Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (8)

Глава VII
Тревожна нощ

Оставаше ни на разположение само една седмица. А после ще ни се наложи да прекратим до есента всички работи и да се върнем в Москва. И без това с всеки изминат ден вече ставаше все по-трудно да се работи: дори сега, в края на март, температурата по пладне нерядко се вдигаше до четиридесет градуса на сянка. А сянка съществуваше само за термометъра, а ние трябваше през цялото време да се пържим на припек.

Ето защо още на следния ден подир посещението на Уудсток реших да изменя плана на по-нататъшните издирвания. След като отбелязах на картата мястото, до което бяхме направили подробно изследване, нашият мъничък отряд, без да спира, за да се „откъсне“ от тези авантюристи, направи един скок към предпланините, където можехме да се надяваме, че ще намерим пътека към изоставените древни каменоломни.

Малко ми беше съвестно: вместо планомерно, последователно изследване ние като че ли започвахме да скитаме наслуки по примера на авантюриста Уудсток. Но едно неочаквано откритие ми показа, че съм постъпил правилно и аз веднага се превърнах в победител, когото, както е известно, не упрекват.

След пет часа непрекъснат уморителен път стигнахме в една планинска долчинка, между два невисоки хребета, и спряхме да си отдъхнем. Набърже обтегнахме сенника и седнахме под негова защита в очакване да кипне чайникът. Бях облегнал гръб на една гореща скала и лениво се оглеждах наоколо.

Мястото беше унило и безрадостно. Сиви скали, под краката също такъв сив ронлив чакъл. Под стъпките ни той се разпадаше с неприятен трясък на сив прах.

Допари ми на гърба и аз се отдръпнах от скалата, разтърсвайки рамене.

— Стойте, не мърдайте! — изведнъж извика седналият срещу мен Павлик и здраво ме хвана за ръката.

Замрях, страхувах се да се обърна. Какво има там зад гърба ми — скорпион или кобра?

— Та това е надпис, честна дума! — рече Павлик, като скочи и се загледа някъде зад моето рамо.

Бърже се обърнах. Наистина върху камъка, до който седях, личаха ясно равни редове йероглифи. Как ли по-рано не съм ги забелязал? Ах, ето каква била работата: скривал ги е гъстият прах, а аз съм го изтрил със запотената си риза.

Веднага забравихме за чая, намокрихме една гъба с гореща вода и се заехме да изтриваме праха от скалата. Надписът беше доста голям. Започнах да го превеждам:

— „Изпрати ме моят господар — да бъде той здрав, жив и невредим, — царят на Горния и Долния Египет…“

По-нататък следваше името на фараон Рамзес II, но пак явно то беше вмъкнато в картуша по-късно вместо друго изтрито име.

— „… вечно живеещ, в тази експедиция…“

Но онова, което прочетох по-нататък, отново ми вдъхна радостни надежди:

— „В него се породи божествено намерение да изгради за себе си вечен приют в тази страна“.

Да изгради за себе си вечен приют в тази страна! Ние с Павлик се спогледахме.

— „… Той избра мен за това и ми заповяда да потегля за тази планинска страна.

Воините, които дойдоха с мен, бяха най-избраните из цялата страна. Имаше и рудокопачи, и каменоделци, и полировчици, и ваятели, и пишещи надписи, и изрязващи слова, и леяри, и чиновници на фараона. Моят господар и повелител сам ми посочи къде трябва да се избере потайно място и да се намери прекрасен блок от скъпоценен камък, подобно на който не е имал никой от времето на бога. Това място се оказа толкова тайно, че и опитен водач дори не можа изведнъж да намери пътя към него. След като прекарах осем дни в търсене на тази планинска страна, вече не знаех къде се намирам. Тогава паднах ничком пред бог Хем, богиня Маат, богиня Урт-Хекау и пред всички богове на тази местност и им принесох жертви…“

Тук текстът, кой знае защо, прекъсваше, но ясно беше, че пратеникът на фараона е намерил съкровеното място, иначе той не би оставил благодарствен надпис.

