Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (15)

Глава XIV
В планините

Вечерта ние със Сабир проснахме направо на пода на палатката геоложките карти и започнахме да се съвещаваме. Тези шарени, разноцветни петна и ивици, условни знакчета и химически формули, щедро разпръснати навсякъде, малко ми говореха. Но на геолога те като че ли помагаха да надзърне под земята.

— Все пак не мога да разбера откъде е взимал той този гранит! — промълви Сабир, като си гладеше мустачките. — Наистина досега не са били правени подробни проучвания далеч от Нил, а от въздуха може и да не се забележи някое малко находище. Най-близките промишлени находища на уранови руди се намират ето тук, в района на Ел-Козейр. Но там има съвсем други скали, няма такъв гранит. Просто не знам какво да ви посъветвам, я устаз.

Реших все пак да започна издирванията си от онази долинка, където през пролетта змията беше ухапала Павлик и ни накара бърже да преустановим работите.

На следния ден Сабир ни показа как да манипулираме с уредите и замина за Асуан, като взе със себе си образците от облицовката на погребалната камера. А ние се отправихме към пустинята.

Този път се сдобих с още една кола и можах да взема в похода неколцина най-опитни работници. Всички те отдавна се бяха занимавали с разкопки и за мнозина това беше станало дори наследствен поминък, продължаващ от поколение на поколение. За нас те бяха не просто земекопачи, а талантливи помощници и дори понякога твърде вещи консултанти.

Преминахме, без да спираме, по вече проучения през пролетта маршрут. Вечерта ни застигна насред път; и когато накрай се добрахме до злополучното „змийско място“, както Павлик го беше кръстил, наложи се да уреждаме лагера вече в пълна тъмнина.

За водач пак бях взел Азиз. По моя молба бедуинът докара и две камили: те можеха да ни бъдат много полезни при разузнаването из планинските долини, където няма да може да мине автомобил.

Възнамерявах тук да остана поне един ден, за да привърша с оглеждането на околността. Но когато на сутринта, в очакване на закуската, не се стърпях и надзърнах в нашия пролетен разкоп, изведнъж разбрах: явно тук вече някой се е ровил след нас.

Винаги когато си отиваме, ние закриваме разкопа с хартия, а после го засипваме с пясък, за да не би по погрешка да го вземем за нов, още неизследван, и да копаем напразно. Сега пясъкът беше разровен, хартията изчезнала някъде — навярно вятърът отдавна я е отнесъл. На дъното на ямата се въргаляха няколко угарки от цигари, из камарата пясък стърчеше дънце на бутилка — твърде красноречиви „визитни картички“…

Недалеч зееха още две ями. Ние не бяхме ги изкопали през пролетта. Те бяха празни и оставаше само да гадаем какво е можел да намери тук и да открадне със своите другари Уудсток.

Всеки случай тук вече нямаше какво да правим. Пък и честно да си кажа, някак си не ми се искаше да копая подир тези мошеници. Веднага след закуската се натоварихме в колите и продължихме пътя си, по-близко до съкровените планини, чиито сиви дипли се мержелееха в далечината.

Колкото и да отстъпваха планините, стараейки се да се скрият в прашния облак, към пладне все пак се домъкнахме до тях. Избрахме една тясна долчинка със стръмни склонове и решихме тук да уредим базовия лагер. Тази работа ни отне целия остатък от деня, но затова пък нощувахме вече съвсем комфортно, дори си послушахме и радио.

Привечер с Павлик се изкачихме на билото на близката височина. Додето стигаха очите, наоколо се нижеха мрачно, хаотично струпани сиви и голи скали. Нито храстче, нито цветче, дори като че ли и камилски тръни тук не растяха. Не се виждаше нито една птица. Наоколо — само мъртви скали.

— Ако се устрои конкурс за най-печалното място на земята, по-подходящо не би се намерило — промърмори Павлик. — Весело кътче си е избрал този Хирен…

На сутринта отново започна всекидневната работа, обичайните разговори през време на закуската:

— Виж, Толик, ти си седнал на мястото на шефа. Ще си издадеш ли тайните намерения?

