Лорън Донър
Муун (3)

Глава втора

Доктор Тредмънт беше задник, който не би се вслушал в здравия разум. Джой едва се сдържаше да не избухне.

— Лекарствата само ще замъглят повече ума на Муун. Казахте, че нямате представа с какво е улучен, така че не знаете и дали опиатите няма да влошат състоянието му.

— Държахме го упоен с дни, преди да се появите, госпожице Знам всичко. — Лекарят изгледа ядосано Тайгър и прокара пръсти през бялата си коса. — Нужна ни е още негова кръв, за да изолираме веществото под чието влияние е. Трябва и да го прегледам, но не мога да го направя, когато опитва да убие всички, изпречили се на пътя му.

— Съгласен съм — въздъхна Тайгър.

Джой му отправи убийствен поглед.

— Не можеш да знаеш дали няма да му повлияе още по-зле. Той е достатъчно объркан и без вашите лекарства.

— Имаме нужда от проби — изгледа я Тредмънт. — Какво предлагаш? Щом отворим вратата, за да ги вземем, той ще ни нападне. Не е честно да молим мъжете да се бият с него, за да го държат неподвижен.

— Ти искаш проби всеки ден. Това е прекалено много, за да може да се справи в сегашното си състояние. Не можеш да го упояваш всеки път. — Тя стисна юмруци. — Тайгър, нали все още ти си главният тук? Измислете друг начин.

— Не знам какво друго да направим — призна Тайгър. — Трябва да тестваме кръвта му и ежедневно да взимаме проби, за да следим състоянието му. Няма как да го избегнем, щом искаме да намерим лек, ако има такъв.

— Надяваме се да разработим лекарство, което да неутрализира ефекта от онова, с което го уцелиха — обади се медицинската сестра Пол. — Това може да е единствениятт му шанс за възстановяване.

— Ежедневното инжектиране на успокоителни би увредило организма дори на здрав човек. Помислете и за психическото му състояние, не само за физическото — не се отказваше Джой. — Няма смисъл от тестовете, щом причиняват повече вреда, отколкото полза.

Новият вид, който стоеше мълчаливо в ъгъла, излезе от сенките.

— Имате ли друга идея, доктор Ярдс?

Тя се изплаши от Джъстис Норт — всяващия страхопочитание лидер на НСО. Познаваше го от телевизията.

— Той ще бъде по-добре, ако го държите затворен, отколкото постоянно да го наливате с упойващи лекарства. Докато не получим някои отговори, не бива да добавяме още вещества в организма му. Би могло да му навреди повече. Всеки, подложен ежедневно на подобни дози успокоителни, ще прояви болезнени странични ефекти. Достатъчно объркан е, а вие го принуждавате да губи и най-малката връзка с реалността всеки път, щом го упоите.

Тайгър изръмжа, очевидно разстроен.

— Съгласен съм с нея.

— Аз също — каза и Джъстис на доктор Тредмънт. — Тед, по този въпрос съм на страната на психиатъра. Искам да се възстанови, но не е приемливо допълнително да объркваме съзнанието му, за да го постигнем. Ще кажа на нашите мъже да го държат. Ще го завържем за два дни, за да си проведеш изследванията, но след това ще го пуснем. По този начин безопасността ще бъде осигурена.

— Два дни? — шокира се Джой. — Твърде дълго е. Имах предвид да е вързан само за тестовете.

— Научих доста за компромисите, доктор Ярдс — обърна се към нея Джъстис. — Трябва да направите същото.

— Наричайте ме Джой, моля. Да го завържете на леглото също ще е вредно за психическото му здраве. Разбира се, по-добре е от упойката, но времето е твърде дълго. Няма нужда да ви казвам колко отрицателно би реагирал на това всеки един от Видовете.

