Камен Калчев
При извора на живота (18)

III

Брат ми, емигрантът, седеше на тревата под сянката, държеше една дълбока, шарена паница в скута си и сърбаше квасено мляко с дървена лъжица. Баба го гледаше отстрани любовно и му подаваше порязаниците, които мама беше нарязала.

Аз се появих изневиделица и това много учуди брат ми. Той остави паницата, обърса трохите от устата си и ме погледна. Аз също го гледах, застанал пред него, и мълчах. Ние и двамата се гледахме — малко враждебно и недоволно: той, задето му попречих да яде квасено мляко, а аз, задето се преструва, че не ме познава. На края брат ми каза:

— Здрасти!

— Здрасти! — рекох аз.

— Много си порасъл — продължи той.

Аз мълчах.

— Седни де.

Аз пък мълчах.

— Седни, седни.

— Нося череши! — рекох аз и се обърнах назад.

— Много хубаво.

— Скорозрейки.

— Браво. Седни де!

Госпожица Маринова и сестра ми тъкмо излизаха от житата и се насочваха към синора под сянката, дето бяхме ние. Мама се затича да поеме кошницата от ръката на учителката, ала учителката (от смущение ли, от друго ли?) не й позволи.

Брат ми, изглежда, не очакваше тази среща. Той се смути, че неговата отколешна позната, с която не беше се виждал близо две години и с която си бяха писали толкова писма, сега го свари на нивата, като яде квасено мляко. Това беше наистина неудобно. Затова той бързо се надигна, изтърси трохите от панталона си и се усмихна.

Госпожица Маринова остави кошницата с черешите в краката си, подаде ръка на брат ми и каза: „Добре дошъл!“. Но така глухо, че аз не я чух. А брат ми, напротив, отговори много гръмко, сякаш имаше глухи пред себе си: „Здрасти!“. И разтърси ръката на учителката. Изглежда, че я заболя, защото тя подскочи и се отдръпна малко настрани и цялата се зачерви. Ето, такова ръкостискане признавам аз! На негово място и аз тъй щях да стисна ръката на госпожица Маринова. Нека знае, че това е брат ми!

— А тази малката пък коя е! — извика той и се наведе да види близначката, която се беше скрила зад учителката.

— Това е сестра ми, Денка! — рекох аз.

— Тъй ли? — каза брат ми сериозно. — Много се радвам.

— Ние сме близнаци — поясних аз. — Ела тук, Денке!

— О, това е много интересно! — рече той и примъкна близначката към себе си, прегърна я и я погали по косата.

Смутеното момиче съвсем се разтопи. Само маслинките грееха като очите на подплашена гургулица.

— Колко е пораснала! — каза той. — Стигнала чак до раменете ми!

— Аз съм по-висок.

— Тъй ли? Ела да видим.

Той ме хвана за ръката и ме приближи до себе си. След това ме потупа по рамото и ме прегърна:

— Да, ти си малко по-висок. Но ти си мъж. Нали тъй?

— Аз по-напред съм се родил, затова съм по-висок!

— Точно тъй.

Всички се засмяха. Той ни стисна още веднъж в обятията си и ние с близначката, без да искаме, си чукнахме главичките. Това още повече развесели брат ми. Забелязах, че госпожица Маринова най-много се смееше и не откъсваше погледа си от брат ми. Той по-рядко я гледаше. Може би се смущаваше от мама и от баба, които също не снемаха погледа си от него.

Различно го гледахме. Ала всички го гледахме. Аз например не вярвам, че госпожица Маринова може да затвори очите си в този момент. Това е невъзможно! Тя беше ужасно развълнувана! Но и аз бях развълнуван. Тя беше пребледняла. И аз бях пребледнял. Тя се зачерви. И аз се зачервих. Дори ушите ми пламнаха, сякаш бяха подпалени с клечка кибрит. Не, не, госпожица Маринова и аз еднакво обичахме брат ми, еднакво му се радвахме, че се е завърнал най-после от тази „проклета чужбина“ и сега стои сред нас на нивата и ни говори. Припомних си всичко, което знаех за него от баба и от мама. Спомних си го как изглеждаше преди две години. И ми се стори, че малко се е променил. Станал е по-висок и по-слабичък. Това не може никой да отрече. И малко е позастарял. Ако съдя например от зъбите му, тогава бяха по-бели и по-равни. Сега са потъмнели, като че са опушени. Кой знае какви храни е ял и какъв корав хляб са му давали! Скулите му бяха изпъкнали, покрити с лека, едва забележима руменина, като че паяк беше оплел мрежата си върху тях. Очите му бяха бакърени, заобиколени с дълбоки сенки като черни пръстени. Тези сенки не ми харесват. Дано изчезнат. Той е млад. Веждите му съвсем не личаха, сякаш ги беше обръснал. Всъщност те бяха изрусели и не се забелязваха. Всичко друго си беше тъй, както съм го запомнил. Само дрехите му са купешки — платнени, малко лъскави, зеленикави. Сигурно ги е купил от Велики Бечкерек. Даже ми замирисаха на нещо много хубаво. Той не знаеше това, но аз го чувствувах и нарочно стоях по-близо до него, за да вдишвам хубавата миризма, която лъхаше от него. А може би това беше ароматът на брат ми? Нашият аромат? Благоуханната радост? Очакването? Щастието? Не знам. Стоях до него и ми се искаше още веднъж да ме прегърне.

