Роз Дени
Магазин „Романтика“ (8)

Осма глава

Сам почука на отворената врата на треньорската стая и влезе, без да чака покана.

— Идвам да се обадя по телефона. Тези шегаджии вдигат такъв шум в съблекалнята, че нищо не мога да чуя.

Треньорът Къвингтън се изправи и сгъна списъка на играчите.

— Някакви проблеми ли имаш вкъщи, Корт? Всяка вечер те гледам на телефона.

Сам остави стика и пусна тежките ръкавици на пода до него.

— Не, нямам проблеми. Когато излизаме от хотела, дъщеря ми е още на училище. Обаждам й се веднъж на ден. Сам си плащам, ако това те безпокои.

Двамата не се разбираха много. За никого не бе тайна, че треньорът искаше в новия си отбор млади мъже с инстинкт на убийци. Сам знаеше, че не е нито млад, нито има подобни инстинкти, но не му пукаше. Все пак трябваше да се търпят, докато реши дали да завърши сезона с този отбор, или да прекъсне договора си.

— Дъщеря ти, а? Е, не се мотай. Имаме да печелим мач. И без това щях да те търся. Новият собственик на отбора мина преди малко. Иска да направим няколко снимки за вестниците.

Сам погледна часовника си. Остана външно спокоен, макар че сърцето му подскочи.

— Кажи на Роджър. Той е красавецът на отбора. Ако си спомняш, бях ти обяснил, че не искам да имам нищо общо с разни новобогаташи.

— Да, но той иска глупавата ти физиономия на снимка с новата му филмова звезда, която ти впрочем познаваш отблизо, нали? — Треньорът се разсмя. — Този вестник се разпространява в цялата страна. Кой би се отказал от такава реклама?

— Аз! И можеш да предадеш на оня фукльо, че съм казал така. — Наклони глава към телефона и добави с леден глас: — Извинявай, но разговорът ми е личен.

— Ти си на постоянен договор, Корт — изръмжа Къвингтън. — Но мога да ти гарантирам, че не е чак толкова постоянен. Сега името ти гърми. Но ако се сдърпаш с паралията, дори име като твоето става история. Да не съжаляваш! — Треньорът вдигна смъкналите се под шкембето панталони, излезе и блъсна вратата.

Сам усети как в гърдите му се надига гняв. Не знаеше какво са замислили Джоани и последният й приятел, но каквото и да беше, то не му харесваше. Най-неочаквано Джоани бе започнала да му прави мили очи. Това също не му харесваше. Пусна монетата в автомата. Дали не трябваше да се обади на адвоката си и да му каже да го измъкне по някакъв начин? Но трябваше да се съобразява с много неща. На първо място Холи. А освен това… Брин.

Някой вдигна слушалката. Това бе достатъчно, за да се разсее цялото му напрежение. Всеки ден звънеше с все по-голямо нетърпение и, честно казано, бе започнал да се обажда няколко минути преди времето, когато Холи трябваше да се появи в магазина.

— „Романтика“, добър ден.

— Здравей. — Пред очите му оживя домът, Холи, Брин. По време на пътуването бе свикнал да ги приема като едно цяло. Тази вечер страшно му се искаше да каже на Брин какво мисли за нея, за бъдещето, за тях двамата. Но думите сякаш заседнаха в гърлото му.

— Ало? Нищо не се чува — повиши глас Брин.

— Брин! — извика той, ужасен, че тя може да затвори, преди да е успял да сподели с нея откритието си.

— Сам? Ти ли си? Обаждаш се много рано, а връзката е ужасна. Сигурно е заради бурята.

— Тукашните метеоролози казват, че е виновен тайфунът „Злата вещица от запад“. — Определено бе по-лесно да се говори за времето.

— Тук пък го наричат „Естер Източният дявол“.

Той затвори очи и си представи разтворените в усмивка устни на Брин.

— Сигурно не се обаждаш да си бъбрим за времето. Явно в хотела не са ти предали съобщението на Холи. Днес е първото занятие от моя курс и една от майките донесе билети за балет. Двете със Съни заведоха всички момичета. Ако кажеш кога да ти се обади Холи, ще й предам. — Сам не отговори и тя се изкашля неспокойно. — Имаш ли нещо против, че я пуснах?

— Не обичам да пътувам, Брин. Чувствам се страшно самотен. Не знам как бих издържал, ако не говорех с теб и с Холи.

— Самотен ли? Вестниците са пълни със снимки от вашето посрещане. Тази сексапилна блондинка с късата поличка, която те беше прегърнала, изглеждаше сякаш няма да те остави да скучаеш.

— Всичко е заради рекламата — обясни той. — Собствениците смятат, че е добре за отбора, но това е всичко.

Брин искаше да чуе още нещо, но той замълча и тя отново се насочи към Холи:

— Ако не е удобно Холи да ти се обади по-късно, може да й позвъниш при Стейси. Между другото, едва не забравих. Поздравявам те за цветята, които й изпрати днес. Знам, че тя ще ти благодари лично, но исках да ти кажа колко съм впечатлена, че и ги донесоха по време на първото занятие, както ти отначало беше против.

