Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanted Pilgrimage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 1994

Художник: Димитър Стоянов — Димо, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Корнуол почука и магьосницата отвори вратата.

— Ай — каза тя към Мери. — Значи ти се върна при нас. Винаги съм знаела, че ще го направиш. Още от деня, когато те заведох долу на този път, знаех, че ще се върнеш обратно при нас. Аз ти показах пътя към Граничната Земя и ти казах да продължиш напред. И ти продължи напред, без дори да се обърнеш назад, но не можа да ме измамиш. Знаех, че когато пораснеш ще се върнеш, защото имаше нещо около тебе, което нямаше да ти позволи да се приспособиш към света на хората. Не успя да заблудиш старата си баба.

— Бях само на три годинки — каза Мери, — а може би и на по-малко. Но ти не си моята баба. Ти никога не си била моята баба. Никога досега не съм те виждала.

— Ти беше много малка, за да знаеш — каза магьосницата — и знаеше много малко, за да си спомняш. Щях да те задържа тук, но времената бяха трудни и неспокойни и беше най-добре да напуснеш Омагьосаната Земя. Беше ми много трудно да го направя, защото много те обичах, мило дете.

— Всичко това е лъжа — каза Мери на Корнуол. — Няма я никъде из моите спомени. Тя не е моята баба.

— Но аз бях тази — продължи магьосницата, — която те заведе до пътя, отиващ към Граничната Земя. Взех доверчивата ти малка ръка в моята и закуцуках надолу по пътя, защото бях много зле с моя артрит. Ти подскачаше около мен и си бърбореше нещо по целия път.

— Не е възможно да съм бърборела — каза Мери. — Аз никога не съм била бърборана.

Къщата беше точно такава, каквато я описа Мери — стара, почти пред срутване, разположена на един малък хълм. Под нея течеше поточе, което извиваше своите води и преминаваше през цялата долина. Над проблясващата му вода се простираше каменен мост. В единия край на къщата растяха група брезови дръвчета. Надолу по хълма се виждаше люляков плет, който започваше и завършваше, без да има някакво особено предназначение. Отвъд него бяха натрупани купчина големи, обли камъни, а от другата страна имаше заблатено езерце.

Останалата част от групата чакаше около каменния мост. Погледите им бяха отправени към верандата, където Мери и Корнуол стояха пред една отворена врата.

— Ти беше много своенравно дете — каза магьосницата. — Винаги искаше да изиграеш гаден номер на някого, въпреки че това си е типично за някои малки деца и то не се отразява по-късно на характера им. Ти неуморимо тормозеше бедния Великан Човекоядец, хвърляше в дупката му пръчки, камъни и буци пръст и бедното същество едва успяваше да спи. Може би ще се изненадаш да научиш, че той пази за теб много мили и добри спомени — такива, каквито ти едва ли заслужаваш. Когато разбра, че си на път за насам изяви надежда, че ще може да те види. Но тъй като е Великан Човекоядец и има голямо достойнство, не може да дойде сам, за да те потърси. Така че, ако искаш да се видиш с него, трябва да отидеш при него.

— Спомням си Великана Човекоядец — каза Мери — и как хвърлях разни неща в неговата бърлога. Нямам спомени дали някога съм го виждала, въпреки че е много вероятно. Много често си мислех за него и дори понякога се чудех дали изобщо съществува. Хората казваха, че го има, но аз никога не го бях виждала и нямаше как да зная.

— Великанът Човекоядец наистина съществува — каза магьосницата. Ho аз все забравям. Толкова се зарадвах, че пак те виждам, скъпа моя, че май се проявих много нелюбезно. Оставих ви да стоите тук и не ви поканих вътре да изпиете по един чай. Дори не отправих нито една дума, с която да приветствам този млад момък, който те съпровожда. Въпреки че нямам представа кой сте — каза тя, обръщайки се към Корнуол, — дочух прекрасни истории за вас и за членовете на вашата компания. Както виждам, — обърна се тя пак към Мери, — не носиш със себе си рога от еднорог. Само не ми казвай, че си го загубила.

