Лорън Донър
Муун (7)

Глава шеста

Той искаше тази жена. Ароматът й беше прекрасен, измъчваше го, като седеше толкова близо и не му позволяваше да я докосне. Кръвта му кипеше от нуждата да сложи ръце върху нея. Устата. Искаше да я опита. Да я вземе. Да я притежава.

Тя държеше главата си сведена, но той знаеше как изглежда. Поради някаква причина сърцевидното й лице беше дълбоко запечатано в ума му. Големи сини очи с жълти петънца го преследваха.

Беше му позната, но не можеше да си спомни откъде. Приклекна и отново пое аромата й в дробовете си — в ъгълчето на съзнанието му някакъв спомен се бореше да изплува на повърхността. Продължи да я гледа, докато опитваше да разбере какво в тази жена го пленяваше така. Изръмжа от раздразнение.

Тогава тя вдигна поглед към него и в очите й блеснаха сълзи. Това не само го обърка, но стори и много повече. Изпълни го дълбоко чувство за вина. Знаеше, че той е причината, въпреки че не я беше докоснал или наранил. Тя премигна бързо, за да не позволи на сълзите да се търкулнат по бузите й.

Толкова нежни черти. Вниманието му беше привлечено от устните й. Тя трябваше да се усмихва. Един образ как прави точно това проблесна в ума му. Последва го звукът от смеха й и от дълбините на съзнанието му изплува спомен.

 

 

— Не го прави, 466! Трябва да си сериозен.

— Мога да бъда — каза той. — Ако ми дадеш, каквото искам.

Веселието й изчезна.

— Какво е то?

— Ти.

— Не ме принуждавай да прекратя сеанса ни. Толкова добре вървеше.

Той се намести в стола си и разтвори бедра.

— Седни в скута ми и ще ти кажа всичко, което пожелаеш.

Тя сведе поглед към бедрата му и преглътна конвулсивно. Беше изкушена. Той го разбираше и силно желаеше да изпълни молбата му.

— Седни в скута ми! Нищо няма да ти направя. Просто те искам по-близо.

 

 

Видът седна на твърдия под в клетката, не в удобния стол, и загледа жената, чиито сълзи все още пълнеха очите й. Опитваше се да разграничи реалността от спомена. Тя наистина беше там, но ги разделяха решетки. Това беше истинското, другото беше нещо от миналото. Тя го гледаше също толкова напрегнато, както той — нея. Говоренето беше трудно, но той успя.

— Седни в скута ми — повтори думите, които знаеше, че й е казвал веднъж преди. — Нищо няма да ти направя. Просто те искам по-близо.

Очите й се разшириха.

Мъжът се бореше да си припомни още и вдигна ръце към нея. Веригите издрънчаха и го разсеяха и той се намръщи.

— Как се озовахме тук?

— Къде мислиш, че сме?

Видът се огледа.

— Не знам. Бяхме в… кабинет. — Това беше вярно. Знаеше го. — Твоят. Исках те по-близо.

Жената прехапа устни.

— Какво друго си спомняш?

— Ти искаше да го направиш.

— Да — кимна тя.

— Ела при мен! — Той се намести по-удобно на пода и потупа бедрата си.

Тя се поколеба и се изправи. Мъжът изръмжа в знак на протест, когато му обърна гръб и отиде до някакъв стол.

— Не!

Младата жена се наведе, взе нещо и се обърна към Вида.

— Как се казваш?

Той се замисли за отговора и се сети.

— Аз съм 466.

Тя бавно приближи, стиснала нещо в юмрук.

— Коя съм аз?

Беше на върха на езика му, но не си спомни. Каза онова, което чувстваше, че е вярно.

— Ти си моя.

Тя отиде до вратата и сведе поглед към ключалката. Направи й нещо и тя изщрака. Жената се поколеба и захвърли нещо в другия край на помещението. Ключът издрънча на пода. Сърцето на младия мъж ускори ритъма си, щом вратата се отвори и вече нищо не стоеше помежду им. Желанието да се втурне към жената беше силно, но на лицето й се изписа страх. Не искаше да я плаши, затова остана неподвижен.

— Седни в скута ми! Няма да те нараня!

