Клифърд Саймък
Омагьосано странство (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Попаднаха на Древните, когато навлязоха навътре в планината. Сблъскаха се лице в лице с тях, когато достигнаха билото на стръмния хребет, разположен между две долини. Двете групи застинаха в изумление и останаха така, взирайки се една в друга, разположили се наоколо триста фута едни от други. Малката групичка от Древни се оказа ловджийска дружина. Те бяха ниски, тумбести хора, облечени в кожени дрехи и носеха копия със заострен каменен връх. Повечето от тях имаха прошарени бради, въпреки че измежду тях имаше двама голобрадиюноши. Бяха около двадесетина.

В средата на групата имаше двама, които носеха на рамената си един провесен на някакъв прът труп, който изумително много приличаше на човек.

За момент никой не проговори, след това се обади Корнуол.

— Е, най-накрая ги открихме. През последните няколко дни се чудех дали изобщо съществуват.

— Сигурен ли си? — попита Хол. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен. Никой не знае какво представляват Древните. Именно това ме притесняваше през цялото време — никой не знае как точно изглеждат те.

— В описанията на древните пътешественици се правят само някакви намеци — каза Корнуол. — Там никъде не се казва нищо точно определено. Няма никакви свидетелски записи, нали разбирате, само слухове. При това от втора ръка. Никакви твърди доказателства. Просто ужасяващи малки намеци, за това, което са Древните — по някакъв начин хуманоиди. Хуманоиди, но носещи изобилно митично задоволство. Дори човекът който и да е бил той, този, който е описал речника и граматиката на Древните, не е споменал нищо за самите Древни. Може и да е, но тази част от ръкописа е открадната или загубена по някаква причина, потисната е от някой си църковник преди векове. Предполагам, че може би той е бил човек, но за това не съм сигурен. Предполагах, че сигурно са хора, но нямаше как да съм сигурен. Брадвата, която носи Гиб, прилича на човешка изработка. Кой, освен човека, би обработил камъка толкова изящно?

— Сега, когато ги открихме — каза Снивли, — какво ще правим с тях? Нима Гиб ще се втурне към тях и ще им връчи брадвичката? Ако бях на твое място Гиб, бих се поколебал дали да направя това. Не ми харесва видът на плячката, която носят.

— Ще отида долу и ще поговоря с тях — каза Корнуол.

— Бъдете нащрек, но без прибързани действия, моля ви. Не ми се иска да ги изплашим и те да избягат от нас.

— Но те не изглеждат така изплашени — каза Снивли, — както на мен ми се иска.

— Аз ще те прикривам — каза Хол, — затова ако обичаш, в случай че забележиш някакви враждебни действия от тяхна страна, моля те, недей да се правиш на герой.

Корнуол разкопча колана на меча си, след което го подаде, заедно с меча на Мери.

— Трябва да се считаме за мъртви — изплака Снивли. — Ще изгризат костите ни още до довечера.

Корнуол вдигна ръцете си, простирайки дланите си напред, след което бавно заслиза надолу по склона.

— Ние идваме с мир — извика той на езика на Древните, надявайки се произношението, с което ги изказва, да е поносимо. — Без бой, без убийства.

Те изчакваха и просто го наблюдаваха, докато се приближаваше към тях. Двамата, които носеха трупа, го оставиха и се отдръпнаха при другите.

Те не дадоха никакъв знак, че са разбрали думите му. Просто си стояха упорито и изчакваха да видят какво ще се случи. Лицата, скрити зад гъстите им бради, не изразяваха нищо. Засега не бяха направили никакви заплашителни действия с копията си, но това, мислеше си той, можеше да се случи всеки момент и нямаше да има нищо, което да ги предупреди, че това ще се случи.

На около шест фута от тях той спря и отпусна ръцете си.

— Ние ви търсихме — каза той. — Носим ви подарък.

Те не казаха нищо. Дори и очите им не изразяваха нищо.