И по всичко изглежда, че това място се намира някъде наблизо! Защото не би се заловил неизвестният чиновник да оставя надпис далеч от тайнствената каменоломня, която толкова дълго е търсил. Не, той, разбира се, е заповядал да се изсече върху скалата този надпис от радост и така неволно е издал тайната, макар и неясно ни е подсказал пътя към съкровената долина!

Но кой фараон го е изпратил тук? Съдейки по текста, Хирен: „Да изгради за себе си вечен приют в тази страна“ — разбира се, става дума за гробницата. Тъкмо неговото име е стояло в картуша преди това.

Аз бързо извадих бележника си и започнах да сравнявам надписа с онези, които намерихме по-рано. Май че го е изсякла същата ръка, която е направила и долната част на надписа върху плочата под изображението на молещия се човек. Или само така ми се струва?

Реших да останем тук няколко дни и старателно да претърсим цялата околност. Но нашите планове рухнаха още първата нощ.

Посред нощ внезапно ме разбуди бесният вик на Хануси:

— Ханаш! Ханаш!

Змия! Рипнах, сякаш внезапно самият аз бях ухапан, и само по гащета изскочих от палатката.

И едва не съборих Павлик. Той стоеше пред мене също само по гащета, като държеше увиснала дясната си ръка, сякаш я беше навехнал, и смутено се усмихваше. А до него подскачаше от вълнение старият Хануси и като размахваше фенера, продължаваше да вика:

— Ханаш! Ханаш!

— Къде е змията? Кой е ухапан? — запитах аз.

— Аз — все така усмихвайки се, отвърна Павлик и предпазливо протегна ръката си.

Дръпнах фенера от стареца и се приведох над нея. До самата китка се червенееха две мънички рани.

— Разбирате ли, бръкнах под възглавницата за часовника, а тя ме ухапа — сякаш оправдавайки се, промърмори Павлик.

Около нас вече се събраха всички, разбудени от яростния вик на готвача.

— Скоро серум! Той е в моята палатка! — заповядах аз.

И Женя веднага се спусна с фенера да го търси. Всички знаехме, че с египетската кобра шега не бива.

Бързо стегнах ръката на Павлик с едно шнурче и направих няколко нареза с бръснач на мястото на ухапването. Павлик охна и запъшка.

— Колко време е минало от ухапването?

— Две-три минути, не повече. Аз незабавно скочих, а Хануси веднага се развика…

— Аллах навреме ме разбуди, видях как ханаш изпълзя от палатката и го убих — започна да обяснява старецът, но аз не го слушах.

Изминали са вече три минути, а може би и повече. Колко ли оставаха на наше разположение? Пет минути след ухапването на кобрата човек изгубва съзнание тъй внезапно, че дори не успява да извика, гласните му връзки се парализират от змийската отрова. А след десет минути настъпва смърт…

Минутната стрелка на моя часовник сякаш летеше като бясна.

Женя дотича и ми пъхна в ръката спринцовка и ампулка със серум. Какво щастие, че я държах готова и толкова бързо я намериха!

Но нали по тия краища рядко се срещат змии, по-често ги има в долното течение на Нил, не случайно изображението на кобрата е служило в древността за емблема на Долния Египет. Макар че и тук в планинските долини също навярно ги има немалко. Но как ли се е вмъкнала под възглавницата?…

Тези откъслечни мисли като въртележка се мяркаха в главата ми, докато аз с треперещи ръце пълнех спринцовката със спасителния серум.

Изведнъж Павлик започна меко да се свлича настрана. Веднага го подхванаха, задържаха. И аз бърже го инжектирах.

Около две минути, които ни се сториха безкрайни, Павлик лежеше неподвижно на пясъка. После слабо застена и поотвори очи. Едва сега като че ли той се изплаши истински, лицето му побледня, помръкна и доби някакво детински смутено изражение.

— Топлете по-скоро вода, попарете чай — разпоредих се аз. — И пригответе колата.

Най-страшното, изглежда, отмина. Но трябваше незабавно да го откараме. Сигурно ще се наложи да потърсим помощта на опитен лекар. А откъде да го вземем? Да се доберем до Нил, а там може по радиото да извикаме самолет от Асуан — на строежа има опитни лекари.

