Глеб Голубьов
Тайната на Хиреновата пирамида (20)

Глава XIX
Окованият в желязо

Идвам на себе си чак в палатката. Цялото тяло ме боли, сякаш дълго са ме газили.

Над мене се е навел угрижен Шакур, зад рамото му надзърта Павлик.

— Аллах ви пази! Още мъничко, драги, и вече нямаше да мога да разговарям с вас. Едва успяхме да ви измъкнем. Следния път аз ще тръгна пръв.

— Ами пясъкът? — питам аз.

— Изгребват го, драги, изгребват го. Лежете си!

Отново трябва да се чака…

На следната вечер, когато излязох вече да се поразтъпча, при завръщането ми край палатката ме очакваше човекът със сивото наметало и сивата шапка.

— Можете ли да ми отделите няколко минути? О, това е най-чиста формалност, я хавага…

Не ми е много приятно да видя отново Уудсток, но няма какво да се прави и аз тръгвам след човека в сивото наметало.

Но в палатката, където ме отведе той, няма никакъв Уудсток. Край походната масичка седи и пише нещо другият представител на полицията, а в къта се е настанил направо върху килимчето и спи „помощникът“ на геолога Сабир.

— Ахлан ва сахлан, я устаз! — вежливо ме поздравява агентът. — Седнете. Бих желал да ви задам няколко въпроса, ако не възразявате.

— Моля ви се — казвам, като вдигам рамене и се отпускам на предложения стол.

— Разкажете, моля ви, всичко, което знаете за господин Лесли Уудсток.

Без да се впускам особено в подробности, разказвам как за пръв път се срещнах с Уудсток, как после той идва с професор Меро и се скарахме.

— За какво именно, я устаз? За какво говорихте с него насаме?

Аха, вие и такива подробности вече знаете! Кой ли им ги е разказал? Едва ли сам Уудсток… Или бедуинът Азиз, който изникна тогава из мрака така внезапно, сякаш ни беше следил?…

— А вие май че и без това сте много добре осведомени за всичко — казвам аз.

— Налага се, я устаз — сериозно отвръща моят събеседник, като уморено си трие очите. — Вие поне трябва да сте разбрали, че различни, доста различни хора странствуват из нашите пясъци. И с различни цели, истина ли е?

Започнах подробно да му разказвам какво ми беше предложил Уудсток, как се скарахме и той си отиде, а след това се върна и се опитваше да ми подари джобния часовник.

— Часовник ли?! — Агентът просто се приведе към мен.

— Да. А какво ви заинтересува толкова?

— Какъв часовник? Можете ли да ми го опишете по-подробно?

— Разбира се. Старинен, с такъв един изпъкнал капак. Върху него имаше и един запомнящ се надпис: „Докато гледате часовника, времето минава“. Буквите се бяха поизтрили. После той го подари на професор Меро.

— А защо вие не го взехте?

— Извинете, а защо трябваше да го взема? Аз не исках да приемам от него никакви подаръци.

— Само затова ли, или имахте някакви други съображения?

— Не разбирам, защо толкова сте се заинтересували от този часовник? — сърдито вдигнах рамене аз.

— Добре, да го оставим. Продължавайте, моля ви се, я устаз.

След като завърших разказа си, запитах:

— А какво все пак е извършил този Уудсток? В какво го обвинявате?

Агентът остави писалката, няколко мига внимателно ме гледаше, сякаш ме преценяваше, после отново се приведе над книжата и неопределено отговори:

— Много грехове има. Засега още не сме научили всичките. — И вдигайки отново глава, внезапно запита: — А какво можете да кажете за случаите с отровните змии? Чини ми се, че сте имали на два пъти? Отначало бил ухапан един, после двама наведнъж, нали?

— Вие подозирате, че това не е било случайно? Та не е могъл Уудсток да накара змиите да се нахвърлят върху моите сътрудници!

— Една минутка. — Той се обърна към някого зад гърба ми и кратко заповяда: — Ареф, доведи го.

Озърнах се. „Помощникът“ на геолога скочи, сякаш не беше спал, и бързо излезе от палатката.

Тъй, значи, ще трябва все пак да се видя с Уудсток.

Някой отметна платнището на палатката и на прага се показа… Хануси!

