Клифърд Саймък
Омагьосано странство (8)

ГЛАВА ОСМА

Слънцето вече бе залязло, но дори тук, между дърветата, тъмнината все още не се бе простряла навсякъде. На запад небето беше ясно. Здрачът вече се промъкваше, но все още не бе успял да надвие светлината.

Гиб бързаше. Оставаше му повече от миля път, а по това време на годината нощта настъпваше внезапно.

Пътеката водеше надолу. Той трябваше да внимава много с камъните и стърчащите корени, в които можеше да се препъне. За малко се бе отбил при мината на джуджетата, за да каже на Снивли, че отшелникът е умрял. Бяха му предложили да остане за през нощта, но той не пожела, защото бързаше да се прибере у дома.

Той знаеше, че джуджетата ще разпространят вестта за смъртта на отшелника и ще се погрижат никой да не размести стената от камъни, която той бе поставил, за да превърне пещерата в гробница.

Мракът се сгъсти, докато той изминаваше последната част от пътеката, преди да отбие по следите, оставени от товарния трен. Точно когато започна да слиза по тях, дочу ръмжене някъде наблизо. Смрази се от ужас и спря, напрягайки слуха си. Сега, когато ръмженето изчезна, му се стори, че му се е причуло. След това се разнесе друг продължителен шум — полуръмжене, полуплач, а след това ужасен звук от разкъсващи зъби — лигави и раздиращи.

„Вълци! — помисли си той. — Вълци в атака.“ Почти инстинктивно, с всички сили, той нададе свиреп вой и с вдигната брадва се затича по пътеката. Когато по-късно си мислеше за това, което се случи, знаеше, че това е било единственото нещо, което е можел да направи. Ако се бе опитал да се върне или да ги заобиколи, независимо колко внимателно, те щяха да го усетят и действията му само щяха да ги накарат да го нападнат. Но тогава той изобщо не помисли за това, просто се хвърли напред с вой.

Когато успя да се промъкне през непроходимата гора и излезе на пътеката, веднага разбра какво се бе случило. Един-единствен поглед разкриваше всичко. Върху самата пътека имаше струпани тела — трупове на мъже и коне. Глутница вълци ги бяха заобиколили отвсякъде и се биеха помежду си за тях. Те бяха едри, лигави същества, които веднага се извъртяха или вдигнаха глава от пира, за да го погледнат.

Той видя и нещо друго — един мъж, все още жив, застанал на колене и обхванал с ръце гърлото на един вълк, опитвайки се да го отдалечи от себе си.

С яростен вик и високо вдигната брадва, Гиб скочи върху вълка. Вълкът се опита да избегне удара, но здравата хватка на коленичилия мъж го принуди да не помръдне. Това беше достатъчно, за да може острието на брадвата да достигне навътре в черепа му. Вълкът падна настрана. Задните му крака се мърдаха конвулсивно. Мъжът се отпусна напред и падна върху лицето си.

Гиб веднага се обърна, за да погледне глутницата. Тя отстъпи крачка или две, но запази позицията си. Ръмжаха по него и от едната му страна един от тях крадешком се промъкна напред. Гиб пристъпи към него, размахвайки брадвата и той отново се върна назад. Стори му се, че са около девет-десет, но не ги преброи. Те бяха високи колкото него. Главите им бяха на едно и също ниво с неговата.

Това положение нямаше да се запази за дълго. Сега те го премерваха и оценяваха и съвсем скоро щяха да знаят какво да правят. Щяха да го нападнат неочаквано и да го повалят на земята. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да избяга, защото щяха да го догонят и просто да го повлекат със себе си.

Той направи единственото нещо, което му оставаше. Тъй като бе решил, че най-големият и леко посивял измежду тях е водачът на глутницата, с див вик се хвърли към него. Уплашен, големият вълк се обърна, но брадвата достигна до рамото му и го прониза. Друг вълк се отправи към него и той бързо се извъртя, за да го посрещне. Замахна с брадвата си дъгообразно и с острието засегна атакуващото чудовище в муцуната. То се свлече, падна на една страна и се отпусна безчувствено на земята.

След това глутницата изчезна. Потънаха в тъмните храсти и повече нямаше знак от тях.

Все още с брадва в ръка, Гиб се обърна към мъжа, който се биеше с вълка. Хвана го здраво за рамената и го повдигна. Влачейки го отиде до пътеката, която водеше към блатото. Мъжът бе тежък, но най-трудното вече бе отминало. Пътеката рязко се спускаше надолу и ако вълците не дойдеха скоро, той може би щеше да достигне до водата. Знаеше, че те щяха да се върнат, но може би времето щеше да му стигне. Той продължи да слиза надолу, влачейки мъжа. Достигна до голямата височина, която водеше към водата и с големи усилия го повдигна. Тялото на мъжа се изтъркаля и падна във водата. Гиб също навлезе в нея, повдигна мъжа и го постави в седнало положение. За сега, каза си той, и двамата бяха на сигурно място. Би било необичайно, мислеше си той, вълците, които имаха възможност да пируват там горе на пътеката, да ги последват. А пък и да го направеха, достигайки до водата, щяха да се поколебаят дали да влязат в нея.

Мъжът вдигна ръката си и го избута, сякаш искаше да го отблъсне.

Гиб го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Опитай се да седиш изправен — каза му той. — Недей да падаш. Не се помръдвай. Ще отида да взема лодката ми.

Той знаеше, че лодката му, която не беше дълга човече от шест фута, няма да може да издържи теглото му. Реши, че ще я използва като помощно средство, което нямаше да му позволи да потъне, когато достигнеха до дълбокото. Нямаше да се наложи да пътуват дълго, ако Салът на Друуд беше там, където го намери сутринта.