Той се опитваше да прецени, дали те разбират това, което им казва.

— Ние сме приятели — каза той и зачака.

Най-накрая един от тях каза.

— Откъде можем да знаем, че сте приятели? Може да сте и демони. Те приемат много форми. Ние ги познаваме. Ние сме ловци на демони.

Той посочи към нещото, окачено на пръта. Двама от тях отстъпиха назад, за да може той да види по-добре. Нещото имаше човешка форма, но кожата му бе тъмна и почти синя. Имаше дълга, тънка опашка и малки рогчета подаващи се от челото му. Краката му приличаха на копита.

— Ние го уловихме — каза говорителят на-групата. — Хващаме и много други като него. Този тук е малък. Малък, млад и вероятно много глупав. Но ние хващаме и стари — той се облиза. — Добра храна са.

— Храна?

— Готвиш ги на огъня и след това ги ядеш. — Той изигра пантомима, чрез която постави нещо в устата си и го сдъвка. — Вие ядете ли?

— Да, ядем — каза Корнуол. — Но не и демони, нито пък хора.

— Преди много години ядяхме хора — каза Древният.

— Но не и сега. Сега ядем само демони. Хората изчезнаха. Вече няма хора, с които да се храним, а много демони. Има истории, разказвани край лагерните огньове, където се говори за хора, които някога са се ядяли. Днес хората не ни липсват, защото има предостатъчно демони. Ей, този, тук — и посочи към трупа, вързан на пръта — ще бъде добра храна. Не се случва често такива да се въртят наоколо. Вярно, че на всеки ще се падне по съвсем малко, но месото ще бъде крехко — при мисълта за крехкото месце, лицето му се разтегли в усмивка, която разкри всичките му зъби.

Корнуол усети спадане на напрежението. Древните бяха разговорливи и той прие това за добър знак. Никой не би бъбрил с този, който е на път да убие. Той бавно заизследва другите лица. В тях нямаше нито приятелство, нито враждебност.

— Сигурни ли сте, че не сте демони? — попита Древният.

— Сигурни сме — отговори Корнуол. — Аз съм човек като вас. А всички други са мои приятели.

— Демоните са хитри — продължи Древният. — Мразят ни, защото хващаме много от тях, а те не могат да ни направят нищо. Каза, че имате подарък за нас.

— Да, имаме подарък за вас.

Древният повдигна рамене.

— В такъв случай, подаръкът ви не е за нас, а за Стария Човек. Такъв е законът.

Той поклати глава.

— И все пак, вие може да сте демони. Как можем да разберем, че не сте? Бихте ли убили някой демон?

— Да — каза Корнуол, — с удоволствие бихме убили някой демон.

— Тогава идвате с нас.

— С удоволствие ще дойдем с вас.

— Ще потърсим още някой капан и вие ще убиете демона, който ще намерим там. Тогава ще знаем, че не сте демони. Демоните не се избиват взаимно.

— А какво ще се случи, ако в капана няма демон?

— Ще има. Използваме добра примамка. Никой демон не я отминава. А пък и този път сме поставили много специална примамка. Сигурен съм, че ще има демон. Да вървим. Вие ще убиете демона. След това се прибираме у дома. Ще падне добро ядене. Ядене и танцуване. Вие ще дадете вашия подарък на Стария Човек. След това ще седнете и ще поговорите. Вие ще ни разкажете, ние ще ви разкажем. Добре ще си прекараме.

— Това ми звучи добре — каза Корнуол.

Другите Древни също му се усмихваха и издигаха копията си над раменете си. Двамата, които носеха демона, отново вдигнаха пръта. Демонът се поклащаше, а опашката му се влачеше по земята.

Корнуол се обърна и махна с ръка на другите, които чакаха на върха на хълма.

— Всичко е наред — извика той. — Ще отидем с тях.

Те бързо слязоха по хълма. Бъбривият говорител на Древните все още стоеше до Корнуол, докато другите вече се бяха обърнали и тръгнали да се изкачват нагоре по хълма, отправяйки се на север.