— Трябва да взема предвид цялата ситуация. Важно е емоционалното и физическо състояние и на останалите ми хора. Не им харесва да се борят с Муун и да бъдат наранявани. Ние не се шегуваме, когато се бием. Муун е подивял и може да убие някого. Всеки Вид, който влиза в контакт с хората при портите, може да бъде нападнат със същото вещество. Има и други в опасност. Разбирате ли? — въздъхна Джъстис. — Компромис. Без упойка, но трябва да бъде вързан. Ще дам на Тед два дни за всички тестове, които според него ще са от полза и после ще пуснем Муун на свобода в клетката му. След това ще преразгледаме ситуацията. Дано дотогава имаме отговори и можем да го излекуваме.

На Джой не й харесваше, но кимна.

— Добре.

— Благодаря — усмихна се криво Джъстис.

— Мога да бъда разумна и ви разбирам. Той е опасен, но се опитвам да постъпя по най-правилният за него начин. — Младата жена искаше да разберат мотивите й.

— Затова ви повикахме тук. Вие защитавате психическото му здраве. Моята работа е да мисля за безопасността на всички. — Джъстис се обърна към Тайгър. — Трябва да отидем да го вържем. Удвоете въжетата.

— Мамка му! — Тайгър кимна. — Ще трябва да подготвим нещо — в очите му проблеснаха сълзи. — Нещо като съоръженията на Мерикъл, за да може да се придвижва поне до тоалетната. Мисля, че да го държим неподвижен постоянно е най-лошото, което можем да направим.

Напрежението в стаята се увеличи десетократно. Джъстис кимна отсечено.

— Съгласен съм. По дяволите! Искам да убия копелето, което го простреля с този наркотик, както и онзи, който го е създал.

— Нареди се на опашката — промърмори Тайгър. — Ще направя всичко необходимо. Тръгвай. Не искаш да ставаш свидетел на това и горещо ти препоръчвам да ограничиш напълно достъпа до него. Всички ще се разстроят, когато научат какво планираме. Кажи на Фюри и Харли да дойдат. Тримата ще се справим с проблема.

Джъстис свали сакото от широките си рамене и остана по бяла риза. Последваха го вратовръзката и обувките.

— Оставам. Аз дадох заповедта и ще помогна да се изпълни.

— Джъстис… — намръщи се Тайгър.

— Достатъчно! — Джъстис откопча горните копчета на ризата си. — Оставам. — Той се загледа в клетката. — Трябва да го вържем легнал, а не прав до стената. Така със сигурност ще му припомним Мерикъл. И без автоматично задвижвани макари. Звукът от моторите им може да отключи спомени.

Тайгър се замисли.

— Съгласен съм. Мисля си за триметрови вериги около глезените, за да може да се движи свободно, но без да достига вратата. Ще ги закачим за решетките в задните ъгли на клетката, за да ограничат движението му. Веригите на китките му може да са по-дълги и закачени в предните ъгли, това ще му позволи да достига задната част. По този начин ще се движи свободно в почти цялото пространството. Когато са ни нужни проби, четирима от нас ще издърпат веригите и ще го принудим да легне на пода.

— Ще стане. — Лидерът на Видовете нави ръкавите си. — Изгубил ли е поне малко от силата си?

— Не. Яде доста и не изглежда да изпитва болка, или просто е твърде ядосан, за да го е грижа. Все още е як като скала. — Тайгър извади мобилния си. — Ще се обадя, за да го уредя. — Той се обърна и се отдалечи.

Джъстис свали и колана си.

— Преди час давах пресконференция. Мразя да нося цялата тази представителна обвивка.

Джой беше нервна в присъствието на лидера на Новите видове.

— Не ви виня. Надявам се, че всичко е наред? Не съм гледала новините напоследък.

— Просто нещо, с което се сблъскваме ежедневно. — Той въздъхна. — Ще се приближа към Муун.

— Иска ми се да не го правите.

Този коментар й спечели смръщване.

— Защо?

— В момента ни наблюдава спокойно, но това ще се промени, ако го доближите. Не искам да се нарани, когато започне да удря разни неща.

— Аз съм водач. Искам да проверя дали ще реагира на това в сегашното му състояние.

— Той също е алфа — намръщи се Джой. — Идеята Ви не е добра, но не мога да Ви спра.

