Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Камен Калчев

Заглавие: При извора на живота

Издание: пето

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: март 1977 г.

Редактор: Славчо Донков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Албена Янкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3031

История

  1. — Добавяне

Четвърта част

I

Преди два дена изплетохме венеца на Кирил и Методий, окичихме класната стая с божур и дъбови листа, „дадохме“ изпита и ни разпуснаха. Учителите се разотидоха. Само госпожица Маринова още се върти из селото и казва, че имала „канцеларска“ работа, затова не си отивала в Търново. Аз знам каква е тази канцеларска работа, ала не казвам на никого. Сигурно и мама се сеща каква е, но и тя си мълчи, защото умее да пази тайни като мене. Баба се опитва да тълкува някои неща посвоему, но мама й забранява да приказва „врели-некипели“, а да си гледа старините. Госпожица Маринова действително има канцеларска работа. Тя не е нанесла още бележките ни в дневниците. А в училището има много дневници.

Всяка сутрин аз ставам рано, оглеждам небето и казвам:

— И днес времето си го бива.

Влизам в мазето и търся мотиките, с които ще окопаваме царевицата. Намирам един търнокоп с пречупена дръжка, а зад него се спотайват, обвити в паяжина, в тъмното три ръждясали мотики. Ядосвам се и ги измъквам навън. Казвам на мама:

— С тия мотики нищо няма да излезе.

Ритам ги пренебрежително и продължавам:

— Трябва да ги занеса на ковача.

— Опитай се да ги поправиш — казва мама, заета с друга работа, която в момента е по-важна от мотиките, — нали си мъж?

— Това е работа на ковача — казвам аз и пак ги ритам пренебрежително, — трябва да се наклепят, за да им опада ръждата, тогава може да влязат в работа.

— Дръжките им здрави ли са?

— Дръжките им са здрави. Може само да ги позатегна. Но самите мотики не са здрави. Ще ги занеса на ковача.

— Занеси ги.

— Ще ги занеса — казвам аз и продължавам да се въртя около тях.

През това време близначката се измъква от одаята и минава покрай мене, ала не ми обръща внимание, защото си има друга работа, която е по-важна. Преди да е огряло слънцето, тя трябва да донесе вода от герана за миене и за готвене.

— Тези мотики — казвам аз — много са ръждясали. Трябва да се занесат на ковача.

— Добре де, чухме — ядосва се накрая мама, — занеси ги, щом като са толкова ръждясали!… Хайде, какво ги гледаш? Те няма крака да тръгнат самички!… Вземай ги на рамото си и тръгвай!

— Защо да ги не взема — казвам аз и се навеждам. Слагам на рамото си двете мотики, а третата държа в ръката си. Това е мъжка работа и аз трябва да я върша, както жените вършат своята женска работа.

Слънцето изгрява зад Беглишки харман и свети право в прозореца на ковачницата. Червената светлина на слънцето и светлината на огъня в ковачницата се сливат в едно. Бай Митю ковачът и синът му въртят два големи чука и удрят по наковалнята като дяволи. Наоколо звъни, сякаш бият десет черковни камбани. Бай Митю е подпухнал, защото пие ракия. Той удря по-добре от сина си, макар синът му да е младо момче с къдрава коса и да върти всички моми в селото около себе си.

Аз влизам в ковачницата и слагам мотиките в краката си. Бай Митю и синът му продължават да удрят по наковалнята и не ми обръщат внимание. Наоколо хвърчат искри, стигат чак до опушения таван и падат угаснали в пръстта. Бай Митю пухти след всеки замах на чука и мустаците му се друсат. От челото му ручи пот. Синът му също пухти, ала той прави това, за да подражава на баща си. Само перчемът му трепти и пада над очите му, измокрен от рукналата пот.