— Какво става? — попита Хол.

— Поканиха ни да отидем с тях. Те ловят демони в капани.

— Имаш предвид онова нещо, което носят? — попита Оливър.

Корнуол кимна.

— Трябва да минем покрай още един капан. Искат от нас да убием един демон, за да им докажем, че не сме такива.

— Но това нищо не доказва — отбеляза Снивли. — Хората убиват хора. Само помисли колко много хора са били убити от други. Защо тогава и демоните да не се убиват взаимно?

— Може би Древните просто не разсъждават както трябва — каза Оливър. — Случва се на много хора да им щукват странни идеи.

— Те си мислят, че ние сме демони, така ли? — попита Мери. — Но как е възможно да бъдем, след като нямаме нито рога, нито опашки?

— Те казват, че демоните можели да променят образа си — след това се обърна към Древния: — Моите приятели не могат да говорят вашия език. Те току що ми казаха колко са щастливи, че сме ви срещнали.

— Кажете им — каза Древният, — че довечера ще има голям демонски пир.

— Ще им кажа — обеща Корнуол.

Мери подаде на Корнуол меча му, но преди още той да успее да го пристегне, Древният каза:

— Трябва да побързаме. Другите са вече пред нас. Ако не сме там навреме, от ентусиазъм те могат да убият демона, а това трябва да го свършите вие…

— Знам, че трябва — каза Корнуол. След това се обърна към другите: — Хайде да тръгваме, не можем да си позволим да се влачим.

— Кога да им дам брадвичката? — попита Гиб, който припкаше до Корнуол.

— По-късно — отговори му той. — Ще трябва да я дадеш на най-стария човек в племето. Предполагам, че това е някакъв племенен обичай. Ще има и други събития. Ще направят голям пир и танци.

— Пир от какво? — попита Снивли, хвърляйки поглед към демона, поклащащ се на пръта. — Ако това е такъв пир, какъвто ми се струва, че ще бъде, предпочитам да не опитам нищо. Да, предпочитам да гладувам.

Древният бързаше пред тях.

— Надявам се да сме попаднали на някакъв голям и тлъст демон — каза той, — защото вече си имаме един малък и слабичък. Трябва ни един голям и тлъст.

Те преминаха хребета и сега се спускаха надолу по една стръмна клисура. Ловджийската група бе малко пред тях. Клисурата изведнъж се извиваше и докато ловците вървяха по нейната извивка, се разнесоха силни викове. След малко и те минаха от там и пред тях се появиха ловците, които подскачаха, викаха и размахваха копията си.

— Почакайте! — извика Древният. — Почакайте! Не го убивайте! Изчакайте ни!

Ловците се извърнаха и престанаха да викат. Някой друг, обаче продължаваше да вика.

— Извадете ме от тук, по дяволите! Какво си мислите, че правите? Група мръсни диваци!

Корнуол си проправи път през ловците и се закова на мястото си.

— Но това не е демон — каза Гиб. — Това е нашият стар приятел Джоунс.

— Джоунс — извика Корнуол, — какво правиш тук? Какво ти се е случило? Как успя да попаднеш там?

Джоунс стоеше в центъра на едно малко, разчистено пространство насред гората, където се издигаше едно голямо дъбово дърво. Големи пръстени от блестяща светлина преминаваха през три метални пръта, разположени в триъгълник, така че да ограждат разчистеното пространство и дъба. Джоунс се намираше до един от тези големи пръстени. В ръката си държеше някакво приспособление, направено от дърво и метал. Някакво голо момиче се показа от дървото. Не изглеждаше изплашено.

— Слава Богу, че си ти — каза Джоунс. — Откъде изникна? Както гледам, като че ли си преминал през целия път, през Поразената Равнина. Не вярвах, че ще успееш. Тръгнах да те догонвам, но колелото ми се счупи. Сега, би ли ме измъкнал от тук? — той размаха странното съоръжение. — Ще бъде жалко, ако трябва да помета всички.