— Отличен кебап, Хануси! Дайте ми още, моля ви се.

— Аз бих си хапнал сега един таратор… с ледец!…

— Казимир Петрович, а кога най-после ще бъдат готови завчерашните снимки?

— Веднага след закуска ще се заловя с тях.

— Хануси, имате ли още една чашчица кафе?

— Кажете на Павлик: отишла съм на третия разкоп…

Бяха изминали три дни, а досега не ни беше попаднало нищо интересно освен три изображения на животни върху камъните и мъничка рисунка. Тя беше направена върху една скала с червена охра и изобразяваше голяма баржа, с каквито в древността обикновено са превозвали гранит от каменоломните. Това обнадеждваше: значи, ние все пак вървим по следите на древните строители.

През време на една обиколка подплаших голяма кобра, припичаща се на камък. Веднага си спомних за нещастния случай през пролетта и проверих всички да вземат предпазни мерки: разрешаваше се да се ходи само с ботуши, преди лягане старателно преглеждаха палатките, всеки знаеше къде се съхранява серумът.

Вечер често си спомнях за Моргалов: защо няма никаква вест от него? А времето тече…

Ние имахме три походни радиометъра за проверка на планинските породи. Аз реших да взема един от тях и да направя за два-три дни разузнавателен поход из по-далечни околности. Чак след това можехме да набелязваме нови маршрути.

За свой заместник оставих Павлик, макар той явно да не беше зарадван от това. Разбира се, повече му се искаше да тръгне в този романтичен според неговите представи поход на камили из дивите баири. Но аз започнах да обсъждам с него плана на работите, които предстоеше да извърши без мен, връчих му подробна писмена инструкция — и новите грижи изведнъж подобриха настроението му.

Истински огорчен и като че ли дори някак си обезкуражен от моето заминаване беше само старият Хануси. Наистина от своя гледна точка:

— А кой ще ви храни там, я хавага?

Но все пак, да си призная, стана ми приятно. Изглежда, ледът в нашите отношения започваше по мъничко да се топи. Уви, колко се мамех!…

Рано сутринта, след особено сита закуска, ние с водача тържествено възседнахме камилите и предизвиквайки с вида си всеобщ възторг, тръгнахме на път.

Но повдигнатото настроение много бързо се изпари. Оказа се страшно неудобно да се седи на камила. Тя толкова бавно и лениво крачеше на дългите си коленчати нозе, само презрително си дърпаше главата, когато се опитвах да я подкарам по-бърже, и толкова монотонно ме поклащаше на всяка крачка, че скоро започнах да усещам как към гърлото ми напира предателско гадене.

„Това само още липсваше! Да се разболея от морска болест, и то къде? Сред безводната, нажежена пустиня!“ — помислих си с ужас аз.

За щастие, като се отдалечихме на около пет километра от лагера, вече без да губя достойнството си, можех да кажа на водача, че е време да пристъпим към работа. Подчинявайки се на неговия гърлен вик, камилата подгъна нозе, покорно коленичи и аз побързах да сляза от нея.

А когато пристъпихме към работа, романтиката окончателно се изпари. Натоварен с тежкия радиометър, самият аз се почувствувах като камила.

Работата ми се оказа съвсем не сложна: вървиш си и държиш пред себе си тояжката със специална гилза на върха. От нея към радиометъра се точеше гъвкав кабел. Отстрани напомнях на сапьор с минотърсач. Трябваше да вървя бавно и да поднасям гилзата към всеки отломък от скала, валящ се по пътя. Забелязвайки разпукани скали по склона на един дол, обследвах и тях, като се ослушвах дали няма да зачестят деловитите пукоти в слушалките.

Те звучаха непрекъснато и отначало това ме плашеше. Постоянно ми се струваше, че пукотите са зачестили и аз се спирах край подозрителния камък. Уредът тракаше както и по-преди равномерно, отбелязвайки тъй наречената фонова радиоактивност, каквато имаше навред.

