Роз Дени
Магазин „Романтика“ (5)

Пета глава

Сам спря колебливо пред вратата на хола и се вслуша в кънтящите удари на сърцето си. Брин Пауъл го привличаше като магнит. Подвила крака на дивана, тя бе разтворила пред себе си голям скицник и замислено бе захапала края на молива. Точно така си я бе представял снощи.

— Къщата ти е много уютна — опита се той да разруши магията. — Обичам да се усеща, че е обитаемо. Какво твориш?

— „Обитаемо“ е учтива форма за, „разхвърляно“ — усмихна се тя и вдигна поглед от скицата. — Никога не ми остава време да подредя. А това трябва да представлява копринено боди. Но ти сигурно не би го одобрил.

Той се надвеси над рамото й.

— Стига да не е за дъщеря ми…

— Тринайсетгодишните момичета обичат копринено бельо. Защо си против?

— Мисля, че това, което е нормално за спалнята на възрастните, може да не е приемливо в ученическата съблекалня.

— В кой свят живееш, Сам? Днес възрастовите разлики не са толкова изразени. Освен това, ако не знаеш, едно тринайсетгодишно момче или момиче трябва да бъде прието в съблекалнята така, както и в класната стая.

— Значи ти си преодоляла възрастовата бариера? А колко жени си виждала да носят панделки? Лично аз мисля, че и жените, и момичетата биха могли да изглеждат малко… по-здравословно.

— Млякото е здравословно, зеленчуците са здравословни — разсмя се Брин. — Жените са… Е, няма значение. — Мислеше да му каже, че жените са чувствени човешки същества, но се отказа. — И като стана дума за храна, по-добре да ядем, преди да изстине. Освен това няма смисъл да спорим. Можеш да бъдеш спокоен за… приятелството на дъщеря ти с Кевин. Той ми каза, че в нея най-много цени това, че е интелигентна и че не се гримира.

Сам взе таблата е седна до нея на дивана.

— Значи не му е казала какъв спор имахме онази вечер за грима. Но аз забелязах, че Кевин е младеж с твърди принципи. Освен това е много приказлив. Ако се чудиш защо се забавих толкова дълго горе, той ми говореше за уроците си по физика. Накара ме също да му обещая двайсет плаката с автограф. Ако някой ден това дете стане политик, ще гласувам за него. — Остави нерешително вилицата си. — Честно казано, трябва да ти призная нещо.

— Звучи сериозно. — Брин прехапа устни. Тази вечер не искаше да мисли за нищо сериозно.

Сам гледаше като омагьосан златистите отблясъци от огъня върху косата й. Пое дълбоко въздух.

— Знам, че Кевин още няма шофьорска книжка, но му дадох билети за моя мач утре вечер. Трябваше първо да те попитам дали ще можеш да го закараш.

— Това ли е всичко? Очаквах да чуя нещо наистина ужасно. Разбира се, трябваше първо да говориш с мен, но може да се приеме, че си ми отмъстил за снощи. — Протегна ръка и побутна таблата му. — Няма ли да ядеш? Не обичам да се изхвърля храна. Хайде, ще отида да донеса бутилката. Мисля, че и двамата бихме пили по още една чаша. — Спря до вратата и се засмя: — Обзалагам се, че ти се искаше да ме удушиш, задето предложих на Холи да се подстриже.

— И през ум не ми е минавало — излъга Сам. Не можеше да си обясни внезапно обзелата го радост. От години не се бе случвало да покани на мач човек, на когото държи. Е, да, бе раздавал стотици безплатни билети всеки сезон, но те бяха за непознатите му почитатели, които научаваха от спортните вестници и списания повече, отколкото той самият знаеше за себе си. И нямаше причини да бъде щастлив, защото не бе питал Брин дали ще дойде. Но когато даде билетите на Кевин знаеше, че най-вероятно тя ще го доведе.

— Не си довършил вечерята си — рече тя, когато се върна с виното. — А аз мислех, че всички спортисти ядат много. — Наведе се да остави бутилката на пода между двамата, случайно вдигна очи и видя как Сам я изпива с поглед. — Това ли е нормалният ти апетит? — добави тя бързо.

— Не — отговори той и огледа с искрено възхищение дългите й стройни бедра. — Понякога съм много лаком.

Лицето й пламна. Тя се върна на мястото си и придърпа полата върху коленете си. Господи, обикновено не бе кокетна. Бе сериозна зряла жена. За тази вечер виното й стигаше. Напълно бе забравила изкуството на флирта и реши, че е по-лесно да избере друг начин на поведение.