Аз стоя с мотиките пред вратата и мълча. Бай Митю накрая дига сплеснатото желязо, което беше вече изстинало, и го пъхна отново в огъня. Синът му хвана дръжката на духалото и започна да раздухва огнището. В ковачницата се задими, замириса на въглища и на желязо. Бай Митю дигна една зелена стомна, пи от нея вода и без да ме погледне, рече на подбив:

— Е, няма ли едно добрутро и за нас, а?

— Добрутро — рекох аз и потънах в земята от срам.

Той се приближи до мене, погледна мотиките и запита:

— Какво ги боли?

Аз рекох, че са ръждясали.

— А дръжките как са?

— Дръжките са добре. Ще ги позатегна.

— Е, то се знае — рече сериозно бай Митю, като се наведе, за да разгледа по-внимателно мотиките. — Бързаш ли ги?

— Бързам ги, бай Митю — рекох аз, — днес ще окопаваме царевицата.

— Всички бързат — измърмори на себе си старият ковач, — къде сте били цяла зима, та не сте ги донесли?

Аз мълчах виновно.

— Не зная — започнах аз, — имахме друга работа.

— Че нали ти си мъжът в тази къща? Ти трябва да знаеш! А-ха, я ги виж, съвсем ги изяла ръждата. И дръжките им разклатени… Кажи на майка си, че днес няма да окопавате… Утре. Ела утре да ги вземеш! Разбрано ли е? Хайде?

Отвън се разнесе шум на трополене на коне. Дочоолу беше дошъл с двата коня да ги подковава. Бай Митю остави мотиките и погледна през отворената врата. Конете пръхтяха. На единия от тях се беше пояздил Филчо. Като ме видя, че съм в ковачницата, тутакси скочи и дойде при мене. За да покаже, че е близък със сина на ковача, отиде направо при духалото и започна да дърпа меха. Аз стоях до мотиките си, обърнат към духалото. Старият Дочоолу върза конете отвън и също влезе в ковачницата. Той беше със сламена шапка, която свали, за да не се запали от искрите. Голата му глава лъсна на огъня, като че беше намазана със зехтин. Бай Митю го посъветва да си наложи сламената шапка, защото по-добре е да се запали шапката му, отколкото главата му. Дочоолу се усмихна и отвърна на бай Митя, че е прав, и наложи шапката си. Всъщност в ковачницата още нямаше искри, чуковете си почиваха, подпрени на вьорса, а желязото още не беше се зачервило. Дочоолу се спря до една купчина подкови, наведе се и започна да ги рови и да ги оглежда.

— Избери ми по-хубави — каза той, като оглеждаше подковите, — лани ми даде едни бяха много хубави.

— И сега ще ти дам хубави. Лоша стока аз не харча.

— Това е вярно, но по-лани не бяха добри.

— За по-лани не отговарям. Губи се давност.

Дочоолу се засмя, взе една подкова и се приближи до прозореца, за да я види на светло, като че разбираше нещо от ковашкия занаят. Бай Митю цъкна с езика си и ми намигна. Аз също му намигнах. И изведнъж се засрамих, защото бях малък, а бай Митю голям. Наистина ние и двамата с него бяхме мъже, но все пак трябваше да се има предвид разликата в годините, която съществуваше помежду ни.

Дочоолу дълго оглежда подковата, изправен до прозореца, после се върна при бай Митя и каза:

— От тези ще ми сложиш, други не ща!

— Че да ти сложа — каза бай Митю, — защо да не ти сложа. Ти ще я носиш, няма аз да я нося!…

— Море и аз няма да я нося — сети се Дочоолу, — конете ще я носят. Още не сме стигнали за подковаване.

— Тъй си е — каза бай Митю и се засмя.

Тогава Дочоолу ме видя, че стоя в ковачницата, и много се зачуди, че не ме е забелязал преди това. И даже като че ли се ядоса, задето съм стоял настрана и съм си мълчал.

— Ба! — рече той. — Ти пък отде изникна?

Аз се изчервих от стеснение и казах, че съм донесъл мотиките, защото ще окопаваме царевицата.