— Бърже един дюшек в автомобила, нагласете го по-удобно — продължавах да командувам аз, отивайки към палатката, за да се облека. — Ние ще тръгнем напред, а вие дигайте лагера и тръгвайте утре след нас.

„Ето че се свърши с нашите издирвания“ — мярна ми се горчивата мисъл, но веднага изчезна, изтикана от множеството неотложни грижи.

Когато след няколко минути излязох от палатката, вече готов за път, към мен се приближи старият Хануси, като влачеше за опашката по пясъка една голяма кобра. Главата й беше смазана с нещо тежко.

— Ударих я с тоягата — поясни той. — Много съм ги убивал, когато работех в Луксор и Тел-ал-Амарн. Щом видях, че ханаш излязъл от палатката, веднага грабнах тоягата и…

Но и този път нямах време да узная по-подробно как е станало всичко. Трябваше да се бърза, да се действува. Аз припряно стиснах ръката на стареца, поблагодарих му и тръгнах към колата, в която вече бяха настанили Павлик. Той беше в съзнание, но през цялото време стенеше. Ръката му се поду и посиня. След като се поколебах малко, аз за всеки случай му направих още една инжекция, макар че не знаех дали е необходимо това.

Дадохме на Павлик горещ чай и тръгнахме на път.

Сигурно никога няма да забравя това бясно пътуване през нощната пустиня. Под слабата светлина на фаровете тя изглеждаше равна като дъска на маса. Но щом дигахме малко скорост, предателски ровчета и издатини подхвърляха колата с такава сила, че си удряхме главите о брезентения сенник и падахме един връз друг. Останци като призраци изникваха внезапно пред самата кола и шофьорът едва успяваше да извие кормилото. Но той се държеше геройски: изтръгваше от мотора всичко, каквото беше възможно.

При всеки по-силен тласък аз изплашено поглеждах Павлик. Трудно му беше на него, но той се опитваше да ме успокои, като повтаряше:

— Нищо, нищо Алексей Николаевич. Жилав съм…

След това изведнъж запита:

— А как ли все пак тази проклета змия е попаднала под възглавницата?

— Е, братче, затова е и змия.

Какво можех да отговоря? Струва ми се, че вземахме всички предпазни мерки: спяхме не на земята, а върху походни легла, макар мнозина да мърмореха: няма защо, казваха, да ги влачим из пустинята, по-меко се спи направо върху пясъка. Но ето че змията все пак се е изхитрила да се вмъкне в палатката, пък на това отгоре и по някакъв начин да припълзи на кревата и да се скрие под възглавницата.

Добре, че поне серумът се оказа под ръка. А ето на, лошо, че не взехме със себе си радиопредавателя. Тогава можеше да не летим като сега из нощната пустиня, а да извикаме самолета направо тук. Той би могъл да кацне на всяка площадка.

„Хубаво — прекъснах се аз. — Няма защо да съжаляваш за онова, което не е сторено. За в бъдеще постарай се да действуваш по-умно, а сега остава едно — колкото се може по-скоро да се доберем до базата.“

Там пристигнахме чак по пладне. Стремително профучахме по улиците на селището, като дигнахме облак прах, и веднага разтревожихме всички. Насреща ни от палатката изскочи Зиночка, заахка, бог знае защо почна веднага да грее вода на примуса. Андрей Акуратов едва беше успял да пренесе на ръце Павлик от колата в палатката, когато наоколо ни вече се бяха събрали почти всички наши работници начело с раиса. Като погледна Павлик, който отново се беше унесъл, раисът поклати глава и бързо отиде нанякъде.

Бързо включихме радиото и започнахме да викаме Асуан. Той не се обади веднага през пукота на атмосферните смущения и различни гласове от други станции. Въздухът беше наситен с електричество — значи, скоро ще започне да духа яростният летен хамсин.

Най-сетне успяхме да се свържем. Накратко обясних каква е работата и помолих бърже да извикат при микрофона някой опитен лекар и едновременно да се съобщи за нашата беда на съветските специалисти при строежа на язовирната стена.