— Не се интересувам много от спорт, Сам. Срам ме е да си призная, че не знам почти нищо за хокея. Както казва една приятелка, на мен повече би ми подхождало да седя на верандата и да пия ментов ликьор. Много ли ще е кървав мачът?

Сам отметна глава и се разсмя. Хвана брадичката й и нежно я повдигна.

— Ако зависи от мен, няма да е кървав. — Усети как по ръката му се разлива топлина, отдръпна се и взе чашата си. — Някои отбори понякога са груби — призна той и сви рамене. — Вие, на трибуните, ще трябва да се пазите от нисколетящи шайби. Макар и рядко, случва се заради тях да загубим по един-двама запалянковци.

Сърцето на Брин заби бясно. Момчешката му усмивка я развълнува. Тя протегна ръка и докосна колебливо белега под окото му.

— От хокея ли е?

Той отскочи толкова рязко, че ръката й падна на възглавницата между тях. Сам докосна пръстите й. По гърба й преминаха тръпки.

— Защо си избрал хокея, Сам? — попита тя и сви ръка в дланта му. — Футболните звезди не са ли по-известни? И не печелят ли повече?

Имаха ли значение известността и парите? Разбира се, че имаха. Сам никога не бе срещал жена, която да не мери един мъж по банковата му сметка. Брин поне имаше причина — болестта на Кевин поглъщаше голяма част от парите й. И въпреки това му се струваше жизненоважно тя да види неговите човешки качества.

— Професионалните спортисти са най-обикновени хора, издигнати на пиедестал като герои. Вземи например мен. Израснах в стара къща в Минесота, ограден от братовчеди, всеки от които беше много по-добър кънкьор от мен. Зад къщата имаше езерце, където няколко поколения са се учили да се пързалят, още преди да проходят. Когато бях малък, мразех кънките. Занимавах се само за да доставя удоволствие на баща ми. Ако познаваше хокея, щеше да си чувала за Железния мъж — Джо Корт. Петнайсет години той беше един от най-добрите играчи в националния отбор. След това стана треньор.

Брин си представи Сам на възрастта на Кевин сред голямо весело семейство.

— Значи той тренираше отбора, в който ти по-късно постъпи? Това е хубаво.

Сам рязко стана и прекоси стаята. Коленичи до камината и сложи още едно дърво. Брин бе засегнала болното му място. Досега не бе говорил за това с никоя жена.

— Преди години с Железния мъж се поспречкахме. — Ако можеше така да се нарече грандиозния скандал… Но имаше ли някакъв начин да кажеш на жената, която се опитваш да впечатлиш, че си се разделил с баща си заради едно момиче, което някога си мислил, че обичаш и за което си бил длъжен да се ожениш? Не, особено ако си се чувствал виновен, че момичето чака дете от теб. Накрая реши да й предложи по-приемливо обяснение: — Бях млад, припрян и самоуверен. Аз бях Самурая. Когато си деветнайсетгодишна хокейна звезда, не те интересува нищо, освен вино, жени и музика. Железния мъж мразеше подобен начин на живот. Той държеше на семейството и беше много строг. — Сам се усмихна: — Може би ще кажеш, че сега съм заприличал на него. Но да продължа. Един следобед моите съотборници добре ме подредиха на едно ергенско тържество. Същата вечер беше най-важният ни мач през годината, а аз се явих съвсем пиян. Железния мъж публично ме изгони за назидание на останалите и ме изпрати на скамейката до края на сезона. В интервюто му за вестниците се съдържаха и доста остри думи по повод моя избор на съпруга. Един час след излизането на вестника аз се ожених за Джоани и подписах договор с най-големия враг на стареца — „Звездите“ от Лос Анджелис. Останалото, както казват, е история. Оттогава не си говорим.

— С родния ти баща! — Брин се поколеба. — Но оттогава е минало много време. Появила се и Холи, следващото поколение. Сигурно му се иска да я научи да се пързаля… Особено ако няма други внуци. — Тя замълча, поразена от страданието, изписано на лицето му. Сигурно много бе обичал младата си съпруга, след като още го болеше.

Сам побутна с крак новата цепеница в камината.

— Ако трябва да съжаляваш някого, това е Железния мъж. Холи е единствената му внучка. — Изтупа саждите от ръцете си и оповести края на разговора: — Стига сме говорили за мен. Хайде сега да поприказваме за теб. Кога започна да се занимаваше тези… тези… — Той описа във въздуха пищни женски форми и посочи към скицника й. — Искам да кажа… Така ли си прекарваше времето? Седеше на верандата, пиеше ментовка и измисляше… нощници и разни други неща?

