Лорън Донър
Муун (15)

Глава четиринадесета

Джой изруга, докато засмукваше кървящия си пръст.

— Дявол да го вземе!

Малката рана беше предизвикана от препълнения й куфар. Беше го възседнала и се бореше с ципа, за да го затвори до края.

Отстъпи назад и погледна двата куфара. Намерението й беше да опакова достатъчно дрехи за седем дни, но не очакваше колко трудно ще й бъде да избере тоалети. Черната коктейлна рокля беше излишна, но пък бе секси. Почти същата рокля в синьо отиваше на очите й. Беше й твърде трудно да избере между тях, затова опакова и двете.

Дънките бяха задължителни, тъй като Муун може да иска да я разведе из Хоумленд. Надяваше се той да иска да прекарва известно време с нея. Трябваше да вземе и подходящи блузи с къс и дълъг ръкав, в зависимост дали разходката е през деня, или вечерта. Истинският проблем дойде, когато се замисли дали да го покани на вечеря. Тогава бе отворила чекмеджетата с бельото си с мисълта да го съблазни.

Какво беше секси за един Вид? Големи нощници? Копринени бодита? Може би щеше да му хареса да я види с мрежести чорапи и жартиери, допълнени само от комплект сутиен и бикини. Когато го срещна за първи път, той обичаше да гледа порно.

Точно тогава тотално полудя и реши да вземе всичко. Беше важно да я намира също толкова привлекателна, колкото жените, по които обикновено си падаше.

— Държа се като типично момиче — измърмори тя и седна на леглото. — Мога и по-добре. — Беше казвала хиляди пъти на пациентите си, че е важно да се възприемат такива, каквито са, вместо да се опитват да променят външния си вид. Разбира се, тя също така и никога преди не се бе тревожила дали е привлекателна за мъжете. — Тъжно е някак си — реши тя.

Звънецът на входната врата се обади и тя се изправи, мръщейки се. Беше малко след полунощ, когато погледна към часовника до телевизора. Спря и се поколеба пред вратата. В списъка й със задачи беше да сложи шпионка, но така и не намери време. Работата й я държеше заета през седмицата, а свободното си време прекарваше със семейството или приятелите.

— Кой е?

— Господин Джонсън — гласът звучеше приглушено.

Тя все пак не отключи вратата. Управителят на сградата нямаше причина да бъде тук толкова късно. Той живееше на първия етаж и тя рядко виждаше възрастния човек. Той странеше от хората, освен ако някой не нарушеше правилата. Тя бе паркирала на собственото си място.

— С какво мога да ви помогна?

— Горе има теч — промърмори той толкова тихо, че тя едва го чу.

Джой простена и завъртя ключа. Преди няколко месеца беше чула за спукана тръба на четвъртия етаж. Камионът за боклук, който изхвърляше мокра мазилка, беше грозна гледка. Със сигурност е било по-неприятно за засегнатите да гледат тази бъркотия в домовете си. Стените на два от етажите трябваше да бъдат изкъртени и подновени, след като оправиха тръбите. Тя отвори вратата, за да го пусне.

— Не съм виждала никаква вод…

Тялото, което се блъсна в нея, не беше немощно, а едро и силно. Стана толкова бързо, че едва разбра какво се случва, преди да падне по гръб върху плочките в антрето. Вратата се затръшна и отличителният звук на заключване я изтръгна от болката и насочи вниманието й към мъжа, стоящ между разтворените й боси крака.

Носеше сива качулка, която скриваше повечето му черти от светлината в дневната. Устните му бяха тънки и опънати в гримаса, показваща зъбите му. Преди да се е осъзнала, той се наведе и студени пръсти се увиха около гърлото й. Стиснаха я достатъчно силно, че да не може да извика. А искаше да го направи.

— Къде беше, Джойс?

Гласът му й звучеше познат, докато се бореше с паниката. Осъзна, че нападателят знаеше за господин Джонсън и бе казал името й. Това не беше случайно престъпление.

Другата му ръка сграбчи блузата й и я повдигна да се изправи на нестабилните си крака. Болеше я, задушаваше я, но тя успя да си поеме въздух, когато хватката около гърлото й се разхлаби. Беше около двайсет сантиметра по-висок от нея и вероятно с около осемдесет килограма по-тежък. Наистина се надяваше това да е само грабеж. Не искаше да обмисля никакъв друг вариант.

