Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (3)

Глава II
Загадъчни гости

Сутринта на закуска, нарочно пресилвайки подробностите, разказах за моето забавно нощно приключение, тъй като добре знаех по стар експедиционен опит колко е полезно да се започва работният ден с усмивка.

А днес ни предстоеше доста работа. След кратко съвещание решихме да преустановим всичките работи в селището и да се отправим на разузнаване и проучване из най-близките околности: може би все пак ще ни се усмихне щастието да намерим някой паметник на древността, изоставен в пясъците и скалите. Тези пустинни простори бяха почти съвсем неизследвани от археолозите. Предишните експедиции правеха разкопки главно край бреговете на Нил.

Самият аз си бях набелязал днес внимателно да огледам за последен път всички разкопки. Домакинските ями не представляваха особен интерес и такива имаше с десетки на мястото на всяко древно селище. Но в гробовете, дори отдавна-отдавна ограбените, може да са се запазили поне някакви предмети. Защото грабителите не са били специалисти-археолози. Интересували са се само от ценности, злато, а напълно е възможно медна обица или простичко пръстенче да се е търколило в някое ъгълче на погребалния трап и там да се е запазило.

Изморително беше да се вмъквам от трап в трап под яростно палещото слънце. Целият ми работен комбинезон се напраши, премрежваха ми се очите, пръстите — основният „инструмент“, с който разравях пясъка — се вдървиха и не се прегъваха. И всичко напразно: нито една дори най-незначителна находка.

— Добре, виждам, че вие тук хубаво сте почистили всичко и без мен — казах аз на Павлик, който неотстъпно като сянка крачеше след мен от разкоп в разкоп. — Останалото ще огледаме следобед.

През време на обедната почивка предстоеше да раздадем на работниците парите, донесени от Кайро. Тази тържествена церемония ставаше на прашния площад пред къщата на раиса.

Както и всички други къщи в селището, тя напомняше мъничка възмрачна крепост: нито един прозорец към улицата, слепи сиви глинени стени. Само над вратата, радвайки очите с пъстротата си, са взидани в стената по местен обичай разноцветни фарфорови панички. Тази стена беше изписана и с ярки украси. Освен обичайния геометричен орнамент, който не се е изменял, изглежда, от времето на фараоните, тук се срещаха изображения на съвсем съвременни и съвсем неочаквани вещи: велосипеди, радиоприемници, дори мършава девойка с грамадна шапка, явно прерисувана с неумела ръка от някакъв моден журнал.

Преизпълнен с гордост, раисът седеше на килимче под едно дърво и съсредоточено броеше парите. Той не си записваше нищо, но всичко помнеше и обикновено спорове не възникваха. Работниците се бяха наредили на опашка, проточила се по продължение на улицата като някаква чудна белоснежна змия. По този случай всички бяха облекли чисти празнични галабии и също бяха съсредоточени и мълчаливи.

Всеки път, след като дадеше парите, раисът внушително поглаждаше дългите си черни мустаци. Работникът преброяваше монетите, настойчиво и шумно дъхаше върху малкото медно печатче, на което беше гравирано името му, и внимателно притискаше печатчето към списъка — за съжаление почти всички бяха толкова неграмотни, че не умееха дори да се подпишат. И чак след като свършваше цялата тази сложна церемония, работникът радостно се усмихваше с цяла уста и весело подрънквайки монетите в шепата си, се отдръпваше настрана, за да отстъпи място на следващия. А раисът с привичното си движение хващаше мустака…

Хануси също се беше постарал за празника. С многозначителен и величав вид той постави върху дървената маса под навеса, и без това вече отрупана с чинии с домати, ябълки, зелена салата, едно грамадно димящо блюдо с фата. Тази особена и люта чорба от месен бульон с ориз, в която са накълцани на дребно късчета телешко месо — и към нея още се поднася най-вкусен препечен хляб, предварително потопен в оцет, — всичко това особено ни хареса. Наричаха я величествено блюдо № 1. Появяването му беше посрещнато с твърде радостни и нетърпеливи възгласи. Но лицето на стария готвач си оставаше невъзмутимо, както у някой прославен професор през време на показна операция.

