Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (17)

Глава XVI
Отново грабители!

Павлик ни водеше по тясна пътечка, извиваща се като змия между камъните по дъното на клисурата. После започна да се катери по склона на височината. Ние го следвахме.

— Ето — каза той, като спря край един голям блок. — Вчера го намерихме, вече по здрач. Отначало Зина ни обърна вниманието върху повишената радиоактивност, а като го поразгледахме по-добре — ето…

Аз се наведох и видях изображение на древен печат.

Ясно можеше да се различи легнал чакал, а под него — девет пленници, по трима в редица. Традиционен печат на царско погребение!

Пленниците олицетворяваха „деветте лъка“ — представители на всички племена и раси, известни на древните египтяни. По такъв начин свещеният чакал — Анубис — като че ли защищаваше сигурно покойния фараон от интригите на врага от всяка националност. Подобни печати винаги се поставяли върху вратите на фараоновите гробници.

А непосредствено в овален картуш се четеше заветното име: „Хирен“!

Камъкът беше запазен много добре и изглеждаше така, сякаш го бяха положили тук едва вчера. Странно…

Метър по метър ние започнахме да претърсваме целия склон на височината. Долу, в подножието й, намерихме още един камък със съвсем същите печати. Но той, види се, е лежал тука много отдавна, целият се беше разпукал и почти разрушил, просто се трошеше в ръцете ни.

Навярно и двата са закривали входа за подземната гробница. И щом се въргалят тук — значи, са ни изпреварили! Но кога: неотдавна или преди хиляди години?… И къде е най-после този вход за подземието?

Беше вече вторият ден от издирванията, жегата стана непоносима, наближаваше обедната почивка, когато внезапно един от работниците лудешки закрещя:

— Намерих, я устаз! Аз намерих!

Той подскачаше от възторг и повтаряше:

— Запомнете името ми, моля ви, Фаиз. Аз го намерих!

— А къде е входът? — прекъснах го нетърпеливо, като се озъртах на всички страни.

— Ами че ето тази дупка, я устаз! Точно пред вас.

— Тази ли?

— Ами да!

Работникът нетърпеливо отхвърли настрана два неголеми камъка и разшири отвора. Той водеше някъде надолу, но много приличаше на обикновена лисича дупка. Тук можеше да се промъкне човек само пълзешком.

— Е, какво, ще влезем ли? — запита геологът. — Оттам лъха хлад, я устаз. Това не е бърлога.

— Ако това наистина е гробницата, трябва да поканим специален представител от служба „Древни паметници“ — казах аз.

— Можете да смятате мен за такъв представител — предложи Сабир. — Защото аз не съм само геолог, но по съвместителство и сътрудник на тази служба. Заедно ще съставим акта.

— Отлично. Само че пуснете ме пръв. Това все пак е археологически паметник, а не рудно находище.

Сабир се засмя и ме пусна напред; промъкнах се през отвора. След него имаше коридор, който полегато се спущаше надолу.

Значи, действително е гробницата! Но колко ловко е била замаскирана! Дори застанал съвсем близо до входа, лесно можеш да го вземеш за обикновено леговище на звяр. А когато още е бил затрупан с камъни и запечатан… Или грабителите пак са знаели точно къде трябва да го търсят.

Ето вече може да се поизправи човек, макар и не в цял ръст. Един след друг, с високо вдигнати фенери, ние тръгнахме по коридора. Не бяхме изминали и три-четири метра, когато се натъкнахме на първото препятствие. Коридорът беше затрупан с големи каменни блокове, но нас са ни изпреварили и някой вече беше успял да пробие тесен проход в камарата, като дори е отместил един блок настрана.

Значи, гробницата е ограбена? Тука вече нямаше надежда, че грабителите са можели да бъдат изплашени както в оцелялата по чудо гробница на Тутанхамон. В такова уединено и затънтено място като тази клисура едва ли са държали постоянна стража. Никой не е пречел на грабителите и щом са намерили гробницата и са проникнали в нея, те, разбира се, са можели да си шетат спокойно и без да бързат.

Непосредствено зад барикадата от каменни блокове коридорът се оказа отгоре додолу затрупан с дребен чакъл. Но нима това е могло да спре грабителите! В чакъла те са направили тесен проход под самия таван на коридора. Сега и ние трябваше да пълзим по тази разбойническа пътека.

