Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (19)

Глава XVIII
Поразителният надпис

Когато изнесохме мумията на повърхността, като разпъждахме напиращите от всички страни репортери, доктор Шакур каза:

— Ще трябва да извикам самолет и незабавно да я откарам в Кайро. Тук, в пясъците, ние не ще можем нито да я запазим, а още по-малко да я изследваме. Но вие засега продължавайте работата сам, драги, с колегите си.

Това беше правилно решение и аз нямаше защо да възразявам. Веднага се свързахме по радиото с Кайро. Още на следното утро долетя самолет и фараонът Хирен, обвит в погребалните си покривала, се отправи в последния си път над пустинята, която така е обичал, че дори я беше избрал за място на последното си упокоение.

Пясъчната купчина сега беше напълно разчистена и ние можехме да огледаме докрай долния коридор. Той скоро свършваше и там имаше една врата — гостоприемно отворена, незапечатана и неразбита. А зад нея се оказа тясна, почти квадратна и съвършено празна стаичка. Стените бяха съвсем голи, без рисунки, и на една от тях, точно пред входа, беше написано с ясни, бих казал, дори елегантни йероглифи:

„Сърцата са зли, всеки граби ближния си. Човекът с ласкав взор е сиромах, добрите вредом ги пренебрегват. Човекът, комуто се надяваш, е безсърдечен. Няма справедливи. Земята е свърталище на злодеи. Аз съм смазан от нещастието. Нямам верен приятел. Злодеят поразява земята и няма край на всичко това…“

Колко ли трябва да е преживял, за да напише тези горчиви думи този човек, който в младостта си тъй радостно славословеше живота:

Прекарвай деня си радостно, друже,

вдъхвай дъха на благовония и масла…

Остави всяко зло зад гърба си.

Мисли само за радости — докато

не идеш в страната, възлюбила мълчанието.

Върнах се в погребалната камера да си довърша работата. Тя вече беше празна, всички вещи бяха изнесени, описани, опаковани. Сега можех безпрепятствено да се заема с фреските и надписите по стените.

Рисунките се оказаха твърде традиционни, те изобразяваха обичайни религиозни и погребални сцени. Необичайното беше само едно: навред като главно божество се явяваше слънчевият Атон.

Дори и след смъртта си Хирен упорито продължавал да отстоява скъпите на сърцето му преобразования на неговия учител Ехнатон!

Увлечен в работата, отначало някак си не забелязах, че в камерата по няколко пъти на ден влиза Сабир — ту с радиометър, ту с някакви други уреди. Върви покрай стените, поднася уредите към тавана, изкачва се по сгъваемата стълбичка и постоянно нещо си мърмори. Накрай това ме заинтересува и вечерта, след като се нахранихме, го запитах:

— Какво сте се угрижили, Али? Струва ми се, че вече направихте всички измервания и дори написахте отчета си.

— Изглежда, че съм прибързал и ще се наложи да пиша допълнение.

— Какво?

— Странни работи стават в тази гробница — като се приближи към мен и понижи глас, отвърна той. — Вие можете да ме смятате за суеверен, ала уредите — те не могат да се заблуждават както хората, нали?

— И какво толкова необичайно показват вашите уреди?

Сабир извади из войнишката си торба листче хартия, цялото изписано с цифри и с някакви формули, и го постави на масата.

— Ето, аз съм го изчислявал десетина пъти. В камерата има не само повишена радиоактивност. Там магнитометърът показва и наличието на някаква намагнитена маса. Не в самата камера, а над нея. Разбирате ли, като че ли там има и някакво железорудно тяло.

Няколко секунди ние мълчаливо се гледахме един друг. Аз се стараех да разбера какво ми говори, а той — да се убеди дали съм го разбрал.

После неуверено запитах:

— Искате да кажете, Сабир, че сте намерили не само залежи на уран, но и на желязна руда ли?

Той сви рамене и поклати глава:

— Не знам. Избродих всички склонове на височината — никакви особени признаци за някакво голямо железорудно тяло не намерих. Нали не може това да бъде руда във вид на някакво единично неголямо находище?

— Искате да кажете, че над погребалната камера е скрито нещо желязно ли? — Гласът ми трепна.

