която притваряше клепките си и нямаше вече да види земята и слънцето, и селските звезди, които висят като гроздове над нас през декември и през август. Тя си отиваше и ни молеше за прошка. А когато лежеше в ковчега, сестра ми, сладкодумницата, вече възрастна жена, я оплака, както се следва. Стоеше коленичила до дървения ковчег, гледаше успокоеното лице, оградено като в рамка в черна забрадка, и говореше на бабичките, които се бяха събрали:

— Вижте, съседки, и вие, жени от селото, каква хубава бабичка лежи в ковчега. Не е било ни велики пости, ни петрови пости, ни празнични дни, в които да не е имало у нас и риба, и маслинки. Не ни е оставяла мама петимни за нищо. Мъже не са гледали тъй децата си, както ни гледаше мама.

Стоя и си мисля за наивната чистосърдечност, за времето, което е било и което не ще бъде вече никога. Сравнявам тогавашните с днешните дни. Не искам да се връща миналото, ала не мога да забравя и добродетелите, които е носила майка ми, които е искала да ни предаде и не е успяла да ни ги предаде, както тя си е мислила.

В сандъка й намерихме осем писма, сгънати, завързани в бяла кенарена кърпа, тъкана на селски стан. Писмата са пожълтели, носят различни дати: „30-ий ноемврий 1908 година, от Мадисон, Америка… С настоящето си писмо има да ви поздравя и да ви явя, как че съм все живо и здраво и моля всевишния бог за вашето здраве. Бях ви писал писмо още като пристигнах тука, но на него писмо още отговор не съм получавал. Пиша ви повторно и ви моля да ми отговаряте по-често… Работата на парче е много трудна. Човек работи с неумерена сила и така, когато работи, не усеща нищо, а като се спре, особено като се върнем в квартирата, всеки ляга на кревата си и не му се става да яде хляб, дотолкова се уморява. Вярвайте, че всичките момчета са западнали много от силната работа. Само молете бога за здраве и живот… Тук в Америка всеки работи за себе си. Работа много има, но много трудна. Едвам се прибираме в квартирата. Драгий ми дядо, когато четеш писмата, казвай и на Гана!…“.

Представям си тези писма — пътували през океаните — как са стояли с часове в скута й и макар да не е могла да ги разчете, защото е била неграмотна, усещала е дъха на мастилото, на чертичките и редовете, нанизани като мъниста, ясно и четливо: усещала е сърцето на грижовния баща, който и от Америка пита за воловете, за непреораната нива, за децата, които трябва да бъдат пременени с нови дрешки по Великден, защото и той, бащата, обича да се пременува и да е чист и спретнат в празнични дни. И децата му трябва да са спретнати, чисти, сити, доволни.

Тя държи писмата в скута си и пиринченото пръстенче, сложено на ръката й, свети като непорочното й сърце, като очите й.

Към тези писма беше сложено и последното писмо от фронта: „25-ий ноември 1917 година. На коя нива посяхте загорката и на коя нива посяхте ечемика? Воловете как са? Да ги храните добре да не отслабнат много. Даначето да гледате добре и да го научите да се води и да не бяга, защото лятос ще му купим еш и ще ги научим да орат, а пък старите ще продадем. Също и малкото теленце да гледате…“.

Смътно си спомням тази тежка, последна година, когато той е трябвало да се върне от фронта и да си поеме работата на нивата, да ожъне загорката и ечемика, да „съеши“ даначето с друго даначе, а старите волове да продаде. Всичко е отшумяло в тъмнината, в неизвестното и не се е върнало!

Събраха се вкъщи да оплачат мъртвеца, а никой не знаеше къде е той, къде са заровени костите му. Мама седеше на дървената стълба и не искаше да слезе на двора при другите хора, нито се изкачваше вкъщи. Беше забравила и нас и слънцето, което залязва, и вятъра, който сваляше забрадката й; и косата си, намокрена от сълзите й. Беше забравила себе си. Спомням си, че някой я утешаваше: „Децата са големи, пораснаха“… Тя мълчеше. Беше излишно да я утешават. Той няма да се върне! Това е най-страшното, единственото, което вледенява мислите й, кръвта й, живота й. Няма да се върне! Никога! И тя, неграмотната, няма повече да чете писмата му — за нивата, за житото и ечемика, които стоят непожънати!

Последното писмо стои в края, до другите, и е опръскано с тъмни петна, сякаш огнен дъжд го е валял, сякаш искри са падали по него. Може би този дъжд са били сълзите й, въздишките й, вятърът, който е духал от сърцето й, страшен и неукротим, бесен и непримирим, вятърът на отчаянието, на бунта, на непокорството на проклятието и заканата. Всичко е отшумяло. Останали са тъмните петна.

Аз гледам тия писма, с които тя е живяла години наред, държала ги е скрити дълбоко в дървения си сандък при дрехите, с които се е венчала; гледам и новите сукмани, които не е смеела да облече, защото е жалила „своя човек“, радостта си, щастието си. Там някъде е скрито и пиринченото, венчалното пръстенче. И това е всичко!

Сандъкът е затворен. Той мирише на дюли и стари тъкани ризи, сукмани и престилки. Никой няма вече да го отвори. И няма нужда. Затворена е една епоха, един живот. Всичко друго живее извън този сандък, под слънцето, под звездите. Там е смисълът на дните, които живеем, и на времето, което очакваме. Сандъкът е затворен, заключен с девет кофара. Там е заключена мъката и страданието. Битките и радостите са навън, дето сме ние живите, младите, силните. Там е и майка ни. Тя е с нас.

Аз я виждам всеки път, когато ходя по земята, когато летя по небето, когато се заглеждам в себе си, в сърцето си, в тайните на битието си. Виждам я отразена в добрите мисли в надеждите и упованията, в радостите. Тя никога не е оставила децата си и няма да ги остави даже когато я забравят и не си спомнят вече за нея. Тя е коренът, от който те са поникнали; тя е изворът от който пият вода, за да живеят и да растат. Тя е нивата, в която заравяме зърното и то отново пониква, за да се радва на слънцето. Зърното не може да стои в земята, както и сърцето не може да стои заключено в сандъка на спомените. Да вървим по-нататък! Да не спираме в тъмнината! Да се издигаме към небето, към слънцето — като житното зърно, като цветята в градината, като брезите в гората, като стария дъб, който не се навежда да гледа жълъдите, паднали в нозете му! Той спори със звездите и вятъра, с тях мери силата си и годините си, към тях се е устремил.

1964

Край