— Не, не съм — отговори Мери. — Много е неудобен за носене, а пък и изглежда като голямо самохвалство да го нося непрекъснато с мене, затова го оставих при другите, които ни чакат на моста.

— Е, така е добре — каза магьосницата. — Ще го разгледам по-късно. От момента, в който чух за него, много искам да го разгледам. Ще ми го покажеш; нали?

— Разбира се — каза Мери.

Старата жена се изкикоти.

— Никога не съм виждала рог от еднорог — каза тя. — И колкото и да изглежда странно, дори не съм виждала и еднорог. Тези същества са много редки, дори тук, по тази земя. Но нека сега да влезем и да изпием по чаша чай. Струва ми се, че ще трябва да сме само ние тримата. Би било много по-удобно и уютно, ако сме само ние тримата. Ще изпратя кошница със сладки и на другите, които са долу до моста. Приготвила съм сладките, които ти страшно много обичаше — със семена в тях.

Тя отвори по-широко вратата и направи с ръка движение, с което ги подканваше да влязат. Антрето беше мрачно и усойно.

Мери спря.

— Не е същото като някога — каза тя. — Не е такова, каквото си го спомням. Някога тази къща бе пълна със светлина и смях.

— Това е само в твоето въображение — каза остро магьосницата. — Ти винаги си имала богато въображение. Именно ти беше тази, която измисляше игрите и ги осъществяваше с онзи глупав трол, живеещ под моста и онази брауни — Фидълфингърс.

С притока на спомените тя започна да кряка.

— Можехте да си говорите за какво ли не. Те мразеха да правят топки от кал, но ги правеха заради теб. Те ужасно се страхуваха от Великана Човекоядец, но когато хвърляше камъни в бърлогата му и те идваха с теб и също хвърляха. Ти казваш, че аз съм магьосница, защото имам гърбица, куцукам заради артрита си и имам дълъг, крив нос, но и ти, скъпа моя, също си магьосница, при това по-добра от мен.

— Я се спрете — каза Корнуол, вече поставил ръка на меча си. — Дамата не е магьосница.

Старата жена протегна кокалестата си ръка и внимателно я постави на рамото му.

— Това е комплимент за нея, сър. Няма нищо по-хубаво от това да кажеш на една жена, че е магьосница.

Корнуол си измърмори нещо и отдръпна рамото си от ръката й.

— Внимавайте какво говорите — каза той.

Тя им се усмихна със стърчащите си зъби и ги въведе от тъмното, усойно и мухлясало антре в някаква малка стая. Подът и бе покрит със стар и избелял килим. Срещу стената имаше малка камина, почерняла от пушека на многобройните огньове, палени в нея. Слънцето проникваше през големите прозорци и осветяваше оскъдността на това място. Редица от натрупани домашни растения бяха поставени върху тесния шкаф, намиращ се под перваза на прозореца. В центъра на стаята имаше прекрасно гравирана маса, покрита с покривка, а върху нея имаше сребърен сервиз.

Тя им посочи столовете, на които да се разположат, след това седна пред димящия чайник. Докато взимаше едната чаша, тя каза:

— Сега ще можем да си поговорим за много неща — за някогашните дни, за това как нещата са се променили, а също така и защо вие сте дошли до тук и какво търсите.

— Това, за което аз искам да си говорим — каза Мери, си моите родители. Не знам нищо за тях. Искам да знам кои са били те, защо са били тук и какво им се е случило.

