Камен Калчев
При извора на живота (17)

II

Всички ниви са оплевени. Само нашата е буренясала. Мъчно е трима души и една стара бабичка, която не може вече да се навежда, да свършат цялата полска работа.

Мама върви пред нас и ни повтаря и потретя да скубем само паламидата и да не тъпчем класовете. Близначката си е направила венец от червени макове. Прилича на голямо червено цвете сред житата. Тя работи чевръсто и даже изпреварва мама. На мене не ми спори, но причината е тази, че избързах, та взех сърпа, с който мъчно се плеви. Освен това слънцето много прежуря и пали гърба ми. Предполагам, че и на жените им е горещо, но те са по-издръжливи. Към всичко това на мене са поверили воловете и аз трябва по-често да ходя до синора, за да ги наглеждам дали пасат и дали не са влезли в нивата.

При воловете е по-добре, защото там подухва студен ветрец откъм Янтра и е прохладно. В края на синора има и една стара слива, която ражда, големи жълти плодове — от тях си правим ошав по жътва. Тази слива има и хубава сянка. Аз минавам под сянката, колчем отида да нагледам воловете, сядам там за малко и разглеждам внимателно едно сламено гнездо, в което има три малки продълговати кафяви яйчица, опръскани със зелени точици. Това гнездо много ме вълнува и няколко пъти вече се опитвам да хвана птичката, която винаги ме подушва и изхвърчава, щом се насоча към гнездото й. Ако не е мама, която постоянно ме вика да отида при нея в нивата и да плевя, положително ще хвана тази малка птичка.

Воловете са забили муцуни в зелената, сочна трева и не ме поглеждат. Откак ги къпахме през април, те са много хубави — чисти, бели, като че ли не са лежали в обора. Сред зелените ниви изглеждат още по-бели. Не мога да им се нарадвам.

Над нашата нива пее чучулига. Аз гледам към небето и се мъча да я видя, но тя не се вижда, защото се е издигнала много високо. Сестра ми казва, че се намира точно над главата ми. Аз се взирам нагоре, но не виждам нищо. Песента на чучулигата ме дърпа към себе си с едно копринено въже, навързано на малки, ситни възелчета, и не ме пуща да се мръдна. Където и да отида — на синора или в нивата при мама — песента ме дърпа и не ме оставя на мира. Мама ми каза, че по това време пеят чучулигите, а през пролетта славеите.

Аз лягам сред тревата и се мъча да открия певицата. Чучулигата се снишава все по-надолу и по-надолу. Още малко, и ще кацне на главата ми. Изведнъж ставам прав и започвам да викам, че съм я открил. Тя е малка, но малка от шикалка, и оглася не само нашата нива, но и всички ниви наоколо. Вземам едно камъче и го хвърлям нагоре, но тя не ме забелязва, опиянена от песента си. Мама ми казва да не я закачам, защото пеела на малките си дечица. Аз отново лягам в тревата, държа юмручето си на гърдите си и не смея да шукна. Чучулигата пее и отново се издига, за да я чуват по-добре дечицата й, свити в гнездото сред зеления синор. Сърцето ми тупти, като че ли се катери по сребърната стълбичка нагоре към чучулигата, за да я достигне и да разгледа отблизо крилцата й, които трептят на слънцето.

На края мама щеше да ме напляска заради тая чучулига. Взе сърпа от ръката ми и ми каза повече да не тъпча нивата. Изпроводи ме да напоя воловете, защото вече наближаваше обед. Аз това и чаках, макар че много не обичам да поя воловете по това време, тъй като сега е времето на щръклиците. Смъкнах се в съседния дол, газих из прохладните извори, топих главата си в студения вир и се върнах мокър и весел отново при мама да слушам как пее чучулигата над нашата нива.

Като се върнах отново, мама и сестра ми бяха седнали под сливата на сянка и се готвеха да ядат. Баба беше застлала престилката си върху тревата и от едно гърне сипваше фасул в голяма пръстена паница. В друго гърне старицата беше донесла квасено мляко. Аз седнах между жените, взех си дървената лъжица и започнах да сърбам. Воловете лежаха настрана и преживяха. Чучулигата вече не пееше, но вместо нея се обаждаше някъде наблизо из нивите подранил пъдпъдък.