Всичко, което беше чела или чувала за престъпници, излетя от ума й, докато държеше главата си сведена и погледа — забит в гърдите му. Може и да не искаше да я убие, ако избягваше да го гледа в очите, и му дадеше чувство за сигурност, че няма да може да го разпознае. Инстинктите й настояваха да се бори, но тя устоя. Статистически шансовете й за оцеляване бяха по-високи, ако не я смяташе за заплаха. Разбира се, всичко зависеше от мотивите му. Фактът, че я нападна на уединено място, много увеличаваше шансовете да бъде изнасилена или убита.

Би опитала да говори с него, но той все още я държеше здраво за гърлото. Беше й трудно да диша. Да говори би било невъзможно. Сви ръце в юмруци, за да не посегне към китките му — нещо, което много искаше да направи, в опит да се освободи. Знаеше, че е важно да внимава. Всяко взаимодействие с него щеше да й даде насока как да процедира.

— Къде беше? — Фалцетът в гласа му предполагаше, че е разстроен и тя бе залята от чувство за нещо познато. Беше чувала този глас някъде и преди, но не можеше да се сети точно къде. — Ти просто изчезна.

Беше трудно да не поглежда лицето му. Затвори очи, за да устои на изкушението. Какво имаше предвид? Не говореше разумно. Това не беше добре.

— Ходих до кабинета ти — призна мъжът. — Мислех, че там ще намеря следа къде си отишла. Минах покрай къщата на родителите ти и покрай тези на всичките ти приятели.

Коленете на Джой за малко да поддадат. Ситуацията беше много по-зле, отколкото предполагаше, щом той знаеше толкова много за живота й. Тя беше целта. Мотивът му обаче все още не й бе ясен. Да не би да беше свързан с някого от пациентите й и да си мислеше, че може да я използва, за да спечели по някакъв начин каквото иска от тях? Може би я винеше за нещо, което някой от тях е направил. Зарязано гадже или член на семейството, който се страхуваше, че тя има твърде голямо влияние върху негов близък?

Още по-лошо, можеше да е бивш пациент. Имало е случаи, в които е консултирала някого и той не се е повлиял. Последният, когото прехвърли на друг лекар, имаше проблеми с жените като цяло. Лесно се обиждаше от всяка нейна дума и часът им бе прекарван в опити да я унижи. Знаеше, че ще е загуба на време да го види отново, затова му даде визитката на Бил Кор. Може и да го е приел като отхвърляне, въпреки че тя просто искаше да посещава някого, с когото ще му бъде комфортно да разговаря.

Мъжът я завъртя толкова грубо, че почти я събори. Пусна блузата й, но продължи да стиска гърлото й. Хвана я с ръка през корема и я вдигна. Запрепъва се от дневната в посока към спалнята, а гърбът й бе притиснат към гърдите му. Ужасът да бъде изнасилена ставаше все по-реален.

Щеше да се бори. В момента, в който я пуснеше на земята, всички правила отиваха по дяволите. Сградата беше стара, стените — достатъчно дебели, за да заглушават звуците от съседите, но може би щяха да чуят писъците й. Може би той се е чувствал някак пренебрегнат от нея и я е следил, без тя да подозира. Изнасилването не беше свързано със секс.

Куфарите щяха да му попречат да я хвърли на леглото. Трябваше или да ги изрита, или да ги избута долу. Начинът, по който я държеше, не му позволяваше да направи нито едно от двете. Лампата беше добро оръжие, но също и статуята в стил „арт деко“ на гръцки бог върху нощното й шкафче. Силното тяло на фигурата бе тъжно напомняне за 466. Въпреки това, все пак бе поръчала произведението, дори да знаеше причината да е привлечена към него.

— Отиваш ли някъде? — Гневът му беше очевиден, когато изплю думите. — Камерата не показа да внасяш нещо вътре, така че ще ги изнасяш навън.

Наблюдаваше дома й? Как? Дузина въпроси стояха без отговор. Във всеки случай това беше много притеснително. Той не помръдваше, леко задъхан от носенето на отпуснатото й тяло. Това беше добре. Означаваше, че не е в добра форма, което увеличаваше шансовете й да го нарани, когато й се удаде възможност.

Погледът й се плъзна към вратата на банята. Не беше от масивно дърво, както всички врати в апартамента, но имаше ключалка. Лакът за коса щеше да е идеално оръжие, както и ножиците, които държеше в чекмеджето на мивката. Беше отвратително, като си помисли да ги забие в живо същество, но знаеше, че няма да се поколебае. Да го прободе във врата беше най-добрият й шанс да го надвие бързо. Беше притеснително, когато осъзна накъде отиват мислите й, но бързо отхвърли тревогите си. Оцеляването беше всичко.

