Лорън Донър
Муун (14)

Глава тринадесета

Джой отключи вратата на апартамента си малко след 10 същата нощ. Справянето с проблема на работа беше кошмар. Стигна до болницата за около два часа, но не очакваше цирка, с който трябваше да се справя там. Шефът й се беше свързал с екип адвокати, които да защитят правата на пациентите им.

Един от адвокатите настояваше да му казва шепнешком всеки отговор на въпросите на полицията. Той беше този, който говори директно с тях, след като филтрира казаното от нея. Бе бавен и изнервящ процес, който им отне часове.

Изрита обувките си до вратата и я заключи. Натисна ключа и светлина обля широката стая, комбинираща кухня и дневна. Шестдесет и петте квадрата жилищна площ не бяха много, но тях можеше да си позволи. Дълъг барплот, който използваше и като маса за хранене, разделяше двете стаи. Единствения бар-стол й напомняше за самотния й живот. Муун й липсваше.

Пътят до спалнята й беше кратък. Двойното легло с прилежащото обзавеждане подхождаше повече на тийнейджър, но с ограниченото пространство й позволяваше да използва едната половина на стаята като домашен офис. Включи компютъра на бюрото, за да провери имейлите си и забеляза, че има съобщения на телефонния секретар. Натисна бутона, за да ги прослуша.

— Здравей, Джой! Мама е. Не забравяй да се обадиш на леля Марджи във вторник. Отново ще се оперира и знаеш каква става. Увери се, че няма да си поправя завещанието. На горкия Маркус му е писнало да повтаря, че ще умре. Дай малко почивка на братовчед си, като я успокоиш. Обичам те!

Джой се сви, докато изслушваше следващите четири кратки съобщения от шефа си. Беше ги оставил преди да се чуят по мобилния. Последното съобщение беше поредното напомняне, че е загубила връзката със собствения си живот, когато хукна да бъде с Муун.

— Добре ли си? — гласът беше на Мег. — Знам, че си претоварена от потока нови пациенти, който ти се изсипа на главата при пенсионирането на колежката ти, но никога не си забравяла за срещата ни. Притеснявам се. Обади ми се!

Тя грабна телефона и набра номера. Мег отговори на първия сигнал.

— Толкова съжалявам! Надявам се, че не се обаждам твърде късно.

— Никога. Правех си нещо за хапване. В този час от устата ще се лепне право за бедрата ми, но в момента консултирам пациент с хранително разстройство. Точно сега не ми пука дали ще кача няколко килограма. Да си с перфектно тегло е твърде надценявано качество. Достатъчно за мен. Ти как си?

Джой се усмихна и седна на бюрото си.

— Добре съм.

— Винаги ми се обаждаш, ако няма да успееш за нашата среща за филм.

— Съжалявам за това! Животът ми някак пое в неочаквана посока.

— Имаш ли нужда от професионалната ми помощ?

— Не — засмя се Джой. — Просто се отпусни и бъди мой приятел.

— Казваш го, за да не ти се налага да ми плащаш.

Това бе постоянна шега между тях.

— Същото важи и за теб. Не те таксувах, когато ми мрънкаше за бившия си приятел.

— Наистина. Какво става? Да не те претоварват в болницата? Постоянно ти повтарям, че частната практика плаща повече, а часовете са редовни.

— Не. — Джой се поколеба как да се изрази. — Може да се каже, че миналото ми ме настигна и ме захапа. — Тя подсъзнателно потърка мястото, където Муун бе забил зъби в плътта й. Все още беше малко чувствително. — Взех си отпуск, за да се погрижа. Знаех, че ще откачиш, ако не ти се обадя, а не исках да те притеснявам. Жива и здрава съм. За известно време няма да съм наоколо, докато се справя със ситуацията.

Мег остана мълчалива за известно време.

— Какво става? Не мога да се сетя за нищо, което да те разсее дотолкова, че да ме зарежеш и да си вземеш почивка от работа.

— Спомняш ли си, когато дойдох да живея при теб за няколко седмици? Става дума за него.

— Мамка му! Мъжът, по когото си падаше? Да не би да се е появил в кабинета ти и да е поискал отново консултации?

— Не. Да кажем, че се срещнахме и прекарах известно време с него.

— Все още ли е толкова привлекателен?

— Дори повече.

— И вече не ти е пациент?

— Не.

Мег тихо изруга.

— Отишла си там, нали? Спомням си колко депресирана беше. Никога не съм те виждала толкова хлътнала по някой мъж. Дори отказа да ми кажеш каквото и да било за него.