Сега ни оставаше да чакаме. Свалих слушалките и видях раиса, който надзърташе през отвора на палатката. Той ми направи знак да изляза. Когато се измъкнах от палатката, видях редом с раиса някакъв непознат за мен старец с бяла чалма. В ръцете си държеше голяма купа, покрита с шарена кърпа.

— Това е нашият най-добър табиб, я ефенди — каза раисът, като почтително хвърли поглед към стареца. — Той може да лекува всички болести. Донесъл е много добро лекарство…

Старецът махна кърпата от купата и мълчаливо ми я подаде. Тя беше до половина напълнена с някаква тъмна миризлива течност.

— Нека я изпие и ще бъде здрав — лаконично каза старецът с тънко, пресипнало гласче.

Не се колебах много. Мога ли да се доверя на опита на някакъв полуграмотен табиб, я знахар, я магьосник? Но нали неговият опит е основан на многовековната практика на също такива табиби, изучили много добре всички тукашни болести и местни лечебни треви. Зад прегърбените му плещи стои целият опит на египетската медицина, най-древната на земята… Нима той не е наследник на онези полузнахари-получудотворци, които още две хиляди години преди нашата ера са умеели да правят такива най-сложни операции като трапанация на черепа?

А освен това се бяхме сприятелили с жителите на селището, стараехме се винаги да им помогнем с каквото можехме, снабдявахме ги щедро с лекарства от нашата походна аптечка. Мога ли сега аз да отблъсна тяхната чистосърдечна помощ? Това ще бъде кръвна обида…

Мълчаливо повдигнах платнището на палатката и пуснах стареца. Раисът одобрително закима.

Старецът се приближи към Павлик, с привично движение му повдигна главата и започна предпазливо да излива в устата му миризливата течност. Павлик се намръщи, заклати глава, но старецът властно го задържа със сбръчканата си ръка.

Павлик отвори очи и учудено погледна стареца, а после мене.

— Пий! — заповяда старецът.

Павлик въпросително ме погледна. Аз кимнах. Тогава той започна да пие тъмната настойка, като от време на време се мръщеше и смешно пъшкаше — явно лекарството не беше от най-приятните. Като го гледаше, Зиночка дори неволно се мръщеше.

— Асуан се обажда — извика ме Андрей.

Седнах до приемника.

— Ние намерихме добър лекар, я хавага — пропя в слушалката млад, весел глас. — Говорете, той слуша.

Подробно разказах какво е станало и какви мерки сме взели през нощта. А след това с известно колебание добавих:

— Сега по съвета на местните жители един табиб дава на болния някакво лекарство.

Известно време в слушалките нищо не се чуваше освен пукота на атмосферните смущения. След това асуанският радист неочаквано запита:

— Как се казва табибът?

Обърнах се към стареца, но него вече го нямаше в палатката.

— Премъдрият Али Хагам, устаз — подсказа ми шепнешком раисът.

Повторих думите му в микрофона. Далечният радист в Асуан момчешки подсвирна, а след това бърже продума:

— Докторът каза: провървяло ви е, я хавага… Премъдрият устаз Хагам е много опитен табиб, така казва той. Вие можете да бъдете спокоен, всичко ще бъде наред, защото такава е волята на аллаха…

„Дявол го знае! — усмихвайки се неволно, помислих си аз. — Най-нов приемник — и веднага «волята на аллаха». Колко странен е светът, в който живеем, как удобно се приспособява в него беловласата старина към последните постижения на техниката! Да вземем например този немощен табиб, чието име, както се оказва, знае едва ли не цял Египет… А пък аз дори не успях да му поблагодаря.“

Хвърляйки поглед към Павлик, аз се учудих. Той вече седеше бодро на кревата. Уловил погледа ми, раисът ми подмигна и се засмя. А Павлик, като че ли нищо не е било, каза:

— Много отвратително лекарство — и поклащайки глава, плю.

Седналата до него Зиночка веднага с укор го чукна с юмрук по тила.