— Е, сега какво? — рече той. — Прави ли ще стоим? Предлагам да седнем. Да се видим: живи ли сме, здрави ли сме?

— Да поседнем — каза госпожица Маринова.

— Хайде — намеси се баба, — изсърбай квасеното мляко!

— Има още в гърнето — каза мама.

— Благодаря, мамо, аз се наядох. Няма нужда.

— Тук има череши — каза свенливо госпожица Маринова, като примъкна кошницата по-близо до брат ми, — току-що сме ги набрали съвсем са пресни, свежи.

— А, виж, череши ще си похапна. Отдавна не съм кусвал. За пръв път тази година ще ям.

Той махна зелените клончета от кошницата и си взе една шепа череши. Ние го гледахме и това като че ли го смути.

— А защо и вие не вземате! Само аз ли ще ям?

— Ние ядохме предостатъчно — каза госпожица Маринова, — сити сме, няма защо да преяждаме.

— Е, даскаличке, няма да преядеш — обади се баба, — вземи си една шепа, колкото да бъде.

— Вземете си — намеси се мама, — и аз за пръв път кусвам тази година от скорозрейките. Я ги виж как са се зачервили.

Ние с близначката се наредихме от двете страни на брат ми и макар коремчетата ни да бяха пълни, продължихме да ядем, за да покажем на брат ми, че го обичаме.

Бързо-бързо преполовихме кошницата. Брат ми ядеше черешите и поглеждаше от време на време госпожица Маринова. Не ми беше ясно дали се радва, че е дошла да го види, или му е безразлично. Той се държеше тъй, като че ли всички му бяха еднакви. А напълно съм сигурен, че се преструва, за да не се издаде пред мама. Той много се пазеше от мама. Това разбрах веднага щом мама се опита да похвали учителката, че благодарение на нея, на учителката, сега ядем тия череши. Ако не е била учителката, нямало кой друг да набере череши! Това ме засегна, защото и аз брах череши. Ала нека госпожица Маринова се радва! Нека тъй да бъде! Макар че и аз, и близначката помагахме. И ако не бяхме ние, кой знае дали и досега госпожица Маринова щеше да напълни кошницата.

Мама продължава да я хвали, а госпожица Маринова гледа свенливо в кошницата и си играе с една череша, уж че не й се яде. Брат ми обаче лапа с голямо удоволствие и все едно че не чува мама. От това си правя заключение, че той се преструва. Неловко му е да слуша такива неща от родителите си. Напълно го оправдавам. Да бях на негово място, същото щях да направя.

Да, той ядеше черешите, хвърляше костилките настрана, в тревата, и си мислеше нещо. По едно време ми направи бележка да не гълтам костилките, а да ги плюя, защото ще си повредя стомаха. Наистина аз и близначката (от лакомия ли, от какво ли?) ядяхме бързо черешите и не плюехме костилките, както правеха другите хора, а ги гълтахме. И сега брат ми забеляза това и ми направи много строга бележка. Аз започнах да плюя костилките и да ги хвърлям на същото място, дето ги хвърляше и той. По едно време започнах да стрелям с тях над главата на другите и ударих мама, без да искам. Тя кихна, засмя се и стана още по-весело.

След като изядохме черешите, станахме и решихме да си вървим. Останаха две-три пръста, докато залезе слънцето зад Орлово гнездо. Не биваше повече да се бавим, имахме гостенин. Той не беше дошъл на нивата да работи, а да се видим и да си поприказваме.