— Знаех, че ако вляза с взлом в кабинета ти, ще се върнеш. — Той направи още една крачка към леглото. — Знаех, че ще се появиш тук. Има твърде много охрана на паркинга на болницата. Тук е много по-добре за онова, което съм замислил.

Сега, когато беше сигурен и бе овладял ситуацията, гласът му бе станал нормален. Ледени пръсти обвиха сърцето й, когато го разпозна. Дъглас Пийд й беше клиент от четири месеца, препратен от колега, който се пенсионира. Бил е тормозен през целия си живот. Започнало с подигравки от децата, заради фамилията му, тормозели го до такава степен, че направил няколко опита да се самоубие в ранните си тийнейджърски години. Жестокостта на другите не бе намаляла с израстването му.

Тя бе опитала да го убеди да остави горчивината, но той бе склонен да оставя гнева си да кипи под повърхността. Бяха започнали да напредват, докато преди три седмици дългогодишната му приятелка не го зарязала в момента, в който той й предложил брак.

На Джой й се късаше сърцето, когато той се разпадна в кабинета й, признавайки, че жената е отказала, защото нямало начин да иска да вземе фамилното му име. През целия си живот той бе понасял подобни удари.

Защо преследва мен? Тя му бе дала съчувствие и разбиране, но за него бе трудно, когато старият му терапевт се пенсионира и го прехвърли на нея. Дали пропускането на часа му, докато беше в Хоумленд, го е провокирало? Това ли е била последната капка? Следващите му думи потвърдиха съмненията й.

— Няма повече всички да ме тъпчат!

Младата жена се надяваше, че ще може да го убеди да бъде разумен. Трябваше да я пусне и да спре да стиска гърлото й. Издаде лек звук, за да му покаже, че иска да говори. Той се напрегна срещу тялото й, но преди да може да каже или направи нещо в отговор, от другата стая се чуха силни удари.

Дъглас се паникьоса и я пусна. Тя бе свободна и бавно се обърна с лице към него. Понечи да говори, но пистолетът, който той извади от колана на панталона си, я накара да замълчи, докато се взираше в цевта му.

— Джой? Знам, че си вътре. Отвори!

Муун! Нямаше съмнение на кого принадлежи този дълбок, ръмжащ глас.

— Ще те убия! — закани се Дъглас. — Отърви се от този, който и да е той! — Мъжът отстъпи назад, държейки пистолета насочен към нея.

Тя трепереше цялата, докато следваше нестабилния мъж към дневната. Страхът й за нейната безопасност се превърна в страх за тази на Муун. Нямаше начин да рискува живота му.

* * *

Муун отново удари с юмрук по вратата. Тя беше там, бе намерил синята й кола паркирана зад сградата. Проверката му бе дала регистрационния й номер, така че бе сигурен. Капакът беше студен, което означаваше, че е тук от известно време. Това беше единствената кола, регистрирана на нейно име, така че трябваше да си е вкъщи.

— Джой? — Не му харесваше да повишава тон, тъй като тя живееше в близост до други хора, но нямаше да й позволи да се крие. Щеше да разбие вратата, ако се наложеше. Не искаше да го прави. Някой можеше да извика полиция. — Няма да си тръгна, докато не поговорим!

Той се заслуша, дишайки през устата. Миризмата в коридора му пречеше. Който и да бе чистил, бе използвал силни химикали, които се комбинираха с противната воня на боклук. Обърна се и погледна торбата в края на коридора. Хората не го ли изнасяха навън в пластмасови контейнери? Той отново вдигна юмрук и удари силно два пъти по вратата.

— Джой? — Отдръпна се няколко крачки, за да прецени къде ще е най-добре да удари. Вратата не изглеждаше много здрава. Един силен ритник щеше да свърши работа.

Чу се шум от поставянето на верига и вратата се отвори няколко сантиметра. Джой надникна в пролуката и го погледна.

— Какво правиш тук, Муун?

Той се намръщи. Имаше следи от страх в гласа й и лицето й изглеждаше необичайно бледо. Не беше искал да я плаши. Остана на място, вместо да бутне вратата с рамо и да влезе, както искаше да направи. Другият проблем беше, че изглеждаше, като че ли тя се бе притиснала във вратата. Можеше да я нарани, ако опита да нахлуе.