Джой разбираше какво иска да знае Мег.

— Отидох там. Правихме секс.

— О, Господи! — Мег звучеше смаяна. — Добре. Минаха няколко години. Никой не може да те обвини в нищо неетично. Поне на теория. — Тя замълча. — Как беше? Моля те, кажи ми, че не е някой от онези, които са страхотни на външен вид, но абсолютно празни в главата? Премина през ада заради този мъж. Струваше ли си?

Само при спомена за интимните си моменти с Муун, стомаха й се изпълваше с топлина.

— Беше сто пъти по-хубаво от всичко, което някога съм си представяла.

— Радвам се за теб и малко ти завиждам.

— Благодаря! Прибрах се до вкъщи само, за да си взема част от дрехите и се връщам при него. Не искам да се притесняваш, ако не ти се обадя.

— Значи си се преместила в дома му за постоянно?

— Ами, не точно. Ще отседна на същото място като него.

— Звучи загадъчно и неясно. Искаш ли да ми кажеш повече подробности?

Нямаше как да сподели с Мег за Хоумленд, без да издаде, че Муун е Нов вид.

— Не мога. Все още щях да съм с него, но трябваше да се справя със спешен случай на работа. Отбих се вкъщи да си приготвя багажа, понеже апартаментът ми е на няколко преки от болницата.

— Всичко наред ли е? — Не я питаше за подробности, защото знаеше, че не може да й каже нищо конкретно за своите пациенти.

— Някой е проникнал в кабинетите, докато всички са били навън.

— Някой наркоман, който си търси доза?

Това бе често срещан проблем в тяхната работа.

— Не. Които и да са били, са отворили и разбъркали всички мои папки.

— Сигурна ли си?

— В някои от папките страниците не бяха подред, а знаеш че съм много стриктна за това. Нищо не липсваше, а копирната ни машина пази информация за всичко принтирано. Не са правили копия. Разбира се, това не означава, че не са използвали някаква друга машина, за да го направят. Доколко знаем, може да са снимали всяка страница с телефоните си.

— По дяволите!

— Знам. Когато си тръгвах, полицаите все още проверяваха за отпечатъци. Надявам се да намерят нещо и да разберат кой го е направил. Трябваше да се обадя на всичките си пациенти, за да ги уведомя за нарушаването на поверителността. Адвокатът не искаше и да чуе, но какво трябваше да направя?

— Твое задължение е да ги информираш.

— Това казах и аз, но тъпакът се притесняваше да не ни съдят.

— Страхотно!

— Да. — Джой погледна към часовника. — Виж, трябва да затварям. Трябва да се върна при, ами, при него, и предпочитам да не разбира, че съм си тръгвала. Ще се срещнем на сутринта. Трябва да си приготвя достатъчно дрехи, за да ми стигнат поне за седмица, в случай че се задържа там толкова дълго. Ще се радвам и да поспя малко тази нощ.

— Дори няма да ми кажеш името му, а?

— Не. — Надяваше се това да се промени, ако тя и Муун изгладят противоречията си. Искаше й се някой ден да го запознае с важните за нея хора.

— Какво мисли шефът ти за отсъствието?

— Не е доволен, но имам неизползвана отпуска. Ще си я взема. Имам девет дни да разбера дали ще се върна на работа, или ще напусна.

Мег не каза нищо.

— Там ли си?

— Да разбирам ли, че той живее твърде далеч от болницата, за да е възможно да ходиш всеки ден на работа, ако нещата между вас станат сериозни?

Те вече бяха такива, но Джой не го спомена. Тя обичаше Муун. Нямаше как да стане по-сериозно от това.

— Да.

— Не мислиш ли, че действията ти са малко импулсивни? Това е кариерата ти, Джой. Чувствам се длъжна да подчертая, че може да сгрешиш с подобно прибързано решение. Срещай се с него известно време, преди да преобърнеш живота си, за да го нагодиш към неговия.

Нямаше как Муун да напусне Хоумленд, за да заживее с нея. Тя трябваше да направи компромиса. Той може и да искаше да имат връзка от разстояние, но тя — не. Бяха минали само шест часа, откакто се видяха, но вече й липсваше толкова, че я разяждаше отвътре. Идеята да прекарват заедно само почивните й дни, не беше приемлива.