Всички се оживиха, затропаха с лъжиците, посегнаха към желаното ястие, когато внезапно Павлик каза:

— Май че гости ни идат…

Той гледаше към реката и сега всички като по команда също се обърнаха натам. Наистина към брега, държейки курс явно към нашия лагер, приближаваше неголяма моторна баржа с тъп закръглен нос.

Кои можеха да бъдат? Наши колеги? Мнозина археолози от други страни предпочитаха да не устройват постоянни лагери по брега, а да използуват такива баржи, като ги разкарваха от място на място.

Баржата приближаваше и вече добре можеха да се разгледат хората с тропически коркови шлемове, струпали се под кърпения брезентен сенник. Да, това несъмнено бяха някакви археолози: на стената на рубката беше грубо нарисувана, малко разкрасена, богинята Маат.

Ние побързахме да отидем на брега. Баржата заби носа си в плитчината. Прехвърлиха дървено мостче и по него леко скочи на мокрия пясък слабичък невисок човек в шорти с твърде нервно и подвижно лице, обрасло в сива четина.

— Хау-ду-ю-ду! — небрежно каза той, като помахваше над главата си корков шлем. — Как сте, колеги?

После нахлупи шлема на главата си, протегна ми ръка и се представи:

— Лесли Уудсток, стар гробокопач.

Аз си казах името.

— Много ми е приятно. Моля да ме извините за малко неофициалния ми костюм и за това — той се плесна по небръснатата буза, — както се казва: „A la guerre comme á la guerre“, нали?

Той говореше бързо с малко престорена, трескава веселост и цялото му лице потръпваше сякаш от нервен тик. Но под надвисналите вежди сините му очи бяха печални и сълзливи като на бито куче. От него чувствително полъхваше на алкохол.

— Не сте ли роднина на професор Уудсток? — започнах аз, но той веднага ме прекъсна:

— Да. Син. На същия онзи, знаменития… Както виждате, при нас това е наследствено. А този е ръководителят на нашата малка експедиция, господин Атанасопуло. Аз пък, тъй да се каже, съм главният научен консултант, нищо повече…

След като изтърси всичко това на един дъх, той ме повлече за ръка към застаналия в мълчаливо очакване на дървеното мостче много висок и строен мъж на около петдесет години, с мазно червено фесче. То никак не подхождаше на строгия черен костюм и бялата колосана яка, с които странният господин Атанасопуло сякаш хвърляше предизвикателство към палещата нубийска жега. А мустаците му бяха толкова черни и дълги, че нашият горделив раис веднага посърна.

— Бонжур, мосю — изискано ме поздрави началникът на експедицията и това бяха комай единствените думи, които чухме от него.

Никой друг не слезе на брега. Останалите участници в експедицията ни разглеждаха от палубата. Да си призная, техният вид малко ме учуди, както и странният костюм на господин Атанасопуло. Там имаше трима европейци от неопределени националности, един несъмнен представител на Мала Азия — я сириец, я турчин, и двама едри, плещести судански негри, които си приличаха като близнаци. Имаше и някаква силно гримирана девойка с черни очила.

Неволно ми хрумна мисълта, че нито едно от тези лица не носеше печата на „висок интелект“ или не бе „изкривено от работа на мисълта“, както би се изразил Остап Бендер. Но какви ли пък лица не може да има и сред археолозите…

Поканихме гостите на трапезата. Само Уудсток и Атанасопуло с готовност се поклониха. Другите все така унило ни поглеждаха отгоре. Един от негрите промърмори нещо неразбрано, но началникът на експедицията внимателно го изгледа и той побърза да се отдръпне от борда.

Готвачът Хануси вече беше успял да приготви и поднасяше на масата второ блюдо с ароматна фата. Стори ми се, че при вида на нашите гости по винаги невъзмутимото лице на стария готвач пробягна някаква сянка. Дали пък се е познавал с тях преди? Но нито Уудсток, нито Атанасопуло обърнаха на стареца някакво внимание — значи, съм се излъгал.

Заради гостите реших да отстъпя от суровия „сух закон“, който царуваше в експедицията ни, и извадих от куфара скътана бутилка със „столична водка“. Уудсток седна по-близо до нея и започна да бъбри безспир за ненадминатите качества на руската водка, за трудностите на експедиционния живот, за това, че египетските ястия са твърде лютиви за европейския стомах, а жените — некрасиви. Атанасопуло само изкриво поглеждаше към него и гладеше мустаците си. Той пиеше само кафе.

