Роз Дени
Магазин „Романтика“ (6)

Шеста глава

Брин се събуди в мрачно настроение. Тази нощ бе разбрала, че да забрави Сам Корт не е толкова лесно, колкото й се струваше. Снощи заспа с мисълта за него, днес отвори очи с неговия образ. Но дори да не можеше да изтрие образа от съзнанието си, на всяка цена трябваше да отбягва този човек. Не й трябваше още една връзка с мъж, който се интересува единствено от себе си.

Зае се с утринната си гимнастика. Вдигна ръце към тавана, наведе се бързо и опря длани на пода. Защитник Корт се осмеляваше да я обвинява, че играе игри! А какво можеше да се каже за него? През бучащата в главата си кръв чу рязкото чукане на вратата.

— Влез! — извика тя. Пред очите й се появиха маратонките и джинсите на Кевин.

— Не мога да си намеря ризата. Да си я виждала? — Той се наведе да я погледне. — Чуваш ли ме? Трябва да съм с униформа. Днес имаме събрание.

— Погледни под леглото си. Докато сменях чаршафите ти, видях там купчина дрехи. Така ли си оправи стаята, преди да дойде Холи?

— Не е там — настоя той. — Да не си я сложила за пране?

Тя започна да бяга на място.

— Брин!

— Кевин, трябва да имаш грижата поне за дрехите си. Мама сигурно е плащала на някого да работи в магазина, за да ходи тя подире ти, но аз не мога да си позволя този лукс. Едва успявам да направя сметките, да напазарувам и да измислям нови модели. За мен самата не ми остава никакво време.

Той отстъпи крачка назад, потресен от неочакваното избухване на сестра си.

— Когато ми сложат нов бъбрек, няма да има нужда да се грижиш за мен. Ще започна работа, ще се оправям сам. Защо не каза, че не искаш да се връщаш?

— О, Кевин! — Брин спря и го прегърна. — Не исках да кажа това. Не е вярно, че не съм искала да се върна. Извинявай, сигурно още не мога да се примиря, че не ставам за донор.

— Ако бях добре, щеше ли да се омъжиш за онзи Антъни? — попита той изненадващо. — Знам, че той дойде тук след погребението да те кара да заминеш. Ти обичаше ли го?

Брин въздъхна. Бе подценила чувствителността на Кевин.

— Антъни Карерас е сладкодумен женкар, толкова самовлюбен, та не искаше да повярва, че ще напусна „Люминер“. Освен деловите отношения, всичко друго между нас бе приключило, много преди да се върна. А за него аз винаги съм била само стока.

— Искаш да кажеш, че сте правили само секс без любов?

— Не! Не такава стока — наежи се тя. — Слушай, млади момко, как така от загубената ти риза стигнахме до моя… до мен? — Брин се изчерви и вдигна ръце.

— До твоя сексуален живот? — разсмя се Кевин. — Това ли не можа да кажеш? Според нашия учител по полово възпитание истинският проблем между мъжа и жената днес е, че се страхуват в разговор да използват думата „секс“. — Той й обърна гръб и започна да рови в гардероба й. — Между другото, трябва да ти призная, че ризата ми наистина беше под леглото. Сложих я за пране… Та се надявах да ми дадеш твоята. — Размаха я пред очите й. — Обещавам, че утре ще помогна на госпожа Флеминг да почисти.

— Чакай! — Тя посегна, но хвана само празната закачалка. Кевин се засмя насреща й, напъхал ръце в блузата. — Добре де, вземи я. Защо не знам, че имате уроци по полово възпитание? Помня, че съм ти гледала програмата.

— Наричат го „здравно образование“. Точно в момента учим за ефекта от липсата на сексуален живот върху психосексуалното развитие на човека. Като те гледам, ти си класически случай. Напоследък си много нервна. Сигурно трябва да излизаш повече. Нали разбираш… да си намериш мъж.

Преди Брин да успее да отвори уста, Кевин излетя от стаята и се втурна по стълбите.

— Трябва да бягам — извика той през рамо. — Ако не побързам, ще изпусна автобуса. Да не забравиш за мача на Сам довечера. Хей — спря той по средата, — защо не си сложиш някой от ония гащеризони, дето ги донесе от Ню Йорк? Дойде ми наум, че Самурая може и да те хареса, пък на теб нали ти липсва…

— Липсва ли ми? — вбеси се Брин и хукна след него. — Ще те науча аз тебе, недорасъл Фройд такъв…

Тя се подхлъзна на излъскания паркет, опита да се хване за перилата на стълбата, но не успя и болезнено се стовари на пода. Кевин се усмихна дяволито и й махна:

— Автобусът ми е тук. Ще си поговорим по-късно, а? Първия час имаме здравно образование. Господин Ръск ще ни говори за инстинктите.