— Много хубаво — похвали ме Дочоолу, — всеки трябва да помага. Сега е летен сезон, време за работа.

— Аз мога самичък да затегна дръжките.

— То се знае. Я да ги видя? Тези ли са?

— Тези са — казах аз и се наведох да му подам една от мотиките, защото той беше стар човек и не биваше да се навежда.

— Браво. И другите ли са твои?

— И другите. Всичко три.

— А защо три? Трябва още една.

Аз го погледнах учудено. Не разбрах защо ми приказва тъй. Като че ли искаше нарочно да ме ядосва. И му рекох:

— Ние сме трима души. Баба е стара и не може вече да копае. Миналото лято копа и се схвана в кръста.

— Щяхте да я закопаете в гробищата — засмя се Дочоолу и хвърли мотиката в краката ми. — Остаря бабичката. Не бива да я пресилвате.

После добави уж на себе си, като бършеше запотеното си лице с дланта на ръката си, сякаш си гладеше брадата:

— Кажи на майка си да приготви още една мотика, че ще дотрябва!

Бай Митю се спря по средата на ковачницата, като чу тия думи на Дочоолу, и запита любопитно:

— За какво подричаш? Да не са го пуснали?

— Има нещо такова — измърмори Дочоолу, — че де да видим.

Аз се бях обърнал към него и не откъсвах погледа си от устата му. Чаках с нетърпение да я отвори, ала тя беше закрита с мустаците и не се забелязваше ще продължи ли по-нататък това, което беше вече започнал.

Бай Митю също беше притаил дъх. Само Филчо и синът на бай Митя не се интересуваха от нашите мъжки вълнения, заети с духалото, което продължаваше да пухти. Жаравата и желязото, заровено в огъня, светеха като слънцето, което пронизваше опушения прозорец на ковачницата.

Най-после Дочоолу отвори устата си и промълви:

— Докарали са го по етапен ред. Сега се намира в околийското. Че де да видим.

Дочоолу не се доизказа, затвори устата си и тя съвсем се закри под мустаците му. Разбрах, че вече няма да я отвори, макар да продължавах да го наблюдавам, изпълнен с любопитство. Толкова съм се бил заплеснал, че по едно време чувам Филчо да ми вика откъм духалото:

— Затвори си устата, че ще влезе някоя муха вътре!

Аз се наведох засрамен, обърнах се и си тръгнах. Щом излязох от ковачницата, свалих сламената си шапка, за да не падне, и хукнах към високия хълм, дето се намира нашата къща, за да съобщя на мама всичко, което бях чул в ковачницата от устата на Дочоолу. Толкова силно съм тичал, че петите ми се удряха в задничето ми като гумени чукчета. Искаше ми се да имам крила и да хвръкна, за да стигна по-скоро вкъщи и да разкажа всичко, което бях чул.

Мама, баба и близначката стояха на двора и ме чакаха да тръгваме на полето. И тъкмо се готвеха да ме нахокат, задето съм закъснял, и аз им съобщих новината:

— Бати Къню си дошъл! Тука е!

— Къде тука? — запитаха едновременно и трите жени, като ме заобиколиха.

Не можех да си поема дъх от вълнение (ако ми бяха поникнали криле, щях да долетя у дома направо по въздуха и нямаше да се изморя!…). Но сега аз преглъщах думите си и поемах въздуха като риба, изхвърлена на сухо, и чувах как тупти сърцето ми под кълчищната риза:

— Тука! У нас! В България!…

— Къде в България?

— Че де да зная! — разплаках се аз. — В България!

Наистина, къде беше той? Къде в България? Не си ли притурих самичък мои измислици, които Дочоолу не е казвал? Къде в България? България е голяма, широка. Аз съм я виждал на картата и знам много добре, че е голяма, макар че учителят по история да казва, че била малка страна и че трябвало да стане велика. Това си е негова работа. Аз знам, че България е голяма. И моята вина се състоеше в това, че не попитах къде точно в България се намира моят брат, който се е завърнал от Велики Бечкерек, дето беше близо две години прокуден и злочест като всички други момчета, с които беше забягнал.