466 задържа дъх, когато лекарката пристъпи в клетката. Веригите щяха да му попречат да я настигне, ако решеше избяга. Не бяха достатъчно дълги, за да излезе извън решетките. Джой направи една колеблива крачка напред, след това друга, докато мъжът вече не можеше да устои на аромата й. Вдиша дълбоко въздух и пое уханието й в дробовете си. Познаваше я. Това го обърка, защото спомените му бяха откъслечни.

— Няма да те нараня! — закле се той. Думите му бяха искрени. Не знаеше името й или откъде я познаваше, но тя означаваше нещо за него. — Какво не е наред с мен?

— Болен си. — Говореше тихо, докато се снижи на колене, на сантиметри от него. Бавно вдигна едната си ръка и погали лицето му. Ласката й беше лека, колеблива и плаха. — Аз съм Джой. Опитай да си спомниш за мен!

— Опитвам се. Аз… объркан съм.

Изненада го, когато се приближи и хвана рамото му с другата си ръка. И когато леко се завъртя и бавно седна върху бедрото му, Видът погледна надолу. Беше лека като перце и седеше почти там, където я искаше. Не устоя на изкушението, обви ръце около талията й и я намести върху скута си, така че дупето й опря в члена му. Жената ахна, но той внимаваше да не я нарани. Беше дребна, но нямаше да я пусне.

— Спокойно! — настоя Видът. — Не се страхувай от мен!

Джой се отпусна в ръцете му и изражението й се промени. Ръката й на рамото му вече не стискаше толкова силно, но не се и отмести.

— Помниш ли кабинета ми? Какво друго си спомняш? — Гласът й трепереше.

— Не седна в скута ми, но го искаше.

— Да.

— Наистина ли се е случило?

— Да.

— Трудно ми е да мисля.

— Защо изпитваш трудност да се съсредоточиш? Знаеш ли?

— Забравям.

Джой се притисна към него и Видът преглътна ръмженето си. Желаеше я и членът го болеше — твърд и затворен в капана на панталоните му.

— Какво друго си спомняш за онзи ден?

— Защо ме отблъсна? Ти също ме желаеше. — Беше сигурен в това, макар да не знаеше защо.

— Вярно е — призна младата жена. — Винаги в било така.

Действителността беше по-добра от спомена. Джой не го отблъсна. Моментен проблясък го връхлетя и той се усъмни в разума си. Затегна ръце около жената.

— Това сън ли е?

— Не. Наистина съм тук. С теб. Можеш ли да правиш разлика между реалност и илюзия?

— Не винаги. — Нямаше да лъже Джой. Името й подхождаше, звучеше правилно. — Понякога си спомням разни неща, но после изчезват и аз забравям.

Тревога помрачи лицето й. 466 знаеше, че не е объркал емоцията, защото дълбоко в себе си беше сигурен, че познава добре тази жена.

— Да нямам травма на главата?

— Не. Беше ти дадено непознато наркотично вещество и оттогава имаш психологически проблеми.

— Кой ми е направил това? — Яростта му се пробуди бързо и той изръмжа.

Лекарката прехапа устни и не отговори.

— Не се страхувай от мен! Кой го направи?

— Мерикъл — прошепна тя.

Кръвта във вените му се вледени, докато се оглеждаше за техниците, но не видя и не подуши никого освен Джой.

— Отново са ме заловили? И са взели и теб? — Ръцете му се стегнаха около нея, придърпа я по-близо и протегна крак. С върха на пръста достигна вратата и я бутна, за да се затвори. — Ще се бия с тях! Ще ни освободя! Не напускай клетката ми! Няма да ги пусна вътре, ще ги убия, преди да стигнат до теб.

Младата жена пусна рамото му, за да обхване лицето му в шепи, привличайки погледа му върху себе си.

— Чуй ме! Спомняш си, че те освободиха, нали?

— Да. Бяхме на Обект 4.

В погледа й се появи тревога.

— Ще ти кажа цялата истина, защото знам, че си достатъчно силен, за да я понесеш, нали? Вземам това решение, защото не искам да нападнеш някого с мисълта, че сме в опасност. Това не е така.

— Напротив! — Може би тя също беше под влиянието на наркотици и беше объркана.

— Ти напусна Обект 4, за да заживееш на място, наречено Хоумленд. То се управлява от твоя народ. Всички тук са като теб. Те също бяха освободени от Мерикъл.

Думите й го объркаха още повече.

— Те са ме затворили в клетка, с вериги? — Искаше да й повярва, но не разбираше защо тези, като него, биха постъпили така.

