Клифърд Саймък
Омагьосано странство (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Привечер се разположиха за лагер на една горска полянка, разположена в горната част на една от долините, намиращи се между хълмовете. Малък извор, бликащ някъде в горната част на склона, даваше живот на едно поточе, което с бълбукане течеше в коритото си. Гиб насече дърва за огъня от падналия бор, намиращ се нагоре от лагера им. Денят се бе задържал хубав и сега на запад, обагреното от слънцето лимонено небе, бавно позеленяваше. Имаше трева за конете, а гъстата гора, която обгръщаше полянката от всички страни ги предпазваше от вятъра.

— Те са ни заобиколили — каза Хол. — До колене сме нагазили в тях. Наблюдават ни.

— Откъде знаеш? — попита Мери.

— Знам — каза Хол. — И Куун знае. Погледнете го как се е присламчил към огъня. Изглежда, като че ли нищо не чува, но не е така. Въпреки че са толкова тихи, той ги чува. А явно може и да ги подуши.

— Няма да им обръщаме внимание — каза Снивли. — Ще се държим, като че ли ги няма. Ще трябва да свикнем. Нищо не можем да им направим. Така ще бъде. Те ще ни следват навсякъде и ще ни наблюдават — винаги ще ни наблюдават. Засега все още няма от какво да се притесняваме. Сега около нас са просто едни малки същества — елфи, троли, браунита. Те не са опасни. Не са особено злобни, нито пък достатъчно големи.

Корнуол извади въглени от огъня, събра ги един до друг и постави тенджерката с житено тесто върху тях.

— А какво ще се случи — попита той, — ако нещо наистина злобно и голямо се появи?

Снивли вдигна рамене и приклекна до него.

— Не знам — каза той, — Можем само да гадаем. Това е единственото, което ни остава. Имаме нещо и на наша страна. На първо място това е рогът от еднорог. Той може много да ни помогне. Историята за него ще се разпространи. След един, два дни всички из Опустошената Земя ще знаят за него. А на второ място е магическият меч, който носиш.

— Радвам се, че повдигнахте този въпрос — каза Корнуол. — Имах намерение да ви питам за това. Много се чудих какво ви накара да го дадете на Гиб. Тук, господин Джудже, направихте малка грешка. Трябваше първо да ме проверите. Ако го бяхте направил, щяхте да видите, че и да претърсите целия свят, не бихте могъл да намерите по-неумел мечоносец от мен. Аз, разбира се, нося меч, но и много други също го правят. Моят бе със старо, много тъпо острие — семейно наследство. Не беше особено ценен, дори от сантиментална гледна точка. Година след година минаваше, а аз не го изваждах изобщо.

— Да, но — каза с усмивка Снивли — аз научих, че много храбро си се запознал с него при някаква случка в една конюшня.

Корнуол изсумтя с отвращение.

— Попаднах на задницата на коня и той порядъчно ме изрита в стомаха. Така свърши всичко. Гиб с вярната си брадва и Хол с лъка си бяха героите на битката.

— Но на мен ми казаха, че си убил човек.

— Ами, мога да те уверя, че беше чиста случайност. Глупавият дървеняк сам се наръга на острието.

— Е — каза Снивли, — според мен няма никакво значение как всичко точно се е случило. Важното е, че си успял да се справиш.

— Толкова несръчно — каза Корнуол — и безславно.

— Струва ми се, че понякога — продължи Снивли — великите дела, които са съпроводени с толкова много слава, заслужават много по-малко, ако разбереш как са били нещата точно. Някакво си обикновено клане след години се превръща в рицарски двубой.

Куун се приближи към огъня, изправи се и постави предните си лапи върху коляното на Корнуол. Посочи с нос към тенджерата с житения хляб и размърда мустаците си.

— След малко — каза му Корнуол. — Ще трябва да изчакаме още малко. Обещавам, че ще има парче и за теб.

— Често се чудя — каза Снивли — как може да разбира толкова много. Интелигентно животно е. Хол му говори през цялото време. Казва, че Куун му отговарял.

— Не се и съмнявам, че го прави — каза Корнуол.

— Между тях двамата съществува много здрава връзка — каза Снивли. — Като между братя. Една нощ някакви кучета преследвали Куун. А той не бил по-голям от кутре. Хол го спасил и го прибрал у дома си. Оттогава са заедно. Сега вече с големината и ума му, никое нормално куче, не би искало да се занимава с него.

— Сигурно кучетата го познават добре — каза Мери. — Хол разказваше, че имало един контрабандист, който почти всяка вечер ходел на лов за мечки. Но кучетата му никога не тръгвали по следите на Куун. Дори когато той бил навън, те не го закачали. Случвало се понякога във възбудата си те да тръгнат и по негови следи, но съвсем скоро ги оставяли.