— Те бяха добри хора — каза магьосницата, — но бяха също така и много, много особени. Не бяха като другите. Не пъхаха носа си в работата на обитателите на Опустошената Земя. У тях нямаше никаква злоба, нищо лошо, а напротив — само голямо разбиране и съчувствие. Можеха да разговарят с всеки срещнат. И въпросите, които щяха да му зададат — о, въпросите, които щяха да му зададат. Често се чудех какво търсят тук, защото като че ли нямаха никаква работа. Те ми отговаряха, че са дошли на почивка, което според мен беше много странно за толкова изтънчени хора като тях. Беше невероятно да са дошли на място като това, само заради едната почивка. Но ако действително бяха дошли за това, останаха твърде дълго — почти една година. Не правеха нищо, а само обикаляха наоколо и се държаха любезно с всеки, когото срещнеха. Спомням си деня, когато дойдоха по пътя, минаха по моста — те двамата и ти, скъпа моя, едва пристъпваща, помежду им. Всеки от тях те държеше за едната ръка и изглеждаше, като че ли ти имаше нужда от тази помощ. Това бе привидно, защото в действителност ти никога не си се нуждаела от някаква помощ — и тогава, и след това. Можеш ли да си представиш увереността и невинността им — две човешки същества, крачещи спокойно из Опустошената Земя и тяхното дете, едва пристъпващо между тях. Те си вървяха така, като че ли бяха излязли на разходка през априлски следобед. Ако по цялата тази земя имаше някой, който да ги нарани по какъвто и да било начин, той щеше да бъде толкова шокиран от тяхното невинно, доверчиво високомерие, че щеше да възпре ръката си и да не им направи нищо. Спомням си, когато дойдоха до тази къща и почукаха на вратата, попитаха ме дали могат да останат тук при мен и аз, тъй като съм много добро по сърце същество, което много трудно отказва на някого…

— Ти знаеш — каза Мери на магьосницата, — че според мен ни лъжеш. Не вярвам, че това е твоята къща. Дори не мисля, че моите родители са били твои гости. Мисля, че нито една твоя дума не е истина и затова няма нужда да продължаваш.

— Но скъпа — каза магьосницата, — това е чистата истина. Защо ми трябва да ви лъжа?

— Нека да не спорим — каза Корнуол. — Истина или не нека да привършваме с нея. Какво се случи с тях накрая?

— Тръгнаха към Поразената Равнина — продължи магьосницата. — Нямам представа защо го направиха. Никога не ми казваха нищо. Разбира се бяха много любезни, но никога не ми казваха нищо. Оставиха ми детето си и потеглиха към Поразената Равнина. От тогава не съм чувала нищо за тях.

— И това се случи, когато ти заведе Мери в Граничната Земя, ако разбира се това си била ти?

— Това са гадни слухове. Аз просто се притеснявах да я оставя тук, с мен.

— За какви слухове говориш?

— Не мога да си спомня точно сега.

— Ето, виждаш ли — обади се Мери. — Тя лъже.

— Разбира се, че го прави — каза Корнуол, — но ние не знаем до каква степен. Дали малко или много, дали за всичко или само за част от всичко.

— Много ми е мъчно — каза магьосницата, — че се налага да седя до собствената ми маса за чай и да поднасям чай на гости, които се съмняват в честната ми дума.

— А те оставиха ли някакви книжа? — попита Мери. — Някакви писма? Изобщо нещо?

— Странно е, че питаш — каза магьосницата. — Имаше и един друг човек, който също ме попита. Един мъж, чието име е Джоунс. Казах му, че не знам за нищо. Не че съм и търсила, аз не шпионирам. Може да ме наричате както си искате, но аз не шпионирам. Казах му, че евентуално може да открие нещо, което аз да не знам, на втория етаж. Както съм саката, не мога да се изкача до там. Знам, че си мислите, че магьосниците могат до използват вълшебни пръчици, за да отидат, където си поискат. Но вие хората не разбирате. Ние си имаме определени правила.

— Джоунс разгледа ли горе?

— Да, разгледа. Каза ми, че не е открил нищо, въпреки че очите му са едни такива хитри и човек не знае дали винаги казват истината. Спомням си, че го попитах.

Предната врата се отвори и нечии крака затрополиха по пода. В стаята влетя Гиб, който се подхлъзна в опита си да спре.