— Защо си тръгна? — Сърцето му биеше силно и кръвта пулсираше в ушите му. Не беше сигурен какво ще прави, ако му нареди да си върви. Нямаше да го направи, не и докато не я убеди да се върне в Хоумленд. Беше му трудно да задържи тона си спокоен, когато му се искаше да ръмжи.

— Възникна спешен случай на работа. — Тя облиза устни и прочисти гърлото си. — Ще ти се обадя утре. Вече е късно и трябва да поспя малко.

Отговорът й го озадачи. Не беше това, което очакваше, но след като го обмисли, се ядоса.

— Ще ми се обадиш?

— Да. — Тя притисна буза в ръба на вратата. — Обичам те!

Двете тихи думи го замаяха и трябваше да положи усилия да се задържи прав. Тя го обичаше? Вратата се тръшна и Джой я заключи. Мъжът примигна няколко пъти, докато осъзнае какво става. Тя го обичаше? Не беше сигурен какво да направи. Как можеше да му каже това и да остави вратата помежду им? Връхлетяха го куп смесени емоции. Той не беше единственият със силни чувства. Любовта означаваше всичко за него, а за нея?

Вбесяваше се, че Джой го бе казала неочаквано. И че затръшна вратата в лицето му. Той се отдалечи, спря, после се приближи. Ръцете му трепереха от нуждата да я докосне. Трябваше да знае каква любов изпитва тя към него. Човеците бяха твърде неясни. Те обичаха приятелите, колите и вещите си с еднаква сила.

Засили се, без да се интересува дали ще я стресне, или ще уплаши съседите й. Нямаше начин да се обърне и да си тръгне, когато не знаеше какво означава за нея любовта й към него. Ботушът му се стовари на сантиметри от дръжката на вратата. Звукът от чупене на дърво бе много по-силен, отколкото му се искаше, но вратата зейна отворена.

Очакваше Джой да подскочи или дори да извика, когато влетя вътре след нея. Видът на мъжа срещу него и Джой между тях веднага спря движението му. Лицето на мъжа бе почти скрито от широка сива качулка, но пистолетът, насочен право в главата на Джой, привлече вниманието му.

Сякаш времето бе спряло, докато се опитваше да разбере какво става. Ръката с оръжието се насочи към него. Джой извика и се обърна с лице към Муун. Движението й бе толкова бързо, че косата й закачи оръжието. Младата жена се оттласна и скочи към Новия вид. Рефлексите му бяха бавни, когато тя се блъсна в гърдите му. Силен гръм в малката стая го оглуши.

Той изгуби равновесие, когато Джой се стовари върху него и политна назад. Усещането от жената в ръцете му бе достатъчно да се отърси от шока. Гърбът му се удари в стената до вратата, единственото, което ги предпази от падането на пода. Инстинктът му надделя и той погледна встрани, преди да хвърли Джой към кухнята. Нямаше време да гледа дали се е приземила успешно зад редицата шкафове, които я разделяха от дневната. Всичко, което имаше значение, бе, че е вън от огневата линия.

Видът нададе гневен вой и се оттласна от вратата. Човекът бе стрелял по тях. Когато Муун се хвърли към него, мъжът заотстъпва назад и се препъна в масичката за кафе. Изгуби равновесие, при което ръката му се насочи нагоре. Още един куршум бе запратен към тавана и от там полетя мазилка.

Муун се приземи върху краката на човека. Почти не чу изсумтяването му от болката, когато изтръгна оръжието от ръцете му. Човекът си пое рязко въздух и изпищя като жена. Звукът спря рязко, когато Муун събра всичката си ярост в юмрука, който стовари върху вече откритото бледо лице. Непознатият забели очи, едновременно със звука от счупването на челюстта му. Не мърдаше, но от повдигането и спускането на гърдите му личеше, че е жив.

Муун изръмжа, готов да му изтръгне гръкляна.

— Не го убивай! — каза Джой задъхано. — Той е болен.

Видът не даваше и пет пари. Човекът беше в дома на Джой и стреля по тях. Това го вбесяваше. Защо изобщо мъжът беше там? Той ли беше причината Джой да напусне Хоумленд? Беше ли някой, за когото я е грижа? Когото обича? Той изръмжа и сви пръсти като ноктите на граблива птица, загледан в откритото гърло на мъжа.

— Муун! — Гласът на Джой прозвуча по-близо. — Моля те, не го убивай! Вържи го! — Тя хвърли към него нещо и то падна на пода до краката му.