Мама прибра сърповете и косерите, с които плевихме, наслага ги в една „цедилка“ заедно с гърнетата и си тръгнахме. Подир нас креташе бавно и тържествено старицата, подкрепяна от близначката и от мама. Брат ми и госпожица Маринова вървяха близо до мене, след воловете, и аз ги чувах какво си приказват. Всичко не разбирах, ала ми беше много интересно да ги слушам. Те съвсем се увлякоха, като че ли продължаваха някакъв отколешен разговор.

— Аз не можех иначе да постъпя и не биваше иначе да постъпвам! — говореше брат ми. — Това е логично.

— Точно тъй — отговаряше госпожица Маринова, — това е напълно логично.

„Логично!“ Препънах се два пъти, за да бъда по-близо до тях и да не изпусна нито една дума. А изведнъж: „Логично“! Брат ми с удоволствие изговаряше тази дума, а госпожица Маринова с още по-голямо удоволствие я повтаряше. Впрочем тя всичко повтаряше и с всичко се съгласяваше. И не можеше да бъде другояче, защото тя беше по-малка от него, а той беше по-голям. Редно е да го слуша и да се съгласява с него.

— Аз им заявих — продължи брат ми, — декларация няма да подпиша! От идеите си няма да се откажа. Аз съм бил две години емигрант заради тези идеи. Логично е след толкова страдания да ги поддържам. Декларация няма да подпиша! Да ви е ясно!

— Мерзавци! — отсече госпожица Маринова. — Те са искали да те пречупят!

— Да, но не успяха! Аз бях непреклонен!

— И правилно си постъпил!

— Или затвора, или свободата. Но с чест!

— Точно тъй!

— И скъсах декларацията, която ми поднесоха!

— Скъса я?

— Да, на парчета!

— Точно тъй!

— Опитаха се да ме малтретират, но аз им заявих, че ще отнеса въпроса до Върховния съд. Ако трябва, и до Народното събрание.

— Точно тъй!

— И победих. Такава е логиката на събитията.

— Великолепно!

— Виждал съм по-големи тирани от тия хапльовци!

Бях настръхнал от удоволствие. Ето, това се казва брат! Скъсал някаква хартия и я хвърлил в краката на полицията! Това се казва революционер! Одобрявах напълно постъпката му, дори щях да се намеся в разговора, но добре, че не сторих това, защото те щяха да млъкнат. А сега те мислеха, че никой не ги подслушва, и затова си продължаваха.

Брат ми разказа как са го закарали в мазето на околийското управление в някаква тясна стаичка, наречена „карцер“. В този карцер било тъмно, капела вода по главата му, цвъртели плъхове. Ала брат ми и от това не се уплашил. Даже пял една песен, която се казвала „Карманьола“, а после обърнал на руски, за да не го разбира полицията, която вардела отвън с декларацията да я подпише. Цяла нощ пял, а на другия ден полицията му казала: „Няма що, с тебе на глава не се излиза!“. И го оставила. Оформили му документите и го пуснали. Било следобед към три часа. Към четири половина стигнал в село със стария си куфар, който бил почти празен. Отишъл си и у дома — няма никого! Работен сезон. Всичко живо излязло на полето. Помислил-помислил и съобразил: „Те са там, плевят нивата!“. И пристигнал. Било пет без десет минути.

— Каква съобразителност! — възхити се госпожица Маринова. — Аз не бих се ориентирала.

— Свикнахме — усмихна се брат ми, — емигрантски живот, учи на всичко!

— Безспорно — рече тя и премести празната кошница от едната си ръка в другата, за да бъде по-близо до него. Той също се приближи до нея и от време на време докосваше с ръката си нейната ръка. Госпожица Маринова не се отдръпна, както например аз бих се отдръпнал, а, напротив, доближаваше още повече ръката си до неговата ръка и се преструваше, че уж това става случайно и че не се интересува дали се докосва, или не се докосва до него. Аз забелязах тия неща, но и аз се преструвах, че не ми правят впечатление. Освен това разговорът, който водеше брат ми, беше по-важен и по-интересен от тия докосвания, които можеха да бъдат случайни, а можеха да бъдат и нарочни. Такива неща ставаха между по-големите момчета и по-големите момичета в нашето село. Но това са глупости, с които се занимават големите, когато си нямат друга работа и затова аз гледам пренебрежително на тия глупости и се отвращавам от тях. По-важно беше да се разбере какво ще стане сега с брат ми, след като си е дошъл и не е подписал тази декларация. Чух го да казва:

— Нашите катили, разбира се, също ще се опитат да ме пречупят, но те не ще успеят.