— Имаш работа и жилище, за които да мислиш. Знам, че не си чак толкова богата — нежно настоя Мег. — Няма да можеш да си позволиш плащанията по ипотеката, ако напуснеш. Обмисли всичко това, преди да направиш нещо, което може да има трайни последици.

— Слушам, госпожо терапевт! — пошегува се Джой. — Благодарна съм за загрижеността ти и би се възхитила, ако можеше да надникнеш в мислите ми. Трябва да тръгвам.

— Добре.

— Не се тревожи за мен. Надявам се, че нещата ще се подредят така, че да бъда истински щастлива. — Тя затвори и се съсредоточи върху компютъра.

* * *

Муун не можеше да стои на едно място и знаеше, че това дразни Харли.

— Спри да ме гледаш, като че ли ще изпадна в гневен изблик. Все още не съм ударил нищо, но това може и да се промени.

— Държиш се като тигър в клетка. — В изражението му се появи намек за забавление. — Формата на очите ти не е подходяща, а и вече не си зад решетките.

— Това ли е твоят начин да ми помогнеш? Тя си тръгна. Отново. Спри с опитите да ме развеселиш. Няма да се получи.

Харли леко се намести на дивана.

— Да нямахте спор?

— Не.

— Лош ли беше сексът?

Муун му показа среден пръст.

— Тя е човек. Въпросът ми беше логичен. Ти си се въздържал, нали? Уверил си се, че не я плашиш? Знаеш как става. Трябва да им правиш учтиви комплименти и да напредваш бавно, за да не си помислят, че сме луди, когато нещата се разгорещят.

— Не беше уплашена.

— Ще приема думите ти, тъй като не съм бил там. Тя се справи добре с теб, когато беше под влиянието на медикаменти. По дяволите, дори аз не бих си свалил дрехите, когато беше в такова състояние, а знам, че изобщо не съм твой тип. Беше доста смахнат. Не можеше да се предвиди какво ще направиш.

— Харли!

— Може би е напуснала от страх от нещо друго.

— Като например? Никой тук не би посмял да я заплаши. — Озари го подозрение. — Мислиш ли, че някой от мъжете й е направил нещо? Двама от тях бяха назначени за охрана на къщата.

Харли се изправи.

— Смайли е прекалено приятелски настроен към хората, а Даркнес би я избягвал. Този мъж не е общителен, но не би тормозил жена. Имах предвид, че може да е имала нужда от време да обмисли нещата, без да навлизаш в личното й пространство.

— Трябва да говоря с тях, за да се уверя, че е нямало проблем.

— Сега просто си твърдоглав. Тя е жена. В природата им е да правят неща, които не разбираме. Това е и част от причините да сме толкова привлечени към тях. — Той скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. — Ще се върне. Мисли като човек.

— Не съм такъв.

— Така е — кимна Харли. — Ако ти стане половинка, животът й ще се промени коренно. Това ще е завинаги, а тя не се заблуждава какви сме. Разводът не е опция, ако се съгласи да бъде твоя. Ще означава да се откаже от работата си, която, сигурен съм, означава много за нея, и да напусне света отвъд стените ни. Има приятели и семейство, за които да мисли. Аз нямам деца, но щях да съм неспокоен да ги изпратя във външния свят, където може да бъдат наранени. Може нейните хора да изпитват същото към нашия свят. Може да не са почитатели на Видовете и да вярват на всичко, което се говори от враговете ни.

Муун се намръщи, недоволен от чувството на несигурност. Щеше да е трудно да я убеди да му стане половинка, ако нейните хора бяха против. Емоционалната мъка, която би причинил изборът между тях и него, би била непоносима. Само тя би могла да предположи реакциите им, тъй като той не бе срещал никого от обкръжението й.

— Минало е доста време, откакто е била около Видове, а и ние сме се променили. Това също ще изисква някакво приспособяване, Муун. Хората се плашат, когато са изправени пред дългосрочни обвързвания. Затова имат онзи израз „предсватбена треска“.

— Не съм й споменавал, че искам да ми стане половинка.

— Тя не е сляпа. Проявяваш всички симптоми и те са лесни за разпознаване.

— Не и за нея.

— Научила е много за Видовете, след като бяхме освободени.

— Имала си е работа с Видове веднага след излизането ни от Мерикъл. Нямаше половинки в Обект 4.

— Наистина. — Харли отпусна ръце. — Вярвам, че има силни чувства към теб. Ще се върне. Дай й малко време.

— Ами ако не се върне?

— Може да накараме специалният отряд да отиде и да я доведе. Ще бъде лесно да я намерят и да я вземат.