На следния ден, когато се върнаха и останалите участници в експедицията, той вече беше съвсем здрав, бодър и работоспособен както винаги. Върху ръката му не беше останала никаква следа от ухапването.

Ние веднага започнахме да се готвим за дома, за Москва. Опаковането на находките за такова дълго пътешествие отне три дена и ето настъпи последната вечер на раздяла…

Всички бяхме закопнели много за дома и последните дни на подготвянето живеехме в радостно очакване на предстоящото пътуване. Но сега изведнъж почувствувахме лека тъга, сякаш заминавайки, оставяхме тук, по тези изпепелени от слънцето брегове, късче от сърцето си.

С жителите на селището още отначало бяхме установили прекрасни приятелски отношения. Във всеки дом ние сме желани гости, при нас идват без стеснение, когато трябва да се посъветват по някакъв въпрос. Жените от селището се сдружиха със Зиночка, а децата, кой знае защо, обикнаха особено Андрюша Акуратов. Щом само се появеше на улицата, незабавно около него се струпваше ято кресливи дечурлига, между които той изглеждаше особено монументален.

А местните жители бяха виждали не малко археолози от разни страни, така че тяхното приятелско разположение ни беше особено скъпо и приятно. Оттука и тъгата при раздялата, макар всички да знаехме, че наесен отново ще се видим.

На мен май че ми беше особено невесело, защото към тази тъга се примесваше и мъката, задето толкова малко бяхме успели да направим, а главната загадка си оставаше все още неразгадана. Единствено утешение ми беше твърдата решителност непременно да се върна тук наесен, когато спадне жегата, и да доведа търсенето на тайнствената гробница до победен край.

Но веднага възникваше тревожната мисъл: „Ами че Уудсток със своята шайка засега остава тук. Кой знае дали няма да ни изпреварят…“

Жителите на селището ни устроиха тържествено изпращане. До късна нощ звучаха песни, танцувачите се сменяха един с друг, като дигаха прах с босите си пети. Дори винаги сдържаният раис се спусна да играе.

И само старият Хануси остана верен на себе си. Сбогувайки се с мен, той учтиво притисна двете си ръце до сърцето, но упорито ме нарече „господар“.

— Добър път и скорошно връщане, я хавага…

До Асуан плавахме с голяма самоходна баржа. Реката плавно ни носеше покрай унили брегове, оживявани от зеленината на редки селища. Ако не бяха дърветата наоколо, къщите можеха да останат незабелязани: сивата глина на техните стени се сливаше с пясъците.

Тежко пъхтейки, насреща ни идваше смешно старичко параходче, приличащо по-скоро на някакъв странен двуетажен сал. До комина, който бълваше гъст черен пушек, печално висеше в неподвижния въздух пъстър флаг. С бинокъла ние все пак успяхме да различим изображението на богинята Маат. Значи, наши колеги археолози. Помахахме им с шапки и кърпички.

И отново реката опустя. Само по плитчините важно крачи голокрака чапла и на върха на един пясъчен хълм е застанала черна коза, избягала далеч от дома, и ни гледа.

Селищата са редки, затова пък колко често се виждат древни руини. Същински парад на древни храмове и крепости! Плуваш край тях и сякаш прелистваш страници на жива и вълнуваща история.

Когато минавахме край Дера, ние се струпахме на десния борд, като се мъчехме по-добре да разгледаме надвисналата над водата величествена колонада на пещерен храм. Както и храмът в Абу-Симбел той е построен по времето на същия този Рамзес II. Слави се със своите чудни оцветени релефи от червен пясъчник. Той също е набелязан да бъде запазен, като се пренесе на безопасно място по-далеч от реката. Ето в подножието на колоните се трупат хора.