Острите камъчета се врязваха в колената и в лактите, късаха дрехите ни. Но за щастие дебелината на камарата не надвишаваше три метра, а след това пак можехме да се изправим, да се отърсим и да продължим пътя си вече като хора.

Коридорът ни отвеждаше надолу. И изведнъж видях зейнала в тавана му дупка. Кой и защо я е пробил? Дали да вървим по-нататък по коридора, или да се вмъкнем в тази дупка?

— Трябва да се вмъкнем тук! — настойчиво каза Сабир. — Ако са я пробили, а не са продължили по-нататък по коридора, значи, са имали основание, йесхатак!

Да, той, разбира се, е прав. Закрепих фенерчето на гърдите си, за да ми останат ръцете свободни, и се вмъкнах в тъмния пробой. И се намерих в нов коридор. Той беше хоризонтален, малко по-широк и по-украсен, отколкото първият; стените му бяха покрити със сини кахлени плочки, непотъмнели от времето.

Как ли грабителите са се досетили, че именно тази дебела гранитна плоча скрива входа за тайния коридор и къде трябва да се пробива отвор? Нима пътя им е показал пак някой от строителите, както и в онази пирамида, която откри Красовски? Или просто достатъчен им е бил собственият грабителски опит, за да преодоляват всички хитрини и капани?

Добре, да тръгнем по техните следи. Отпуснах лампата малко по-надолу, за да пада светлината точно под краката ми, направих крачка напред…

И в същия миг пропаднах някъде надолу, като се строполих тежко върху купчина пясък! Фенерчето ми се счупи, потънах в пясъка, а наоколо имаше пълен, абсолютен, див мрак.

Отгоре се показа светлина и тревожният глас на Сабир запита:

— Жив ли сте, я устаз?

— Жив съм. Няма нищо страшно — измърморих аз, като се опитвах да стана.

Зарадваният геолог, разбира се, побърза преди всичко да възслави аллаха:

— Ел-хамду-лилах!

— По-добре да ми хвърлите по-скоро въже и да ми спуснете фенер, че моят се счупи! — викнах аз доста сърдито, защото се ядосвах на себе си: колко глупаво попаднах в такава елементарна клопка, а при това бях проучвал Красовски, преписвах неговите разсъждения за капаните на древните строители!

— Квойс, квойс, я устаз.^[1]

Докато ме издигаха, разгледах много добре този каменен кладенец. Той беше тесен, десетина метра дълбок. Ако не беше пясъкът на дъното, май че нямаше да ми съберат кокалите… Но защо е насипан тук пясък? За да падат грабителите на по-меко ли? Странно…

Хванах се с ръце за ръба на кладенеца и предпазливо се проврях между него и плочата-капан. Щом Павлик я отпусна, тя с тихо шумолене си застана на мястото, готова да издебне следната си жертва. Като видя това, Сабир страшно изблещи очи, смешно зацъка и заклати глава:

— Ах, насаб! Ва салаам^[2]!

— За вас това е нещо ново, нали? — засмях се аз. — Доколкото познавам Хирен, той сигурно е приготвил и други по-хитри изненади. Така че да не губим време и да вървим по-нататък.

Направихме нещо като мостче от дъски и се прехвърлихме през предателската плоча. Сега станах по-предпазлив, дори за сигурност се овързах около кръста с въже, чийто край здраво държеше вървящият след мен геолог.

Но за мое учудване не срещнахме вече никакви клопки, така че дори започнах да се съмнявам: ами ако Хирен изобщо не е строил тази гробница?

Три малки стъпала в края на коридора — и ние сме пред вратата на погребалната камера. На вратата стои името на Хирен, оградено с картуш, и това ме успокоява.

Но гробницата е ограбена, сега няма никакви съмнения: на вратата като отворена рана пак зее груб отвор.

Надзърнах през него — и се вкамених.

Посред погребалната камера имаше точно такъв саркофаг, какъвто и в пирамидата. И неговият похлупак също се търкаляше на пода, но този път той явно беше захвърлен, един от ъглите му беше счупен.

При възглавето на саркофага върху високи поставки свирепо бяха настръхнали два каменни ястреба. А в отдалечения ъгъл…

В отдалечения ъгъл, където бях отправил лъча на фенерчето си, видях фараона Хирен!