Гилзата трябваше да се държи колкото се може по-близко до земята. Това изискваше постоянно внимание и нервно напрежение, така че ръката ми скоро подпухна, сякаш съм носил грамадна тежест. Сандъчето на радиометъра ме удряше по хълбока и ми опъваше рамото. Дъгите на слушалките като нагорещен обръч ми стискаха непривично черепа. Обливаше ме град от пот и скоро равномерните пукоти започнаха да отекват в главата ми с тъпа, мъчителна болка.

Затова пък камилите бяха, изглежда, твърде доволни от такъв метод на разузнаване. Те лениво се тътреха отзад, често лягаха и почиваха, а после бърже ме настигаха, като се изхитряваха пътем да си намерят и някакви вкусни бодили в цепнатините на скалите. Такава работа твърде се харесваше и на водача. Той отиваше напред, сядаше на някой камък и ме чакаше, замислено тананикайки монотонна и безкрайна мелодия.

По пладне опнахме на колчета брезентения сенник и аз се проснах на постланото под него килимче толкова измъчен, че дори не можах веднага да пийна глътка вода, въпреки че гърлото ми съвсем беше изсъхнало. А след като лежах около три часа като труп, отново станах и местейки непослушните си отекли крака едва ли не с ръце, пак тръгнах по-нататък, като тиках гилзата на тоягата във всеки камък.

Пренощувахме в някаква малка пещера. Следваше навярно да се огледат стените й — тук може би бяха запазени някакви рисунки или надписи, но вече съвсем нямах сили.

Спах като мъртъв. Но и насън продължавах да слушам омръзналото ми монотонно тракане…

На втория ден стана мъничко по-леко, при все че работата си оставаше също тъй еднообразна. Както и изискваше инструкцията, аз внимателно оглеждах оголените скали, старателно обследвах всеки сипей и изрив и не пропусках нито един каменен блок или по-едър камък по пътя. Този ден на три-четири пъти ми се стори, че уредът отбелязва повишена радиоактивност. Но всеки път при подробна проверка, отнемаща впрочем не малко време, се оказваше, че поради моята неопитност пак съм се излъгал.

Сега нашата еднообразна работа, изглежда, започна да омръзва дори и на водача. Песните, които пееше, ставаха все по-безрадостни и тъжни. И камилите по-често лягаха и после ставаха много неохотно, след продължителни увещания и подканяния.

На третия ден реших да не измъчвам напразно моите спътници и предложих на водача незабавно да отиде напред и предварително да устрои лагер на определеното място, като му показах моя предполагаем маршрут по картата и му заръчах да ме чака там надвечер. Той поклати глава:

— Сам не бива, я устаз.

— Та това са само някакви си петнадесет километра. Няма да се загубя, не бой се. Нали имам карта.

Той вдигна рамене и се усмихна, изразявайки с това твърде красноречиво отношението си към моята карта.

— Добре, добре, Азиз, не се безпокой — настоявах аз. — Та не съм новак в пустинята.

Бедуинът отново вдигна рамене, но вече малко по-различно. Сега жестът му не означаваше нищо друго освен традиционното египетско „малеш“ — все едно! — толкова изразително и богато с отсенки, както нашето „дано“.

— Това са лоши места, я ефенди — добави той внушително, за да ме убеди напълно. — Из тия планини играе шайтанът. Йесхатак!

Но споменаването на нечистата сила извика у мен обратна реакция и аз вече съвсем решително — нали трябва да се борим срещу глупавите предразсъдъци! — му казах:

— Стига за това, Азиз.

Той не продължи повече да спори:

— Квойс^[1].

След като изчаках, докато мъничкият керван се скрие зад извивката на клисурата, пристъпих към работа. Отново буквално душех всеки камък. Отново се катерех по скали, щом видех някъде каменен сипей, като пазех при това равновесие с дългата тояжка също като някакъв неумел въжеиграч.

От дясната страна на клисурата хребетът постепенно се издигаше и ставаше все по-трудно да се катеря по нейните стръмни склонове. А по тях, като че ли нарочно, все по-често ми попадаха оголени породи и мамещи пукнатини. И аз се изкачвах все по-високо и по-високо, като се вкопчвах с изранените си до кръв пръсти за нажежените скали, и понякога буквално увисвах на тях, когато камъните предателски се изронваха под краката ми и с грохот се разтрошаваха долу, вдигайки облак задушлив сив прах.