След това веселие ние обядвахме. Наоколо ни пъплеха мравки, подскачаха зелени щурчета, падаха в бобената чорба, ала ние не им обръщахме внимание — изхвърляхме ги с лъжицата и продължавахме да сърбаме. Бяхме уморени, замислени. Баба не донесе никакви новини. Срещнала учителката Маринова, но и тя не знаела нищо. Изглежда, че Дочоолу се е шегувал или не съм го разбрал. В края на краищата какво друго да правим, освен да чакаме? Баба ходила да търси Дочоолу, за да го разпита, но той се бил запилял нанякъде по къра с конете си и щял да се върне чак вечерта. Ще чакаме. Къде ще идем да не чакаме!

Защо пък в околийското управление? Никак не е ясно. Да предположим, че е нямал пари де да преспи. В околийското ли ще отиде? Пак се е случило нещо. Дано не е за дълго.

По едно време пристигна на нивата и учителката Маринова. Носеше една голяма празна кошница. Попита ни дали може да си набере череши от нашата скорозрейка, която се беше зачервила в другата нива, дето бяхме засадили царевицата.

— Може, как да не може! — разреши мама. — Череши, колкото искаш!… Тази година много се родиха.

— Да не си наумила в Търново да ходиш? — запита баба.

— Не още, госпожа — отговори свенливо момичето, — няма да си ходя, но ми се доядоха череши, та рекох да си набера.

— Хубаво — одобри баба, — иди, Петърчо, да й помогнеш. Черешата е висока, гледайте да не паднете, като се покатерите. Да ти сипеме малко бобец? Няма ли да похапнеш?

— Благодаря, госпожа, аз съм обядвала.

— Е, добре, иди си набери череши… То и ние трябва да наберем, че може довечера да имаме гостенин.

Учителката понечи да каже нещо, ала се смути и се зачерви като маковете, които цъфтяха, на синора. Баба я гледаше изпитателно. Мама беше по-деликатна, но баба продължаваше да я разглежда и да я подпитва с погледа си. На края момичето не можа да издържи и си призна:

— Всъщност аз реших да набера тия череши за него. Много се извинявам, но ми се иска да го посрещнем с нещо. Вие сте заети, нямате време да мислите за тия работи. Пък аз съм сега свободна… Защо да не набера череши?

— Набери, даскаличке — рече баба, — ние селяните не се сещаме за тия неща. Пък и работата ни е затиснала, та не можем да помислим… А той обича череши. И скорозрейките, и сугарните, че и вишните!

— А че кой не обича череши! — обади се мама, за да тури край на неловкия разговор. — Всеки обича череши.

— Аз най-много обичам хрущялките! — похвалих се несдържано и взех кошницата.

— Аз пък белурките — рече близначката, — те са най-сладки.

— Всички са сладки, като им дойде времето — добави баба и се надигна, вървете сега и тримата, пък ние с майка ви ще дооплевим нивата.

Учителката хвана старата жена под мишницата и й помогна да стане. Баба изтърси тревата и мравките от полата си, огледа се наоколо и се усмихна тъжно:

— Ех, и аз бях едно време млада!

После добави:

— Защо ли пък са го запрели в околийското? Ти не си ли чула нещо? Нали го освободиха?

— Обикновено нещо — каза учителката, — всеки, който е докаран по етапен ред, трябва да преспи в околийското.

Тази дума „етапен“ ни обърка съвсем. Какво значи „етапен ред“? Гледахме мрачно учителката и сърцата ни трепереха от страх. Значи, от границата до Дряново по етапен, със стражар! Това вече не е хубаво!

— Нищо страшно няма! — успокои ни учителката и помоли да тръгваме, защото гостенинът всеки миг можеше да ни изненада. А ние трябваше да бъдем готови!

Тичах напред през нивата с празната кошница, а учителката и близначката вървяха подире ми и се мъчеха да ме настигнат. Аз бягах като конче, а те се препъваха и оплитаха в житата и не можеха да ме настигнат. Поспирах се от време на време и размахвах кошницата. Те се заливаха от смях, защото съм бил смешен.

Над главите ни пееха чучулигите, надвикваха се пъдпъдъците, ала ние не ги чувахме, защото тревата и класовете шумоляха около нас и мислите ни бяха на друго място. Госпожица Маринова беше забравила, че е учителка по аритметика. Тя се беше вдетинила от радост, прегръщаше сестричката ми и я караше да пеят известната песничка, която знаехме всички още от първо отделение: „Сладкопойна чучулига във небето се издига!“. И тази песничка ни опияняваше, като че ли самите ние бяхме тази сладкопойна чучулига, излетяла нагоре към небето.