Неговата каменна статуя — хранилището на свещеното Ка, беше изпълнена с поразителна експресия и реализъм. Удължено лице, високо, право чело, груба долна челюст и тези леко подути „негърски“ устни, застинали в тъжна насмешка. Какво странно съчетание на мечтателност и силна воля!…

Един след друг се провряхме през дупката, осветихме с фенерите цялата камера — и пред нас се откри картина на страшен опустошителен разгром!

Всички вещи бяха разхвърляни в пълно безредие. Из прекатурено изящно сандъче стърчеше откъснато парче от някаква пъстра тъкан. В ъгъла бяха накамарени някакви колесници — златото от тях беше олющено, спиците изпочупени. Легла, кресла, скамейки за нозе, рогозки, кошници, всевъзможни дреболии, щитове, лъкове — всичко беше размесено безразборно в една купчина.

— Гледайте — прошепна до мен Али Сабир.

Аз погледнах натам, където показваше, и видях върху белия капак на един от сандъците мръсен отпечатък от човешки крак. Това беше без съмнение следа от крадеца, който е бил тук преди хиляди години.

Да, много отдавна са ни изпреварили. Гробницата е опустошена, от нея са откраднати всички ценни вещи. Човек ясно може да си представи как са се лутали из стаята грабителите, как в бързината си са грабвали вещите, разглеждали са ги под тревожната светлина на димящите факли, снемали са златото, изтръгвали са скъпоценните камъни и парчетата са захвърляли където им попадне…

Ние стояхме край ограбения саркофаг сред разхвърляните в безредие вещи, изпочупената мебел, парчетата от алабастър и безпомощно се озъртахме наоколо. И изведнъж дочухме печален проточен звук, подобен хем на стон, хем на тъжно хлипане.

Спогледахме се.

— Аллах! Аллах! — също като заклинание промърмори Сабир.

Отново се разнесе същият унил и пълен с неизразима болка стон.

Сабир се дръпна към вратата. Но като ни погледна, спря и смутено започна да си глади мустачките.

— Какво ли може да бъде това, Алексей Николаевич? — запита Павлик.

Май че и на него му стана малко неприятно. Пък и не е за чудене: трудно е да не се поддадеш макар и за миг на страха, когато чуеш такива задгробни стенания някъде си в недрата на планината, край една празна гробница.

— Разбира се, не страдащата душа на Хирен — казах аз. — Навярно е някакъв интересен звуков ефект. Може би естествен, а възможно е да е измислен специално за сплашване. После ще го разберем, а засега сигурно ще трябва да се махнем оттук и да запечатаме камерата. Изглежда, че тя е изсечена направо в същия оня радиоактивен гранит, какъвто има в пирамидата, и не бива напразно да стърчим тук. Как мислите вие, Сабир?

Споменаването за радиоактивност, както и се надявах, веднага върна геолога от призрачния свят на суеверните страхове към деловата, макар и май по-опасна действителност. Той се приближи до стената, потупа я с длан и каза:

— Да, скалата е същата, но за всеки случай ще направим анализ.

„Нима не е забавно и не е парадоксално? — помислих си. — Сабир съвсем не се опасява от радиоактивността, която, да си призная, мен мъничко ме тревожи, а ето, от мистичната «мъст» на отдавна умрелия фараон се страхува! И нали някъде в глъбините на душата си сериозно вярва, че покойникът може да броди по тези мрачни подземни коридори и да вие, за да плаши враговете.“

Затрупахме пробоя във вратата с камъни, замазахме го с гипс. Придавайки си твърде тържествен вид, Сабир запечата вратата, като постави отпечатък от медно печатче със своето име и с изображението на държавния герб.

Този ден не се заловихме да разглеждаме нищо друго. След вечеря седнах при светлината на фенера, около който се извиваше облак нощни пеперудки и мушички, и написах кратък отчет за първия оглед на гробницата, за да го изпратя утре със специален куриер в най-близкия пощенски пункт, а оттам — в Кайро, в служба „Древни паметници“. След това си легнах да спя и като че ли едва сега истински почувствувах тъжното разочарование, че съкровената гробница, която толкова дълго търсихме, се оказа така жестоко разграбена.