— Муун е доста добродушен.

— Муун, когото познавате отпреди атаката, вероятно е такъв, но не и онзи, когото познавам аз. Той е напълно първичен. — Погледът й се плъзна към едрия мъж, който ги наблюдаваше мълчаливо, свит в ъгъла на клетката си. — Ръководи се изцяло от инстинктите си. Няма да ви се подчини.

— Откъде сте толкова сигурна?

Джой го погледна.

— Правя обосновано предположение.

Джъстис бавно приближи клетката, а 466 се изправи, ръмжейки.

— Моля ви, недейте! — прошепна младата жена, сигурна, че лидерът я е чул.

Той спря за момент, но след това отстъпи назад.

— Добре.

— Мъжете идват насам и се обадих и в склада, за да поръчам необходимото — върна се Тайгър. — Ще ни изпратят вериги и окови веднага щом ги намерят. Ще трябва да приспособим онова, с което разполагаме. Не е като да имаме подобни неща навсякъде. Ще отнеме известно време, може би часове.

— Защо не хапнем, докато чакаме? — въздъхна доктор Тредмънт.

— Добре — Джъстис остави прилежно сгънатите си дрехи, където си бяха. — Джой? Искате ли да се присъедините към нас в офиса ми?

— Не, благодаря. Ще остана тук.

— Почти не сте излизала, откакто дойдохте. Трябва ви почивка.

— Мисля, че е най-добре да остана. Помолих един от офицерите да ми намери някакви дрехи и сутринта си взех душ. — Лекарката не отклони поглед от Муун. — Няма да го оставя.

— Добре. — Джъстис махна с ръка на мъжете да тръгват. — Ще накарам да донесат обяд и на двама ви.

— Благодаря. — Тя изчака всички да напуснат помещението и се обърна към клетката.

Когато го приближи, Муун отново седна на пода.

— Здравей! — Джой застана на ръце и колене, за да бъде на неговото ниво. — Изглеждаш по-спокоен. Позволи им да останат в това помещение, без да се разстройваш.

Ноздрите му се разшириха, когато си пое дълбоко въздух.

— Бяхме приятели. — Без да обръща внимание на твърдия бетон, тя пропълзя по-близо до него. Движеше се бавно, в случай че той има нещо против. — Гледаш ме доста напрегнато. Иска ми се да знам какво мислиш.

Той пусна с една ръка решетките и я протегна към нея. Джой много искаше да го докосне. Изглеждаше достатъчно спокоен, но докато не говореше с нея, беше твърде рисковано. Беше чула много истории от оцелелите от Мерикъл за начините, по които са убивали насилниците си, щом им се отдаде възможност. Има вероятност Муун да си играе с нея, за да я подлъже да го приближи и да я нападне. Спря на половин метър от протегнатите му пръсти.

Погледът му беше съсредоточен върху тялото й и когато тя погледна надолу видя, че бюстът й се вижда през деколтето на блузката. Младата жена въздъхна и погледна към Вида.

— Нямам никакъв напредък с теб, нали? Ръководят те инстинктите ти, защото виждаш достатъчно от гърдите ми, за да те заинтригуват. По дяволите!

Лекарката седна и изправи рамене, скривайки гледката към пазвата си. Въпреки това Муун не отдръпна ръка, а само продължи да я гледа. Тя се усмихна, в опит да скрие притеснението си.

— Ще говориш ли с мен? За какво мислиш?

Мъжът отново си пое въздух и тихо изръмжа. Не й прозвуча заплашително, по-скоро като разочарование. Искаше да докосне, но не можеше да я достигне. Винаги е бил инат. На Джой й хрумна нещо.

— Искаш ли? — Хвана края на деколтето и го дръпна достатъчно, за да му покаже горната част на гърдите си. — Говори с мен, Муун!

Видът разтвори пълните си секси устни и ги облиза. От гърлото му прозвуча още едно, по-дълбоко ръмжене. Оголи острите си зъби и Джой забеляза разочарование в погледа му.

— Можеш ли да говориш? Опитай заради мен! Моля те!