— Да, кучетата са много умни — обади се Хол, — но има един, който е по-умен и от тях и това е Куун.

— Те са все още наоколо — каза Гиб. — Можеш да ги различиш, докато се движат из тъмнината.

— Те са с нас от момента, в който пресякохме реката. Ние не ги виждахме, но те бяха там и ни наблюдаваха.

Нещо дръпна ръкава на Мери и когато тя се обърна, видя едно малко същество. Лицето му бе набръчкано от тревога.

— Тук има едно от тях — каза тя. — Нека да отидем по-близо до светлината. Не правете рязки движения, за да не го изплашим.

— Аз съм Бромли, тролът — каза малкото същество. Не си ли ме спомняш?

— Не съм сигурна, че си спомням — каза тя, след това се поколеба. — Да не си от онези, с които някога си играех?

— Ти беше малко момиченце — каза Бромли, — не по-голямо от нас. С теб бяхме аз и браунито Фидълфингърс. Понякога идваха една блуждаеща фея и един елф. Ти си мислеше, че не си по-различна от нас. Не беше достатъчно голяма, за да знаеш. Заедно правихме топки от кал долу до потока. Ти много се забавляваше, когато някой от нас двамата с Фидълфингърс, кажеш колко хубаво занимание е да правиш топки от кал. Когато искаше да ги правиш, ние идвахме с теб и ги правихме заедно.

— Сега вече си спомням — каза Мери. — Вие живеехте под един мост, а пък аз през цялото време си мислех, че това е най-странното място, където човек би могъл да живее.

— Вече би трябвало да знаеш — каза Бромли малко високомерно, — че всеки порядъчен трол живее под някой мост. Няма друго приемливо място за тази цел.

— Да, разбира се — каза Мери. — Знам за мостовете на тролите.

— Обикновено отивахме да вадим душата на Великана Човекоядец — каза Бромли. — Хвърляхме камъчета, буци пръст, парчета дърво и други неща в неговата бърлога, след което бягахме с все сили обратно, за да не може да ни улови. Сега като си помисля, се съмнявам, че Великанът Човекоядец изобщо е знаел за нашите лудории. Ние бяхме много плашливи по характер, склонни да се страхуваме даже от сенките. Разбира се не както феите, защото те наистина са ужасно плашливи.

Корнуол се опита да каже нещо, но Мери му даде знак да не го прави.

— Защо ни наблюдавате? — каза тя. — Защо не се покажете? Можем да запалим голям огън и да разговаряме, седнали около него. Можем дори да потанцуваме. Ще намерим нещо за ядене — можем например да сготвим още житен хляб, за да стигне за всички.

— Няма да дойдат — каза Бромли. — Дори и за житен хляб. Те бяха дори и против моето идване. Дори се опитаха да ме спрат, но аз просто трябваше да дойда. Помнех те от толкова отдавна. Ти отиде в Граничната Земя.

— Бях отведена там — каза Мери.

— Аз дойдох и те търсих. Не можех да разбера защо искаше да ни напуснеш. Като изключим топките от кал, което бе отегчителна и ужасно мръсна работа, си прекарвахме много добре заедно.

— А къде е сега Фидълфингър?

— Не знам — отговори тролът. — Изгубихме се от поглед. Браунитата си падат малко скитници. Винаги са в движение. Докато ние, троловете, винаги сме си на едно място. Намираме си някой мост, който да харесваме, разполагаме се и прекарваме целия си живот там.

Изведнъж от някъде се чу звук на тръби, въпреки че когато по-късно си мислеха за това, осъзнаха, че той е дошъл не толкова внезапно, колкото на тях им се струваше. Чуваше се почти откакто Мери и тролът разговаряха и приличаше на тихото цвъртене на щурец, разположил се в тревата или под някой храсталак. Но сега вече премина в треперливо чуруликане, след което прерасна в пулсиращ вой, който пронизваше въздуха, извиващ се безспир като дива, ужасяваща музика, примесила в себе си оплакване, войнствен вик и ломотене на побъркан.

Уплашена, Мери се изправи на крака, а след нея и Корнуол, който с рязкото си движение обърна тенджерката с житен хляб. Конете, завързани на колчета, забита в земята, цвилеха от ужас. Снивли се опита да извика, но гласът му не представляваше нищо повече от някакъв писък.

— Черният Тръбач — пищеше той и продължаваше да го повтаря. — Черният Тръбач, Черният Тръбач, Черният Тръбач.

Нещо кръгло и мокро се приближаваше с търкаляне по стръмния склон, който се спускаше над лагера им. То се търкаляше и подскачаше. И при всеки подскок, при допира си със земята издаваше странен, думкащ звук. Претърколи се, спря и остана точно до огъня им, обърнато към тях. Устата му бе извита в злобна усмивка.

Това беше една намръщена човешка глава.