— Спомняш ли си охранителите, които патрулираха около мотела, за да държат хората далеч?

— Да.

— Такава беше твоята работа тук. Държеше далеч хората, които искат да ви навредят. Около територията има високи стени и ти си бил върху една от тях. Някой, който е работил за Мерикъл, те е улучил със стреличка, пълна с неизвестно вещество. Ти забрави кой си и нападна други Видове. Твои приятели.

— Не бих го направил. — Муун се бореше със съмненията си. Не мислеше, че Джой ще го излъже, искаше да й вярва, но казаното нямаше смисъл.

— Не можеше да си спомниш и аз коя съм, но сега си спомняш, нали?

— Да.

— Същото е станало с приятелите ти. Забравил си кои са. Как се казваш?

— 466 — беше сигурен в това.

Джой се поколеба.

— След като си напуснал Обект 4 си си избрал име.

Той опита да си спомни, но не можа.

— Муун — прошепна Джой. — Сега това е името ти. Звучи ли ти познато? Напомня ли ти нещо?

Той поклати глава и стегна ръце около нея.

— Защо играеш тази игра? Името ми е 466. Това тест ли е?

Тя леко погали бузите му с върховете на пръстите си. Това му хареса и малко го успокои.

— Казвам ти истината. Не бих те излъгала. Беше опасен и се наложи да те заключат тук, а веригите са, за да могат да те задържат, докато ти вземат кръв за изследвания. Твоите хора правят всичко по силите си, за да ти помогнат. Много лекари, лаборанти и химици опитват да намерят начин да те излекуват. Обадиха ми се и аз също дойдох, за да ти помогна.

— Обадили са се?

— По телефона.

— Била си в кабинета си, когато това се е случило?

— Не. Всъщност шофирах колата си на път за вкъщи.

— Този Хоумленд е толкова голям, че имаш нужда от кола?

— Не бях тук. Живея на около час път.

— Ние не живеем тук? — Думите й все повече го объркваха.

— Ти живееш тук. Аз — не.

Нещо му дойде на ум и мъжът изръмжа.

— Ти не си дошла с мен, когато съм се преместил в този Хоумленд?

— Не.

— Живееш на Обект 4. — Видът беше ядосан. — Защо не живееш тук? Ти си моя, а аз съм твой. Да не си ме дала на онази другата жена?

— Не! — Лекарката се сви в скута му. — Поеми дълбоко въздух! Превъзбуден си.

— Обясни!

Тя погледна встрани и после отново към него. Муун знаеше какво означава това — винаги лесно я разгадаваше. Не искаше да отговори.

— Обясни! — заповяда й по-силно.

— Напуснах Обект 4, преди ти да се преместиш в Хоумленд.

С осъзнаването дойде и болката. Тя стегна гърдите му, все едно сърцето му беше стиснато в юмрук. Винаги се бе боял, че тя ще напусне работа и ще го изостави.

— Оставила си ме?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Да. Съжалявам!

466 отпусна ръце и извърна лице, за да се отдалечи от нежното й докосване. Искаше му се да я махне от скута си, но не можа да го направи.

— Напуснал съм Обект 4 и съм дошъл тук без теб?

— Да. — Сълзите потекоха по бузите й.

Муун устоя на желанието да ги избърше с ръка.

— Защо си тук сега?

— Имаше нужда от мен. Дойдох веднага, щом ми се обадиха. Дори не се прибрах до вкъщи. Обърнах колата и дойдох направо в Хоумленд.

— Ако напуснеш клетката ми, няма да си в опасност?

— Не. Ти си в безопасност тук. Обещавам ти!

Джой беше избрала да го изостави. И той имаше гордост.

— Излез, Джой! Върви си! — Видя изненадата в очите й. — Стани от скута ми! Не ме докосвай повече! Не искам съжалението ти.

— 466 — прошепна младата жена, посягайки отново към лицето му.

Той се извъртя, леко я пусна на бетонния под и се отдръпна, преди да се изправи на крака. Отиде до стената на клетката, вперил поглед в нея, докато се бореше с емоциите си. Болка и гняв се вихреха еднакво силни.

— Извикай някой друг да ми каже истината. Вече не ти вярвам.