Аз пръв се покачих на черешата с кошницата, стъпих най-горе върху един клон и оттам наблюдавах цялата околност. Учителката и сестра ми стояха на земята и пресягаха към клоните, навеждаха ги, беряха зрелите череши и ги слагаха в престилките си. Клоните бяха увиснали, натежали от плод. Не беше никак трудно да се бере от земята. Учителката ни предупреди да късаме черешите с опашките, за да се запазят за по-дълго. Аз слагах по една черешка в устата си и по една в кошницата и от време на време осведомявах жените за всичко, което виждах наоколо си.

— Виждам — казах аз — шосето. Виждам телефонните стълбове. Виждам една каруца, която минава през нивите.

— Аз пък виждам Стара планина — рече учителката.

— И аз виждам Стара планина.

— Виждам Търново — продължи тя.

— Аз пък виждам река Дунав.

— Посмали, манго, посмали! — засмя се учителката.

— Виждам един човек по шосето. Идва откъм Дряново.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Носи един куфар.

— Истина ли?

Аз замълчах. Не бива да я лъжа! Тя не заслужава да я оскърбявам! Рекох й уклончиво:

— Тъй ми се е сторило.

— Внимавай, ще ти дърпам ушите.

— Аз съм нависоко. Не можеш ме стигна.

— Мога.

— Аз имам криле.

— И аз имам криле.

Учителката и сестра ми се засмяха. Защо ли се смеят? Толкова ли е смешно! Предполагам, че е смешно. Пускам една черешка отгоре и тя пада върху главата на учителката. Учителката не я усеща. Пускам втора черешка и тя пада в полата й при другите череши. Учителката пак не вижда нищо. Най-после хвърлям една черешка силно и тя пада право върху голото й рамо. Учителката се обръща към мене, гледа нагоре. Очите й са сини колкото небето и светят като огледалца. Лицето й, мъхесто и пухкаво като праскова, е покрито с капчици и е червено като черешите. Ръцете й са голи до лактите. Тя е пълничка, малко тромава, с гладка руса коса, сплетена на две плитки, обвити около челото й на венец. Аз знам, че тя няма да посмее да се покачи на черешата, за да не си развали плитките. Хвърлям още една черешка и казвам, че не аз, а едно косе-босе хвърля черешките от върха на черешата. Учителката маха с пръста си към мене и казва, че ще се покачи на черешата и ще хване това косе-босе за човката. Близначката се смее, защото моят нос е издаден напред и прилича наистина на човка. Аз започвам да си подсвирквам както свирят косовете, но жените вече не ми обръщат внимание. Те си приказват нещо друго, защото са им омръзнали моите глупости. Опитвам се да пея като пъдпъдък, ала и това не ги трогва. Те са много сериозни. По едно време учителката казва:

— Дай кошницата да я напълним и да си вървим.

— Добре — отговарям аз и започвам да слизам по клоните надолу, хванал с едната си ръка кошницата.

— Внимавай — казва учителката, — клоните са хлъзгави.

Слънцето се е наклонило, остават две копрали, докато залезе. Учителката се тревожи. Тя има някакво предчувствие, че ще закъснеем. Нейното безпокойство се предава и на мене. Близначката също се безпокои.

— Дай бързо кошницата — казват те, когато слизам при тях.

Изсипваме набраните череши в кошницата, покриваме ги отгоре със зелена шума и тръгваме. Учителката оправя косата си, завързва плитките и пъха в тях сини метличини, които съвсем приличат на очите й. Близначката, и тя слага метличини в косата си, ала нейните коси са черни и метличините се губят в тях, не личат. Аз бера от нивата макове и предлагам на учителката да се накичи с макове. Маковете ще направят учителката по-хубава. Тя сега трябва да бъде най-хубава! Да надмине хубавиците в селото, да свети като слънцето и като месечината. Да няма по-хубава от нея в цялата околия!

Учителката си слага макове в косата и казва:

— Жалко, че нямам огледало да се видя на какво мязам.

— Аз имам огледалце — обажда се близначката и се усмихва.