— Не знам — упорито повтори Сабир, като си гладеше мустачките. — Знам само, че в тази проклета гробница стават някакви странни неща. Те озадачават не само мен, но и моите уреди. Защо на едно място — само на едно! — в коридора, който води към погребалната камера — помните ли, където вие пропаднахте в капана? — уредите също отбелязват повишена радиоактивност? Макар че и там стените на коридора са изградени от обикновен, съвсем не радиоактивен пясъчник. Можете ли да ми обясните това?

— Ще отидем утре в гробницата и заедно ще потърсим.

Така и направихме. Отивайки към погребалната камера, Сабир поднесе на едно място капсулата на радиометъра към тавана на коридора — и уредът тревожно запука. Щом го премести малко по-нататък, радиометърът замълча и отново се обади чак когато влязохме в камерата.

Тук неочаквано магнитометърът се прояви изведнъж, както впрочем и разказваше вчера Сабир. Достатъчно беше само да поднесе уреда към тавана и стрелката върху скалата започваше тревожно да се мята.

— Там има желязо! — каза Сабир, като заплаши с пръст тавана на гробницата.

Тогава с изследването се заех аз. Дълго почуквах с чукчето тавана, като се ослушвах какъв звук се получава. Не, като че ли там няма празнина.

Започнахме да почукваме в коридора на онова място, гдето тревожно пукаше радиометърът. И тук, ако се съди по признаците, имаше цял монолитен скален блок.

Но загадката трябваше някак си да разрешим. И аз се разпоредих да се пробие на това място облицовката на тавана. Нищо особено страшно нямаше в това, после отново ще го поправим.

Ние стояхме и мълчаливо наблюдавахме как двама работници с кирките разбиват древната облицовка. Неудобно им беше да работят под тавана.

Те се насърчаваха с монотонни викове:

— Яла! Яла^[1]!

Остри парчета летяха на всички страни.

Ето свърши се облицовката, под нея се показа чиста гранитна скала, от каквато се състоят всички околни височини. Значи, ние сме се излъгали и напразно предприехме цялата тази работа. Вече исках да кажа на работниците да прекратят тази безсмислена разрушителна работа, когато внезапно Сабир ме изпревари с рязък възглас:

— Стоп! Та това е същата оная скална порода, която е използувана за облицовка на камерата!

— Е, и какво? — не разбрах аз.

— Как какво? Явно, това е плоча, плоча от радиоактивен гранит. Тя е огладена от човешка ръка и закрива някакъв вход!

Аз смъкнах изплашения работник от стълбичката, сам се покатерих на негово място и надзърнах в пробоя. Да, гранитният блок, криещ се под облицовката, без съмнение носеше следи от обработка. Ние бяхме попаднали на някакъв таен вход, останал неизвестен за грабителите!

Успяхме да разширим отвора в облицовката така, че краищата на плочата се провидяха. Тя беше плътно прикрепена към околните скали и явно представляваше тежък монолитен блок; именно поради това не можахме да отгатнем по чукането, че зад нея е скрит проход.

Не оставаше нищо друго, освен да пробием изцяло тази бронирана с радиоактивен гранит тайна врата. Така и направихме.

Ах, колко тежка се оказа тази работа! Дълбаехме гранита редом с работниците, като се сменяхме един друг. И едва сега май разбрахме какъв адски е бил трудът на древните строители и роби, които са добивали тези несъкрушими блокове в каменоломните. Плочата се оказа три метра дебела!

Но ето и последния удар.

Кирката проби междинен отвор и заседна в него. Измъкнахме я и аз надзърнах в дупката, осветявайки с фенерчето.

— Е, какво? — нетърпеливо запита застаналият долу Сабир.

— Вие бяхте прав. Това е коридор.

— Отлично! Хайде да продължим да пробиваме.

И на самия мен страшно ми се искаше по-скоро да узная какво се крие зад този блок. Но именно сега трябваше да бъдем двойно по-предпазливи и по-спокойни. Обясних на геолога, че ще трябва да запушим пробития отвор, да запечатаме тайния вход и да дочакаме завръщането на доктор Шакур. Без разрешение на службата „Древни паметници“ нямахме право да вършим нищо повече.

Същата вечер още изпратих подробна радиограма в Кайро и започнах да чакам.

А за да не стане очакването безкраен кошмар и постоянно изкушение, прибягнах към старото изпитано средство — работата. На утрото отидох в погребалната камера, за да продължа да прерисувам надписите и да снимам естампажи от фреските.