Древният се движеше нагоре-надолу.

— Вие можете да говорите с него! — изписка той. — Можете да говорите с демони!

— Но той не е демон — каза Корнуол. — Той е същият като мене. Трябва да го освободите.

Древният бавно отстъпи назад.

— Демони! — извика той. — Всички вие сте демони!

Корнуол постави ръката си на дръжката на сабята.

— Стой, където си — извика той и извади меча си, след което несръчно го размаха. Хвърли поглед към другите Древни. Копията им се издигаха, а те самите много внимателно се придвижваха.

— Чакай! — извика Джоунс, след което се разнесе злокобно тракане. Малки облачета прах и пръст се вдигнаха точно пред един от най-бързите копиеносци. Краят на неговото прилично на клечка приспособление излъчваше ядосана червенина. Разнесе се горчивият мирис на нещо горящо.

Редицата от копиеносци изведнъж спря. Бяха замръзнали на местата си, но копията им все още бяха издигнати.

— Следващият път — каза спокойно Джоунс — ще го насоча малко по-нагоре. Ще прострелям корема ви.

Древният, който бе отстъпил назад, се спря. Гледайки с възхищение меча на Корнуол, той бавно падна на колене.

— Оставете копията си на земята — извика Корнуол.

Редицата копиеносци оставиха оръжията си.

— Наблюдавай ги Хол — каза Корнуол. — Ако направят някакво движение…

— Другите елате тук — каза Хол. — Джоунс притежава някакво оръжие и за тази цел му трябва празно пространство.

Древният, който бе паднал на колената си, сега пълзеше по земята и издаваше стонове. Все още с меч в ръка, Корнуол се придвижи напред и го вдигна на крака. Човекът отново се сви и Корнуол го притегли към себе си.

— Как се казваш? — попита Корнуол.

Древният се опита да проговори, но не успя да каже нищо, тъй като зъбите му тракаха.

— Хайде, говори — каза Корнуол. — Кажи ми твоето име.

Древният изведнъж проговори.

— Светещата сабя! — изплака той. — Светещата сабя! Имаме легенди за нея.

Той гледаше с почитание към проблясващата сабя.

— Добре тогава — каза Корнуол. — Значи това е светещата сабя. Сега ще ми кажеш ли името си? Мисля, че трябва взаимно да си знаем имената.

— Счупената Мечка — каза Древният.

— Счупената Мечка — каза Корнуол. — Е, аз съм Корнуол. Това име е странно, магическо. Сега го кажи.

— Корнуол — изрече Счупената Мечка.

— Измъкнете ме от тук — изкряска Джоунс. — Няма ли най-после някой да ме измъкне от тук?

Бъкет се приближи към светещата ограда: Протегна едно пипало и обхвана един от прътите. Около него се разпръснаха искри. Блестящите пръстени се поклатиха с пращене и свистене. С един напън Бъкет вдигна пръта и го захвърли на една страна. Блестящите пръстени изчезнаха.

— И така — каза Снивли, — това като че ли е краят на цялата тази глупост. Защо, мили Марк, не изриташ хубавата този наш стар познат?

— Няма нищо, което да желая повече — каза Корнуол — но би било по-мъдро да не го правя. Аз искам да сме приятели с тях.

— Ама какви приятели са само! — каза Снивли.

Джоунс се приближи към Корнуол, небрежно поставил оръжието си в извивката на едната си ръка. Той протегна едната си ръка и Корнуол я стисна.

— За какво беше всичкото това? — попита Джоунс и посочи към Счупената Мечка. — Не разбирам и дума от това, което говорят.

— Аз говоря езика на Древните.

— Значи това са Древните, за които ми говореше. По дяволите, та те не са нищо повече от група Неандерталци, макар че трябва да призная, че са доста добри трапери. Използват добра примамка — ей това момиче — не е зле наглед, но е гола като голишарче. Бе привързана за дървото и кряскаше, защото наоколо имаше вълци…

— Неандер-какво?