Брин се усмихна. Ето, с този Сам Корт можеше да се справи — с човека, който не смееше да говори за дамско бельо. Тя извади от чекмеджето под масата една кукла без глава, топче коприна и дантела.

— Моят живот не е толкова вълнуващ, колкото твоя — отговори тя и подпря скицата на чашата си. — Все измислях дрехи на куклите си. Това ме подсеща… Ти знаеш ли, че Холи проявява интерес към рисуването?

— Интересите на Холи много често се менят. Последното, което чух, е, че иска да стане космонавт. Не си губи времето да я учиш. — Той седна отново до нея и я загледа настойчиво.

— Разбира се… — промърмори Брин с уста, пълна с карфици, — аз не съм истински учител. Започнах тези курсове за създаване на самочувствие, защото аз самата бях много непохватно дете.

— Трудно ми е да си те представя непохватна — засмя се Сам. — Движиш се толкова плавно.

Тя забоде последната карфица. Не му бе казвала за работата си като фотомодел.

— Хей, за какво се замисли? — обади се той и я щипна по носа. — Няма нужда да ми доказваш, че те бива в това, с което се занимаваш. — Кимна към здраво стиснатата в ръката й кукла. — Честно казано, не съм сигурен дали искам Холи да се учи да прави такива неща. Между другото, какви жени ги купуват?

— Жени като Съни. Или като мен. Нормални, обикновени жени. — Куклата падна на пода. — Не можеш ли да говориш направо? Ако смяташ работата ми за толкова осъдителна, защо се самопокани на вечеря? — Посегна към чашата си. Виното се разплиска и две кървавочервени капки паднаха върху бялата кожа на ръката й.

— Отдавна не съм бил на среща с жена, но ако искаш, мога да говоря и направо. — Наслаждавайки се на очевидното й смущение, той се наведе и внимателно пое капките с устни. След това изведнъж стана сериозен: — И аз не знам защо съм тук, Брин Пауъл. Може би защото съм заинтригуван от противоречията. Изглеждаш прекалено невинна за тези неща.

Брин затаи дъх. Не можеше да овладее конвулсивното желание, което се разля по тялото й. Не, по-добре да не говорят направо, помисли тя трескаво, омагьосана от теменужените му очи.

— Във всеки случай не съм дошъл тук да ви гледам как работите, госпожице Пауъл. Когато поканя жена на вечеря, което напоследък не ми се случва често, искам тя да остане с мен и за десерта. — Спокойно взе чашата от ръката й, остави я на масата и привлече Брин към себе си.

— Като стана дума за десерт, тъкмо е време за бисквитите. Ще отида да ги донеса.

Опита се да стане, но той бе по-бърз. Дръпна я рязко и тя се блъсна в натъртените му ребра. Очите му потъмняха от болка и в следващия миг устните им се срещнаха в изненадваща целувка.

Сам се бе сдържал цяла вечер. Сега само вземаше това, за което копнееше от снощи. Брин очакваше целувката да е обикновена, дори вежлива, като между непознати. Но се излъга. Веднъж бе попаднала във водовъртеж на плажа на Орегон. Сега изпита същото чувство — сякаш тялото й се бореше да изплува, да поеме глътка въздух, да не се разбие в скалите. С нарастваща паника повдигна натежалите си клепачи. Светът се върна на мястото си.

Как е възможно до такава степен да не мога да се овладея, помисли си Брин. Нима съм толкова слаба?

Харесваше й да се целува с този мъж, да усеща как страховете й се притъпяват в силната му прегръдка. Трябваше да се пребори с това чувство. Отблъсна се от гърдите му. Бе глупаво да го желае. Те нямаха нищо общо. Още повече, отдавна бе разбрала, че мъже като Сам Корт не могат да принадлежат само на една жена. А може би той не бе като Антъни?

— О, Брин! — прошепна Сам и вдъхна свежия аромат на косите й. Зарови пръсти в меките къдрици и бавно прекара език по устните й.

Тя престана да се съпротивлява и тихо простена. Сам бе разтърсен от страст. Бе му се случвало и преди да желае някоя жена, но никога толкова силно. Такава нужда бе изпитвал само веднъж — имаше нужда от Джоани, за да отгледа най-ценния подарък, който бе давал на някого — Холи. И когато тя отказа, той се закле никога повече да не се нуждае, от която и да е жена. Досега не бе имал проблеми да спазва клетвата си.