И ето тук именно ме очакваше съвсем невероятна изненада!

След като снех естампаж от поредната фреска, започнах да разглеждам надписа, който стоеше малко над нея. Той беше ограден с картуш — значи, това е някакво царско име. Продълговат правоъгълник с прорез надолу, после дръвце, а този малък знак е условно изображение на престола.

Какво странно име, нищо не разбирам!…

В този ъгъл беше доста тъмно. Изправих стълбичката и се изкачих по нея, за да разгледам по-добре загадъчния надпис. В защитния костюм това беше страшно неудобно.

Правоъгълникът обикновено означава дом. С дървото всичко е ясно. Малкият знак за „седене“ може да означава „място“ или „престол“, но също и обикновено съчетание на двете съгласни — „ст“.

Всичко като че ли е понятно, а се получава някаква безсмислица. Никой не е слушал за фараон с такова глупаво име!

„Добре, ще го прерисувам и през свободното си време ще го разгадая“ — помислих аз, преместих погледа си върху съседния надпис — и едва не паднах от стълбичката…

Малко кръгче с точица в средата — „светлина“.

После два ходещи крака, както ги изобразяват обикновено децата — това значи „да вървя, да се движа“.

А по-нататък имаше дълга редица от условни знаци, с които древните египтяни са означавали цифрите: на два пъти се повтаря „пръст“, осем пъти поред — „лотусов лист“, после пет гранчета „въже“…

И какво се получава? Двадесет и осем хиляди петстотин седемдесет и едно цяло и три седми „речна мярка“… Какво огромно число!

Машинално започнах да го привеждам в обикновени километри. „Речната мярка“ била най-голямата мярка на египтяните за определяне на разстояния. Тя се равнявала на двадесет хиляди „лакти“ — това са приблизително десет и половина километра. Значи, превърнато в километри, се получава триста хиляди… Да, съвсем точно — триста хиляди километра.

Какво?!

Едва сега до мен стигна смисълът на надписа: „Светлината… се движи… с триста хиляди километра…“

Стори ми се, че полудявам. Та това означава, че много векове преди нас Хирен вече знаел един от най-великите закони на природата, въз основа на който Айнщайн построи цялата теория за относителността: скоростта на светлината е равна на триста хиляди километра в секунда!

Невероятно? Ами че аз виждам този надпис върху стената на гробницата със собствените си очи.

„Виж, ако бях започнал да ви доказвам, че тридесет века преди Айнщайн Хирен е извел формулата E = mc² — тогава вие бихте могли да ме откарате в лудницата…“ — припомних си шеговитите думи на Моргалов.

Повече не можех да работя и бързо напуснах гробницата, като реших засега никому да не говоря за този невероятен надпис.

Останалото време от деня, уединил се в палатката, аз си блъсках главата над него. Но той беше прост до глупост: само два йероглифа, недопускащи други тълкувания, и цифрите — главното е съвсем точните, неумолимите цифри — триста хиляди…

Чувствувайки, че главата ми отново започва да се върти, аз се заех с надписа в картуша. Той пък, напротив, изглеждаше съвършено неясен и заплетен.

— Дом… дърво… престол — мърморех аз. — Или може: „пр“ и „ст“, но какво означава това? И какво прави тук тогава дървото?…

На сутринта се готвех по-раничко да отида в гробницата, за да проверя всичко на свеж ум. Ала не бяхме успели и да закусим, когато в лагера се втурна буйна тълпа от репортери и ме засипа с град от въпроси:

— Закъде води откритият от вас таен вход?

— Защо не допускате в него печата?

— Русите вечно имат някакви тайни!

Откъде бяха надушили за него? Ние със Сабир се бяхме уговорили да държим нашето откритие в тайна. Съдържанието на радиограмата не знаеше никой освен нашия радист, а в него аз бях съвсем сигурен. Вероятно се е разбъбрил някой от работниците.

Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа, че действително вчера е бил открит неизвестен по-рано вход, но тъй като още не е изследван и достъпът в него е закрит до завръщането на доктор Шакур, не смятам за възможно да устройвам някакви прибързани пресконференции.

— И на мене ли отказвате да ме пуснете в гробницата, за да се запозная с тайната врата? — изведнъж дочух гласа на Уудсток и погледът ми бърже го откри в тълпата журналисти.

