Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (2)

Глава I
Здравей, велики Хапи!

Пилотът рязко положи старичкия скърцащ „Остер“ на крило и всичко пред мен се завъртя като в бясна въртележка: мъртвата жълтина на пустинята, черният навъсен конус на Хиреновата пирамида, смачканите и навеки застинали червеникави гънки на планините, широко разлялата се река със стърчащите от водата палми. След това за миг всичко замря, отново си застана на мястото; ние стремглаво започнахме да се спускаме, като едва не закачихме короната на една палма. Пилотът се обърна и весело подвикна нещо. Но аз не го слушах, загледан жадно в приближаващия бряг, където бърже израстваха пред нас глинените кубчета на къщите, също такива сиви като околните пясъци.

„Странно чувство, сякаш се връщам у дома“ — помислих си аз. Но нямаше време да анализирам усещанията си. Самолетът докосна с колелата си земята и буйно подскочи, сякаш се надяваше отново да литне към небето, запука, заскърца и спря сред гъст облак задушлив прах. А когато прахът се слегна, тълпа кресливи дечурлига вече беше успяла да ни обкръжи. Към самолета притичаха сътрудниците на експедицията. Мярна се украсеното с разкошни мустаци усмихнато лице на Ахмед, раис на нашите работници.

Едва се измъкнах от тясната кабина върху крилото, десетки приятелски ръце ми помогнаха да скоча на земята.

— Ахлан ва сахлан, я ефенди^[1]! — като се поклони няколко пъти и притискаше ръка към бялата си галабия^[2], каза приближилият раис. — Мабрук! Мабрук^[3]!

Тръгнахме към лагера, окръжени от почетен ескорт любопитни деца, и си подхвърляхме къси въпроси.

— Взехте ли бензин, Алексей Николаевич?

— Е, какво има в Кайро?

— Видяхте ли Пиотровски?

Лагерът ни е разположен на края на селището, досам реката. Квадрат от шест палатки, а в центъра на висок прът — родното алено знаме. Редом с него особено странно изглежда екзотичният щандарт с изображение на жена в дълго карирано одеяние, на главата с чудновато украшение от пера. Тя е нарисувана така, както е било прието у древните египтяни: главата в профил, раменете и гърдите — анфас. Това изображение на древната богиня на истината и точността Маат стана емблема на всички археолози, заети с разкопки край бреговете на Нил.

Близо до палатките край брега стоеше нашият флот — два катера с брезентни сенници.

Приятно беше да изскочиш сутрин само по гащета от палатката и да тичаш по влажния хладен пясък към лениво плискащата се вода. И сега, вдъхвайки влажния въздух, който полъхваше от реката, отново радостно си помислих: „Ето ме у дома.“ И със същото радостно чувство на завръщане прекрачих приведен прага на палатката си.

В нея има винаги приятен мек полуздрач. Седнах на леглото, бързо си свалих омръзналата ми вратовръзка, разкопчах яката, а след това с наслада изух тежките обувки от изморените си нозе.

А през отворения вход се виждаше реката, разляла се така нашироко и просторно, че другият бряг едва се долавяше като сива ивица. Почти насред реката, отразявайки се в мътната вода, неподвижно бяха замрели палмите, залени от разлива…

И внезапно нова мисъл изтласка всички други: „Нима наистина пред мен е Нил, Великият Хапи на древните египтяни, а Москва и родният ми дом са на хиляди километри оттук?“

— Може ли, Алексей Николаевич? — запита ме моят помощник Павлик Дроздов, заслонил с мощната си фигура палмите и реката и прогонил окончателно с деловия си вид всички лирични мисли.

Той вече е прехвърлил тридесетте, но аз го помня още като студент и го наричам просто Павлик.

— Влез, влез.

Той едва се промъкна през отвора и седна срещу мен, като си бършеше лицето.

— Дявол да го вземе, никак не мога да свикна. Февруари навън е такава жега. Отзарана беше двадесет и три, а сега в никакъв случай не е по-малко от тридесет. Ами в Кайро?