Казано накратко, до вечерта не изминах и половината от набелязания маршрут. Вече се мръкваше и моят водач сигурно е започнал да се безпокои. Трябваше да бързам за лагера, иначе той ще тръгне да ме търси и можем да се разминем. А утре отново ще се наложи да се върна тук, за да не станат някакви пропуски в маршрута. Да, облекчих си работата, няма какво да се каже…

Поколебах се дали да не оставя радиометъра тук, за да не го влача на отиване и връщане. Но после все пак реших да не се разделям с него: загубата на такъв уред би била твърде опасна за успеха на нашата експедиция. Проклинайки, аз го закрепих по-удобно на рамото си, без да подозирам каква услуга ще ми окаже още това омръзнало ми вече и привечер станало ужасно тежко сандъче.

Вървях бърже, но тъмнината настъпваше още по-бърже. Ето тя вече също като шапка изведнъж похлупи и планината, и мен, а до лагера оставаха още не по-малко от четири-пет километра.

Мракът беше толкова гъст и плътен, че можех да вървя само пипнешком. Постоянно се препъвах в камъни, налитах на издадени скали — с настъпването на тъмнината клисурата сякаш стана още по-тясна, — но се мъчех упорито да вървя напред. Това беше съвсем непростима грешка.

И само безпокойството, че трябва да опазя прибора, който постоянно със зловещо стържене се удряше о скалите, ме накара най-после да се вразумя и да постъпя така, както трябваше да направя веднага: да спра, да си избера слепешката между камъните едно местенце, сравнително по-удобно и „по-меко“, и търпеливо да дочакам зората.

 

 

Не ми се ядеше, само пих вода от манерката и тежко се повалих направо върху голите камъни, запазили още дневната топлина. Над върховете на скалите увисна някакво съзвездие, прилично на огнен йероглиф. То ми беше непознато, сякаш внезапно бях попаднал някъде на друга планета. Малко по-ниско сияеше яркият Канопус; и тогава се досетих, че загадъчното съзвездие са легендарните Коси на Вероника, които не се виждат в нашите родни краища.

Стори ми се, като че ли дочувам вик, после сякаш далечен изстрел. Но аз не можех да отговоря с нищо на тези сигнали. Постепенно дневната умора надделя и заспах дълбоко върху своето неудобно каменно ложе, като мушнах под главата си сандъчето на радиометъра.

Оказа се, че той има такива остри ъгли, та когато се събудих, не можех да си извия отеклия врат, а на бузата ми, чини ми се, са се образували дори резки.

За да се поразкърша, направих гимнастика, после хапнах шоколад. По опита, който имах от разкопките в Средна Азия, винаги си взимам шоколад, когато съм на полето. Като неприкосновен авариен запас това е най-доброто — хем човек е сит, хем стомахът не е претоварен. Сетне пийнах няколко глътки вода.

Всичко това правех, без да бързам, като очаквах да се появи моят водач с камилите. Трябваше да го дочакам и да го успокоя, че нищо не се е случило с мен. Но него все го нямаше. Тогава реших да не губя време напразно и да тръгна да го пресрещна. Метнах радиометъра на рамо и бърже закрачих по клисурата.

Това беше втората ми грешка.

Изминах около три километра, а водача все още го нямаше. Между това клисурата стана съвсем тясна, планините я стиснаха така, че на места се налагаше да се провирам ребром между скалите. А по-нататък клисурата се раздвояваше…

Едва сега съобразих, че май съм се заблудил и извадих картата. На нея изобщо нямаше никаква раздвояваща се клисура. Компасът, както често се случва в планините, където постоянно го отклоняват малки магнитни аномалии, показваше съвсем друго, отколкото слънцето, което безпощадно блестеше на небето.

Трябваше да се върна към онова място, където вчера в тъмнината, както изглежда, случайно бях завил в тази странична клисура. Яд ме беше, че загубих толкова време напразно, но сам си бях виновен: първо, не биваше да вървя в мрака, ето на, че се и загубих. А, второ, сутринта, когато тръгвах, трябваше най-напред да се убедя, че пътят е правилно избран.