Брин се изправи, усети как къщата се разтресе от затръшването на вратата и се свлече на най-горното стъпало. Облегна глава на коленете си и въздъхна дълбоко. Раменете й се разтресоха от смях. Трябваше да признае, че ситуацията е смешна. Наистина ли бе молила Сам Корт да си говори за нещата от живота с този нахален хлапак, който вече свободно боравеше с думи като „психосексуален“ и „инстинкт“? На Кевин му трябваше друго — бърз удар по големия седалищен мускул, ако трябваше да използва терминологията на господин Ръск.

Стана, все още задушаваща се от възмущение. Също като прословутия клоун — смееше се външно и плачеше в душата си. Трябваше да поговори сериозно с някого за невъзможността да стане донор на брат си. Странно, но първото име, което й дойде наум, бе Сам Корт. Жалко, че снощи не поприказва с него. И да изпусне целувката ли? Никога!

— Значи може би ми липсва — рече тя и тръгна бавно към банята.

 

 

Сам се мъчеше с домакинската работа в новата си кухня. С нищо не можеше да се справи или поне не толкова лесно, колкото бе свикнал, когато предишната им домашна помощничка приготвяше закуската. Притисна бучка лед към пръста си, който бе изгорил, докато опитваше тигана за вафли и извика:

— За последен път ти казвам да слезеш да закусиш!

Холи изскочи от банята на горния етаж и веднага се скри. Той забеляза, че е с избелели джинси и с новия си сутиен, а на косата си имаше ролки.

— Нямам време да закусвам, татко. Стейси ще дойде рано да ме вземе. Изпра ли ми блузата? Снощи я пъхнах в коша.

— В сушилнята е, при моя анцуг. Но няма да излезеш, преди да закусиш, така че побързай.

— Уф! Блузата ми сигурно се е вмирисала от анцуга ти. — Тя отново показа глава и тръсна късите си къдрици.

Сам изпусна леда и бързо се наведе да го вземе. За втори път през последните два дни се стряскаше от изведнъж порасналия вид на дъщеря си. Кога минаха тези години?

— Какво правиш с този лед, татко? — Холи слезе по стълбите, благоприлично наметнала кърпа върху символичния си сутиен.

— Изгорих се, докато пекох вафли за неблагодарното си дете. Сигурно вече са изстинали.

— Мразя вафли. — Холи се измъкна от килера, размахвайки синя блуза с емблема на ястреб. — Свила се е. Защо не си я сложил върху кърпа, както правеше госпожа Питърс?

— А защо не си я изпра сама? Свободното ти време не е по-малко от моето. А щеше да е и повече, ако не се въртеше толкова пред огледалото. Хайде, обличай се, ще ти препека филийки.

— Ей, много си докачлив тази сутрин. Стейси седи в банята два пъти повече от мен. Ще облека нещо друго и ще си купя нова блуза от училищния магазин. Може би някой ще те научи да переш, преди да ми потрябва пак. Обзалагам се, че например Брин би се съгласила… Ако я помолиш.

Сам замръзна. Погледна подозрително към Холи. Всъщност цяла сутрин мислеше за колко неща му се иска да поприказва с въпросната дама. Прането не бе между тях. Но трябваше веднага да пресече идеите на дъщеря си да го сватосва.

— За теб тя е госпожица Пауъл, момиченце. — Посочи към стълбите. — Имаш точно пет минути да се приготвиш за закуска. Първата вече изтича.

Само като си представи дантеленото бельо на Брин, смесено с неговото пране, кръвта му закипя. Много се надяваше да я види довечера на мача. Знаеше, че никога не би се съгласила, ако не беше Кевин. Въпреки това…

Докато Холи закусваше, пристигна Стейси и двете започнаха да обсъждат как след училище ще се срещнат с Брин и Кевин, за да отидат на мача. Споменаваха името й толкова често, че нервите на Сам се опънаха до крайност. Но когато най-после тръгнаха, къщата му се стори зловещо тиха.