— Те са кръгли простаци — рече госпожица Маринова, — бъди спокоен.

„Защо «кръгли»? — помислих си аз. — Защо кръгли, а не триъгълни, квадратни?“ И си представих тебеширен кръг, каквито чертаеше госпожица Маринова на черната дъска в училище. По средата на кръга стои чичо Сава. Това ли значи кръгъл простак? Не ми е ясно.

Брат ми продължава да реже:

— Моят път е пътят на революцията! Те няма да ме уплашат!

Прекрасно!

Слънцето залязва зад варовитите скали, зад Орлово гнездо. По скалите се оттича кръвта на орлите. Вие се горещ дим. Пламтят огнени стрели. Това е революцията. Кръвта на орлите плиска по целия хоризонт. Не съм виждал такъв залез. Слънцето е потънало до половината зад скалите. След малко се скрива, а кръвта продължава да блика и да залива небесата. Това е революцията. Аз гледам слънцето, брат ми гледа слънцето, госпожица Маринова гледа слънцето. Очите ни са червени, лицата, дрехите. Това е революцията. Но и черешите, които зреят по нашия край, са червени. И ябълките, и гроздето, и аления мак в нивите, и зрялото жито, и виното, което пием през зимата. Всичко е червено. И момите, които жънат по нивите и пеят песни на хорото… И ергените, натъкнали ножове в пояса си. Всичко е революция. Аз съм революцията — когато се гневя, когато пламтя, когато се срамувам.

Брат ми каза:

— Какъв чудесен залез!

Госпожица Маринова въздъхна:

— Вълшебен!

Аз не знам какво значи „вълшебен“, но съм напълно съгласен. И също искам да повторя, че залезът е вълшебен, но не смея, за да не прекъсна разговора, който не бива да спира до края на пътя, до края на живота ми.

Стигнахме селото и започнахме да се спущаме към нашата къща. Старите с близначката бяха останали много назад. А ние младите и двата вола вече влизахме в селото. Аз се приближих още повече до брат си, за да ме видят хората, че имам брат и че стоя близо до него. По едно време той сложи ръката си на рамото ми и продължи да си говори с госпожица Маринова. Сега те говореха за „прочитна литература“. Какво значи „прочитна литература“? Брат ми каза на госпожица Маринова, че жадува за такава литература.

— Нямаш представа — каза той — какъв глад изпитвам за прочитна литература!

Госпожица Маринова му отвръща, че имала много такава литература в Търново. Тия дни щяла да отиде там и да му донесе. Какво предпочита брат ми?

— Класика — казва той, — съвременна и социална!

Госпожица Маринова казва, че притежава в Търново и класика, и социална. Госпожица Маринова беше създадена да утешава брат ми. Сигурен съм, че не го прави нарочно, а защото наистина желае да му угоди, за да бъде по-щастлив. В края на краищата той напълно заслужава, защото е бил две години емигрант във Велики Бечкерек, където е гладувал за прочитна литература, написана на български език.

Всички нашенци, които ни срещнаха, веднага се отбиваха при нас и се здрависваха с брат ми. Някои му викаха на шега:

— Е, Къна, как е? Върна ли се от хаджилъка?

— Върнах се — отговаряше им той, — пак съм на линия.

Ние с госпожица Маринова се смеехме, макар че нямаше нищо смешно в това, което казваха селяните и което им отвръщаше брат ми. Още повече че аз не разбирах какво значи „Върна ли се от хаджилък“. Все повече се убеждавам, че възрастните си имат свои измислени думи, за да не ги разбират малките като мене. Това ме ядосва, но аз се преструвам, че всичко ми е ясно. И затова се смея. По-късно ще запитам госпожица Маринова какво значи „хаджилък“ и „класика“. Сега не е удобно, защото селяните все повече и повече се отбиват от пътя си и спират брат ми да се здрависват. Той се ръкува с всички.

Най-после с голяма мъка се добрахме до къщи. Учителката дълго се колеба да влезе ли у дома или да не влиза. От една страна, й се искаше да влезе, от друга, се срамуваше да не кажат хората, че има някакви връзки с брат ми, макар това да беше съвсем очевидно и да го виждаха дори децата като мене.