— И аз имам огледалце! — казвам аз и заставам пред учителката. Отначало тя не се досеща за какво става дума, но веднага след това разбира и се навежда пред очите ми.

— Чудесно огледалце! Не едно, а двенки!… Много хубаво оглеждат!

Лицето й дъха на череши и на нещо друго, което не мога да определя. Аз се блещя и се старая да не мигам, за да се огледа по-добре в очите ми.

— Моите огледалца са по-хубави — обажда се близначката.

— Я да ги видя?

Учителката застава пред сестра ми. Оглежда се и в нейните очи. Огрени от меката светлина на слънцето, те приличат сега на две черни огледалца. Зениците й са големи и красиви. Учителката се отразява в тях, прилича на малко човече. Обяснява ни, че народът казвал на зениците „чилячета“, защото в тях се отразявали малки човечета… Аз заставам пред сестра си да видя „чилячето“ в очите й. То е малко, мургаво, с големи уши. Учителката слага две череши на ухото ми. Аз ги махам, защото мъжете не носят обеци. Слагам черешките на нейното ухо и казвам:

— На твоето ушо по̀ върви.

Тя ме поправя:

— Не се казва ушо, а ухо.

И намества черешите на ухото си.

„Защо ухо, а не ушо?“ — мисля си аз и вървя напред. Учителката слага черешки и близначката. Аз викам:

— Сега на вашите ухи има черешки!

— Не ухи, а уши! — поправя ме учителката и се смее.

„Защо уши, а не ухи?“ — мисля си аз и се смея.

Много е весело. Вървим по тясната пътечка през житата и си приказваме каквото ни дойде на ума. Учителката носи кошницата. Аз не нося нищо. Скубя класовете и хапя зелените, сочни стръкове. Учителката ми казва да не скубя класовете, защото всяко зърно съдържа в себе си най-малко десет капки човешка пот. Аз питам, защо десет? А тя ми казва, че това е „символ“. Не разбирам какво значи „символ“, но тази дума ми харесва и решавам да я запомня.

Пътечката е много гладка. По нея са минавали всички хора от нашето село и са я утъпкали. Аз питам учителката: „Това символ ли е?“. Тя ми отговаря, че и това може да бъде символ, зависи какво влагам в тази дума. Аз нищо не влагам. Само питам: „А чучулигата символ ли е?“. Учителката мълчи, защото вижда, че приказвам глупости. А може би си мисли нещо друго? Аз знам какво мисли, защото и аз мисля същото, и затуй приказвам разни неща, за да минава времето по-бързо.

Излизаме от житата. Прекосяваме черния селски път и пак навлизаме в други жита. Отдалеч се виждат синорът и двата вола. Те пасат един до други се белеят отдалеч като два камъка. Те винаги пасат един до друг, защото им е по-сладко да са заедно. А може би и си приказват, за да не онемеят съвсем? Те умеят да говорят, стига да поискат и да не ги подслушва някой като мене.

Аз вървя пред учителката няколко крачки и казвам загледан нататък, къде нашата нива:

— Не виждам мама. Къде ли се е дянала? Да не си е отишла?

Учителката слага длан над очите си и също се взира към нивата. Близначката, и тя гледа. Всички гледаме, спрели по средата на житата.

— Няма ги — казва учителката, — къде ли са отишли?

— Там са — вика неочаквано близначката, — виждам хора под старата слива. Мама, баба и още един човек.

Учителката изтърва кошницата в краката си. Лицето й пребледнява, след туй изведнъж се изпълва с кръв, става червено като черешите. Опитва се да каже нещо, ала не може. Гушата й тупти като на подплашено пиле.

Аз се обръщам и хуквам направо през житата, към синора, дето простира сянката си старата слива. Не признавам никакви пътеки. Тичам и се задъхвам от вълнение. След мене остава слаба диря от повалените стръкове. Учителката и сестра ми тичат по нея и се образува цяла пътека.

Аз се обръщам от време на време към тях и викам.

— Пристигна! — викам аз. — Чувате ли? Пристигна!

Те не могат нищо да ми отговорят, защото едвам си поемат дъх. Житата се плетат в краката им, слънцето ги ослепява. Учителката мести кошницата ту в едната си, ту в другата си ръка и се мъчи да ме настигне.

— Пристигна! — викам аз и греба с ръцете си въздуха, за да хвърча по-бързо, както правят птиците.