В очите му проблесна някаква емоция, но младата жена не знаеше какво означава. Винаги е бил добър в криенето на всичко от нея. Той протегна ръка още повече, но мощните бицепси му попречиха да я достигне. Тя се изправи на колене и се наведе към него, докато върховете на пръстите му не се оказаха на няколко сантиметра от блузката й.

— Муун?

Той вдигна поглед от деколтето към лицето й.

— Кажи нещо, каквото и да е! Искаш ли да ме докоснеш? Дай ми нещо в замяна!

Ръмженето му се задълбочи и стана малко плашещо. Джой играеше опасна игра, като се има предвид, че щеше да му позволи действително да я докосне, ако й се подчини. Щеше да го направи. Етиката да върви по дяволите. Трябваше да спечели доверието му. Това е от решаващо значение, за да му помогне. Доверието е двустранно.

— Там ли си? — Вгледа се дълбоко в очите му. — Кажи ми една дума и ще се приближа.

Мъжът стисна устни, скривайки зъбите си и преглътна шумно. Докато я гледаше, присви очи.

— Дай! — изръмжа Муун.

Той можеше да произнася думи и не повтори нещо, казано от нея, което означава, че може много повече, отколкото просто да имитира звуци. Това означаваше също, че може да мисли и с каквото и да са го уцелили, не е довело до сериозни мозъчни увреждания. Тя кимна и вдигна коляно, за да се приближи.

— Не ме наранявай! — помоли Джой. Можеше само да се надява на най-добрия възможен изход — да не я нарани до кръв или по-лошо.

— Спри!

Дълбокият мъжки глас така я стресна, че Джой подскочи и се обърна. От сенките в другия край на стаята излезе едър мъж. Стъпките от ботушите му проехтяха в помещението, докато приближаваше в по-осветената му част.

— Махни се от него!

Муун изръмжа, дръпна рязко ръката си и скочи на крака, удряйки гърди в решетките, в опит да мине през тях.

Непознатият Вид имаше дълга, кестенява коса до раменете и тъмнокафяви очи, които излъчваха ярост. Коженото яке и ботушите му я изненадаха. Той носеше избелели дънки и черна тениска.

— Какво, по дяволите, правиш с него? — Видът се протегна, сграбчи Джой за ръката и я изправи. Сигурно беше висок поне метър и деветдесет.

— Кой си ти? — ахна Джой.

— Коя, по дяволите, си ти? Мислиш, че е забавно да дразниш животното в клетката? — Мъжът я разтърси грубо. — Кой те пусна тук долу? Говори веднага, жено! Може да реша да те хвърля при него и да му позволя да те има след онова, което видях. Знаеш ли какво ще ти направи, след като го дразниш така? Ще те чука часове наред, в буквалния смисъл на думата.

Джой беше шокирана и й отне няколко секунди да дойде на себе си.

— Кой си ти? Това не е, каквото изглежда.

— Аз съм най-добрият му приятел. — Той я извлече на няколко крачки от клетката. — Радвай се, че си жена. Иначе щях да ти сритам задника. Що за извратена кучка си, щом му причиняваш това? Такава ли е представата ти за забавление? Да дразниш лудия Вид?

Младата жена сграбчи китката на непознатия.

— Не! Аз съм доктор Джойс Ярдс, а ти не знаеш какво говориш. Не се държах лошо с него. Това е единственото нещо, на което реагира. Бих застанала на челна стойка и бих правила цигански колела, ако това ще го накара да контактува с мен, но него го интересува единствено секса.

Хватката на ръката му се разхлаби и мъжът се намръщи.

— Името ми е познато. Чувал съм го и преди.

— Бях терапевт на Муун веднага след освобождаването му от Мерикъл. Той…

Муун изрева яростно.

Лекарката се обърна към него. Изглеждаше вбесен и тя не го винеше.

— Моля те, успокой се! — призова го тя.

466 отново удари гърди в решетките, изръмжа и изгледа другият мъж, който му попречи да я докосне. Изпадаше в ярост.

