Клифърд Саймък
Омагьосано странство (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Пазителят седеше на централното място на масата и сега стана ясно, че той действително нямаше лице. Под калимявката му, там, където би трябвало то да се намира, имаше пространство, запълнено с мъгла. От време на време на Корнуол му се струваше, че там вижда две много слаби, червеникави проблясъци, които биха могли да се вземат за очи.

Той не ядеше, а просто седеше там, докато те го правеха и им разказваше любезно за някакви незначителни неща и ги разпитваше за пътуването им. Говореше им за посевите, обсъждаше времето — изобщо, поддържаше разговора.

Не само около главата му, но и около него самия имаше някаква мъгла, мислеше си Корнуол. Той приличаше на някакъв призрак, който беше толкова нереален, че не би се учудил, ако изведнъж изчезнеше, подухнат от вятъра.

— Не знам какво да си мисля за него — каза с поверителен шепот Снивли на Корнуол. — Той не съвпада с нищо, което да обитава Опустошената Земя и за което да съм чувал. В началото човек би могъл да го помисли за дух, но той не е такъв и в това съм напълно сигурен. Има някаква мистичност в характера му, която не ми харесва.

Храната в никакъв случай не беше нещо специално, но бе добра и питателна, а също така и в големи количества. Пазителят продължаваше да ги подканя да си похапнат.

— Има предостатъчно — казваше той, — предостатъчно за всички.

Но накрая стана ясно, че всеки е изял колкото може. Тогава Пазителят каза:

— Сега, когато приключихме, ви дължа доста обяснения, а пък сигурно и вие ще имате някакви въпроси.

Снивли набързо каза:

— Ние се чудим… — но Пазителят го прекъсна.

— Ти си този, който се чуди какво съм аз — каза той — и аз мисля, че е честно да ти кажа, както и смятах да направя, но чак когато му дойде времето. Казах ви, че аз съм Пазителят и в известен смисъл съм. Но основно съм това, което вие наричате философ, въпреки че това не е точната дума. Във вашия свят не съществува дума, която точно да опише това, което съм. Инженер по философия като че ли най-точно ме описва, а ако вие, господин Джоунс, и вие, Сър Марк, искате да обсъдим заедно това, ще ви помоля да изчакате малко…

— Ще запазим въпросите си — каза Корнуол, — но има едно нещо, което бих искал да науча. Вие знаете нашите имена, а ние никога не сме ви ги казвали…

— Това, което ще ви кажа, няма да ви хареса — каза Пазителят, — защото искреният ми отговор е, че мога да чета вашите мисли. Дори много надълбоко, разбира се, стига да поискам и тъй като това е твърде нелюбезно, се задоволявам само с повърхността — информация, която засяга какви сте вие, откъде идвате. Това, че мога да проследя и най-скритите ви мисли, не трябва да ви притеснява, защото аз не съм от тази планета и моите ценности доста се различават от вашите, а пък дори и понякога да си съвпадат, никога не бих си позволил да ви осъдя за нещо, защото от векове знам за голямото разнообразие на умове.

— Преди другите да са се впуснали във въпроси — забързано каза Мери, опитвайки се да изпревари въпросите на другите — бих искала да ви попитам какво се случи с моите родители.

— Върнаха се у дома си — отговори Пазителят.

— Искате да кажете, че те са се върнали без мен, че не са си помислили да се върнат и да ме вземат с тях?

— Ще ме намразите за това, което ще ви кажа — каза Пазителят — и то с право. Истината е, че аз ги убедих и даже подплатих с доказателства твърдението си, че сте мъртва.

— Какво ужасно нещо сте направил! — каза обидено Мери. — Какво отвратително нещо! Надявам се поне, да сте имал причина…

— Скъпа моя, имах си причина. При това страдах, че ще се наложи някой ден да я използвам.

— Значи освен всичко, сте и ясновидец — каза Джоунс.

— Е, не съвсем — каза Пазителят, малко притеснено. — Вярно е, че мога да погледна в бъдещето, в известен смисъл. Поради работата, която върша е наложително, пък и…

— Забравете за гледането — каза сурово Мери — и ни кажете защо беше толкова важно.

— Ако престанете да ми викате и ми дадете възможност да говоря.

— Но аз не виках — каза Мери.

— Сега ви даваме възможност да обясните и аз искрено се надявам, господине, причината ви да е основателна — каза Корнуол.

— Може би щеше да е най-добре, ако още от самото начало бях започнал от самото начало — каза Пазителят. — Моята раса е много древна и тя обитава планета, разположена в сърцевината на галактиката. Много преди човешките същества да произлязат от морето, ние бяхме създали мощна цивилизация. Знам, че вие, сър Марк, сте объркан и малко разгневен…

— Той ще се оправи — каза Джоунс. — По-късно ще му се отдаде възможност да задава своите въпроси. Той започва да придобива свобода на мозъка едва когато види, че става дума за нещо повече от магия. Така че, моля ви, продължете.

— В такъв случай добре, ще продължа — каза Пазителят. — Можехме да сме достигнали до една много напреднала култура, която щеше да ни отдели от галактиката, възможно е даже и от вселената, защото ние бяхме измежду първите интелигентни същества и бяхме един лакът напред от всички други. Можехме да сме се развили по начин, който дори ние не можем да си представим. Но за щастие някога измежду нас имаше няколко мъдри мъже, които прозряха самотата, която би възтържествувала при такова развитие на нещата. Те знаеха, че ако нещата вървяха натам, накъдето отиваха, ние щяхме да останем сами, откъснати от другите. Сблъскали се с фактите, ние взехме едно решение и то беше, че няма да живеем сами и само за себе си, а за други интелекти, които биха могли да се появят в галактиката.