— Не зная — виках аз отчаяно, — не попитах къде точно се намира, но чух с ушите си, че си е дошъл.

— Чул си, дяволите си чул — смъмря ме мама, — само знаеш да си измисляш. Къде са мотиките?

— Оставих ги в ковачницата. Утре ще бъдат готови.

— Хубаво ни нареди — плесна с ръце мама, — сега с какво ще окопаваме царевицата? Затуй ли те проводих бре? Каква я свърши сега, като кучето на нивата. Върви да ги вземеш!

— Остави детито мари, Гано, не му се карай! Лесна работа за мотиките. Няма да избяга царевицата. Утре ще я окопаем. Остави го да разправи отново за бача си Къня. Кажи сега, баби, какво чу? Ама отначало. И не се страхувай. Какво чу?

Тя сложи ръката си на сърцето ми и аз веднага се успокоих. И тутакси се сетих, че всъщност брат ми се намира в околийското управление. И казах високо:

— Докара ли са го в околийското управление. Това е! Разбрахте ли?

И погледнах сърдито мама, която се беше насочила към мазето.

— В околийското, разбра ли? — повторих аз. — Там е България. Разбра ли? В околийското!

Тя се върна и продължително ме изгледа:

— Вярно ли е?

— Самата истина!

Всички стояхме изправени насред двора и не знаехме какво да правим. Мама не си спомни за какво точно бе тръгнала към мазето. Баба беше забравила гърнето с боба, поставено в огнището, за да бъде готова храната ни за обед. Близначката, и тя, най-спокойната, държеше една стомна пълна с вода, в краката си и не знаеше къде да я носи и какво да я прави. Първи аз се съвзех и добавих:

— Дочоолу ми каза, че три мотики са малко. Трябвало още една да занесем в ковачницата.

— Той да не се грижи за нашата работа — рече мама и тръгна към мазето. — Нека си гледа своята. Мотики ние си имаме, и хора си имаме. И него биля можем да закопаем в земята, в черната, дано!

След малко тя излезе от мазето. Носеше два косера и един сърп.

— Хайде да вървим на нивата, че стана вече пладне. Днес ще плевим и ще пасем воловете. Върви да ги изкараш. Пък утре ще окопаваме царевицата. Тръгвайте!

След това се обърна към баба, наръча й да нахрани кокошките и да донесе за обед яденето на нивата.

— Гледай да уври бобът, че го забравихме в огнището. Пък който си е дошъл, ще ни намери. Лесна работа! Хайде! Изкарайте воловете и да вървим!

Слънцето светеше високо над покривите. От дворовете и харманите се бяха отдръпнали дългите сенки, като че ли се бояха да не изгорят от горещината, която настъпваше. Черницата на съседите беше измъкнала сянката си от нашия двор. Това показваше, че сме закъснели за нивата. Мама много се ядосваше, макар да спотайваше дълбоко в сърцето си една радост, която не искаше с никого да сподели, за да не я чуят дяволите.

Още една мотика! Аз разбирах това и не исках повече да занимавам мама с тия неща, защото и аз тайно се радвах и си мислех за мотиката, която трябваше на всяка цена да намерим!

Вървим към нивата. Пред нас са двата вола. Ние се мъкнем подире им, сложили косерите и сърповете на рамото си. Мама се е забрадила с бяла кърпа и обгорялото й от слънцето лице изглежда още по-черно. На гърба й виси една цедилка, пълна с дрешки, и едно парче хляб. Отиваме да плевим и да пасем воловете. Това ще ни е за днес… Докато наточат мотиките в ковачницата. Най-много да прескочим до другата нива, за да си наберем череши. От няколко дена насам черешите започнаха да зреят.