— Нека се поразходим и да обсъдим проблема далеч от него. — Джой дръпна едрия Вид и го поведе обратно, откъдето дойде. Погледна към Муун и му каза:

— Ще се върна веднага и ще започнем отначало, разбра ли? Няма да наруша обещанието си. Може да ме докоснеш. Нека първо поговоря с приятеля ти.

Непознатият отново стисна силно китката й.

— Няма да го доближаваш!

Тя вдигна брадичка и го изгледа студено.

— Върви с мен! Виждаш ли какво прави той? Може да се нарани. Ако те е грижа за него, мърдай!

— Дяволите да го вземат! — Той дръпна ръката й и вече той водеше нея, а не обратното. Не спря, докато не стигнаха сянката в далечния ъгъл. — Ще те заведа в Сигурността, за да обсъдим това, което видях.

— Видя как го накарах да говори. Чу ли го? Може да изрича думи. Това означава, че може да комуникира. Той е някъде там.

— Ти го дразнеше.

— Не е вярно! — Джой дръпна силно ръката си, докато мъжът я пусна. — Ти ли си най-добрият му приятел? Имаш ли име?

— Харли. И да, аз съм най-добрият му приятел. Точно затова ще те заведа в Сигурността и те ще изхвърлят задника ти на улицата от другата страна на портала.

Лекарката преглътна раздразнението си.

— Чуй ме, Харли! Той каза дума. Схващаш ли? Ясно ли ти е, какво означава това?

Видът тихо изръмжа и оголи зъби.

Джой си пое дълбоко въздух.

— Разбирам как изглежда отстрани. Дай ми две минути да ти обясня. — Тя вдигна два пръста. — Това е всичко, за което те моля.

— Давай, убеди ме! — Гласът му прозвуча грубо, разкривайки гнева му.

— Той отхвърля всички тук и изглежда единственият начин да го достигнем е чрез манията му за секс. Няма да се поколебая да я използвам, щом дава резултат. — Тя разтри китката си, убедена че ще й се появи синина. — Ще направя всичко, за да му помогна, включително и да разголя гърдите си, ако това е необходимо, за да открия онази част от съзнанието му, която да комуникира с мен. Точно това правеше той. Каквото и вещество да са му вкарали, то го е принизило до първични инстинкти, но може да говори, ако се съсредоточи достатъчно. Добър знак е, че когнитивните му способности са невредими. До момента единственият начин да го накарам да говори с мен, е като му предложа това, което иска най-много. — Джой си пое дълбоко дъх. — Не се държа жестоко. Опитвам се да го спася.

Лицето на Харли беше в сянка и тя не виждаше изражението му, но поне не ръмжеше.

— Можеше да те убие.

— Той иска от мен нещо много повече. По-рано, когато ме притисна в стената, между нас нямаше решетки, и ако ме виждаше като заплаха или враг, досега щях да съм мъртва.

Видът изръмжа тихо.

— За какво говориш?

Младата жена бързо му разказа случилото се при нейното пристигане.

— Така че той можеше да разкъса гърлото или да строши врата ми. Не го направи. Аз не съм глупава. Вярвай ми, знам много добре колко лесно може да ме убие, ако иска. — Тя отстъпи назад. — Може ли да продължа? Трябва да му докажа, че може да ми вярва. Обещах, че може да ме докосне, ако проговори. Той го направи.

— Ти си луда!

Джой не отговори на репликата му, защото заключението му беше логично.

— Твърдо решена съм да направя всичко възможно, за да му помогна.

— А ако иска нещо повече от това да те докосне?

Бузите й пламнаха.

— Каквото е необходимо. Ще направя всичко за него.

Видът пристъпи напред и почти я събори.

— Какво се промени?

— Какво имаш предвид?

Той се наведе напред, докато лицето му излезе от сенките. Кафявите очи изглеждаха страшни в комбинация със заплашителното изражение на суровото му лице.

— Спомних си коя си. Ти си го изоставила преди, когато е имал най-голяма нужда от теб. Дори не си имала смелостта да му кажеш „Довиждане“.