Муун се изкушаваше да се обади на Трей Робъртс. Бяха приятели и мъжът винаги беше готов да помогне. Щеше да отнеме само час да съберат екип. Сети се и за още трима члена на отряда, на които би поверил Джой. Още по-добре — ще отиде с тях. Ще имат нужда само от един автомобил. Тим Оберто не трябваше да бъде информиран, тъй като щеше да иска одобрение от Джъстис, Фюри, Слейд или друг от членовете на съвета, за да вземат човешка жена от външния свят.

— В момента го режисираш наум, нали?

Муун се загледа в Харли, който имаше дързостта да се засмее.

— Пошегувах се. Много си хлътнал. Сигурен ли си, че топките ти са си все още на мястото?

Муун изръмжа обидено.

Харли вдигна ръце във въздуха.

— Добре! Разбирам. Не ти е смешно. Сигурен съм, че ще ми се подиграваш, ако намеря жена, по която да си изгубя ума. Няма повече да се шегувам. Не можеш да изпратиш екип за нея. Представяш ли си колко ще се уплаши, ако бъде обградена от еквивалента на техните барети? Тя може и да го приеме добре, но тези около нея може да откачат. Ще предизвика вниманието на медиите и Джъстис ще трябва да проведе пресконференция, за да ограничи щетите. Няма да е щастлив, ако трябва да се обяснява, че не обикаляме наоколо да отвличаме техните жени, за да ни станат половинки.

Но кога? След още две години? Дори не можеше да изрече на глас този свой страх.

Харли изглеждаше притеснен.

— Тя изпитва силни чувства към теб. Ти не беше там, когато се изправи срещу стая, пълна с мъже. Жената е свирепа, когато става дума за теб. Бих предположил, че е случай на предсватбена треска. Те не са толкова съсредоточени в това да получат и да задържат онова, което искат. Имат склонност да преследват нещо, да го настигнат и да изпаднат в паника, когато осъзнаят, че вече е в ръцете им. Влюбил си се в човек, така че трябва да приемеш техните недостатъци.

— Добре. — Имаше нужда да остане сам и да помисли.

— Какво означава това?

— Ще се върне при мен. — Дори ако трябваше лично да се погрижи за това.

— Искаш ли да излезем да потичаме? Ще изхабиш част от натрупаната енергия. Все още си твърде превъзбуден.

— Добре съм.

— Лъжеш! — обвини го Харли. — Ти си всичко друго, но не и „добре“. Аз щях да съм бесен, ако бяха изоставили мен. Имаш нужда да потичаш и да го изкараш от организма си с потене.

— Правил съм го достатъчно, че да ми стигне за цял живот. — Имаше проблясък на преживяното в Мерикъл.

Харли се засмя.

— Истина е. Това беше адско преживяване. — Изражението му стана сериозно. — Не мога да ти доведа копелето, което те нарани, за да го превърнеш в кървава пихтия или да проследя твоята своенравна женска. Мога само да ти помогна да се справиш с гнева. Ще побягаме или ще отидем в салона, ако имаш нужда да се биеш. Със сигурност не можеш да потърсиш друга жена, която да те разсее, тъй като искаш само Джой.

Наистина я искаше, повече от всичко. Първо щеше да й се накрещи, задето го напусна, а после ще я съблазни, за да й докаже, че му принадлежи.

— Ядосан съм — призна Муун. — Знам, че ще хванат замесените в атаката. Търпението не е от силните ми черти, но знам, че е само въпрос на време да бъдат доведени при нас. Имам нужда да съм сам, за да помисля за Джой.

Харли сведе поглед и се усмихна.

— Толкова много ти липсва, а? Сигурно ти е много трудно с нейния аромат все още по теб. — Очите му блестяха от забавление, когато отново го погледна.

— Каза, че ще спреш да се шегуваш.

— Извинявай! — сви рамене Видът. — Ако беше някой друг, ти също нямаше да пропуснеш възможността. Ще спя тук тази вечер, за да ти правя компания.

— Върви си вкъщи! Обещавам, че няма да потроша дома си или да се обадя на Трей Робъртс, за да събере екип.

Харли го изгледа с подозрение.

— Намерих половинката си, но тя избяга от Хоумленд. Имам нужда от време, за да се приспособя към всичко. Искам тишина и спокойствие. Беше ми по-лесно да намеря успокоение в тишината на клетките ни в Мерикъл.