— Там е мъничко по-малко, но асфалтът, вонята, бензинът.

— Да… А в Москва сега се пързалят със ски — мечтателно каза той. — Може би моите дечица правят снежни човеци…

Той имаше две деца и можеше безкрайно да разказва за тях, така че аз побързах да го върна към нашата действителност:

— Е, докладвай, какво изкопахте вие тука без мен?

Павлик въздъхна и сложи на масата дневника на разкопките.

— Разкрихме още пет погребения…

— И всичките празни?

— Всичките ограбени. При втората разкопка открихме още три житни ями. В едната се намериха четири цели съда и едно стъклено мънисто; види се, изтървала го е някоя древна египтянка.

— Постничко — въздъхнах аз, прелиствайки дневника.

— Да, не е тлъсто. А времето напира.

Времето ни пришпорваше зверски. Когато днес летях над Асуан, видях с очите си как бърже растеше високата язовирна стена. Изкопът на бъдещата станция, по чието дъно сновяха мънички камиони, сякаш съществуваше тук от векове както околните планини и волно течащата река. Скоро нивото на водата ще се вдигне най-малко на сто метра и цялата страна ще бъде погълната от новото море, разляло се от Асуан до третите прагове — почти на повече от петстотин километра нагоре. И тогава навеки ще изчезнат под водата всички тези древни селища, изумителните храмове, изсечени преди хиляди години в скалите, прекрасните паметници на изкуството.

Именно за да ги проучим, за да ги разкопаем, ако е възможно, а най-ценните да пренесем на друго място и да ги спасим от заливане, дойдохме тук, в Нубийската пустиня. Десетки експедиции правеха разкопки по бреговете на Нил. Италианци, поляци, японци, аржентинци — целият свят откликна на призива на правителството на Обединената арабска република.

Високата язовирна стена растеше с всеки изминат ден и на нас ни оставаше все по-малко време. Жалко беше да го прахосваме за разкопаване на празни некрополи, отдавна вече разграбени и опустошени.

А нали нейде тук наблизо, съвсем наблизо, може би се спотайват и още неоткрити паметници. От най-древни, незапомнени времена египтяните се устремявали насам, в легендарната „страна Куш“, както те наричали Нубия. Тука е била вратата на Юга. Стотици фараонови войни гинели от стрелите на войнствените и свободолюбиви нубийци, цели армии изчезвали безследно в пясъците на пустинята от глад и жажда. Но египетските отреди упорито си проправяли път все по на юг, строили кладенци, дълбаели канали в скалите, издигали непристъпни крепости със заплашителни наименования — „Защита срещу диваците“ и „Окови на чужденците“. Останки от крепостните стени и кули и до ден-днешен стърчат изпод подвижните пясъци. Завоевателите били примамвани от богатствата на Нубия: злато и кожи на редки зверове, слонова кост и абаносово дърво, скъпоценни камъни и дървен материал за строеж на кораби. А главното — роби. Те превръщали в роби пленените местни жители.

Колко изключително интересни паметници са останали от онези времена край бреговете на Нил: пещерни храмове, пирамиди, руини и крепости! Където и да копнеш, вредом е съкровище за археолозите.

С помощта на инженери от няколко страни археолозите вече започнаха подготвителни работи по пренасянето на уникалния пещерен храм в Абу Симбел на безопасно място. Цялата планина, в чиято гръд той е изсечен, предстоеше да бъде нарязана на парчета, тежки по тридесет тона, да бъдат вдигнати на сто метра и там отново сглобени! Експедицията на Борис Борисович Пиотровски намери навътре в пустинята останки от древен прекрасен кладенец и край него паметна плоча с надпис от времето на фараон Рамзес II. Полски учени откриха във Фарас извънредно интересни фрески.

Ами ние?… С какво можем да се похвалим освен с тридесетина опустошели от грабители още в древността гробове и няколко глинени гърнета, оцелели като по чудо в засипаните с пясък древни домакински ями? Такива има колкото искаш във всеки музей.