— Какво?! Би ли ми обяснила?

— Да ти обясня ли? Опитвах се да ти направя комплимент, но излиза, че и Холи, и аз не сме разбрали защо си изпратил розите. Добре, какво искаш да й кажа?

— Като начало й кажи, че розите бяха за теб. — Чу как тя изненадано пое дъх и бързо продължи: — Онази вечер червената роза беше предназначена за теб. На следващата сутрин Холи ме попита защо не съм ти дал цвете, след като дадох на нея и на Стейси. Съни Евънс ми каза, че любимите ти цветя са жълтите рози. Исках да се реванширам за мача и за следващия ден в колата. Когато заминавах… — Замълча, защото разбра, че не може да й обясни. Телефонът изпука и Сам помисли, че отново я е обидил с нещо и тя е затворила. — Брин?

— Чувам те — отговори тя тихо. — Просто си мислех. Знаеш ли, не мога да кажа на Холи. Тя ще е ужасно разочарована. Момичетата от курса й завиждаха, а тя беше много щастлива. Ти й липсваш.

Вратата на треньорската стая се отвори и един съотборник провря глава.

— Треньорът каза да побързаш.

— Само минута, Майк.

Човекът измърмори нещо и затвори. Сам отново притисна слушалката до ухото си, проклинайки километрите помежду им. Дали и на нея й липсваше?

— Знаеш ли колко е хубаво да намеря жена, която мисли за дъщеря ми повече, отколкото за себе си? — Толкова неща искаше да каже, но се страхуваше да не сбърка, може би защото никога не бе срещал толкова искрена, толкова всеотдайна жена. — Сутринта ще изпратя още цветя — прошепна той. — Цяла кошница.

Тя каза нещо, което Сам не разбра. Не намираше лесно красиви думи, а разстоянието ги правеше още по-трудни.

— По дяволите… Какво е по-голямо от кошницата? Кажи и ще го намеря.

— Сам, недей. Казвах ти, че не ми дължиш нищо. Боже мой, ти ми плащаш, за да ми помага Холи, а би трябвало да е обратното. Розите са нещо много специално, да не говорим колко скъпо.

Тя не го бе разбрала.

Треньорът Къвингтън отвори с трясък вратата.

— Корт, измъквай се на леда, бързо! Я ми кажи пак на кого се обаждаш. На детето ли?

— Върви по дяволите, Къвингтън! — избухна Сам, обърна му гръб и се приведе над телефона. — Трябва да свършваме, Брин. Време е за мача. Утре е събота. Ще бъдеш ли в магазина?

— Тръгвай, Сам. — Гласът на Брин трепна. — Холи ще ходи на екскурзия с Евънс, но сутринта можеш да я намериш там.

— Корт! — изрева треньорът като ранена мечка.

— Това бяха само цветя, Брин… не предложение, по дяволите. Добре, кажи на Холи, че ще й се обадя сутринта. Но ти не можеш вечно да бягаш от мен. Скоро ще дойда и ще седнем да поговорим, само двамата. Обещавам. — Хлопна слушалката, взе ръкавиците и стика си и мина покрай треньора, без да каже нито дума. Не беше в настроение за спор, пък и все още имаше договор.

Къвингтън бе известен с това, че умее да изкарва играчите извън кожата им преди мача. Сам се съмняваше доколко действа този метод, но започна да разбира, когато го чу да казва на един журналист:

— Дръж Самурая под око, момче. Той тази вечер ще е звяр. Има проблеми с жена.

Никога досега не бе обръщал внимание на пикантните истории, които пресата разпространяваше. Те не бяха верни, а и заради Холи не бе разрешавал да се свързва името му с повече от една жена. Не разбираше с какво такива неща могат да помогнат на отбора. Железният мъж никога не прибягваше до това, а отборите му печелеха. Изведнъж му се прииска да се обади на баща си и да му благодари за твърдите принципи, които бе изградил у него. А дали Брин Пауъл би разбрала, че заради нея иска да зарови томахавката? Но в този момент се чу първият съдийски сигнал и той вече не можеше да мисли за нищо друго.

 

 

В събота сутринта Брин стана рано с намерение да се заеме с описа на стоката. Еспресото бе лукс, който си позволяваше само през почивните дни и докато се наслаждаваше на всяка глътка, прегледа сутрешните вестници. Заглавие от спортната страница внезапно прикова вниманието й: „Протежето на новия собственик на «Метрополитън» казва, че обича хокея“. По-долу с дребен шрифт: „А може би дамата още копнее за един конкретен хокеист, а именно за бившия си съпруг Сам Корт?“ Брин се вторачи в снимката. Жената, за която вече знаеше, че е Джоани Корт, бе обвила ръце около широките гърди на Сам, а главата й бе облегната точно под състезателния номер трийсет и шест на пуловера му. Наистина, Сам съвсем не изглеждаше щастлив, но причина за това биха могли да бъдат натъртените му ребра. Макар неохотно, Брин трябваше да признае, че са хубава двойка.