Трябваше да укроти този глад, да го сведе до обикновено желание. Плъзна ръка под пуловера на Брин с надеждата, че първичното сладострастие ще заглуши бушуващите в душата му чувства. Брин несъзнателно разкопча ризата му, сложи топлата си длан на гърдите му и Сам забрави защо смяташе физическия контакт за по-безопасен. Ръцете му достигнаха лентичката, опасваща ребрата й. Той загуби контрол над себе си.

— Татко! — долетя отгоре гласът на Холи.

Тринайсет години родителят в него бе откликвал на този вик. Сега родителят машинално се раздели от мъжа и се отдръпна от Брин.

Брин, която често спеше с отворени очи, когато Кевин не беше добре, не чу нищо. Тя се бе загубила в света на чувствата, толкова силни, че я бяха накарали за момент да забрави тежкото бреме на отговорността, която трябваше да носи сама.

По стълбите закънтяха стъпки. Сам пое дълбоко въздух.

— Какво става?

— Холи идва — прошепна той напрегнато и я целуна по шията. След това с извинителна усмивка оправи пуловера й.

Брин хвана ръката му. Не можеше да мисли, не можеше да се ориентира. С вдървени ръце оправи полата си, която безсрамно се бе вдигнала високо над коленете й.

— Закопчай си ризата — прошепна тя.

Как можеше Сам да е толкова спокоен? И как изобщо двамата бяха допуснали това да се случи, когато знаеха, че децата са горе? Тя скочи и се блъсна в Холи на вратата. Страните й пламтяха.

Сам се намръщи. Не му харесваше, че тя се държи така, сякаш само той е виновен. Стана, без да обръща внимание на разкопчаната си риза, отиде до камината и хвърли нова цепеница. Обърна се гневно към Холи, макар да знаеше, че всъщност вика на Брин:

— Няма ли да се научиш да вървиш като хората? Извини се на госпожица Пауъл, че така тропаш по стълбите й. Виж, едва не изпотроши всичко.

Момичето спря колебливо и послушно погледна към лампата на масичката. Брин зяпна. Не Холи, а тя я бе съборила в бързината. И Сам знаеше това. Пък и лампата съвсем не бе счупена. Но той изглеждаше истински ядосан и това едва ли имаше нещо общо с дъщеря му.

— Съжалявам — прошепна Холи объркано. — Аз исках да попитам дали може утре да дойда на мача с Кевин.

— Нали знаеш правилата? Никакви мачове, ако си на училище.

Холи го прегърна през кръста.

— Вече съм голяма, татко. Не може ли да променим правилата? Моля те.

— Кевин също е на училище, а ти му даде билет — напомни му Брин.

— Добре, добре. Да опитаме веднъж, зайо. Дори ще ти дам още един билет за Стейси. Доволна ли си? — Той я целуна нежно по косата.

— Разбира се. — Усмивката й угасна. — Сигурно и тя ще иска да дойде… — Тръгна към вратата и подхвърли: — Закопчей си ризата, татко. Изглеждаш размъкнат. — Спря и погледна още веднъж към лампата: — Вече е късно, почти десет часа. Ще кажа на Кевин довиждане и да тръгваме.

Стъпките й бавно отекнаха по стълбите. Сам се обърна с гръб към Брин и небрежно напъха ризата си в панталоните. Нищо не спомена за моментната им страст и тя вече се чудеше дали не е сънувала. Особено когато той се обърна към нея и каза замислено:

— Холи май нямаше голямо желание да покани Стейси на мача.

Брин седна от изненада. Но и тя можеше да бъде груба.

— Какво ти става? Толкова професионално се целуваш, а се преструваш на наивен. Наистина ли не виждаш, че Холи е влюбена в Кевин? Нормално е да вижда в Стейси съперничка.

— Влюбена!? По дяволите, тя е само на тринайсет години!

— Да, влюбена е — повтори Брин сериозно. — Детска любов. Холи се учи да лети. Освен това тя сигурно знае, че в твоя живот има жени. Вярва ли според теб, че на тринайсет години не си се влюбвал?

— В моя живот няма жени — сопна се той. — А момчетата започват да чувстват хормоните си към четиринайсетгодишна възраст. Това е различно.

— Така ли? — Брин несъзнателно докосна устните си. — Е, и момичетата имат хормони.

— Да… — Той проследи ръката й. — Забелязах.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Брин.

— Нищо. Извинявай. Тази забележка бе съвсем неуместна. — Той прекара ръка през косата си. — Може би преместването в Сиатъл не беше толкова добра идея. Какво да правя сега с това влюбване?

Брин се замисли. Сам Корт бе загадка. Дали бащинското му чувство бе само поза? Ако не беше така, заради Холи трябваше да му отговори честно.