— Добре. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Ще държа телефона си близо през цялото време. Ще дойда за закуска сутринта, ако не се чуем до тогава.

— Благодаря!

Прегръдката, която споделиха, не беше неловка. Бе припомняне, че някой го е грижа за него и връзката между тях е силна. Той бе намерил семейство в лицето на Харли. Те се разделиха.

— Обади ми се, ако имаш нужда да поговорим — промърмори Харли. — Или, ако искаш някой да поседи с теб.

— Ще го направя.

Муун го проследи как си тръгва и изчака цяла минута, за да се увери, че няма да се върне, преди да се обърне и да отиде в спалнята си. Отвори вратата към гардеробната, светна лампата и огледа дрехите си. Избра черно кожено яке и го свали от закачалката. Хвърли го на леглото в спалнята. Последваха дънки и ботушите му.

Нямаше да изпрати екип след Джой. Харли му припомни, че щеше да предизвика сцена, ако имаше свидетели около нея, когато те пристигнеха. Но един мъж нямаше да привлече толкова внимание. Изръмжа, докато излизаше от гардеробната и отиде да си вземе бърз душ.

— Лично ще я последвам. — По дяволите чакането! Прекара две години без нея, след като избяга от чувствата си към него и сега той отказваше да й го позволи отново.

* * *

Вината бе емоция, която Муун рядко изпитваше. Той не лъжеше и не правеше неща, които знаеше, че са грешни. До тази вечер. Увери се, че изражението му не издава нищо, когато задържа погледа на дежурния офицер на скритата порта. Тя беше авариен изход в случай на атака или когато трябваше тайно да вкарат или изкарат някого от Хоумленд.

— Не те разпознах с тези дрехи, Муун. — Тру беше мъж, откраднат от няколко служителя на Мерикъл преди съоръжението да бъде открито, а Видовете — освободени. Той бе открит по-късно заедно с няколко дузини други Видове. — Това мотор ли е? — Той разглеждаше машината, която Муун бе яхнал. — Никога не съм виждал, освен по телевизията.

— Харли ги обожава и всеки от нас държи по един тук. Той има пет такива в дома си в Резервата.

— Красив е. — Мъжът обиколи мотора с възхитен поглед. — Трудно ли се кара само с две колела?

— Предлагам ти да се научиш първо на кросов мотор в Резервата. Ние така направихме.

Мъжът се усмихна, когато отново спря пред него.

— Няма да ходя там за известно време. Назначиха ме на работа към Специалния отряд и скоро започвам.

— Спомням си. Ще ходиш с тях на спасителни мисии и ще осъществяваш първия контакт с Видовете.

— Харесвам хората в екипа.

— Трей беше впечатлен от способността ти да се справяш с омразата си към хората, когато си тренирал с екипа. Той те препоръча за работата.

— Те не са наш враг. — Гласът му се задълбочи. — Моят проблем е само с онези, които нараняват някого, който не може да се защити.

— Радвам се, че толкова добре се приспособяваш. Отвори портата!

Мъжът не помръдна.

— Защо?

— Отивам да патрулирам. — Той си сложи каската, ненавиждайки лъжата си. — Правя го от време на време.

— Видовете не напускат Хоумленд без пълен ескорт.

Той знаеше правилата.

— Огледай ме добре. Шлемът покрива лицето ми, а стъклото е затъмнено. Можеш ли да видиш лицето ми през него, дори с твоето зрение?

Тру се приближи и го погледна съсредоточено.

— Не.

— Именно. — Той стисна облечените си с ръкавици ръце около дръжките на кормилото. — Всеки сантиметър от мен е покрит. Изглеждам като човек. Това е страхотна дегизировка. — Беше се надявал, че мъжът просто ще се подчини на заповедта му, но Тру не претупваше задълженията си. — Никой не знае, че купихме къщата от другата страна на портата. Ще изляза от алеята като че ли съм човек, който живее там. Понякога патрулираме извън стените.

— Никой не ме информира за това.

— Не всички знаят и за местонахождението на тази порта. — Той се надяваше, че това ще реши проблема. — Отвори портата! Ще се върна обратно през главната. Хората, които ни наблюдават, няма да намерят нищо подозрително в моторист, който влиза, но такъв, който излиза, може да привлече внимание.

— Трябва да се свържа с някого, за да получа разрешение.

— Губиш време. — Муун изръмжа, за да покаже неодобрението и недоволството си. Трябваше да тръгне след Джой. — Веднага отвори портата. Това е пряка заповед.