Сам казваше, че иска жената, която ще служи за пример на Холи, да бъде опора на близките и познатите си, а жената на снимката бе просто една манекенка, откровено разчитаща на своя сексапил. Той се кълнеше, че не харесва външната красота, а Джоани Корт не бе нищо друго, освен красива. И тя очевидно пътуваше с него. Значи на клетвите на защитник Корт можеше да се вярва не повече, отколкото на празните обещания на Антъни.

Брин опита да се зарадва заради Холи — все пак според статията родителите й отново се бяха събрали. Но къде беше Джоани Корт, когато Сам се грижеше за дъщеря им? Не го ли интересуваше? Къде бе останала неговата гордост? Колкото повече мислеше за това, толкова по-зле се чувстваше. Трябваше да си признае, че бе започнала да очаква с нетърпение неговите вечерни обаждания. Мислеше, че и той ги очаква. Защо сега толкова я болеше?

Телефонът иззвъня и тя скочи. Можеше ли това да е Сам? От къде на къде? Все едно, нямаше да говори с него… Разбира се, че щеше да говори!

— Ало, Брин е на телефона.

— Приятно е човек да намери сродна душа в такъв ранен час. Обикновено не ми се радват толкова, макар че понякога нося добри новини.

— О, доктор Лоу, добро утро. — Направи всичко възможно да скрие разочарованието си. Нали всъщност не бе очаквала, че това е Сам? — Каква приятна изненада.

— Е, рядко чувам такива неща — засмя се лекарят. — Но може би като ви кажа, че според мен сме намерили бъбрек за Кевин, наистина ще има за какво да се радвате.

Брин пое дълбоко въздух и се облегна на стола. В главата й изплуваха стотици жизненоважни въпроси, но тя не можа да зададе нито един.

— Знам, че е неочаквано — продължи той, вече сериозен. — И не сме стопроцентово сигурни. Предварителните компютърни резултати от кръвните проби изглеждат добри. Трябва обаче да направим пълни изследвания.

— Какво… Искам да кажа как… Ами списъка? — успя тя да каже най-накрая.

— Този бъбрек се получи неочаквано… Автомобилна катастрофа в Калифорния. Понякога стават такива неща. Можете ли веднага да доведете Кевин?

Брин потрепери. Обля я студена пот. Разбира се, бяха говорили за това, но всичко бе в областта на предположенията. Никой не го приемаше сериозно… Или поне тя. Единственото, което искаше сега, бе да затвори телефона и да забрави, че доктор Лоу се е обаждал. Но с разума си разбираше, че това е невъзможно.

— Кевин още спи — каза тя вдървено. — Има ли нещо, което трябва да знам, преди да го събудя?

Още докато питаше, я обзе страх — студен и реален. Този бъбрек, подаръкът на съдбата, бе получен на ужасна цена. Задуши я съчувствие към близките на жертвата от катастрофата. Спомни си безутешната мъка, когато научи за смъртта на родителите си. А сега на много километри оттук някой бе загубил детето си, брат си, годеницата си… Кого? Това вече не беше „ами ако…“. Това бе реалност. Далеч оттук едно човешко същество, потънало в много по-голяма скръб от нея, бе решило да даде на напълно непознат човек шанса да живее нормално.

Господи, истина ли е това? Ами ако махнат бъбреците на Кевин, а организмът му отхвърли чуждия?

— Ще свържем новия бъбрек към артерията — извади я от унеса деловият глас на лекаря, — а после ще го поставим в коремната кухина. Успехът на такава операция съществено зависи от бързината…

Полазиха я тръпки. Зъбите й започнаха да тракат.

— Разбирам, докторе. Той е получил възможност, за която хората чакат години и може да не дочакат. До един час ще дойдем. — Дали отговорът й прозвуча неблагодарно? Сети се да помоли лекаря да благодари на семейството на донора.

Дълго след като доктор Лоу бе затворил, пръстите й все още стискаха слушалката. Тя протегна ръце. Не трепереха. Външно бе съвършено спокойна. Вътрешно умираше от ужас. Искаше й се да пищи, страхуваше се, че ще се разплаче и за пръв път се усъмни в способността си да се справи с това сама.

Погледът й попадна върху телефонния номер, който Сам й бе дал. Той би я изслушал, би й дал съвет и може би успокоение. Брин знаеше, че ще я разбере, защото й бе разказвал за трудните си моменти като самотен родител.

Тя отново посегна към телефона. Но видя разтворения вестник, снимката и статията под нея. Остави слушалката и отпусна ръце. Колкото и да й се искаше в момента да се облегне на Сам Корт, не можеше да разчита на него.

Стана и бавно тръгна към витата стълба. Какво бе казала на Кевин вечерта, когато спря токът? „Ние сме силни хора“. Но когато отвори вратата на брат си и го видя да спи, облегнал по детски глава на свития си юмрук, Брин помисли, че поне един човек от семейство Пауъл не е силен — самата тя.