Останал сред хаоса в кухнята, изведнъж се почувства болезнено самотен. Помисли дали да не се обади на Брин — само за да изпробва новия си телефон, разбира се. А прилично ли щеше да бъде да звъни по това време? Издуха разпиляното по шкафчето брашно. Белите прашинки бавно попиха в пъстрия килим. Би трябвало да изчисти с прахосмукачка. Сам въздъхна, пристегна колана на халата и се намръщи от болка. Погледът му отново се плъзна към телефона. Не, по-добре да потича, да се поразкърши, за да не пази довечера скамейката.

Извади от сушилнята новия си сив анцуг. Чак сега забеляза, че блузата на Холи е избеляла, но в замяна на това е оставила големи сини петна върху анцуга му. Облече го, проклинайки наум. Ако живееше още в Южна Калифорния, където всеки сякаш имаше личен психиатър или гуру, сигурно би дал началото на нова мода — домашно нашарени дрехи. Усмихна се и излезе в мъглата. Затича се бавно по алеята, без да обръща внимание на изненадания поглед на един съсед.

Бе минал едва две пресечки, когато остра болка го принуди да намали. Сигурно наистина бе време да се откаже от хокея. Можеше да работи с деца като баща си. Заваля и дъжд. Вместо да тръгне обратно към къщи, несъзнателно продължи нагоре по хълма и се озова пред къщата на Брин Пауъл.

 

 

Брин свали розовия гащеризон и облече тъмносиния. Не знаеше защо идеята на Кевин бе започнала да й се струва приемлива. Но розовият бе прекалено прилепнал и очертаваше всички шевове на сутиена и бикините. Тъмносинята коприна бе по-плътна и създаваше загадъчното чувство, че отдолу няма нищо — заради което всъщност бе създала този модел бельо.

Сложи си златна верижка и гривна и се огледа. Изкушаваше се да остави косата си свободно разпусната. Защо? Защото Сам я харесваше така? Бързо сви обичайния кок, макар че остави повече кичури, паднали свободно около лицето. Напръска се с любимия си парфюм. В края на краищата, не се обличаше, за да достави удоволствие на Сам Корт. Погледна часовника си. Обличането й бе отнело много време. Трябваше да побърза, за да има време за кафето.

На вратата се позвъни и сърцето й се сви. Не очакваше никого по това време. Досега два пъти се бе случвало такъв звън да означава, че Кевин се е почувствал зле в училище. И двата пъти заместник-директорът го бе довеждал и после бе идвал с тях до болницата. Едва стигна до вратата. Пред нея стоеше Сам Корт, мокър до кости.

— Сам?

Бе се изпотил по хълма и сега имаше чувството, че тялото му изпуска пара.

— Здравей. — С мъка си поемаше въздух.

Тя беше изненадана. И как иначе? Бе се облякла за работа. Изглеждаше елегантна… красива. А той бе мокър, облян в пот. Джоани винаги изпадаше в истерия, когато го видеше след сутрешното му бягане.

— Да не те задържам — дръпна се Сам. — Сигурно е по-късно, отколкото мислех.

— Влез. Тъкмо щях да пия кафе. Ще ти дам кърпа и можеш да ми направиш компания. — Тя го дръпна вътре и затвори вратата, без изобщо да го попита защо е тук.

Той вдъхна аромата на диви цветя и затвори очи. Сладко. Опияняващо сладко. Какво ли имаше под тази невъобразимо сексапилна дреха? А дали изобщо имаше нещо?

— Добре ли си? — попита Брин разтревожено и му подаде голяма пухкава кърпа. — Да не те болят ребрата?

Тя го докосна внимателно. Сам усети как по тялото му се разля топлина и се насили да се отдръпне. Избърса дъждовните капки от лицето си.

— Нищо ми няма. Тичам всяка сутрин по няколко километра — добави той с надеждата, че непринуденият разговор ще го разсее.

— Всекидневните задължения на професионалния спортист, така ли? — засмя се Брин и го потупа по ръката.

По дяволите! Ако продължаваше така, щеше да му е трудно да запази разговора непринуден.

— Сега бих изпил едно кафе, ако предложението е още в сила. — Кимна към кухнята: — След теб, моля.

— Разбира се. — Усмивката й угасна. Тя влезе, извади от шкафа две пръстени чаши и наля кафе. Мислеше как се разделиха снощи. — Честно казано, изненадах се, когато те видях на вратата.

Сам взе едната чаша, облегна се на шкафа и вдъхна с наслада аромата.