Видът погледна към кърпата за съдове. Беше черна и дебела.

— Откъсни няколко ленти и го вържи. Аз ще се обадя за линейка. Моля те, Муун! Той е мой пациент. Има психическо заболяване. — Тя си пое накъсано въздух. — Бил е подложен на насилие като малък. Очевидно сега е заблуден и опасен.

Иска ми се да му счупя врата, изръмжа на себе си Муун, борейки се с нуждата да убие копелето. Това щеше да разстрои Джой още повече. Наведе се и хвана кърпата. Беше лесно да захапе в единия край и да откъсне три дълги ивици. Не беше внимателен, когато обърна мъжа по корем. Почувства доволство, когато осъзна от странния ъгъл, по който беше застанал, че единият крак на мъжа е счупен близо до коляното. Когато се събудеше, щеше да го боли адски.

Връзките може би бяха твърде стегнати, но той не можеше да бъде внимателен с него. Не и когато ставаше дума за пациента на Джой. Връзваше втората връзка малко по-високо от първата, когато нещо привлече вниманието му. Погледна палеца си и видя кръв. Свърши си работата и разгледа ръцете си, за да види къде беше ранен. Не беше се порязал или наранил. Вдигна палец до носа си, за да научи мириса на врага си.

Миризмата на барут притъпяваше сетивата му, но аромата, който долови, го накара да застине. Познаваше го твърде добре. Обърна се и погледна Джой. Тя беше в кухнята, от другата страна на плота и се подпираше тежко на него. Едната й ръка придържаше другата, близо до рамото, а през пръстите й се стичаше кръв.

Той я бе наранил. Трябва да е станало, когато я хвърли. Сигурно е ударила ръката си в някой шкаф и се е порязала. Докато я гледаше, го връхлетя съжаление. Тя беше бледа, когато отвърна на погледа му. Очите му отново се насочиха към ръката й, докато се изправяше.

— Съжалявам!

Сълзи пълнеха очите й и се стичаха надолу по бузите й.

— Телефонът ми е в спалнята. Обади се на 911. Мобилният ми е там, в зарядното.

Мъжът се разкъсваше между желанието да отиде при нея или да направи, каквото го помоли.

— Кажи им, че имаме нужда от полиция и линейка.

Той изръмжа и отправи изпълнен с омраза поглед към проснатия на земята мъж.

— Ще им кажа да дойдат да го арестуват, но няма да поискам медицинска помощ за него. Искам да страда колкото е възможно по-дълго. — Отново я погледна и се надяваше, че разбира колко много му коства да не убие копелето.

— Не е за него. — Гласът й се пречупи. — За мен е.

Сърцето на Муун подскочи.

— Толкова ли те нараних? Ръката ти счупена ли е?

Тя се намръщи.

— Не ти направи това. Аз бях тази, която скочи пред куршума. Радвам се, че уцели мен, а не теб.

Видът погледна ръката й и видя, че кърви още повече. Пръстите й бяха целите в кръв, както и ръкавът на блузата й до лакътя. Тя е простреляна! Случката до вратата се завъртя в ума му.

Мъжът стоеше в другия край на стаята, но Джой се отдалечаваше от вратата, когато я разби. Тя беше много по-близо до него, отколкото човека, държащ пистолет. Бе с лице към него, така че сигурно е видяла как той се прицелва в Муун. Следващата част почти го събори на колене.

— Нарочно застана между нас! Знаеше, че ще ме застреля.

— Обади се на 911! Опитвам се с всички сили да остана спокойна. Никога не съм била прострелвана. Много боли! И споменавала ли съм, че не понасям да гледам кръв? Така е. Опитвам се и да не припадна.

Той се втурна към нея и я грабна на ръце. Тя ахна, но не се възпротиви, когато я понесе към спалнята. Беше лесно да намери банята. Жилищата на хората бяха същите като на Видовете. Когато я сложи върху шкафа, лампата вече светеше.

— Какво правиш? — Болката в очите й късаше сърцето му.

Нежно хвана дланта й и я отдръпна от раната. Кръвта потече по-силно. Беше твърде много, за да може да се погрижи за нея с нещо от аптечката й. Пусна ръката й.

— Натискай раната!

Тя имаше нужда от лекар, не от него.

Джой изохка.

— Мисля, че ще припадна. Наистина не мога да понасям гледката на кръв. — Въпреки това направи, каквото й каза, борейки се с реакциите си към раната, докато я притискаше.