Въпросът беше толкова нахален, че аз смутено промърморих:

— А вас собствено с какво право?

— Е, макар и с правото на първооткривател на тази гробница — спокойно отвърна Уудсток, като се промъкваше през тълпата към мене.

Наоколо се вдигна страшен шум.

Уудсток вдигна ръка, настоявайки за внимание. От всички страни към него като змии се протегнаха микрофони.

— Ще трябва, изглежда, да направя едно важно съобщение — продължаваше Уудсток, като се кланяше. — По известни съображения ние не бързахме с него, но сега, струва ми се, е дошло време. Но позволете ми първо да задам няколко въпроса на началника на руската експедиция.

Той се обърна към мен и запита:

— Кажете, а вчера… вчера нищо друго интересно ли не открихте в гробницата?

Аз съвсем нямах намерение да отговарям на неговите нахални въпроси и изобщо да влизам в каквито и да било пререкания с него. Но този въпрос беше толкова неочакван, че неволно промълвих:

— Не разбирам…

— Е, да речем, когато изучавахте фреските в погребалната камера, нищо интересно ли не забелязахте?

А откъде той е могъл да узнае?!

— Защо мълчите? — извика някой от репортерите.

— Отговорете!

— Смущава ли ви моят въпрос? — напираше Уудсток, умело приспособявайки се към настроението на тази жадна за сензации тълпа или в най-лош случай поне за мъничък скандал. И той умело я управляваше със своите хитри, лъжливо-важни въпроси, също както някой добър диригент — послушния си оркестър.

Почувствувах, че ме вмъкват в някаква провокация. Не биваше да мълча и отвърнах:

— Да, вчера върху стената на погребалната камера наистина открих надпис, но засега той не се поддава на разшифроване.

— Може би ще ни запознаете с него? — настояваше Уудсток под одобрителните възгласи на кореспондентите.

— Не смятам това за възможно до привършване на разшифроването…

— Тогава аз сам ще направя това вместо вас. Вие намерихте надпис, който гласи: „Скоростта на светлината в празното пространство е триста хиляди километра в секунда…“ И повярвахте, че го е оставил Хирен, нали?

— Значи, това са ваши… — Аз просто се задъхвах от негодувание, а наоколо гърмеше смях.

А как не забелязах, че надписът е пресен! При все че там беше тъмно и той е направен не върху мазилката, а направо на гранитната скала. Това нерядко вкарва в заблуда и при добро осветление.

Уудсток палячовски ми се поклони и подигравателно каза:

— За съжаление не можах да подбера по-подходящ йероглиф за празно пространство. На древните египтяни е било неизвестно такова отвлечено понятие…

Но аз вече не го слушах, защото сега изведнъж ми стана ясен и вторият странен надпис — онова глупаво съчетание на йероглифи в картуша. Това съвсем не беше име на неизвестен фараон, а просто най-глупаво примитивно изписване с египетски йероглифи на фамилното име на този авантюрист.

„Wood“ е гора и надписът може да се разбира така: „Този дом е място (или престол) на Уудсток“. Втората половина на неговото фамилно име „stock“ — опора, може да означава още и „акционерен капитал“ на жаргона на бизнесмените. Също съвсем в неговия стил!

Но защо е направил всичко това? Защо е крил досега, че е намерил гробницата преди нас? Защо не е проглушил за това цял свят? И защо е скроил сега тази много глупава и нахална комедия?

И тогава сякаш ми проблесна: ами че те просто нямат разрешение за разкопки! По всичко изглежда, че в Египет отдавна вече нямат вяра на Уудсток. Вместо слава очакваха ги разпити, може би арест и дори изгонване от страната. Те са проникнали в разграбената гробница само ден-два преди нашето появяване. Ние сме ги изплашили и тогава Уудсток измислил този ловък ход с надписа. След като поставил нещо като маркировъчен стълб, той всеки момент можеше да вдигне шум и да ни вмъкне в някаква провокация.

Изглежда, че този момент е настъпил. Създаде се сложно положение, а аз не бях дипломат и не знаех как да се измъкна из него.

— И тъй — заплашително започна Уудсток и внезапно замлъкна на половин дума, вдигнал глава и ослушвайки се в нещо.