— Няма ли да седнеш? — посочи тя към масата.

— Така ми е добре. — Той отпи внимателно. — Ако седна, мускулите ми ще се схванат и после няма да мога да си отида.

Брин го огледа над чашата си. Мускулите му под мокрото трико й се струваха съвсем добре.

— Мога да те откарам.

— Не! — Сам се размърда неспокойно под откровено оценяващия й поглед. — Ще ти измокря цялата кола.

— Дай ми тази кърпа — протегна тя ръка.

Той я притисна до гърдите си и едва не разля кафето.

— Не се доближавай до мен. Виж колко добре си облечена.

— Добре, дръж си кърпата, щом искаш. Пода поне не можеш да повредиш. Той е водоустойчив. Родителите ми го направиха година преди катастрофата.

— Холи ми каза какво се е случило с тях. Сигурно ти е било трудно да се заемеш с Кевин и домакинството.

— Не, най-тежкото беше, че ги загубих. Сега Кевин е единственият ми близък човек. Трябва да призная, че ми се наложи да науча много неща за гломерулонефрита.

— Какво значи това? Звучи много страшно.

— Извинявай. Това е медицинското название на болестта му. На човешки език се казва бъбречна недостатъчност.

Сам заби поглед в кафето си.

— Снощи… се отклонихме от темата. Съни каза, че си чула лоши новини.

— Да. — Брин остави чашата. Поколеба се, загледана в далечината. — Кевин е стопроцентово зависим от хемодиализата. Надявах се, че съм подходяща за донор. Оказа се, че не съм — въздъхна тя и примигна бързо, за да спре напиращите сълзи.

Той остави чашата си до нейната, пусна кърпата на шкафа, приближи се и сложи ръка на главата й.

— Не мога да ти предложа рамото си, защото съм толкова мокър, че ще ти разваля прическата. Но мога да те чуя. Искаш ли да поприказваме за шансовете на Кевин?

Трогната и от нежното му докосване, и от съчувствието му, Брин избърса тайно една сълза. Рамото му не изглеждаше чак толкова мокро. Как ли би реагирал, ако се облегнеше на него? Толкова дълго бе задържала всичко в себе си…

— Не — успя да каже накрая.

— Добре тогава, да говорим за друго. — Ръката му се отдръпна. — Разкажи ми за работата си в Ню Йорк. И там ли имаше такъв магазин?

— Не. След като завърших, постъпих на работа в „Люминер“. Това е голяма фирма за дамско… интимно облекло. — Не искаше да се впуска в подробности. Той ясно й бе показал мнението си за нейните стоки. — За това вече сме говорили, нали? Знаеш, че сама измислям моделите, които продавам. Всъщност „Романтика“ беше на майка ми. И магазинът, и къщата са наполовина мои, наполовина на Кевин, но ще мислим как ще ги разделяме, когато стане пълнолетен. Не правя такива далечни планове, живея ден за ден. Е, сега знаеш всичко за мен. Твой ред е.

Сам отпи голяма глътка от кафето. Не го биваше да говори за себе си.

— Нямам нищо за разказване. Мисля, че всичко знаеш.

Брин си наля още кафе. Чудеше се дали да му зададе въпроса, който вече му бе отправяла. Съни би й казала, но тя предпочиташе да попита направо.

— Разкажи ми за майката на Холи. Искам да знам всичко за моите ученички, особено ако има нещо, което би повлияло върху начина, по който те реагират на обучението. — Наистина, това бе една от причините да пита…

Сам веднага се стегна. Никога не бе казвал истината за разбития си брак. Той държеше на дадения пред олтара обет и дори се бе опитвал да запази семейството дълго след като Джоани го бе напуснала.

— Майката на Холи ни изостави, когато дъщеря ми беше на две години, за да постъпи в хор в Лас Вегас. — Дали звучеше глупаво?

— Толкова отдавна?! — Брин бе потресена.

— Да. След по-малко от година се върна, съсипана и обляна в сълзи. Приех я заради Холи.

— О, Сам, съжалявам. Нямах намерение да те съдя.

— Не съжалявай. Когато Холи стана на шест години, Джоани отново замина. Този път, защото някакъв собственик на нощен клуб й обещал да я направи звезда. — След толкова години още не можеше да си признае, че вторият му опит бе продиктуван повече от задължение и гордост, отколкото от любов. Макар че понякога още го болеше от многобройните предателства на Джоани. — Ако тя има нужда, аз отново ще й помогна. Но в момента прави кариера и е щастлива.