* * *

Джой изтри сълзите си, докато гледаше как 466 се отдръпва възможно най-далече от нея. Беше грешка да му казва толкова много. Не искаше да го лъже или да рискува да опита да избяга, убеден че двамата са в опасност от Мерикъл. Не бе забравила колко защитнически се държеше той, докато не затръшна вратата, за да я предпази. Ключът за оковите беше извън обсега му, но лесно можеше да вземе този за вратата, ако пожелаеше. Беше го оставила в джоба си, след като влезе в клетката му.

— Моля те, 466 — Щеше да опита всичко. Живееше с вината от деня, в който стегна куфара си и напусна онзи мотел в пустинята. — Изслушай ме!

— Не! — Видът повдигна горната си устна и показа кучешките си зъби. — Излез! Вече не съм твой. Наистина ли името ми е Муун? Аз ли го избрах?

— Да.

— Тогава спри да ме наричаш с номер. — Погледна я и изръмжа заплашително. — Казах ти, че никога няма да избера човешко име.

Професионалистът в Джой се радваше, че мислите му са ясни и е запомнил получената от нея информация. Имаше пълно право да бъде ядосан и да я отхвърли, след като бе предала доверието му. Болеше я, че иска тя да си върви. Една егоистична частица от нея я изкушаваше да го остави за няколко часа, с надеждата, че ще забрави казаното и ще започнат отначало. Научи си урока. Сега, след като разбра част от случилото се между нас, ме мрази.

— Муун, няма да си тръгна! Трябва да разберем какво се случва, за да мога да ти помогна.

— Не те искам близо до мен!

Не плачи отново. Нейните чувства не бяха от значение.

— Рядко имаш периоди на просветление, но в момента си добре. Изпитваш ли някаква физическа болка? Нещо боли ли те? Имаш ли главоболие. Гадене? — Не беше лекар, но бе почти сигурна, че ще искат да знаят отговорите, за да определят ефекта от наркотика. — Важно е!

Видът кръстоса ръце на гърдите си, погледна надолу към веригите и сбърчи ядосано нос.

— Тялото ми е добре.

— Слабост в крайниците?

— Не. Оковите не са удобни, но съм преживявал и по-лошо.

— Липса на усет в пръстите на ръцете или краката?

— Не — сви юмруци мъжът.

Беше облекчение да го чуе. Не беше наркотик, създаден да го подлудява, като засяга центровете му на болка.

— А емоциите ти? Чувстваш ли се зле? Изпитваш ли трудности да се концентрираш, или да следиш разговора ни? Как е зрението ти? Слухът? Чуваш ли шум или сърцето си в ушите?

— Излез, Джой!

— По дяволите, Муун! Моля те, отговори ми, преди да си тръгна!

— Чувствам се нормално.

И много ядосан, но тя не го отдаваше на физическото му състояние.

— Когато ме видя за първи път, не знаеше коя съм. Просто така ли се сети? Бързо ли беше, като проблясък, или пък по-бавно?

Видът подпря гръб на решетките и вдигна брадичка, докато продължаваше да я гледа намръщено.

— Беше ми позната, но не знаех откъде. Съсредоточих се върху един спомен и той стана по-ясен, докато те познах.

— Спомняш ли си времето в Мерикъл?

— Да.

— А че беше освободен?

— Да.

— Сега спомняш ли си Хоумленд?

Част от напрежението, изписано на лицето му, се стопи, докато претърсваше паметта си.

— Не.

— Какво е последното нещо, което си спомняш?

— Как сме в твоя кабинет и искам да седнеш в скута ми.

Младата жена бавно се изправи.

— Опитай да се съсредоточиш върху времето, когато заминах.

Гневът му се върна.

— Не е необходимо. Ти ми каза какво е станало.

— Опитай! Тук съм, за да ти помогна. Така че, позволи ми!

— Доведи новият ми терапевт.

— Няма такъв. — Джой си спомни разговора за доктор Крегор и потръпна. Нямаше начин да допусне в близост до Муун някого, за когото Новите видове се изказваха така. — Не искаш ли да излезеш от тази клетка? Да махнат оковите?

— Знаеш, че искам.

— Тогава говори с мен. Отговори на всичките ми въпроси и нека решим проблема. Моля те!

Мъжът затвори очи и чертите му се отпуснаха. Джой се зачуди дали имаше намерение да я игнорира, или се опитваше да изпълни молбата й. Малко подсказване можеше да помогне.

— Единият ден бях там, а на следващия вероятно са ти казали, че съм си тръгнала. Напуснах късно, след вечерната проверка.