— Когато за пръв път видях дъщеря ти, аз я нарекох Мишлето — стеснителна, несигурна. Новата прическа й даде самочувствие. Тя изведнъж се превърна в красива девойка. Остави я да се радва на това. И й позволи да премине нормално през тези етапи.

— Красотата далеч не е само физическо качество!

— Но физическата красота не е нещо осъдително.

— Въпрос на гледна точка.

На вратата се появи Холи, която трескаво правеше знаци на Брин:

— Кевин те вика.

Брин скочи. Толкова неща можеха да се случат, когато той беше на апарата.

— Каза ли защо?

— Ами аз… Разлях сока си върху леглото му. Без да искам, но сега той не ми дава да изчистя. Казва, че ако искам да стана медицинска сестра, трябва да се науча да внимавам.

— Не го оставяй да те тормози. Неговата стая е постоянен повод за скандали в тази къща. Може би по този случай ще ми позволи да му изпера чаршафите.

— Медицинска сестра ли? Мислех, че искаш да станеш космонавт.

Любовта, която почувства в думите му, приятелското отношение към Холи трогна Брин. Ето че отново се бе появил Сам Корт, който караше сърцето й да бие бясно.

— Може би ще стана лекар, татко. Хирург. Кевин ми показа една книга. Там е нарисувано стъпка по стъпка как се сменя бъбрек.

Брин погледна извинително към Сам.

— Ще поговоря с него. Той понякога забравя, че не всички се прехласнат като него по хирургията.

— Брин, идваш ли? — чу се гласът на Кевин.

— Трябва да побързам. — Тя се втурна към стълбите. — Когато е на апарата, движенията му са ограничени. Ще имате ли нещо против да не ви изпращам?

— Ще ти помогна — хвана ръката й Сам. — Той сигурно е тежък.

Без да се замисля, Брин докосна натъртените му ребра.

— Няма ли да те заболи?

Холи го изгледа проницателно.

— Не знаех, че си се ударил. Ами ако утре не можеш да играеш? Кевин толкова се надява да те види.

Сам се намръщи. Не бе казвал на никого за нараняването си. Имаше само един начин Брин да е разбрала и той не искаше Холи да се досети какъв точно.

— Толкова значи се грижиш за баща си — успя да каже накрая.

Но Холи не му обърна внимание.

— Ако вие с Кевин дойдете, ще изглежда сякаш татко има истинско семейство, което вика за него — обърна се тя сияеща към Брин.

Брин бе ужасена. Не искаше Сам да помисли, че тя би позволила на Холи да си въобрази подобни нелепици. Опита да се освободи от ръката му.

— Наистина, Сам, тръгвайте. Не се безпокой за Кевин. Свикнали сме да се оправяме.

Брат й отново я извика, очевидно вече изгубил търпение.

— Идвам! — Вдигна изразително очи. — Благодаря за вечерята, Сам. — Поколеба се, внимателно подбирайки думите си. — Тази вечер наистина имах нужда да се разсея.

Значи целувката им за нея бе просто разсейване!

— И вие имате наглостта да казвате, че аз играя игри, госпожице Пауъл? — изръмжа той в ухото й, когато Холи изтича да се обади на Кевин, че тръгват. — Какво ще кажеш да забравим за тази целувка?

Брин почувства, че се изчервява.

— Надявам се, не мислиш… Искам да кажа, че аз обикновено не се държа по този начин. — В никакъв случай не биваше да показва колко я заболя от думите му. Не можеше да храни никакви илюзии по отношение на този мъж. — Ако тази вечер някой е играл, това сте вие, господин Корт.

Сам пусна ръката й, отвори рязко вратата и веднага го блъсна леден вятър, който би охладил гнева му, ако Брин не продължаваше да го предизвиква.

— А аз мога да ви кажа, госпожице Пауъл, че винаги съм играл само една игра.

— Наистина ли? И коя е тя?

— Хокей! — отсече той, закопча шлифера си и изблъска Холи навън, без да се обръща назад. На последното стъпало се забави и подхвърли небрежно през рамо: — Утре вечер в седем и половина, госпожице Пауъл. Бъдете на стадиона.

Брин веднага измисли няколко хубави отговора, но нито един не бе подходящ за ушите на Холи. Прехапа език и затръшна вратата.

— „Бъдете на стадиона“ — повтори тя възмутена. Този човек бе непоносимо нахален.

Кевин отново я извика, колкото да й напомни, че задълженията я чакат.

Добре. Не беше необходимо Сам Корт да й напомня да забрави целувките. Вече можеше да ги смята забравени.