Когато изтича в спалнята й, той си удари коляното в ъгъла на леглото й, почти се препъна, но успя да възвърне равновесие и стигна бюрото й. В малката стая имаше твърде много мебели, за да може да се движи свободно. Забеляза, че ръката му е покрита с кръвта й, когато посегна към телефона и намери бутона за разговор. Набра с треперещи пръсти.

— 911. Какъв е вашият спешен случай? — отговори спокоен женски глас.

— Моята жена беше простреляна от човешки мъж.

Линията бе тиха.

— Чухте ли ме? Изпратете линейка! Беше простреляна в ръката и кърви.

— Добре. — Жената не звучеше притеснена от информацията. — Казахте, че жена е била простреляна от човешки мъж?

— Да.

— Тя също ли е човек?

— Да. — Той занесе безжичната слушалка в банята, за да провери Джой. Тя седеше, където я беше оставил, държейки ръката си. Страхуваше се да не падне напред и затова се приближи и обви ръка около кръста й. Тя се облегна на него. — Изпратете помощ!

— Господине — въздъхна жената по телефона, — 911 е за истински спешни случаи.

— Този е такъв. Човешки мъж простреля моята жена. Тя има нужда от медицинска помощ.

— Добре. Изпращам патрулна кола към вашето местоположение. Офицерите ще могат да ви помогнат.

— Трябва ми линейка.

— Сигурна съм, че те с удоволствие ще извикат такава, ако имате нужда от повече помощ, отколкото те могат да ви дадат. — Тя замълча за момент. — Приемате ли лекарства?

Той изръмжа.

— Мислите, че съм луд ли? Моята жена кърви. Човешкият мъж е вързан във всекидневната.

Джой го погледна и той мразеше начина, по който се залюля, преди клепачите й да се затворят. Надяваше се, че е заради непоносимостта й да гледа кръв. Намести ръката си зад нейната и махна пръстите й от раната. Не можеше да понесе, че ще я нарани, когато я стисна здраво, за да прилага натиск върху раната. Замайването й можеше да е от шока, че е простреляна, или от загубата на кръв, но той не искаше да рискува живота й. Тя отпусна глава на гърдите му и изхлипа. Муун не намали натиска.

— Нищо не намеквам, господине. Полицаите ще пристигнат до няколко минути. Имате ли оръжие? Казахте, че е била простреляна?

— Не от мен. Беше човек! — Да не би да си мислеха, че той би наранил Джой? Това го ядосваше.

— Добре. А вие сте какъв? Извънземен?

Изведнъж му стана ясно.

— Аз съм Нов вид — изръмжа той. — Ще се обадя в Хоумленд. Те ще изпратят хеликоптер за нас, щом вие не искате да помогнете.

Той затвори и отново натисна бутона за разговор. Чу се бипкане и след това сигнала свободно. Муун се обади на НСО.

— Свързахте се с НСО. Как да ви помогна? — Той разпозна гласа на мъжа.

— Буук, обажда се Муун. Имам нужда от незабавна помощ. — Той продиктува адреса на Джой. — Събери екип за това местонахождение и доведете и лекар. Моята жена беше простреляна. Човешките полицаи пътуват насам. — В Хоумленд щяха да стоварят ада върху главата му, но не го интересуваше. Щеше да понесе всяко наказание. — Измъкнах се, за да намеря Джой. Кажи на Джъстис и на останалите, че съжалявам. Обади се и на Харли. Искам го на хеликоптера.

— По дяволите! — изръмжа Буук. — Това не е шега, нали? Обаждането е от външна линия.

— Не — той отпусна брадичка върху главата на Джой и я притисна силно към себе си. Мразеше да се чувства безпомощен. — Записа ли адреса? Побързай! Тя кърви. Човешки мъж я простреля в ръката.

— Не затваряй! — заповяда Буук. — Заемам се. Идваме. — Той постави ръка на слушалката, но тя почти не заглуши виковете му, докато изстрелваше заповеди към Видовете около него. Най-после отново проговори в слушалката. — Чуй ме! Готов ли си? Джъстис е на едната линия, а Триша — на другата. Фюри също се включи току-що. Аз мога да ги чуя, но ти — не. Ще те включа на високоговорител, за да могат да те чуят.

Другата линия продължи да бипка, но той я пренебрегна. Вероятно беше досадната операторка, в опит да му се обади.

— Разбирам.