Брин остави чашата си на масата. Той говореше като човек, който още е влюбен.

— Не знаех, Сам. Какво мога да кажа?

— Нищо. Но ако имаш някаква възможност да повлияеш на Холи в твоя курс, помни, че не искам външният вид да се превърне в мания за нея.

— Не всяка жена, която се грижи за външния си вид, се стреми към сцената. А Холи е във възрастта на съперничеството. Опитай да си спомниш какъв си бил ти на тринайсет години. На тази възраст самочувствието е много крехко.

— Казах ти, че самочувствието на Холи е моя грижа. Не създавай проблеми там, където ги няма.

Очите й се разшириха.

— Грешката е моя. Мислех, че питаш за мнението ми… А за какво всъщност дойде?

— По домакински въпрос… Но не е нищо важно. Не искам да те задържам. — И преди да успее да мигне, той тръгна към вратата.

Тя бе толкова стъписана, че минаха няколко секунди, докато осъзнае, че Сам е излязъл и е вече по стълбите. Изтича до вратата и извика след него:

— Какво знаеш ти за домакинските въпроси? Държиш се като телевизионен супермен. — Брин беше бясна. — И следващия път, когато переш, раздели дрехите по цветове.

Блъсна вратата зад гърба му с известно задоволство. Все пак последната дума бе нейна. Защо не можеше така да затвори и вратата на сърцето си? И как си бе позволила да я отвори пред такъв твърдоглав човек?

Сам спря под дъжда и погледна към петнистия си анцуг. Изглежда винаги щеше да се кара с тази жена. Как си бе позволил да говори така свободно пред нея? Изведнъж видя усмивката на устните й и се засмя. Току-що бе направил откритие. Брин Пауъл нямаше нищо общо с бившата му жена. Освен че бе уравновесена и грижовна, тя притежаваше нещо, което у Джоани напълно липсваше — чувство за хумор. Когато се ожени, бе прекалено млад, за да разбере, че Джоани винаги ще бъде роб на собствената си красота и вече е загубила способността да се надсмива над себе си. Довечера на мача щеше да направи всичко възможно да се извини на Брин.

 

 

Ако Брин знаеше това, нямаше толкова да се ядосва. Когато Кевин и момичетата пристигнаха, преливащи от въодушевление, тя искаше единствено да си остане вкъщи.

— Какво ще кажете да го отложим за някой друг път? Днес имах тежък ден.

Три чифта блестящи очи се обърнаха към нея, чуха се едновременно три въздишки на разочарование.

— Добре де — съгласи се тя виновно и неохотно извади ключовете за колата. — Хайде, качвайте се.

Кевин предложи да й показва пътя, но тя отказа, докато накрая се озова в задръстване с три деца, които в един глас й даваха съвети. Забарабани нервно по кормилото.

— Много си мълчалива — обади се брат й. — Съжалявам, че те насилихме да дойдеш. Наистина си уморена.

Холи и Стейси я погледнаха в огледалото и за пръв път млъкнаха. Брин прехапа устни. Не беше красиво да говори за Сам пред децата, още повече зад гърба му.

— Нищо ми няма, само дето движението е ужасно. Ето защо никога не ходя в центъра вечер.

— Ти никога не ходиш никъде, освен от работа вкъщи и обратно — напомни й Кевин укорително. — Следващата пряка наляво.

— Кога би ми препоръчал да ходя някъде? Между дванайсет и три през нощта? Откъде всъщност познаваш толкова добре този квартал?

— Идвали сме с татко на мач.

Тя замълча. Ако бе ядосана на Сам, трябваше ли да си го изкарва на Кевин?

— Знаеш ли, Брин, господин Ръск каза, че всеки над трийсет години трябва да прочете нашия учебник. Днес говорихме за тайнствените инстинкти. Хитро, а?

— Слушай, няма да обсъждаме инстинктите насред движението. Освен това аз ще стана на трийсет години чак след няколко дена.

— Добре, няма. Обаче е интересно — първичната природа на човека и тъй нататък.

— Остави това, ами кажи къде да паркирам.

— Където искаш. — Той се наведе напред, за да огледа по-добре. — Леле, каква тълпа! Добре че Сам ни даде билети. Чудесно е да познаваш някой играч.

Брин имаше желание да забрави, че познава един определен играч. Но след малко тяхната малка групичка беше приета като официална делегация, преведена през блъскащите се запалянковци и настанена на първия ред.