— Марк — обърна се той сам Корнуол. — Имаме големи неприятности. Бекет се появи.

Корнуол рязко се изправи на краката си.

— Бекет! А нещо за Адските Хрътки?

— Успял е да избяга от тях — каза Гиб.

— Но това е невъзможно — каза Корнуол. — Как е могъл да им избяга? Къде е сега?

— Там долу, до моста — каза Гиб. — Дойде при нас, тичайки, гол като голишарче. Бромли му даде някаква кърпа.

Вратата се трясна. Чуха се стъпки, идващи от антрето. Оказа се Снивли, задъхан от тичането.

— Това е трик — извика той. — Не можем да му позволим да остане повече тук. Адските Хрътки са му позволили да избяга. Сега те ще кажат, че сме го приютили и ще започнат да обикалят наоколо.

— Пфу — каза магьосницата. — Тези състрадателни, малки кученца. Сега ще си взема метлата. Няма някакви си Адски Хрътки да си правят майтап с мен! Може да са злобни, но гледай само какви ще станат след един хубав пердах.

— Не можем да им го върнем — каза Корнуол — след всичко, което видяхме миналата нощ. Той има право да иска закрила от нас. В края на краищата, той е Християнин, въпреки че е малко подъл.

Корнуол се забърза надолу по хълма, а другите го последваха.

Отвън, по хълма към къщата се изкачваше пъстра процесия. Начело беше Бекет, увит през средата с някаква кърпа. След него вървеше Хол, който от тетивата на лъка си бе направил клуп и го бе поставил около врата на Бекет. Той държеше лъка си и го бе извил така, че да стяга добре кордата около врата му. Зад него вървеше Оливър и голяма група от троли, джуджета, браунита и феи.

Хол посочи с палец нещо зад рамото си.

— Имаме си компания — каза той, но не изпускаше от очи Бекет.

Корнуол погледна в посоката на палеца. На върха на оголения хълм, намиращ се от другата страна на потока, бяха насядали редици от Адски Хрътки. Те не правеха нищо и дори и видът им беше такъв. Те просто си седяха там, наблюдаваха и очакваха да видят какво ще се случи.

Надолу по хълма слизаше някакъв много отпуснат гигант. Той вървеше право към моста. От верандата, на която се бе разположил Корнуол, гигантът изглеждаше около дванадесет фута висок, но колкото да беше голямо тялото му, толкова по-малка бе главата му. Тя не бе по-голяма от главата на някой обикновен човек, а напротив — като че ли бе по-малка. Тялото му бе огромно, но в него нямаше грам мускули. Бе едно отпуснато, меко туловище, без нещо отличително в себе си. Гигантът с глава като карфица носеше къса поличка и нещо като половин риза, която имаше презрамка през едното рамо. Той се движеше бавно, а огромните му, скосени стъпала трополяха при сблъсъка им със земята. Дългите му, провиснали ръце висяха надолу, но не се преместваха напред и назад, както обикновено правят човешките ръце, докато той върви, а просто си висяха и се клатушкаха при всяка негова крачка.

Корнуол слезе по стълбите и тръгна надолу по хълма.

— Ти остани тук при Бекет — каза той на Хол. — Аз сам ще се оправя с този.

Гигантът спря близо до моста. Той застана здраво на краката си и гласът му избумтя така, че всички да го чуят.

— Аз съм пратеникът на Адските Хрътки — изломоти той. — Думите ми са отправени към всички, които нямат право да се намират тук. Нося им обмислено предупреждение. Върнете се обратно, откъдето сте дошли. Но преди това трябва да ни предадете този, който избяга от нас.

Той спря, очаквайки отговор.

Корнуол чу шум от вълнение зад себе си и енергично се обърна. Бекет се бе освободил от Хол и тичаше нагоре по хълма към някаква купчина с камъни, намиращи се от едната страна на къщата. Лъкът все още бе омотан около врата му. Хол тичаше след него, а другите се стягаха в обръч. Изведнъж Бекет свърна и изведнъж потъна някъде в земята. Той изчезна — изглеждаше, като че ли земята го погълна.