— Това е вашият готвач, нали? — запита агентът.

Мълчаливо кимнах, без да отмествам поглед от стареца.

— Не сте ли забелязали у него някакви… странности?

Очите на стареца молеха: „Спаси ме! Спаси ме!“

След като се позабавих малко, твърдо отговорих:

— Не, нищо лошо не мога да кажа за него. Хануси-ака винаги е бил много вежлив, услужлив и честен. Но какво има?

Полицаят внимателно и замислено ме гледаше, без да отговори, сетне се усмихна, записа бърже нещо и каза на стареца:

— Добре, върви си, стари насаб, но аллах да те пази да не се срещнеш пак с мен. Разбра ли?

— Ейва, я сиди — промърмори старикът, — я саадат бей я^[1] — И като се кланяше ниско, изчезна зад отвора.

— Комай сте прав — замислено каза полицейският агент и като стана, протегна ми ръката си. — Благодаря ви, я устаз. Довиждане!

След като се върнах в палатката си, дълго време се въртях в кревата и никак не можех да заспя. Мигар този старец ни е подхвърлил змиите? Защо? Ето от кого съвсем не очаквах!…

Накрай като че ли започнах да заспивам, когато внезапно дочух тихо повикване, подобно на шумолене:

— Не спите ли, я ефенди?

Понадигнах се на кревата.

— Хануси?

— Ейва, я сиди. Излезте, моля ви се, за минута.

Излязох от палатката и едва не се блъснах о стареца. Той стоеше на колене и припълзя към мене, като се опитваше да ми хване ръката и да я целуне.

— Вие сте полудял, Хануси! Станете незабавно или ще си ида! Що за цирк е това!

— Ш-ш-шт… Не трябва да викате — прошепна старецът.

Вдигнах го за раменете, вкарах го в палатката и го сложих да седне. Исках да запаля фенера, но той бърже ме спря:

— Не трябва, сър, срам ме е да ви гледам в очите.

Когато седнах на кревата в тъмнината срещу него, Хануси бърже, объркано заговори. Той много се вълнуваше, често вмъкваше арабски думи, ту снижаваше гласа си до едва доловим шепот, ту изведнъж почти извикваше:

— Аз съм виновен пред вас и няма прошка за мен. Но той ме насили — той е страшен човек, я устаз! Познавам го отдавна и всичко разказах на началника. Вие винаги се отнасяхте добре с мен, но този дявол дойде и рече: „Следи го, той замисля нещо лошо против твоята страна.“ И аз започнах да следя… Дори тайно вървях след вас в оная проклета пирамида и едва не паднах в дълбокия гроб…

Та ето, значи, чия сянка бях видял тогава в пирамидата на Хирен! И стъпките, значи, съвсем не са ми се счули така…

— Но той искаше нещо повече. Искаше да ви отровя, подлият насаб! Но аз рекох: „Не!“ И все пак той ме насили да направя зло. Не можех да споря с него. Отдавна бях негов длъжник и той здраво ме държеше в ръцете си, я ефенди — вие не знаете… Тогава се съгласих да подхвърля змията, за да ви забавя в лагера. Ала това не беше опасно, вие имахте серум и ханашът не можеше никого да убие, нали? И всеки път аз пръв вдигах тревога. Но все пак трябва да лежа в затвора заедно с този шайтан, а вие ме спасихте и защитихте, я ефенди…

Той отново започна да търси в тъмнината ръката ми. Аз здраво го стиснах за китката:

— Успокойте се, Хануси-ака. Направили сте нещо лошо, но всичко завърши благополучно и ние можем да го забравим. Вървете и спете спокойно.

— Няма ли да ме уволните?

— Разбира се, не. Къде ще намерим такъв готвач?

— Трябваше всичко да ви разкажа, защото мафиш кеф^[2] лежи като камък на душата ми. — Той бърже ми мушна нещо в ръката и като сянка изчезна от палатката, после прошепна за сбогом: — Аллах да ви пази, я ефенди!

Запалих фенера и погледнах онова, което старецът ми беше дал. Така си е — амулет, няколко безсмислени фрази върху едно изцапано късче хартия.