След това все тъй наведнъж, предизвиквайки яростта на капитана, всички се спущаме към левия борд, за да се полюбуваме на алеята на сфинксовете, проточила се от реката към двете ниски кули. Това е „Пътят на бога“ — входът за храма, наполовина скрит в скалата. И него също са го построили за слава на неуморимия Рамзес. Поразителен честолюбец е бил все пак той! Не стига, че буквално целия Египет е осеял със своите паметници, храмове или просто хвалебни надписи, та дори и тук, на границата на Нубийската пустиня, ги намираме с десетки. Не, той много обичал да си присвоява и чужди паметници, като просто заповядвал да заличават от тях името на предишния фараон и да поставят неговото. Доста работица създаде на египтолозите с такива фалшификации…

А пък суровите кули на друг един храм, стърчащи направо от водата край Дака, са вече страничка от съвсем друга епоха. През III век преди нашата ера го построил един нубийски цар.

Това вече свидетелствува как Нубия, която от най-древни времена е привличала със своите богатства като със златен магнит алчността на фараоните, надига глава и сама преминава в настъпление. Тя завоюва Египет полека-лека, като постепенно заема от него по-високата култура: отначало му дава непобедими воини за дворцовата стража, после отделни нейни синове сами си проправят път към трона и стават фараони на целия Египет, макар и за кратко време, както Хирен. А по-късно нубийският цар Шабака ще положи началото на цяла династия фараони. Тя така и ще влезе в историята под наименованието династия на „етиопските царе“.

Постепенно реката се стеснява, изчезват последните късчета зеленина по бреговете. Стискат я мрачни скали, виолетови от едната страна, възжълти по другия бряг. Те образуват теснината, която носи твърде образното наименование — Баб-ал-Калябша. Преведено, това значи Белезници. Ето и селището Калябша, близо до него — древният храм, възстановен още по време на римското владичество, а недалеч са, разбира се, платнените палатки на археолозите и флагът с изображението на богиня Маат на дълъг прът.

Май че тук работят немци. Много ми се иска да спрем край брега, да ги поразпитам за находките, да огледам прекрасните фрески на храма; те изобразяват с поразителни по своята жизненост рисунки древната легенда за младия нубийски бог на слънцето Мандулис и прекрасната богиня Уаджит. Но трябва да се бърза и реката властно ни отнася надолу.

И ето в един разтрог на десния бряг се показаха знаменитите каменоломни, откъдето в древността са добивали розово-черния асуански гранит. Вече се свечеряваше и аз едва можах да открия с бинокъла чернеещия се в скалата вход на мъничкото светилище, където, казват, се били запазили до наши дни надписи за майстори-строители и надзиратели и дори техните бюстове, изваяни направо в стените — своего рода мъничък производствен музей.

А малко по-надолу по реката пред нас изникна с целия си грандиозен размах картината на великия съвременен строеж. Сад ал-Аали, високата асуанска язовирна стена — за нея още отсега съчиняват легенди и песни из цялата страна. Исполинската стена, висока сто и единадесет метра, скоро ще се издигне над коритото на Великия Хапи и тогава площта на египетските ниви изведнъж ще се увеличи един път и половина, а градовете и новите заводи ще получат електрическа енергия десеторно повече, отколкото има сега Обединената Арабска република.

Ние минахме край кариерата на строежа вече в мрак. Но над него сияеше такова зарево от безбройните светлини, че сякаш ей сега оттам, изпод земята, отново ще надникне слънцето. Фенерите по решетестите мачти на подемните кранове блестяха по-ярко от звездите.

Мракът скри от нас свещения остров Филе с неговите прекрасни храмове. Намалявайки хода, нашата баржа сякаш опипом се промъкваше бавно между островчетата на първия праг. Съвсем голи, проядени от ветровете, под светлината на прожектора те изглеждаха нежнорозови, като нагазили във водата прасенца. А след това пред нас се показа веригата фенери върху старата асуанска язовирна стена, а зад нея — градските светлини, пръснати по хълмистия бряг.

В Асуан ние не смятахме да се бавим. Разбира се, много ни се искаше да погледаме строежа, където се трудеха три хиляди наши земляци, съветски специалисти — цяла армия на мира и дружбата! Но вече изтичаше срокът на нашите визи, поръчани бяха билетите за самолета, а преди морското пътешествие предстоеше ни още добре да опаковаме и да предадем на парахода целия товар — ние побързахме за Кайро.