Магьосницата, болезнено куцукаща наоколо, изведнъж изкряска.

— Сега — каза тя. — Ще видите какво ще се случи! Той потъна в дупката на Великана Човекоядец.

— Отговорете ми — извика гигантът. — Дайте ми своя отговор.

Корнуол се извърна, за да го погледне.

— Ние сме просто едни странници — извика той. — Дойдохме да изпълним едно свещено доверие. Нямаме намерение да ви причиняваме някакви неприятности. Единственото, което търсим са Древните.

Пратеникът силно се изсмя.

— Древните — изломоти той, — ако разбира се успеете да ги откриете, веднага ще ви заколят. Трябва да сте луди, за да ги търсите. А освен това никой не може да премине през Поразената Равнина. Това е забранена страна. И без това сте дошли достатъчно далеч. Не можете да продължите повече. Дайте ни затворника и се върнете обратно там, откъдето сте дошли. Ако сторите така, няма да ви нараним. Ще имате свободен достъп до Граничната Земя. Имате нашето тържествено обещание.

— Няма да се върнем — извика Корнуол. — Не сме дошли чак до тук, за да си подвием опашките и да избягаме. Няма да ви дадем и затворника. До сега достатъчно ви е отговарял, сега е време да ни отговаря и на нас.

— Нека така да бъде — изрева гигантът. — Вашата кръв сега е върху вас, а не върху нас.

— Няма нужда от никаква кръв — извика Корнуол. — Никаква кръв, в ничии ръце. Просто ни позволете да преминем. Веднага, след като открием Древните, ще се върнем по нашите си земи.

— А какво ще стане със затворника? Има още много мили, които трябва да пробяга. Още много писъци трябва да издаде. Той оскверни нашата свещена земя с неговата армия. Някога, сър Учен, това би значело война. Но напоследък много сме се размекнали. Затова, радвай се, че е така и ни върни играчката.

— Само ако го убиете бързо. Вероятно по ужасен начин, но бързо.

— Защо ни трябва да го правим? В тези скучни времена имаме много малко развлечения и трябва да ги уловим, когато се появят. Но явно вие не искате да ни го дадете.

— Ако вие не го убиете, тогава аз ще го направя.

— Само направете това и вие ще заемете неговото място.

— Това не се знае — каза Корнуол.

— Значи отказвате да ми го върнете обратно?

— Да, отказвам.

Гигантът се обърна тежко и започна да се изкачва по хълма. Редицата от Адски Хрътки на върха на хребета не помръдна.

Горе на хълма, разположен зад гърба на Корнуол, имаше ново вълнение. Корнуол се обърна, за да погледне. Тролите, таласъмите и други представители на малкия народ тичаха във всички посоки. От дупката, разположена до камъните, се надигаше истински ужас.

Магьосницата пищеше и удряше с метлата си по земята.

— Казах ти аз, че сега нещо ужасно ще се случи! — пищеше тя. — Той отиде в бърлогата на Великана Човекоядец. Няма никой на този свят, който да може да си разиграва шеги с него.

Великанът Човекоядец бе излязъл от дупката си и се опитваше да изтегли нещо от дупката си. Корнуол се затича с все сили нагоре към върха и видя, че нещото, което Човекоядец се опитваше да извади, бе самият Бекет, който дращеше с нокти земята и всячески се опитваше да се задържи да не бъде изтеглен от там.

Великанът Човекоядец дръпна с все сила и Бекет изхвърча като коркова тапа. Тетивата от лъка на Хол все още се намираше около врата му и като че ли в този момент беше най-лошото нещо, което човек би могъл да носи. Великанът Човекоядец презрително го метна някъде встрани.