Уудсток сякаш бе увлечен в разговора, но през цялото време очите му внимателно и преценяващо изучаваха лицата на седящите край масата. И аз, следейки неговия поглед, също сякаш отново разглеждах моите сътрудници и помощници.

Увлечено слуша бъбривия гост слабичкият Женя Лавровски. Той се съгласява, кима, клати възхитено рошавата си глава, на загорялото му лице светкавична се сменят изражения ту на уплаха, ту на възторг. Навярно Уудсток го смята доверчиво момче, не току-така англичанинът толкова често се обръща към него като към най-благодарния слушател. Ала ние пък знаем, че Женя е просто превъзходен мимически актьор. При това той е талантлив лингвист, превъзходно говори арабски и знае всички местни обичаи тъй добре, че често го вземат за студент египтянин, дошъл с нас от Кайро. Очите му се смеят над разказвача и на два пъти той вече успя лукаво да ми смигне.

Редом с хилавия Женя особено грамаден и монументален вид има Андрей Акуратов. Кафената чашчица в неговото ръчище изглежда съвсем мъничка и крехка. Но да би видял Уудсток как този мълчалив богатир със своите дебели, несръчни на вид пръсти слепва късчетата от някоя древна ваза! Ние винаги възлагаме на Андрей най-фината работа и той я изпълнява с виртуозността на опитен златар.

А интересно е, какво ли мисли Уудсток за нашата Зиночка Сомова? Тъничка, стройна, в контешки син комбинезон, тя седи точно насреща му и гостът вече на няколко пъти се опитваше да пусне по неин адрес старомодни английски комплименти. Но Зина сякаш не слуша и подчертано гледа някъде над главата му. Аз я представих на гостите просто като наша лаборантка, но сигурно те много биха се учудили, ако узнаят, че тази миловидна девойка с модна прическа, който тя се изхитря да запази в цялата й красота дори и тук, в пустинята, се занимава при нас с електрическото разузнаване и скоро ще стане кандидат на техническите науки.

Седналият до мен наш художник Казимир Петрович слуша бърборенето на госта ни, без да вдига посивялата си глава, и по стара привичка рисува нещо в блокчето. Надзърнал в блокчето, аз виждам цяла кавалкада от забавни карикатури, твърде красноречиво изразяващи неговото отношение към онова, което слуша — и бързам веднага да се извърна, за да не се разсмея съвсем невежливо.

След като свърши с фатата, Уудсток започна да разпитва какво възнамеряваме да правим по-нататък. Неговата бъбривост някак не ми внушаваше особено доверие, затова му разказах за нашите планове много накратко и в най-общи черти. Но въпросите му показваха, че той всеки случай разбира от археология и е запознат с всичките работи, които се провеждат в зоната на заливането.

— И тъй, вие искате да си опитате щастието в пустинята — каза той, като гаврътна последната чашка, и с явно съжаление отмести настрана празната бутилка. — А… Хиреновата пирамида не ви ли интересува?

Вдигнах рамене и отговорих, че тя отдавна вече подробно е изследвана, никакви изненади според мен не крие и изобщо дори не е включена в числото на обектите, изискващи допълнително изследване.

— Да, прав сте. Вашият Красовски поработи добросъвестно и не ни остави никакви надежди за нови открития — бързо се съгласи Уудсток. — Все пак старците умееха да работят, има какво да научим от тях.

След обяда показах на гостите нашите скромнички находки. Атанасопуло гледаше и мълчеше, а Уудсток, вървейки, мърмореше:

— Любопитно… любопитно… Много любопитно — с такъв нескривано равнодушен тон, че настроението ми съвсем се развали. И самият аз прекрасно разбирах, че нашите находки не представляват особена ценност, но все пак очаквах по-голямо съчувствие от колеги археолози.

След като завършиха бърже разглеждането и поблагодариха за гостоприемството, гостите се качиха на своята баржа и тя веднага вдигна котва. Гримираната девойка кокетно ни помаха за сбогом. Скоро баржата изчезна в блестящата шир, като остави в душите ни някакво смътно чувство на неясна тревога и съжаление за напразно изгубения ден.