Но какво да се прави: не съм първият от египтолозите, който изпитва подобно разочарование. Щастливците, на които им е потръгнало повече, може комай да се изброят на пръсти. Твърде горчиво утешение, но нищо не можеш да сториш…

На сутринта Сабир отново отиде в погребалната камера със своите уреди, а ние с Павлик решихме да проучим изцяло долния коридор. Геологът плахо намекна, че по-добре би било, ако отидем с него, но аз твърдо реших да го оставя сам да се спасява от суеверните страхове пред виещата „душа на фараона“ и го посъветвах:

— А вие вземете своя помощник. Нещо май малко ви помага, повече се върти около готвача…

До дупката в тавана на коридора отидохме заедно. След това мрачният Сабир и мълчаливият му помощник, натоварен с уредите, тръгнаха нагоре към погребалната камера, а ние продължихме по коридора, който ни отвеждаше все по-дълбоко надолу, сякаш в самото сърце на планината.

— Отнякъде лъха чист въздух, чувствувате ли, Алексей Николаевич? — каза зад гърба ми Павлик.

Браво! Всичко забелязва. Май че от него ще стане добър археолог.

— Вярно — отговорих аз. — Явно тук има някакви междинни проходи. Всичко ще разузнаем…

Ала по-нататък не можахме да продължим. Пясъчна камара преграждаше пътя ни. Ще се наложи да я изгребем.

Върнахме се в лагера, но Сабир вече ни беше изпреварил. Той дори, види се, беше успял да вземе душ, косите му блестяха, седеше в палатката и съсредоточено пишеше нещо.

— Е, какви са резултатите? — запитах аз. — Има ли радиоактивност?

Геологът мълчаливо кимна, без да прекъсва работата си.

— Голяма ли?

Сабир ме погледна с продължителен, невиждащ поглед, попремига и накъсо отвърна:

— Да. — И за да не му досаждам, ми мушна някакво листче, навеждайки се отново над масата.

Пишеше на английски. Явно това беше страничка от отчета, който правеше, за да го изпрати в Кайро.

„Предполага се, че всички тези уранови руди са били първоначално образувани от хидротермални разтвори, свързани с третична вулканична дейност в дадения район. Покачващите се кисели вулканични разтвори са могли да извлекат и вземат със себе си първичния уран…“

Ни дума за фараона Хирен и за тайнствената му гробница. И това е правилно: геологът Сабир се интересува от съвсем друго нещо, отколкото аз. Сега той е повече зает с бъдещето на своята страна, отколкото с нейното древно и славно минало.

— А как е там, в камерата, вие ли? — запита Павлик.

— Какво? — не разбра Сабир.

— Казвам: чуват ли се както преди виещи звуци?

— Вие, вие — измърмори Сабир, продължавайки бърже да пише.

Сега не му е до мистични духове — и това също не е лошо.

Докато не дойдеше официално разрешение от Кайро, ние не искахме да се залавяме с подробен оглед на погребалната камера и с подреждането на оцелелите в нея след грабежа вещи. Но за да не се губи времето напразно, работниците започнаха да разчистват пясъчната камара.

Един след друг излизаха те от недрата на планината, като носеха на рамо плоски кошници с пясък, и ритмично пееха в такт със стъпките си. Същите кошници, същите къси работни престилки, непритесняващи движенията, както и у древните строители — като че ли пред нас внезапно беше оживял някакъв дялан барелеф с хилядолетна давност!

Без съмнение и песента идваше още от онези незапомнени времена, когато в храмовете са звучали химните на слънчевия бог Атон:

Колко нощи,

колко дни…

слънце, нам даряваш

светлината на деня!…

Пясъкът се оказа много. Работниците изнасяха кошница след кошница, а той продължаваше да се сипе отнякъде…

Откъде? Ние с момчетата през цялото време размишлявахме върху това.

— А дали на това място коридорът не е свързан с оня кладенец, в който вие пропаднахте? — изказа Павлик предположение. — Там на дъното имаше пясък.

— Е, и какво?

— Ами това, че е било безсмислено да се сипва просто така пясък на дъното на кладенеца, нали? По всичко изглежда, кладенецът има два отвора и води от горния коридор към долния, оттук идва и тягата на въздуха, която забелязахте — подхвана Женя Лавровски.

— Възможно е. Значи, той е служил нещо като двоен капан: върху онези, които са вървели по долния коридор, от него се е изсипвал пясък. А от горния коридор са пропадали в кладенеца.

— Хитро! — възхити се Андрей.

— Това, братче, е гениалният Хирен, а не някакъв си древен архитект-чирак — тупна го по рамото Женя. — Тук всичко е обмислено.