— Нямате ли поне малко уважение? — извика той, но не само към Бекет, а към всички, които се бяха насъбрали. — Не може ли някой да се чувства сигурен поне в собствения си дом? Трябва ли всички да му дойдат на главата? Защо всички вие сте се насъбрали тук? Кажете ми какво става.

— Господин Великан — каза Корнуол, — страшно много съжаляваме, че ви обезпокоихме. Това се случи без нашето желание. При никакви обстоятелства по собствено желание не бихме обезпокоили вашата почивка.

Великанът Човекоядец беше тумбест звяр, наподобяващ жаба. Очите му приличаха на тигани, а устата му бе оградена от заострени зъби. Тялото му сякаш не беше нито от кожа, нито от козина, а от някаква кал, която се свличаше от него при всяко движение.

— Такова нещо — каза той — никога не ми се е случвало. Хората тук знаят много добре. Това, което това същество направи, би могло да е извършено само от някой, който не обитава нашите земи. Въпреки че някога, много отдавна, имаше едно малко момиченце, което много обичаше да хвърля кори от дърво, буци пръст и разни други неща в моята дупка. Не мога да разбера, защо това й доставяше такова удоволствие.

Очите му, големи колкото тигани, се преместиха и се втренчиха в Мери.

— И ако не бъркам — продължи той, — тук пред мен е същото момиченце, вече пораснало, доколкото виждам, но останало непроменено.

Магьосницата вдигна метлата си.

— Я се махай — изпищя тя. — Да не си посмял да я докоснеш с кирливите ти ръце. Тогава тя беше съвсем малка и изобщо не искаше да те нарани. Просто беше много игрива, а главата й бе пълна с добро настроение. В нашите земи рядко можеш да намериш толкова добронамерена игривост.

— Ужасно съжалявам — каза Мери. — Изобщо не знаех, че това ви е притеснявало. Виждате ли, ние се преструвахме, че се страхувахме от вас. Затова хвърляхме клечки и камъни, а доколкото си спомням те бяха съвсем малки, след което се обръщахме и бягахме.

— Ти — каза Великанът Човекоядец, — онази брауни и Бромли — щуравия трол, но в действителност всички тролове са си малко щурави. Вие си мислехте, че аз не знам нищо, но аз знаех и често ви се смеех. Сигурно ви е трудно да повярвате, че аз изобщо мога да се смея.

— Не знаех това — каза Мери. — Ако съм имала представа, че можете да се смеете, със сигурност съм щяла да дойда и да ви се представя.

— Добре тогава — каза Великанът Човекоядец, разполагайки се на земята. — Сега вече знаеш, а и имаме време на разположение. Хайде сега да ме посетиш.

Той потупа земята до себе си.

— Ела, седни тук и ще си поприказваме.

Магьосницата нададе кратък вик на радост.

— Направи така, както той ти каза — обърна се тя към Мери, — а пък аз ще донеса чайника и ще пийнем малко чай.

Тя се обърна и забърза към къщата.

Корнуол видя, че Хол и Гиб са сграбчили здраво Бекет, който пасивно си лежеше на земята.

— Имаме право да му отсечем главата — каза Корнуол. — А можем и да го върнем на Адските Хрътки, което аз лично не бих искал да стане.

— Моля ви за милост — изплака Бекет. — Като християнин към християнин. Не може да изоставите един християнин на тази езическа орда.

— Ти си в най-добрия случай — каза Корнуол — много окаян християнин. Бих предпочел десетима езичника, вместо един християнин като теб. Ти се опита по всякакъв начин да ме убиеш. И каквото и да се случи с теб, аз няма да имам угризения на съвестта.

— Но аз никога — изплака Бекет, докато се опитваше да седне — не съм се опитвал да те убия. Как бих могъл? Никога досега не съм те виждал. От любов към Бога, господине.

— Казвам се Марк Корнуол. А ти бе наел хора, които да ме убият.

Оливър се появи зад Корнуол и му викна.