— Саида, я хавага^[4]! — прекъсна моите невесели размисли нисък почтителен глас.

Вдигнах глава и видях в отвора на палатката тъмното сбръчкано лице на нашия готвач Хануси. След като ме поздрави на арабски, той веднага премина на съвършен английски език:

— Ако не ви преча, бих желал да обсъдя с вас утрешното меню, сър.

— Разбира се, Хануси, влезте и седнете.

— Благодаря ви, сър.

Той упорито ме титулуваше така и аз вече се бях уморил да правя забележки на стареца. Хануси вежливо изслушваше моите възражения, почтително кимаше и се кланяше, като слагаше ръце на гърдите си, но всичко си оставаше както преди.

— Да, сър. Слушам, сър.

Много ме обиждаше и друга една тънкост, която аз все пак долавях, дори и при твърде скромните си познания на арабския език: старецът никога не ме наричаше „я ефенди“, както е прието да се обръщат към хора в европейски дрехи, макар те да са египтяни, а неизменно казваше „я хавага“, като с това всеки път подчертаваше, че аз съм пришълец, чужденец.

Оставаше ми само да се утешавам с мисълта, че през своя пъстър живот Хануси твърде дълго е общувал с различни „лордове“ и „господари“, за да се надявам сега да го превъзпитам.

Хануси не обичаше да говори подробно за своята биография, но съдейки по всичко, тя е била доста бурна и страхувам се — не без грехове. Имах възможност да я възстановявам по отделни наблюдения и случайно промъкнали се спомени на самия Хануси. Излизаше, че през Първата световна война старецът е служил в английската армия и е бил дори в Китай. Прекарал няколко години във Франция. След това Хануси е работил очевидно като частен гид в най-различни кътчета на Египет, защото великолепно разбираше тънкостите на египетското изкуство и превъзходно познаваше всички най-важни исторически паметници: и пирамидите в Гиза, и развалините на Тел ал Амарн, и луксорските храмове. Изучил беше основно и знаменитите гробници в Долината на царете, при това според мен съвсем не от чиста любознателност…

Привикнал да мами лековерните туристи, старецът нерядко си придаваше мистична тайнственост. Помня как още при запознаването ни той ме атакува:

— Дайте ми само собственоръчно написано от вас името си и името на вашата съпруга и аз ще ви направя много силен амулет. Той ще бъде съвсем мъничък, ще можете постоянно да го носите със себе си. Не бива да се разделяте с него, това е главното. Дори когато се къпете, ще го държите между зъбите си. Той ще ви пази и при това ще благоухае като лотосово цветче. Само за два фунта. Не вярвате ли? Да, това е лошо. Трябва да се вярва, без вяра не може да помогне никакъв амулет…

С подобни предложения той додяваше на всеки новак. Но ние дружно го взимахме на присмех.

Нашите подигравки не засягаха стареца.

— В Египет ще видите още много неща, които няма да разберете — многозначително отвръщаше той. — Пък и не е нужно така да се вниква във всичко, доверете се на опита на други, по-мъдри…

Къде Хануси беше изучил готварското изкуство, така си и остана неясно, но готвеше превъзходно. Ето и сега с умишлено равнодушен тон изброява ястията, които е намислил да готви утре:

— Фата, кебап, за десерт — кисело мляко с плодова салата, сър, а за вечеря, ако не възразявате, тамия със сос от чеснов лук или може би желаете нещо от френската кухня?

Докато слушах всичко това, усетих, че неприлично шумно гълтам слюнката си, та се чува из цялата палатка.

След като отпратих по-скоро лукавия старик, набърже разказах на Павлик какви стопански работи успях да „пробутам“ в Кайро и накрай останах сам.

Настъпи вечер — по-точно падна върху земята стремително и внезапно, както това става само на юг. Пурпурното изморено слънце се търколи към върхарите на далечните планини и наоколо пясъкът мигом почервеня, сякаш обагрен от кръв. А едва се беше скрило слънцето зад планините, там, където то изчезна, се мярна зеленикавосин проблясък, подобен на някаква фосфоресцираща мълния. И веднага — тъмнина, плътна, непрогледна, гъста. Не току-така в старо време казваха: „Египетски мрак“.