От високоговорителите се разнасяше музика. Шумът на тълпата се допълваше от рева на машините за изглаждане на леда. Съдиите излязоха на игрището, за да проверят мрежите. Брин усети как възбудата нараства. Всичко това бе ново за нея.

Семействата на другите хокеисти спираха да говорят с Холи, която представяше на всички приятелите си, включително и Брин. Кевин познаваше всички играчи и по име, и по номер. Той очевидно бе в стихията си. Брин от години не го бе виждала толкова щастлив.

На таблото се появиха имената на отборите. Съперниците се наричаха „Ванкувърските авантюристи“.

— Винаги ли гостите имат много запалянковци? — попита тя.

— Ванкувър не е толкова далеч — обясни търпеливо брат й. — Те пристигнаха с автобуси.

Холи й подаде програма със снимките и биографиите на всички играчи. Оказа се, че повечето нямат и двайсет и пет години. Само един хокеист от Ванкувър бе по-възрастен от бащата на Холи. Но пък Сам бе най-красив. Разбира се, Брин никога не би признала това пред компанията си, защото Холи щеше да каже на баща си, че тя го мисли за „страхотен“, Кевин щеше да го отдаде на липсата й на сексуален живот, а Стейси щеше да каже на Съни, която само това чакаше, за да го съобщи на целия Фронтидж Бей.

Музиката спря. На леда, приветствани от запалянковците, един по един излязоха ванкувърците, облечени в черно, червено и жълто. Сега бе ред на сиатълските метрополитени. Стадионът полудя. Обхваната от пред състезателната треска, Брин крещеше заедно с всички. Когато публиката седна, тя видя, че всеки играч вместо стик носи по една роза. Облени в светлина, те се плъзнаха покрай трибуните. Всеки даваше знак на някоя жена от публиката и й подхвърляше розата. Сам носеше две светлорозови пъпки. Без да погледне към Брин, той ги подаде на Холи и Стейси, направи няколко бавни кръга по леда, наведе се и взе трета, огненочервена. Тълпата замря. Той артистично помириса розата и я притисна към гърдите си. Бе приковал вниманието на цялата публика. Брин, заедно с всички жени над дванайсетгодишна възраст изгаряше от любопитство на кого ще я даде. След начина, по който се разделиха сутринта, не очакваше да я хвърли на нея, макар че мисълта бе страшно вълнуваща.

Изведнъж един човек, в когото Кевин позна треньора, започна настойчиво да маха с ръце. Сам поклати енергично глава. Запалянковците зашушукаха.

— Шшт! Гледай — смушка Кевин сестра си в ребрата и посочи към мъж и жена, които стояха прави близо до края на техния ред. — Уха! Бива си я, нали?

Жената наистина си я биваше, но според Брин би изглеждала още по-красива, ако не беше толкова силно гримирана. Тя бе червенокоса, с високи скули и пищни форми, цялата в коприна, сякаш това бе единствено възможното облекло за хокеен мач. Отгоре носеше късо леопардово палто. Спътникът й, пълен оплешивяващ мъж, също бе с официален костюм и множество блестящи пръстени.

Брин не би забелязала всичко това, ако не бе погледнала към Сам. Той, все още с розата в ръка, се пързаляше покрай оградата. Неочаквано жената се хвърли върху него, грабна розата и звучно го целуна по устните.

Брин опита да се скрие зад програмата си. Не можеше обаче да избяга от свиркането и тропането на запалянковците. Изведнъж се разнесе свирката на съдията и настана тишина.

— Кои са тези хора? — прошепна Кевин.

— Нямам представа — отговори също така тихо тя. Не разбираше защо, но имаше чувството, че някаква току-що открита радост си е отишла от живота й. — Но изглежда, че Леопардовата дама добре познава Сам.

— Ако питаш мен, той май не е много щастлив от това — отвърна Кевин и я дръпна да стане.

Сега играчите, подредени в клин, се пързаляха по игрището. Кевин и Стейси се наведоха напред да гледат по-добре. Чак тогава Брин забеляза Холи, все още свита на мястото си.

— Какво има? — Тя се премести на празната седалка до момичето.

Устните на Холи трепереха. Тя обви ръце около Брин и прошепна с пресекващ глас:

— Тази жена, която взе розата от татко… Тя много прилича на снимката на мама, която имаме вкъщи. Но това не може да е майка ми, нали?