— Ти се опита да го убиеш, заради един ръкопис, който той откри в библиотеката на Уалузинг. Ти щеше да убиеш и мен, ако бе успял. Имаше един монах — Ослуд, който все идваше да ти казва за разни неща. На следващата сутрин той бе открит с прерязано гърло, на една уличка.

— Но това беше много отдавна — каза Бекет. — Аз след това се покаях.

— Покаянието не върши работа — каза Корнуол. — Сега имаш право да направиш своя избор — Адските Хрътки или Меча. Кучи син като теб няма правото да живее.

— Позволете ми — каза Гиб. — Не е правилно ти да опетняваш стоманата на твоето добро острие с кръвта на такъв. Един удар на брадвата ми стига.

Чифт нокти сграбчиха Корнуол за ръката.

— Я поспрете с този разговор за убиване — кряскаше магьосницата. — Давам ви моето предложение. Ще си бъде пълна загуба на човешка плът, ако убиете този як екземпляр. Освен това, аз имам нужда от него. Много години минаха, откакто имах мъж, който да топли леглото ми.

Тя дръпна на страна Корнуол и се наведе, за да разгледа Бекет. Протегна ръка и с нокът го погъделичка под брадичката. При вида й, очите му се изцъклиха.

— Не си струва да си създавате проблеми — каза й Оливър. — Той ще се опита да избяга веднага, когато му се отдаде възможност. А освен това Адските Хрътки.

— Ха — каза отвратена магьосницата, — тези малки кученца знаят много добре, че не е хубаво да си правят шеги с мен. Само да се появят и аз ще си взема метлата. А мога и да му направя заклинание, което да не му позволи да избяга. Ай, скъпият — тя коленичи. — Добре ще мога да го използвам. Само да го взема под контрол и ще му върна любовта. Ще му дам такава любов, каквато никога до сега не е получавал.

— На мен ми се струва — каза Корнуол на Бекет, — че сега пред теб има три избора. Адските Хрътки, меч или това.

— Това са пълни глупости — изпищя магьосницата. — Пред него има само един избор. Ти чу, че аз си го поисках — тя направи жест с ръце, след което започна да си бърбори нещо. Малко потанцува, след което тропна с крак. — Сега го освободете.

Хол и Гиб го освободиха, а Корнуол се дръпна назад. Бекет се обърна и застана на крака и ръце, след това запълзя напред, умилквайки се на магьосницата.

— Като дяволско кученце е — изумен каза Корнуол. — Ако бях аз.

— Погледни скъпия — възкликна доволно магьосницата. — Той вече ме харесва — тя се протегна и го потупа по главата, Бекет се изви в екстаз. — Ела след мен, скъпи — каза тя.

Тя се обърна и се отправи към къщата. Бекет я следваше все още лазещ на ръце и крака.

Докато всичко това се случваше, другите, заети с чайното парти, изобщо не му бяха обърнали внимание. Магьосницата, подпомогната от мнозина други желаещи, бе донесла чай и сладки, които бе поставила върху масата, разположена до камъните, под които бе дупката на Великана Човекоядец.

Корнуол се огледа наоколо. Нямаше никакъв помен от мекушавия гигант нито пък от Адските Хрътки. Изведнъж мястото придоби съвсем весел вид. Нежното следобедно есенно слънце осветяваше хълма, а някъде от далече се чуваше ромоленето на потока, който течеше под моста.

— Къде са конете ни? — попита Корнуол.

— Долу, до потока — отговори Хол. — На една малка поляна, потънали до колена в трева. Снивли е с тях и ги наблюдава.

Куун се приближи на три крака, като в една ръка държеше сладкиш за чай. Хол се наведе и го вдигна. Куун се разположи удобно в ръцете му и захрупа лакомо кекса.

— Мисля, че вече всичко свърши — каза Корнуол. — Нека да се присъединим към партито.

— Все още се чудя — каза Гиб, — какво ще направят Адските Хрътки, когато открият, че Бекет е извън достъпа им.

Корнуол вдигна рамене.

— Ще се справим и с това — каза той, — когато се наложи.