Не ми се искаше да запалвам ламбата и да привличам мушичките и аз излязох от палатката.

Подухна лек ветрец, стана прохладно и от реката още по-силно лъхна влага и мирис на водорасли. Приближих досам водата и седнах на някакъв чепат пън, донесен тук от разлива.

Новата луна изпълзя иззад планините и увисна над нас в непривично положение — с рогата надолу, както никога няма да я видиш у нас, в Русия. От нея през цялата река почти до самия бряг се просна трептяща златиста пътечка. Палмите насред реката изглеждаха на лунната светлина съвсем приказни, неземни, а пясъкът наоколо придоби някаква призрачна синкава отсянка. И в далечината, привличайки погледа ми, смътно се открояваше Хиреновата пирамида…

Скоро тя също ще се намери на морското дъно. Ще се скрие под водата и завинаги ще отнесе със себе си всички загадки. А може би в нея наистина няма никакви загадки, както впрочем смятат мнозина археолози? Просто струпани древни камъни, отдавна изучени, стотици пъти описани в дебели томове, измерени до последния милиметър. Не току-така нито една експедиция дори не ги включи в плана на своите изследвания.

Не, нови открития трябва да се търсят не там, не в тези отдавна ограбени и отдавна изследвани места. Но къде пък? Слепешката ли да претърсваме цялата пустиня?

Додето седях така самичък край брега и размислях накъде да насочим по-нататъшните си издирвания, за да успеем да направим нещо повече, месецът се скри зад някакво облаче. Затова пък на небето по-ярко заблестяха звездите. Тяхното сияние и непривичната за нашите очи везба отново ме настроиха лирично.

Нима наистина аз седя сега край брега на Нил, в чиято черна вода се отразява Южният кръст?

Бях свикнал от детинство да виждам Нил върху географските карти като тънка синкава нишка. На тази „нишка“ се е крепял целият живот на древната страна, стисната в клещите на пустинята. Разливайки се два пъти в годината с неизменна точност, струваща се на древните египтяни като някакво свещено чудо, реката е донасяла на полята хиляди тонове тлъста плодородна тиня. Нил наистина е създал тази древна земя. И не е чудно, че са го славили с тържествени химни:

Привет на тебе, Хапи,

излязъл из тази земя,

дошъл да нахраниш Египет!…

Създаващ ечмени зърна,

отглеждащ лимеца…

Когато той никне — земята ликува,

вси люде са в радост,

вси плещи от смях се тресат,

вси челюсти дъвчат сладкия залък…

Изведнъж силен и съвсем необясним удар в гърба ме събори от пъна върху мокрия пясък.

Какво значи това? Кой е?!

Застанал на четири крака, аз се опитвах да разгледам нападателя. Но той беше невидим, криеше се в „египетския мрак“. Само на едно място, невисоко над земята, сякаш блещукаха с призрачна светлина две слаби светулчици. Тъкмо бях почнал да се изправям, за да ги разгледам по-отблизко, когато нов удар на невидимия ме накара да отскоча право във водата.

Но сега вече по рязката миризма, която изведнъж ме лъхна, разбрах каква е работата и се разсмях. А после грабнах шепа влажен пясък и го метнах напосоки в тъмнината, като викнах колкото се може по-страшно:

— Къш! Махни се, дяволе!

„М-м-е-е!“ — подигравателно ми отговори египетският мрак и скърцането на пясъка под копитата ми показа, че противникът си е отишъл.

Съвсем бях забравил, че по някаква странна игра на природата — не зная как я обясняват зоолозите — всички животни по тези места имат черна окраска: козите, кучетата, дори много от рибите в реката. Такъв именно черен игрив козел се беше примъкнал към мен, невидим под прикритието на тъмнината.

Отново се разсмях и сега вече съвсем се почувствувах у дома си, сред привичната, всекидневна обстановка.