Желанието й да влезе у дома надделя. Дойде заедно с нас, уж да остави кошницата, че й било неудобно да я мъкне празна до квартирата си. Всъщност аз можех да взема кошницата от госпожица Маринова и да я оставя, където трябва. Тъй че тя няма защо да ме заблуждава, че идвала у дома, за да остави кошницата. Една празна кошница и аз мога да я нося и да я оставя там, където й е мястото. Щях да изоблича госпожица Маринова, ала не искам да я засрамвам пред брат ми. Все пак тя набра доста череши и следователно има право да постой малко у дома. Нека си поговори с брат ми, а след това той ще бъде напълно на мое разположение: и през нощта, и през деня, и през целия си живот ще бъде мой и само мой! Госпожица Маринова ще идва само по един час у дома, и толкоз! Той не си е дошъл от Велики Бечкерек, за да бъбри с госпожица Маринова и да си губи времето с нея!

Откарахме воловете на хармана. Бяха се подули от тревата, затова легнаха веднага и започнаха да преживят. Ние с брат ми и госпожица Маринова седнахме под ябълката на двора и продължавахме да си говорим. Този път и аз участвувах в разговора. Казах им, че имаме фенерче от Разград. Брат ми поиска да го види. Аз тутакси го донесох. След туй им казах, че имам рана от кукумявката. Той поиска да я види и аз му я показах. Госпожица Маринова добави, че съм се държал юнашки и не съм казал нито „ох“, когато ми мазала раната с йод. Очаквах да каже, че съм припаднал, но тя не каза. И съм й благодарен за това. Защото аз припаднах не от страх, а от миризмата на йода. Госпожица Маринова излезе благоразумна, иначе щяхме да развалим калимерата.

Докато ние бърборехме за разни работи, седнали под ябълката, пристигнаха и старите с близначката. Баба изгаряше от любопитство. През цялото време тя мислила какво ли сме си приказвали по пътя без нея. И затова сега бързаше да седне при нас и да навакса загубеното. Брат ми й подаде едно трикрако столче и я постави да седне на него. А мама и близначката веднага се заеха с къщната работа. Задимя огнището, замириса на пържени яйца. Разбрах, че приготвят вечеря за гостенина. Покрай него и ние щяхме да се облажим.

— Е какви са ти сега намеренията? — запита баба, като изгледа брат ми. — Каква ще я подкараш?

— Намерения много, бабо! Нали знаеш, има една приказка: каквото мишките кроят, котките го развалят. Че и нашата работа.

— Ами че ти стани котка!… Защо си мишка? — ядоса се старицата.

— Тъй наредил господ: едни са котки, други мишки. Няма как да излезем от кожата си.

— Точно тъй — каза госпожица Маринова.

Реших да броя колко пъти ще каже: „Точно тъй“. Прекалява с угодничеството си тая госпожица Маринова! Не ме остави да кажа и аз веднъж: „Точно тъй!“. Все тя: „Точно тъй, точно тъй!“. Като че ли само тя го разбира, само тя е съгласна с него!

— Най-напред — каза брат ми — трябва да укрепя организма си. От дългото и хроническо гладуване моят организъм заслабна, получих затъмнение. Някои другари туберкулираха, но аз не съм стигнал дотам. Получих само известно изтощаване. Сега трябва силна храна и чист въздух.

— Не се кахъри — рече баба, — запазила съм половин тенекия свинска мас за тебе.

— Аз не се кахъря, бабо, но все пак трябва да се има предвид. Аз трябва да засиля храната, за да не туберкулирам.

Ние мълчахме. „Туберкулирам!“ По гласа на брат ми — помръкнал и тъжен — излизаше, че става дума за погребение, за гробища и за всичко, което е свързано с тая безкръвна, студена дума.

— Ще се намери храна — утешаваше го баба, — и пиленца сме отгледали, и яйца ще ти пържим, и ярето може да заколим.

Брат ми мълчеше. В този миг някой почука на пътната вратня. Ние се обърнахме и видяхме фуражката на пощаджията Радил.

— Къню Митев Калчев! — извика Радил.

Брат ми се надигна, ала не стана:

— Какво има, Радиле?

— В седем и половина утре сутринта при господин кмета на разговор!

— Какъв разговор?

— По вътрешното и международно положение.

Брат ми стана. Радил му подаде една бележка:

— Дръпни долу министерския си подпис, за да се види, че съм ти връчил поканата! А утре — на линия! В седем и половина!

— Може и в един през нощта! — отсече брат ми и дръпна подписа си на хартията…

Радил отдаде част по войнишки:

— Досвидание, мило създание!…

Не можах да разбера: шегува ли се, или говори истината. Всеки случай брат ми се развесели. Поне така се държеше пред нас. Дори няколко пъти повтори на госпожица Маринова:

— Аз нали ти казах! Ето че не закъсняха!

— Да, те са последователни…