— Кажи на хората, които пристигнат там, че си Нов Вид. Сигурен съм, че ще видят, но го извикай силно и ясно, за да няма някакво объркване. Те нямат юрисдикция над НСО. Не могат да те арестуват, но могат да те прострелят отдалеч, ако не знаят какъв си. — Той замълча. — Фюри каза, че се свързват с местната полиция, за да се уверят, че знаят, че си Нов вид и да им разяснят нашите закони. Можем да ги задържим да не влизат в дома й.

— Донесох със себе си пистолет, но не съм го използвал.

Буук се поколеба.

— Не го насочвай към никого. Къде е?

— Отзад, в колана на панталона ми.

Буук отново се поколеба.

— Имаш разрешение да го носиш. Техните закони не важат за нас. Кажи на хората, че го имаш и къде е. Не го пипай! Може да се уплашат.

— Разбрано!

Изострения слух на Муун долови звука от стъпки.

— Те са тук. Всъщност все някой е. Току-що влязоха в дневната.

— Извикай, че си Нов вид. — Буук замълча. — Сега!

Муун затвори очи, гърба му беше към вратата и не желаеше да мести Джой.

— Аз съм Нов вид! — Каза силно. — Въоръжен съм, но оръжието е в колана на панталона ми. Говоря по телефона с Хоумленд.

— Пусни ме на високоговорител — настоя Буук.

— Не мисля, че телефонът й има такава функция. — Муун го разгледа. Не видя подобен бутон. — Няма.

Той вдигна глава, обонянието му потвърждаваше онова, което слухът му долови. Бавно се обърна и срещна погледа на униформен полицай. Мъжът на вратата беше насочил към него пистолет, но го свали. Хвана микрофона, прикрепен към рамото му.

— Не е шега — заяви човекът, на който и да слушаше от другата страна. Наклони глава, заслушан в онова, което му отговаряха. — Потвърдено! Гледам право в него. Нов вид е. — Пусна микрофона и бавно прибра оръжието си в кобура. — Спокойно! — Едната му ръка беше протегната с дланта напред сякаш искаше да спре Муун, ако атакува.

— Не съм заплаха за теб.

Мъжът звучно преглътна.

— Извинявай! Не сме обучени, ами, никога преди не съм срещал някой като теб. — Той погледна в огледалото зад Муун, премести се леко встрани и устните му се свиха в мрачна гримаса. — Тя ранена ли е?

— Беше простреляна в ръката. Човекът, който го направи, е в дневната. Джой е психиатър, а той е неин пациент. — Никога повече нямаше да е такъв, ако зависеше от Муун. Щеше да преследва и убие мъжа, преди да му позволи да доближи неговата жена отново. — НСО ще изпратят хеликоптер за нас. — Той му подаде телефона. — Искат да говорят с теб.

Полицаят се поколеба, но пристъпи напред и го взе. Не приближи слушалката до ухото си веднага.

— Може ли да изпратим помощ за нея, когато парамедиците пристигнат?

— Моля ви!

Полицаят отново хвана микрофона си.

— Изпратете парамедиците тук, когато пристигнат. Ситуацията в банята е спокойна. Изведете мъжа в предната стая. — Той сложи телефона до ухото си. — Говори офицер Вентино. С кого разговарям? — Мъжът слушаше и отговаряше едносрично, преди да затвори. През цялото време наблюдаваше внимателно Муун.

Новият вид се подразни, но разбираше страха на човека. Беше доволен, че не опитваха да го убият или да му вземат Джой. Обърна се, сложи брадичка на главата й и затвори очи. Тя дишаше, но толкова бавно, че той бе сигурен, че е в безсъзнание.

— Моля ви, кажете на линейката да побърза!

— Да, господине — отговори полицаят. — Може би ще й бъде по-удобно на леглото? — Той излезе от стаята. — Ще направя място.

Муун нежно повдигна Джой, без да маха ръката си от раната й. Главата й се люшна срещу гърдите му. Той я погледна и знаеше, че ще си загуби ума, ако тя умре. Полицаят се отдалечи на поне два метра, когато Видът влезе в спалнята. Муун го видя да измества два тежки куфара на пода.

Новият вид седна с нея в скута си. Игнорира полицая, който го наблюдаваше и почти не обърна внимание на шумовете, идващи от другата стая, когато още двама полицаи влязоха, за да отведат копелето, което простреля Джой. Дори когато чу агонизиращите му вопли, щом го свестиха, Муун не можа да се усмихне.