Тру се намръщи.

— Избрал си тази порта, защото си се надявал, че няма да знам процедурите, нали? Не съм наивен. Щяха да ме уведомят, ако трябва да си тук. Искаш да напуснеш Хоумленд без никой да разбере. Защо?

По дяволите! Муун знаеше, че планът му се е провалил. Можеше да нападне мъжът и да излезе, но тогава щеше да остави портата без наблюдение. За да мине покрай него, трябваше да нокаутира Тру. Нямаше да рискува пробив в защитата на Хоумленд.

— Беше болен — приближи се Тру. — Да не би да изпитваш нестабилност? Казаха ми, че си се възстановил напълно. — Тонът му се смекчи. — Кажи ми какъв е проблемът и ще направя каквото мога, за да ти помогна. Искаш да излезеш, защото се чувстваш затворен ли?

Муун отпусна рамене. Разкаянието му, че се опитва да заблуди мъжа, се увеличи.

— Извинявам се! Наистина се надявах, че няма да ме разпитваш. Нямам разрешение да напускам.

— Искаш да отидеш на лов за онези, които те нараниха ли? Разбирам желанието ти, но специалният отряд все още няма никакви следи. С някои от тях сме приятели и щяха да ми кажат, ако се подготвят за мисия. Да излезеш навън на сляпо няма да бъде в ничия полза.

— Не това е причината да искам да изляза. — Той беше лош лъжец и повече нямаше да опитва подобно нещо.

Тру се протегна и хвана покритата му с кожа ръка.

— Искаше да се освободиш. Хоумленд е голям, но вероятно се чувстваш затворен зад стените. Защо не поискаш да те преместят в Резервата? Може би няколко дни в Дивата зона с нейните обитатели ще ти подейства добре.

В момента, в който Тру го пусна, Муун се пресегна и свали каската си.

— Моята жена е там навън. Тръгна си и искам да отида и да си я взема.

Очите на Тру се разшириха от изненада.

— Тя е човек. Чувал ли си някога за термина „предсватбена треска“? Харли мисли, че е получила пристъп от нея, когато е осъзнала, че искам да ми стане половинка. Оставих я в една от къщите за човеци, но после разбрах, че си е тръгнала. От главната порта потвърдиха, че е излязла от там.

Тру поклати глава.

— Терминът не ми е познат, но означава ли той, че се е уплашила и е избягала?

— Да.

— Това е дразнещо. — Мъжът отстъпи няколко крачки назад. — Как ще я намериш?

— Проверих адреса й. Направили са й пълна проверка, преди да изпратят за нея, когато бях дрогиран. Бил съм достатъчно дълго със специалния отряд, за да знам правилата им за шофиране. Искам да говоря с нея и да я убедя да се върне с мен вкъщи.

— Сигурен ли си, че тя е твоята половинка?

— Напълно. Лъжа и нарушавам правила, за да я видя.

— Вярваш ли, че нейните чувства към теб също са силни?

Муун кимна отсечено.

— Да.

— Смяната ми свършва в шест сутринта. — Той посегна към колана и извади оръжието си, предлагайки го на Муун. — Вземи го. Може да имаш нужда от него. Чувал съм, че външният свят е много опасен.

Муун беше твърде шокиран, за да помръдне.

— Някога и аз имах чувства към човек. Ако ми беше даден шанс да бъда с нея, сигурно и аз щях да направя нещо глупаво. Грешал съм за нея, че е добър човек, така че при мен не се получи. Късмет, Муун! Върни се преди смяната ми да свърши, за да те пусна обратно. И двамата ще имаме неприятности, ако открият, че съм те пуснал.

Най-после благодарност засенчи шока му. Муун прие пистолета, прибра го в колана на дънките си и закопча якето си.

— Благодаря ти!

— Бъди внимателен! Не забравяй, че смяната ми свършва в шест. Понякога заместникът ми идва пет или десет минути по-рано.

— Благодаря! Дължа ти огромна услуга.

— Вземи женската си и бъди щастлив. Пожелавам ти го!

Муун сложи отново шлема си, докато Тру отключи портата и отвори преградата, наподобяваща от другата си страна тухли, за да прилича на останалата част от стената. Стартира двигателя и бавно потегли. Отправи благодарствен поглед към другия мъж, който не можеше да го види заради тъмното стъкло на каската му, и влезе в задния двор на съседната къща. Не включи фара, докато не стигна улицата.

Шофираше във външния свят, за да намери Джой. Беше успял.