— Подозирам, че този кладенец е имал и трето предназначение — казах аз.

— Какво?

— А вие не сте ли се замисляли как са се измъквали от гробницата строителите, след като са зазидвали плътно тайния вход, водещ от долния коридор към горния? Грабителите са знаели или са се досещали къде трябва да пробиват плочата, за да се вмъкнат в погребалната камера. Ала строителите са поставили тази плоча отгоре, като че ли са затворили вратата отвътре. А после някак си са се измъкнали оттам, нали не са останали в гробницата.

— Ами ако все пак са ги оставили там? Свършили сте си работата — загивайте. Защото сигурно всички роби, строители на гробницата, след това са били екзекутирани, пребити, за да не може никой да разкрие нейната тайна — каза Женя Лавровски.

— Да, той май че е прав — подкрепи го Павлик. — Мигар не се е запазил учудващият документ, в който един чиновник докладва за строителството на също такава тайна гробница: „Единствен аз ръководех работите, когато в скалата изсичаха гробницата за Негово Величество, така че никой нищо не е видял и нищо не е чул…“

Павлик помълча и добави:

— Не е трудно да се досети човек какво е станало след това с работниците, а те навярно са били стотици, ако не и хиляди. И, разбира се, Хирен се е разпоредил да постъпят с тях също тъй безжалостно, оставайки си син на своето жестоко време.

— Но все пак едва ли някой от строителите би се съгласил да се остави доброволно да бъде зазидан в гробницата — прекъсна го Андрей. — Сигурно после са ги убили, но са ги пуснали да излязат от гробницата. Пък и никакви скелети по пътя към погребалната камера не намерихме.

— Да, това изпуснах из пред вид — смутено се съгласи Павлик. — Навярно ти си прав.

После, когато разчистихме камарата, нашата хипотеза се потвърди: горният коридор се съединяваше с долния чрез кладенеца и една камера, пълна с пясък. И последните строители без съмнение са излезли от гробницата по този начин, като са поставили по пътя двете клопки.

В пясъка работниците намериха човешки череп и няколко кости. Значи, някой все пак е попаднал в този дяволски капан…

Подробният оглед на стените на коридорите не даде нищо особено интересно. Само в долния открихме по каменните плочи на облицовката три интересни бележки. По всичко изглежда, направили са ги строителите, за да маркират плочите. На едната беше написано: „Горе“. На другата беше направена бележка „Да се махне“ и до нея беше поставен отпечатък от печата на фараона. Нима Хирен лично е следил за качеството на работите?

На третата плоча се е запазила бележката: „За царската гробница“.

И така ние открихме без съмнение гробницата на Хирен. Но колкото по-ясно ни ставаше нейното устройство, толкова повече ме овладяваше някакво странно разочарование.

Много просто се оказа всичко това. Един лъжлив проход с празна камера на края. Никакви особено хитри капани освен кладенеца, в който отгоре са пропадали, а върху онези, които са се опитвали да минат по долния коридор, се е изсипвал пясък от него.

В пирамидата, открита от покойния Красовски, всичко беше обмислено и направено много по-изобретателно. Нима Хирен се е надявал повече на уединеността на мястото, избрано за гробница в тези диви и трудно достъпни планини? Но затова пък тук никой не е можел да попречи и на грабителите спокойно и сериозно да се занимават със своето разбойническо тайно занятие — как не е взел пред вид всичко това?

Ами ако Хирен отново е приложил същата хитрост и е пробутал на грабителите още една празна гробница? Защото ние нямаме никакви доказателства, че в саркофага се е намирала неговата мумия. Как да се провери това сега — след тридесет и три века?

Така размишлявах, бродейки из мрачните коридори на подземието, и очаквах разрешението да започна да изследвам погребалната камера.

В това време Сабир обходи с уредите си цялата височина и намери няколко находища на радиоактивни породи. А недалеч успя да открие стара, отдавна изоставена кариера. Види се, именно от нея са вземали гранита за облицовката на лъжливата камера в пирамидата, открита от Красовски.

Ала кога най-после ще изпратят разрешението?

Но преди него пристигна една съвсем неразбираема и загадъчна телеграма. Привечер я донесе на бърза едногърба камила специален куриер.

„Знаех за това преди четиринадесет години ала гробницата може да изчезне избягване полейте на прага вино мляко смесено с мед. Джон Кайрус.“