— Неандерталци. Много примитивни хора. В моя свят не можеш да ги намериш. Измрели са преди стотици години…

— Но ти каза или поне аз така разбрах, че нашите два свята са се разделили по-скоро.

— За Бога, не знам — каза Джоунс. — Не знам нищо повече. Някога си мислех, че знам, но сега ми се струва, че съм все по-малко и по-малко уверен в каквото и да било.

— Ти каза, че си дошъл, за да се срещнеш с нас. От къде знаеше къде да ни търсиш, а и какво се случи с теб? Ние ходихме до твоя лагер и ни стана ясно, че си заминал.

— Добре, ти ми говореше за Древните. Аз останах с впечатлението, че ти си готов на всичко, за да ги откриеш. Знаех, че ще трябва да преминеш през Поразената Равнина, за да достигнеш до тях. Виждаш ли, аз просто се опитах да открадна маршрута ти. Когато разговаряхме, ти спомена нещо за някакъв университет — мисля, че на теб пък ти го беше казало малкото, смешно джудже.

— Значи ти тръгна да търсиш университета?

— Да, точно така направих. И го открих. Изчакай ме да ти доразкажа…

— Но ако си го открил…

— Корнуол, бъди разумен. Всичко си е там — документите, книгите. Но са написани на някакъв странен начин. Не можах нищо да разчета.

— И си помисли, че сигурно аз ще успея.

— Виж Корнуол, нека да сме наясно. Какво значение всъщност има? Двата ни свята са разделени. Ние принадлежим на различни неща. Но това не ни пречи да бъдем благоразумни. Ти ще направиш нещо за мен, аз ще направя нещо за теб. Така от край време е навсякъде по света.

— Мисля — каза Хол, — че трябва най-после да предприемем нещо. Тези започнаха да се раздвижват.

— Те все още не са убедени, че не сме демони — каза Корнуол. — Ще трябва да похапнем малко демонско месо, за да им докажем. Когато веднъж някаква тъпа идея им се е загнездила в ума, просто няма излизане… Той се обърна към Счупената Мечка.

— Сега отиваме у дома — каза той. — Ние сме приятели. Заедно ще ядем и ще танцуваме. Ще седим и ще си говорим, докато слънцето изгрее. Ще бъдем като братя.

Счупената Мечка изхленчи.

— Светещата сабя! Светещата сабя!

— О, Боже Господи, в главата му е само тази Светеща сабя — някаква легенда, която се разказвала край огньовете в продължение на векове. Е, ще се наложи да я прибера.

Той го прибра в ножницата, след което се обърна към Счупената Мечка:

— Хайде да потегляме. Приберете си плячката. Ние всички сме гладни, хайде.

— За щастие — каза Счупената Мечка, — в къщи имаме разни други неща, освен този демон — мечка, сърна, лос. Ще са достатъчни. Ако не бяха те, вместо да пируваме, щяхме да гладуваме.

Корнуол сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че е така — каза той. — Ще намажем лицата си. Ще ядем дотогава, докато не можем да сложим повече хапка в устата си. И всичкото това ще го правим с вас.

Счупената Мечка разцъфна в усмивка.

— Вие не сте демони — каза той. — Вие сте боговете на Светещия меч. Довечера огньовете ще светят ярко и всички ще бъдат щастливи, защото боговете са ни посетили.

— Не споменахте ли нещо за някакъв пир? — попита Джоунс. — Погледнете надолу по хълма. Кучият му син надушва яденето от мили разстояние.

Това беше Госипър. Парцалите му се надуваха от вятъра, тоягата му се опираше устойчиво в земята, докато той се придвижваше. Гарванът бе кацнал на рамото му, издавайки безсрамни звуци. На Корнуол му се стори, че видът му бе още по-оплешивял от преди.

Малкото бяло кученце с очила се влачеше зад Госипър.