Влакът минаваше покрай бреговете на Нил, отначало по десния бряг, а после — по левия; и отново продължаваше парадът на древните дворци и храмове, отново една след друга се откриваха пред нас страниците на оживялата история: Луксор и Карнак с развалините на „стовратата Тива“, Файюмският оазис, пясъчната равнина Сахара, където Гонейм неотдавна разкопа знаменитата „изгубена пирамида“. После като „ръкотворни планини“ — както ги нарече нашият любознателен земляк Григорий Григориевич — Барски, странствуващ из Египет още през XVIII век, — се извисиха пред нас в сивкава мъгла пирамидите на Гиза…

Подир вечната тишина на пустинята Кайро ни оглуши със звъна на трамваите, с клаксоните на автомобилите, с подвикванията на уличните продавачи. От високоговорителите гърмяха екливите гласове на муедзините, които призоваваха правоверните за поредната молитва — и отново аз се учудих как удивително си съседствуват в тази страна новото с най-древното, с далечната старина.

— Здравейте, драги колега! — внезапно ми извика някой на френски на една улица. — Колко се радвам отново да ви видя!

Озърнах се и видях професор Меро, който приветливо ми махаше изпод един раиран навес на улично кафене.

Приближих се и седнах на столчето до него.

— Вие също ли се готвите за дома, професоре?

— О, не, аз оставам. Запалих се от една идея… Надявам се, няма да възразявате? Та това е честно научно съревнование.

— Не разбирам, за какво говорите?

— Помните ли, тогава през време на онзи романтичен разговор край фенера на пясъка сред нощната пустиня, вие споменахте за гробницата на Хирен? Аз посетих неговата тайнствена пирамида и се разболях, буквално се разболях, драги мой! Всичко това е толкова тайнствено, в това има толкова прелест, мистично очарование…

— Накратко казано, вие сте решили да търсите гробницата на Хирен ли? — комай не твърде вежливо го прекъснах аз.

— Да. Точно така. Сега действувам да получа необходимите разрешения, няма да повярвате колко сложно е станало това през последните години! Но кажете ми откровено: вие не възразявате ли да работя, тъй да се каже, в съседство с вас?

— Моля ви се, как мога да възразявам! Само ще се радвам. Нима гробницата на Хирен или неговата пирамида са ми бащиния? — отговорих аз, макар че с досада си помислих: „Ето още един съперник ми се стовари на главата!…“

— Това е благородно, твърде благородно — разчувствуван каза французинът, като ми стисна силно ръката. — Макар че трудно може да се съперничи с вас. Колко млади, талантливи специалисти има във вашата експедиция, какво съвършено съоръжение! Само вашата страна може да си позволи такъв размах за научните изследвания. А у нас? По няколко пъти на ден си припомняш старата пословица: „Бедно здраве — жива болест“. Ще се наложи пак да привлека някой богаташ, да деля славата макар и със същите онези аржентинци.

Тогава се реших да му задам въпроса, който отдавна ме измъчваше:

— А не възнамерявате ли да се обедините с Уудсток?

— О не, с него се скарахме завинаги. Той е ужасен човек! Аз дори трябва да се извиня пред вас за неговото непристойно поведение тогава, оная вечер.

— Моля ви се, дребна работа…

— Той е шарлатанин и мошеник! — проехтя гласът на професора по цялата улица, така че започнаха да се обръщат към нас. — Аз ще му дам да се разбере, макар да ми подари часовник в знак на помирение.

— Часовник ли?

— Да, ето тази забавна вехтория. Взех я само за спомен от прекрасния му баща. Много мил човек беше, слушал съм негови лекции в Сорбоната. И да има такъв син! Кажете, драги, накъде отиваме? Накъде ни води тази прехвалена цивилизация? Аз приех подаръка, но нека той да не смята, че ме е купил. Ето го. Нали наистина е прелестен?

Той ми протегна дланта си, върху която лежеше вече познатият ми старомоден издут часовник с оръфана каишка. И аз пак прочетох старинните думи, изписани с мънички засукани буквички по края на циферблата: „Докато гледате часовника, времето минава“.

Пожелах успех на Меро, разделихме се. А на сутринта вече летях към дома, за Москва.