Проклинайки, тръгнах назад. И колкото по-нататък отивах, толкова по-ясно ми ставаше, че отново съм се залутал в някакво странично разклонение и съвсем не се приближавам до мястото, където бях нощувал.

Положението вече ставаше сериозно. По всичко изглежда, че картата беше стара, неточна. Пък и как ли можеше да ми помогне, щом дори приблизително не можех да си представя къде именно се намирам. Компасът също е безполезен. Нямаше с какво да дам сигнал: пушка не нося, а на голите камъни не можеш да запалиш огън. При това остана ми само едно парче шоколад и в манерката съвсем на дънцето — малко вода…

Тук комай ще бъде по-трудно да ме намерят, отколкото в пясъците на пустинята, така че мога да се осланям само на себе си. Преди всичко би трябвало поне приблизително да се ориентирам.

И започнах да се катеря по височината. Много ми пречеше тоягата, радиометърът ме накланяше настрани и предателски ме дърпаше надолу. Но не се решавах нито за миг да се разделя с него: после бих могъл по-лесно да намеря игла в купа сено, отколкото него в тези сиви камъни.

Камъните с грохот се свличаха изпод краката ми. Обливаше ме пот, смъдяха ме очите. На места пълзях съвсем по корем, като упорито се вкопчвах с окървавени пръсти за острите скали и си одирах коленете. Но все пак за повече от час и половина се покатерих на тази проклета височина. И веднага разбрах, че това нищо няма да ми помогне. По-нататък се извисяваха още по-високи и стръмни хребети. А това, което виждах под краката си, изглеждаше същински хаос, който дори и смътно не приличаше на изобразеното на картата.

Оставаше едно — да вървя, като спазвам северозападна посока. Там някъде влязохме във възвишенията, там навярно и ще ме търси водачът. След като си поотдъхнах, ако може да се нарече отдих седенето върху нагорещените камъни и при това на най-големия припек, започнах да се спускам в клисурата.

 

 

Няма дълго да разказвам за скитанията си, които едва не завършиха твърде плачевно. Много от това, що преживях, и самият аз сега не мога да си припомня, защото от време на време като че ли малко ми се размътваше главата.

Вървях, вървях, препъвах се о камъните и падах под тежестта на радиометъра. Спомням си, че често вдигах глава и поглеждах слънцето, сякаш се опасявах да не би внезапно да изчезне и този последен пътеводен фар. Но той не изчезваше, а бавно ме убиваше с бесните си лъчи…

Денят стана безкраен. Очаквах прохладата, тъмнината, вечерта, която все още не идваше. И продължавах да скитам по горещите камъни, падах, пак се изправях и олюлявайки се, продължавах да вървя.

После, когато паднах — за кой ли път вече! — внезапно си помислих: „Ами че нали имам със себе си радиопредавател! Колко добре е, че го взех със себе си! Сега ще извикам самолет и ще ме спасят!…“

Сложих слушалките на главата си и включих радиометъра, смятайки го в полусъзнанието си за радиопредавател.

Пукоти, равномерни монотонни пукоти — и нито един човешки глас.

Трябва да се изкача малко по-нагоре, за да не ми закриват височините света и да не ми пречат да чуя хората!

И отново започнах да се катеря по скалите. Влачех със себе си тежкия уред и с надежда се вслушвах в еднообразното пукане, което се чуваше в слушалките, стиснали ми главата. Пълзях и все още нищо не можех да чуя освен това опротивяло пукане. Чувствувах, че слушалките ми разцепват черепа наполовина; аз ги свалих и захвърлих настрана. Сякаш зарадвали се от това, те запукаха още по-гръмко и настойчиво. Но на мен ми беше вече все едно. Пред очите ми се завъртяха огнени кръгове.

После внезапно видях един човек, застанал на върха на възвишението и загледал се някъде в далечината. Той ми се стори грамаден, от него се протягаше спасителна сянка. Ето тя ме докосна — и всичко потъна в мрак и безмълвие…