Видът рязко отвори очи и изръмжа.

— Отидох в кабинета ти, но пазачът каза, че не си вътре. Помислих, че закъсняваш, но тя каза, че вече не работиш там. Реших, че са те уволнили, но човекът твърдеше, че си напуснала.

— Това е добре — показваше, че той може да се фокусира върху период от време и спомените да се завърнат.

— Нямаше нищо добро в това. — Муун отпусна ръце и ги сви в юмруци до бедрата си. — Дори не се сбогува.

— Имах предвид факта, че си спомняш, ако се съсредоточиш върху определен времеви момент.

— Заслужавах повече от това да напуснеш, без да кажеш и дума. — Той се оттласна от решетките и пристъпи към Джой. — Как можа да го направиш?

— Нямах избор.

— Излъгали са ме? Била си уволнена?

— Не. — Изкушаваше се да излъже, за да потуши гнева му, но не можеше да постъпи толкова низко. — Привличането между нас се увеличаваше и знаех, че повече няма да мога да ти устоя. Затова трябваше да напусна.

Видът приближи още една крачка и спря.

— Срамувала си се, че ме желаеш? Животното полу-човек?

— Не! — Един умен човек би продължил разговора от другата страна на решетките, но Джой пренебрегна аргументите на разума. Муун можеше да бъде плашещ и смущаващ. Можеше да ръмжи и да показва острите си зъби, но тя залагаше живота си — буквално — че няма да я нарани. — Разбира се, че не. Обясних ти десетки пъти. Бях твой лекар и не беше етично да имаме физическа връзка.

— Каза, че ще е, като да се възползваш от мен. — Още една голяма крачка и спря на сантиметри от нея, карайки я да вдигне глава, за да продължи да го гледа в очите. — Изглеждам ли слаб?

— Не. Имах предвид емоционалното ти състояние. Помниш ли това?

Движението му беше светкавично и без да иска Джой потръпна, когато пръстите на едната му ръка внезапно хванаха брадичката й и задържаха главата й неподвижно. Младата жена инстинктивно хвана китката му над оковите. Не се бореше, за да се освободи. Той не я нараняваше, но я стискаше здраво.

— Щяха да разберат, дори ако бях готова да пренебрегна моралните си принципи. Щяха да ме уволнят и изхвърлят незабавно. Вероятно щяха да повдигнат криминални обвинения срещу мен, само за да запазят в тайна вашето местонахождение.

— Муун — каза пресипнало той, навеждайки се, за да я погледне в очите. — Не ме познаваш под това име, нали? Мога да го чуя в гласа ти. Лесно произнасяш 466, но се колебаеш, преди да кажеш Муун. Не си ме виждала, след като напуснах Обект 4. Наскоро ли съм избрал името?

— Не знам точно кога.

— Колко време е минало, откакто ме напусна?

— Предпочитам да не ти отговарям. Мисля, че шокиращите новини ти бяха достатъчни за един ден. — Освен това държеше здраво лицето й. Не беше абсолютна идиотка, въпреки някои от глупавите й избори, свързани с него.

— Седмици?

Джой стоеше мълчаливо.

— Месеци? — присви очи Видът.

— Муун, аз наистина…

— Година? — прекъсна я той, почти опрял нос в нейния, внимателно взирайки се в очите й. Изръмжа. — Повече от година. Мога да те прочета. — Пусна я и се дръпна назад толкова рязко, че почти се спъна в една от веригите, но успя да запази равновесие. От гърдите му се изтръгна ръмжене и той се обърна към нея. — Махай се!

Джой мразеше сълзите, които отново напълниха очите й. Не й се случваше често да плаче, освен когато беше свързано с Муун.

— Добре — отдръпна се тя. — Ще изляза.

Изведнъж той се хвърли към нея и Джой се уплаши, когато силните му ръце обгърнаха талията й. Краката й се отлепиха от пода, а гърбът й удари решетките. Не я заболя, но бе достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете й. Муун я притискаше с тяло така, че лицата им бяха на едно ниво. Гърдите и бедрата му притискаха нейните, за да я задържат точно където я искаше.

— Защо?

— Трябваше… Преди да съм се поддала и да правим секс. Нямаше да ни позволят да сме заедно. Направих го повече за теб, отколкото за мен. Кълна се! Мислех, че може да нападнеш някого за отмъщение и да бъдеш наранен. Не исках това да се случи.