Исках веднага да го скъсам, но после реших да го запазя за домашния си музей. И едва сега изведнъж се досетих, че през цялата вечер старецът ме наричаше не „я хавага“ както преди, а „я ефенди“!…

На сутринта към десет часа изгребаха целия пясък и ние можехме да тръгнем по-нататък по загадъчния коридор.

Той ни отведе към измазана с вар врата. Върху нея се виждаха знаците на царско погребение — чакал с девет пленници и личният печат на фараона. Никакви следи от повреда — значи, грабителите не са успели да се доберат дотук!

Въпросително погледнах доктор Шакур. Той също мълчаливо кимна. И аз започнах предпазливо да къртя с един малък лом варната мазилка.

Постепенно се разкриха двете крила на вратата, мандалото. Дръпнах го.

И вратата бавно, с тихо скърцане се отвори…

Пред нас се откри продълговата стая, край отсрещната стена стоеше саркофаг от златист алабастър. Светлината на нашите фенери сякаш проникваше през неговите стени и ги караше да светят отвътре с меко трептящо сияние.

А около саркофага бяха наредени вази, сандъчета, кресла и парадни легла както и в долната фалшива камера — но този път, изглежда, непокътнати и запазени!

— Ел-хамду-лил-лах! — прошепна зад гърба ми доктор Шакур и изведнъж започна гръмко да чете напевно една след друга сури от корана.

Работниците подеха с високи гласове.

Решихме засега да не влизаме в погребалната камера, да преустановим работата и да приготвим всичко за фотографиране и скициране. Отново затворихме вратата, старателно я запечатахме. Входа на гробницата затворихме с желязна решетка и пред нея застанаха на стража двама войници от пограничната охрана.

И все пак с голяма неохота напущах гробницата: сякаш някъде в глъбините на душата си се опасявах, че може да изчезне като чуден мираж, да се изпари по някакъв тайнствен начин.

Когато приближавахме лагера, изведнъж зареваха моторите на самолета, вече втори ден дремещ тихо под палещото слънце. Отдалеч видях отправилите се към него хора.

Напред омърлушено крачеше Атанасопуло с извити назад ръце, на които блестяха белезници. След него вървеше Уудсток.

Шествието завършваха двамината със сиви наметала и сиви шапки, еднакво килнати леко настрани.

След като хапнахме набърже и направихме всички необходими приготовления, въпреки пладнешката жега побързахме да се върнем в гробницата.

Вече бях направил първата крачка през прага — и навреме си отдръпнах крака.

Направо на пода край самата врата лежеше мъничка глинена тухличка, върху нея — също такъв мъничък, сякаш детска играчка, факел и няколко черни парченца от изгорели дървени въглища. Едва не ги смазах с моите крачища!

Приклекнах, предпазливо взех странната тухличка в ръце и много трудно разчетох надписа, който едва прозираше през вековния прах:

„Аз задържам пясъка, за да не засипе тайния покой.

Онзи, който поиска да ме избиколи, ще спра с пламъка на пустинята.

Аз предадох пясъците на огъня.

Аз накарах да свърнат по неверен път.

Аз съм тук за защита на Озирис…“

Без съмнение това беше магическо заклинание, а под името на бог Озирис се подразбираше самият Хирен.

Огледът и фотографирането на погребалната камера ставаха по същия ред и строга последователност както и преди, така че няма смисъл да преразказвам всичко.

Няма подробно да изброявам и всички наши находки, иначе книгата би се превърнала в обемист каталог. Пълният им списък наброява над осемстотин наименования.

Около саркофага старателно бяха наредени най-различни предмети, каквито биха могли да потрябват на покойния фараон в задгробните му странствувания. Тук имаше две бойни колесници, украсени със злато и слонова кост, оръжие и съдове, опънати лъкове, скъпоценности, златни купички, весла от абаносово дърво и модел на ладия. Само статуетките-ушебти се оказаха повече от сто!

Край възглавето на саркофага беше поставена лампа от бял камък. Тя изглеждаше много проста и строга: никакви рисунки, почти без резба. Но когато спуснахме в нея фенерчето, лампата изведнъж засия с радостна и мека светлина, а върху стената се открои изображението на фараона Хирен, скрито по някакъв незнаен начин вътре в камъка от умелия майстор.