По дяволите. Този е наистина близък приятел на Муун.

— Имал е чувства към теб, но не си му дала шанс. Защо си тук? Много ли ти плащат?

— Не са ме наели почасово.

— Какво означава това?

— Не работя за НСО. Дойдох, защото казаха, че имат нужда от мен. Нямам полза да зарежа всичко и да дойда тук, но го направих веднага, щом ми се обадиха. Ще остана, защото Муун има нужда от мен. Не става въпрос за пари. Искам да му помогна.

Харли я гледаше с подозрение и не се опитваше да го скрие.

— Не си тук като официално лице?

— Не.

— Значи не си наистина негов психиатър. Така ли?

Джой предполагаше накъде се насочва мисълта му.

— Бях помолена от НСО да му помогна. Ти не можеш да ме изхвърлиш от Хоумленд. Бях поканена и ще остана.

Видът се дръпна назад, отново скривайки лицето си в сенките.

— Този път лекарската етика няма да е пречка между вас, нали?

Младата жена почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Муун сигурно е казал на приятеля си всички причини, които му беше изтъкнала, за да го държи на разстояние. Изправи рамене и изпъна гръб.

— Не — започна направо. — Няма. На практика той не е мой пациент. — Пое си разтреперано дъх и продължи. — Това проблем ли е за теб?

— Не — отстъпи мъжът. — Чудя се дали тялото ти е единственият начин да стигнеш до Муун, или просто си търсиш оправдание, за да си близо до него. Продължавай, доктор Ярдс! Знай, че ще те наблюдавам! Ако прекрачиш границата, която не ми харесва, лично ще те занеса до главната порта. Ясен ли съм?

— Напълно. — Мъжът добре изразяваше чувствата си. — Предложи някакъв друг начин да стигна до него и аз с радост ще опитам.

Известно време стояха мълчаливо, докато тя не се обърна и се върна при Муун. Харли нямаше алтернативна идея, иначе щеше да я каже. Муун гневно крачеше из клетката си и щом забеляза, че се връща, я загледа ядосано.

— Спокойно — прошепна Джой. — Аз съм.

Той сграбчи решетките в опит да ги счупи и мускулите му се напрегнаха. Когато стигна на метър и половина от клетката, младата жена застана на колене и го погледна.

— Муун? Успокой се!

Видът се свлече на колене, все още стиснал металните пръти. Зъбите му проблеснаха, когато й изръмжа тихо. Лекарката прецени доколко се е променило настроението му. Седна и изчака, докато част от гнева му се уталожи. Надяваше се, че няма да им изпратят храна скоро, защото Муун винаги е бил упорит. Трябваше й време, за да спечели доверието му.

— Съжалявам за това — каза с мек тон. — Приятелят ти наистина се тревожи за теб.

Муун изръмжа и пусна решетките с една ръка, за да се протегне към Джой. Тя знаеше, че трябва да вземе решение — да му се довери или не. Беше откровена с Харли. По-рано Муун можеше да я убие, ако искаше. Наведе се и също се протегна към него. По гръбнака й пропълзя страх от представата за най-лошото. Той можеше да я издърпа по-близо, за да я ухапе или да й строши врата.

Върховете на грубите му мазолести пръсти погалиха нейните. Той спря да ръмжи и изглеждаше очарован от усещането. Младата жена задържа дъх в очакване какво ще направи, но той просто потърка с пръсти нейните. Тя се отпусна.

— Не съм твой враг, Муун.

Тогава Видът погледна нагоре и срещна очите й. Стресна я, когато внезапно сграбчи ръката й и я придърпа по-близо. Дупето й се плъзна по пода, тя ахна и се замоли да не й счупи някоя кост, когато я стисна по-силно. Джой опита да се съпротивлява, но без успех. Рамото й се удари в металните пръти на клетката.

Изведнъж другата му ръка се обви около гръдния й кош. Вече само решетките ги разделяха. Видът я подуши. Погледът му се съсредоточи върху деколтето на ризата й и от гърлото му прозвуча тихо скимтене.