Видът се наведе, докато топлият му дъх не парна устните й.

— Не. Защо си тук сега? Искам истината! Кажи ми го в очите!

— Беше в беда и мислех, че се нуждаеш от мен.

— Преди също се нуждаех.

Беше мъчително да е толкова близо до него. С всеки негов дъх и с топлината, предавана от тялото му, й ставаше все по ясно, че ги дели единствено тънката материя на блузата й. Ръцете й трепереха, когато ги вдигна към силните му рамене. Твърдите, яки мускули се стегнаха под пръстите й.

— Не е минал и ден — призна младата жена, — без да съжалявам, че си тръгнах. Постоянно мислех за теб. Искаше ми се нещата да бяха различни. Дойдох веднага щом ми се обадиха от Хоумленд. Исках да те видя отново.

Муун меко изръмжа, а гърдите му вибрираха срещу нейните.

— Каза, че това не е Обект 4. Моят народ се грижи за охраната и правилата на това място? Така ли е?

— Да.

Той огледа мазето.

— Къде са те?

— Горе. Присъствието им те разстройваше.

— Тук сме сами?

— Да.

— Моите хора ме познават?

— Да. Всички в Хоумленд са загрижени за теб. Особено най-добрият ти приятел.

Объркване помрачи чертите му.

— Искаш ли да знаеш името му? — Чудеше се дали името на Харли ще предизвика някакъв спомен.

— Моите хора са ти се обадили, за да ми помогнеш?

— Да.

— Достатъчно ми е.

Джой не го разбра и отвори уста да попита, но вместо това ахна, когато мъжът я притисна по-силно в решетките и плъзна длани нагоре, докато палците му стигнаха под гърдите й. Ръцете му я хванаха по-здраво.

— Тогава знаят какво ще ти направя.

Без предупреждение той я отдръпна от решетките и бързо се завъртя. Младата жена беше твърде зашеметена, за да реагира, докато той не я обърна в обятията си и я хвърли. Докато падаше, я връхлетя ужас, но не подът посрещна тялото й. Вместо него теглото й бе поето от мек матрак, когато се приземи по корем. Докато си поемаше въздух, леглото потъна отдясно. Издрънчаха вериги.

Джой погледна през рамо, сърцето й препускаше бясно и шокирано видя как Муун възсяда бедрата й. С една ръка натисна гърба й, за да не мърда, а с другата посегна към колана на полата й. Звукът от ципа, когато го дръпна, беше оглушителен.

— Какво правиш?

Въздухът докосна гърба й и Муун провря пръсти под бельото й. Дръпна силно, като едновременно с това се повдигна и смъкна полата й до бедрата. Младата жена опита да се измъкне, но коленете му я държаха на място.

Видът пусна полата и се наведе над Джой. Подпря длани встрани до раменете й и приближи лице до нейното.

— Опитвам се да не съсипя дрехите ти, но не става. Можеш да ми помогнеш, като се завъртиш, или ще ги скъсам.

Щом чу думите му, всички отправени предупреждения минаха през ума й, но тя не се боеше. Беше готова за това. Дори го желаеше. Искаше го от твърде отдавна.

Ръката на гърба й се спусна надолу и стисна едно от меките полукълба на дупето й. Носеше изрязани бикини и ясно усети грубата повърхност на дланта му върху оголената си кожа.

— Сега задникът ти е мой, сладурче! Всеки, който ме познава, знае колко те желая. — Гледаше я в очите, докато ръката му масажираше топлата плът. — И те изпратиха при мен. — Погледът му се плъзна към устните й. — Кажи го!

Наложи й се да преглътне, за да може да проговори.

— Какво искаш да кажа?

Мускулите й се отпуснаха под тялото на мъжа, а пулсът й се ускори.

Видът отново срещна погледа й и повдигна вежди.

— Никакви оправдания? Нито дума на отказ?

Много бавно Джой се повдигна и започна да се обръща. Тялото му я ограничаваше и не беше лесно, но все пак Муун пусна дупето й и й позволи да се обърне. Легна по гръб, без да изпуска погледа му. Протегна трепереща ръка и обхвана лицето му.

Когато го дръпна нежно да се приближи, очите му се разшириха изненадано. Жената леко надигна глава и облиза устни.

— Целуни ме!

Видът си пое дълбоко въздух и от гърдите му се откъсна още едно ръмжене.

— Ще направя всичко за теб.