— Мога ли да помогна с нещо, господине?

Видът отвори очи и погледна човека. В очите му видя само състрадание. Муун погледна към лявата му ръка и видя там златна халка.

— Имаш половинка?

— Женен съм, да.

— Името ми е Муун. Не мога да изгубя Джой. Има ли някакъв начин медиците да дойдат по-бързо?

Чу се приближаването на сирените.

— Разчистили са предната част на сградата, а един полицай ще държи вратите на асансьора отворени, така че да могат да се качат по-бързо. Има друг полицай, който ще ги насочи направо към входната врата. — Той се приближи и се наведе. Хвана края на одеялото. — Нека помогна. Изгубила е много кръв. Ще я държим на топло, за да й помогнем да не изпадне в шок.

Муун беше трогнат от вниманието на човека. Забеляза как той подпъхна одеялото около Джой, както родител се грижи за дете.

— Аз съм Джон. — Полицаят приклекна. — Ще ми кажеш ли какво се случи тук, Муун?

— Дойдох да видя Джой, но нейният пациент беше тук, преди да пристигна. Беше насочил пистолет към нея, а аз разбих вратата. — Той замълча, без да уточнява, че в онзи момент не знаеше това. — Опита се да ме застреля, но Джой застана между нас. — Беше абсолютно неприемливо да показваш слабост пред хората, но очите на Муун се напълниха със сълзи, когато действителността се стовари върху него с пълна сила. — Тя го направи нарочно. — Той се загледа в красивото й лице. — Може да умре, защото рискува живота си, за да спаси моя.

— Сигурно много ви обича, а мога да видя, че вие също я обичате. — Колеблива ръка го потупа по коляното в опит да му даде утеха. — Не мисля, че раната е фатална, разбирате ли? Виждал съм жертви в много по-тежко състояние да се възстановяват. Сигурен съм, че ще се оправи.

Муун знаеше, че ще полудее, ако не го направи. Някакво раздвижване привлече вниманието им, когато мъж в различна униформа бавно влезе в стаята. Имаше уплашен вид.

— Аз съм парамедик. Може ли да влезем? — Вниманието му се насочи от Муун към Джой. — Искаме да й помогнем.

Човешка жена бутна мъжа, но той протегна ръка и я задържа назад. Тя срещна погледа на Муун и пребледня. Страхът й бе очевиден.

— Помогнете й! — промълви той. — Аз не съм заплаха.

Те влязоха в стаята с медицинското си оборудване. Беше дразнещо, че бяха уплашени от него, сякаш ще ги ухапе или нападне. Бързо му стана ясно, че няма да се приближат много, затова той вдигна Джой и стана, за да я остави на леглото. Продължи да държи ръката й.

— Прилагах натиск.

Жената първа прояви смелостта да се приближи и застана до него.

— Моля, махнете ръката си! Аз ще поема.

Не му понасяше вида на ръкавиците им, когато поеха грижата за Джой. Напомняха му за Мерикъл. Той се отдръпна, докато задникът му опря в бюрото, за да им даде пространство да работят, когато започнаха да отварят различни пакети от медицинските си чанти.

Джон привлече вниманието му, когато застана до него.

— Тя ще се оправи. Започват да й вливат течности и ще я преместят веднага щом я стабилизират.

— Къде ще я местят?

Човекът беше достатъчно висок, за да го погледне в очите.

— Тя има нужда от болница. Мъжът на телефона ми нареди да ви държа и двамата тук и че никой от вас не може да напуска. Знам, че НСО ще изпратят хеликоптер, но ако това беше моята съпруга, щях да искам да започнат лечението й възможно най-скоро. Ще отида с вас двамата, ако им позволиш да я вземат. Може да се качим при нея в линейката.

Звучеше логично и Муун не искаше Джой да страда.

— Оставам с нея при всички случаи.

— Никой не иска това да завърши зле, разбираш ли? — Гласът му се понижи. — Ако се опитат да ви разделят в болницата, припомни им, че си Нов вид. Аз ще те подкрепя. Ще кажем, че е риск за сигурността, ако опитат да ни попречат да я придружим в спешното.

Муун го погледна.

Джон му намигна и вдигна лявата си ръка, показвайки пръстена.

— Разбирам те.

— Благодаря ти! Нека я заведем в болницата.

Джон хвана микрофона си.

— Ще се движим с нея. — Остави устройството, за да даде заповеди на парамедиците. — Чухте го! Стабилизирайте я и да тръгваме към болницата.