Той не ме наранява. Това беше първата мисъл на Джой. А можеше. Лесно. Държеше я съвсем близо. Тя се загледа в дълбоките му кафяви очи, но той отказа да вдигне поглед от гърдите й.

— Муун?

Новият вид изръмжа меко, а на лицето му се четеше колко е съсредоточен. Младата жена се зачуди за какво ли толкова си мисли, но той пусна ръката й и отклони вниманието й. Тя си пое рязко въздух, когато мъжът обхвана гърдата й и я погали. Нежно я стисна. След което вдигна поглед към лицето й.

— Джой.

Грубият глас, с който изрече името й, извика сълзи в очите й. Ръката й трепереше, когато се протегна през решетките, за да помилва лицето му. Той не се отдръпна, а й позволи леко да погали брадичката му.

— Да. Помниш ли ме?

Муун изведнъж я пусна и се дръпна назад, така че да не се докосват повече. Тя не помръдна, само продължи да се обляга на решетките, където я беше придърпал. Видът се изправи и изръмжа към отсрещния край на стаята. Джой се обърна и си пожела Харли да не беше стоял толкова близо. Сигурно беше останал в сенките, вместо да си тръгне, и сега пристъпи на светло.

— Отдръпни се от него, психиатърке.

— Върви си! — нареди му тя.

Муун изръмжа, като че ли съгласявайки се с нея.

Харли се намръщи.

— Разкарай се от него, по дяволите.

— Мисля, че си ме спомня. Каза името ми. Не го ли чу?

Харли пристъпи към нея точно в момента, когато Джой усети как дълги пръсти се свиват около гърлото и спират въздуха й. Муун я беше хванал. Ушите й запищяха от свирепия му вой.

Харли замръзна.

— Отивай! — изръмжа Муун.

— Мамка му! Пусни я, пич! — изръмжа в отговор Харли.

— Отивай! — настоя отново Муун, стискайки по-силно.

Едрият Вид в рокерското яке отстъпи назад.

— Пусни я!

Муун се протегна и хвана рамото й, все още здраво държейки гърлото й.

— Убия! Отивай! — Той я накара да се изправи с едно здраво дръпване.

Джой беше заложник. Толкова просто.

Муун искаше другият мъж да напусне и тя беше залог за това. Лесно можеше да й прекърши врата. Би го умолявала да я пусне, но едва си поемаше въздух.

— Мамка му! — отстъпи още Харли. — Не я наранявай!

В този момент се отвориха вратите на асансьора и от него излезе Ръсти с поднос с две чинии.

— О, мамка му! — внезапно спря тя.

Харли погледна към нея, преди отново да се обърне към най-добрия си приятел.

— Махаме се. Не я наранявай!

— Как човешката жена се озова толкова близо до него? — Ръсти отстъпи няколко крачки.

— Сама отиде. Който я е повикал тук, е направил огромна грешка. Може да се окаже и фатална. — Харли пристъпи до Ръсти. — Тръгваме си, Муун. Виж! Не наранявай тази жена!

И двамата влязоха в асансьора, вратите се затвориха след тях. Ръцете, стискащи гърлото и рамото й, разхлабиха захвата си. Джой се отблъсна от решетките и се отскубна напълно от ръцете на 466. Падна на ръце и колене и, поемайки си дълбоко въздух, изпълзя извън обсега на Вида.

— Ела! — прозвуча дрезгавият му глас зад нея.

Муун искаше тя да се върне до клетката му. Джой поклати глава, разтривайки разранената си шия, по която имаше червени следи, ако не и синини. Видовете бяха твърде силни. Беше рискувала живота си, като го доближи толкова и за малко да бъде убита. Нямаше да повтори тази грешка.

— Ела! — изръмжа 466.

Джой обърна глава, но не го погледна.

— Не!

Сълзи замъглиха очите й, когато се извърна. Той може и да я позна, но тя със сигурност не го познаваше в момента. Мъжът, в когото се влюби, никога не би постъпил така. Беше късметлийка, че е жива.