Отворих едно от сандъчетата — и замрях: папируси! И върху един от тях имаше нещо подобно на чертеж! Трябваше по-бърже да ги затворим и да ги изнесем оттук, да не би да се разпаднат изведнъж на прах.

Някои находки предизвикваха усмивка, други — озадачаваха. Намерихме например интересна дъска за игра върху изящна поставка от абанос. Тя е била предназначена за някаква игра, напомняща много слабо нашия шах. Явно Хирен приживе се е увличал от нея.

Попадна ни мъничко сандъче, боядисано в бяло. Предпазливо повдигнахме изпъкналия му, украсен с резба капак, но не намерихме нищо интересно освен чифт кожени сандали, прилични на домашни чехли, при това порядъчно износени. Странен и непонятен сувенир… А дали пък това не е някаква семейна реликва?

Дали Хирен не е пазил тези вехтички сандали за спомен от Ехнатон?

Такива мисли изникнаха у мен във връзка с друга една находка — комай една от най-интересните. Това беше позлатено кресло — вероятно трон. Гравираният барелеф върху красиво извитото облегало изобразяваше Ехнатон, раздаващ нещо на преклонилите се пред него приближени — между тях можеше да се разпознае и младият Хирен. Над главата на фараона-еретик блестеше златен слънчев диск с протегнати на всички страни лъчи-ръце.

На места резбата беше повредена от някакво остро оръдие. Какви ли драми са се разигравали около този трон? Възможно е враговете на Ехнатон да са се опитали да го унищожат, а Хирен го е запазил като скъп спомен и дори го е взел със себе си в своето задгробно пътешествие към благословените поля на Иалу…

До погребалната камера се оказа втора, доста голяма стая — същинска съкровищница, пълна с всевъзможни скъпоценни вещи.

Интересно е, че там намерихме наполовина празен сандъка с вар край самите врати и до него един прост опушен светилник. По всичко изглежда, тук са ги забравили в бързината си строителите, които са замазвали потайния вход и са излизали последни. Странно впечатление правеха тези обикновени, съвсем непарадни предмети. Като че ли бяха ги оставили тук едва вчера, а светилника са загасили съвсем преди нашето идване — сякаш не бяха се изминали от онова време повече от тридесет века…

Всяка находка ни караше да се замисляме, предизвикваше множество разсъждения и предположения. Но, разбира се, докато подреждахме находките, повече от всичко ни интересуваше най-главното: дали в саркофага се намира Хиреновата мумия, или отново той ни е пробутал лъжливо погребение?

С трепет повдигахме тежкия похлупак на саркофага. Под него се оказа ковчег, върху чийто капак лежаха няколко обикновени полски цветя. Те бяха изсъхнали, но сякаш са били откъснати едва вчера, нежната яркост на листенцата им никак не беше избледняла през вековете.

Внимателно разгледах ковчега — и неволно извиках от учудване. Та ето какво бяха доловили чувствителните уреди на Сабир през дебелината на каменните сводове!

Ковчегът беше железен, кован, украсен с богата инкрустация.

Поразително откритие! Та досега се смяташе, че в онези времена египтяните още почти не са познавали желязото, като са владеели само изкуството да топят и обработват по-поддаващия се бронз. Железни предмети докарвали от страните на Мала Азия, те били голяма рядкост и се ценели тогава по-скъпо от златото. И тук Хирен се е показал като гениален майстор и строител, изпреварил далеч своето време. Прозорливо съзрял той още тогава какви възможности се крият в този нов метал.

Измежду най-богатите колекции от древноегипетски старини, пазени във всички музеи на света — а само в каирския са събрани около петдесет хиляди редки находки, — та ето във всички световни колекции се наброяват всичко на всичко тринадесет дребни предмета, направени от желязо. А тук цял един кован ковчег! Представяте ли си нашата радост?!

Започнахме с помощта на скрипци предпазливо да повдигаме капака на ковчега. Той се поддаваше бавно, сякаш с нежелание…

Ето че увисна във въздуха и ние видяхме лежащата в ковчега мумия. Главата й беше закрита от прекрасна златна маска, с изумителна точност — още по-изразителна, отколкото в камъка — запазила чертите на отдавна умрелия загадъчен човек, който ни беше създал толкова много грижи и вълнения.

Този път не бяхме измамени. Пред нас без съмнение лежеше фараон Хирен!