Всички затихнаха. И изведнъж започна ясно да се чува бумтежът на приближаващия се самолет. Познатият „Бичкрафт“… Връщаше се доктор Шакур!

Възползувах се от настъпилата пауза и започнах да се промъквам сред тълпата.

— Къде отивате? Ами вашият отговор? — развикаха се репортерите, като ме дърпаха за ръкава.

— Ще продължим разговора — отдръпнах се аз. — А сега трябва да посрещна самолета.

Цялата тълпа тръгна след мен към площадката за кацане.

Самолетът вече се беше приземил и олюлявайки се, спря недалеч от нас, скрил се за известно време във вдигналия се облак прах. Когато той се разсея, вратичката на кабината се отвори и оттам надзърна доктор Шакур. По лицето му се беше разляла радостна усмивка при вида на толкова тържествено и многолюдно посрещане. Като махаше с ръка за поздрав, той започна да слиза по стълбичката.

— Е, как е, драги? Поздравявам ви! — Той ми стисна ръката в своите шепи и дълго я разтърсва, гледайки ме ласкаво в очите. — Чувствувам, че при вас има големи новини. Но и аз съм ви приготвил една изненада!

Аз вече исках по-скоро да му разкажа за скандала, който Уудсток ми беше устроил, когато изведнъж видях двама едри мъже с еднакви наметала и сиви шапки да слизат по стълбичката след археолога. Още от височината на стълбичката те търсеха някого с очи и сега, без да ми обръщат внимание и без дори да ми се представят, бързо минаха край нас.

Огледах се след тях и видях как те разсякоха тълпата и приближиха към Лесли Уудсток, който беше започнал бавно да се дърпа назад при тяхното приближаване.

— Мистер Уудсток? — учтиво запита единият от непознатите.

Уудсток мрачно кимна.

— Елате с нас. А къде е вашият приятел Атанасо?

Не дочух отговора на Уудсток, защото всички кореспонденти зашумяха и се втурнаха към тях.

Затова пък видях папа Атанасопуло. Той стоеше настрана, мушнал ръце в джобовете с безучастен вид. Но мустаците му бяха клюмнали, а редом с него стоеше, стискайки го силно за лакътя, същият онзи мълчалив и навъсен арабин, когото Сабир беше довел и представил за свой помощник. Едва сега разбрах защо той не ходеше с геолога на издирвания, а постоянно се мотаеше между работниците и ги разпитваше за нещо…

Без да обръщат никакво внимание на виковете на съвсем обезумелите репортери, хората в сивите наметала отведоха Уудсток и Атанасопуло в палатката на доктор Шакур. Разбира се, репортерите хукнаха след тях, а ние с Шакур останахме сами. Той ме изслуша и едва тогава каза:

— А защо не се заинтересувате, драги, каква изненада съм ви донесъл?

— Струва ми се, че току-що я видях…

— О, не! — разсмя се археологът. — Това не е по моето ведомство, нека сами се оправят. А моята изненада е много по-интересна…

Той направи мъничка пауза, за да произведе по-голямо впечатление, и изтърси:

— Това съвсем не е Хирен, драги!

— Кой не е Хирен?

— Ами че мумията, която намерихме! Това е просто някакъв юноша на около деветнадесет години, но без каквито и да било негърски признаци. А пък нали Хирен е бил нубиец?

— Не може да бъде!

— Съвсем точно, драги! Той е пробутал на грабителите една чужда мумия вместо своята!

— Тогава… — възкликнах аз и млъкнах, задъхвайки се от невероятността на успеха, който може би ни очаква в края на потайния вход, открит вчера.

— Да, да, разбира се! — завика Шакур, като ме дърпаше за ръка. — Незабавно трябва да отворим потайния вход. Няма да губим време.

… И ето под ударите на бляскащите при светлината на фенерите кирки отворът в каменната триметрова плоча постепенно се разширява.

Ето в него вече може да се промъкне човек, като се прегъне на четири…

Предлагам с жест на доктор Шакур да влезе пръв, но той учтиво ми се кланя.

— Не, драги, отстъпвам вам тази чест. Нали вие открихте тайния вход.

Промъквам се в прохода, правя първата крачка — и в същия миг нещо се срива върху мене и ме поваля. Пясък ми запушва устата, очите, ушите… Задъхвам се. Пясъкът ме погребва жив — и това е последното, което още разбирам…