— Господине — каза Джоунс остро, — познавам ги тези като вас. В моя свят е пълно с тях. Правячи на добро, които решават, че тяхната работа е да се месят в живота на другите хора, които биха били много по-щастливи без тази намеса.

— Вие не ме разбирате — каза Пазителят. — Ние сме само наблюдатели. Ние не се опитваме да се намесваме. Това става само в извънредни случаи.

— И вие си мислите, че това е извънреден случай?

— Предчувствам, че може да стане. Не че очаквам някаква огромна катастрофа да се случи, а просто, когато някой се притеснява, че нещо може да се случи, то може и да не се случи. Тук, на това малко парче земя съществува шансът да се създаде нещо велико. Ако това величие не се появи, това ще означава, че една много уникална цивилизация ще бъде загубена — за галактиката и за вселената. И ако това ще ви накара да се чувствате малко по-добре, Мистър Джоунс, ще ви кажа, че нямам предвид вас — тези, които сега сте тук, а имам предвид жителите на галактиката.

— Ще трябва да ви накарам да повярвате, че ние не сме мисионери. Ние не сме създатели на благоденствие. Ние сме просто наблюдатели. Просто наблюдаваме и се надяваме. Ние се разкриваме пред някого и поемаме нещата в наши ръце само и единствено, когато просто няма друг избор.

— Всичко това е много хубаво и добро — каза Корнуол, — звучи прекрасно на думи, но все пак остават няколко неща, които ме смущават и едно от тях е защо виждате нещо велико в това място? Това е просто едно хранилище на ерудицията и знанията на Опустошената земя. Във всички случаи то си струва опазването…

— Не е хранилище само за знанията на Опустошената Земя, скъпи приятелю. Тук се съхраняват надеждите и потенциалите на три велики цивилизации, всичките произлизащи от един и същи-източник, три различни философии, които, ако можеха да бъдат обединени…

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — каза Джоунс, — но тук има само две, а не три цивилизации. Културата на Опустошената Земя и на света на Корнуол и културата на моя свят. Магия и технология — и трябва да се съглася, че те биха могли да работят добре заедно.

— Има и още един, друг свят — каза Пазителят. — Светът на родителите на Мери. Вашият свят не се раздели веднъж, а два пъти. Вие сте три свята в един.

— Достатъчно неприятности си имам с двата свята, пък да не говорим, ако са три — каза Корнуол. — Ние си мислехме, че родителите на Мери идват от света на Джоунс, вероятно живеещи малко по-напред в бъдещето…

— Значи моите родители са се върнали в третия свят — каза Мери. — Защо беше толкова важно да го направят?

— Не можех да поема риска — каза Пазителят. — да ги оставя да ми се измъкнат от ръцете. Ако нещо им се случеше, нямаше никаква гаранция — нито пък някаква възможност — някой друг от техния свят изобщо да се появи насам. Затова ги убедих да се върнат в своя свят, след което да се върнат обратно в този, носейки документирано културата си…

— Значи всичко сте си наредили както трябва — каза Джоунс. — Всичко било толкова просто.

Пазителят кимна.

— Надявам се да е така. Искам това място да стане хранилище за знанията на трите свята. От вашия свят, Джоунс — технологиите, от света на родителите на Мери — големите хуманистични възгледи, които изглежда, че вашите два свята са пропуснали. Като ги съберете всичките заедно, преплетете ги един в друг, ще получите културна идея, обединяваща най-доброто от трите свята. Ще доведем учени от далечни места на галактиката, някои, от които се занимават с дисциплини, за които тук изобщо не сте чували…

— Знам — каза Корнуол, — че тук имате огромен запас от древни ръкописи. Едва се сдържам да ги разгледам. Имам малко познания в някои от древните езици, въпреки че ми се струва, че моят приятел таласъмът, в известен смисъл знае много повече от мен. Той е прекарал много години в библиотеката в Уалузинг.

— Това вас ви урежда — каза Гиб, — но какво ще правим ние, другите? Вие можете да си се занимавате с вашите си ръкописи и да си изпълвате дните с тях, но Хол, Куун и аз нямаме никаква работа тук. Ние изпълнихме това, с което се бяхме заели. Занесохме брадвичката на Древните, въпреки че това си беше пълна загуба на време. След това продължихме с вас и сега открихме това място.

— Та ние дори не можем да четем — каза Хол. — Никога не сме се учили да го правим. Никой от Хората от Блатото, нито пък от Хората от Хълма не може.

— И по тази причина и аз не мога — каза Снивли, — въпреки че това няма нищо общо с желанието ми да се върна обратно. Там аз си имам мина за обработване, а също и приятели, които изоставих. И Хол и Гиб си имат работа, с която да се занимават. Ако има някакъв друг път назад, с радост бихме го предпочели, защото не ни се връща по този.

— Аз ще ви върна обратно — каза Джоунс. — Така и така трябва да отида до моя свят, за да ми оправят ръката. Вярно е, че инжекцията, която Марк ми направи, а също и превръзката на Мери са добри, но…

— Сигурен съм, че ако ми дадете време да преровя древните томове — каза Оливър — все ще намеря някаква магия, която…

— Вече целият съм станал на магия — изпъшка Джоунс. — Ще се върна в моя свят, където има антибиотици. Мога да ви взема с мен, след което да преместя машината ми до мястото, което е еквивалентно на това във вашия свят и безпроблемно да ви преместя. Единственото условие е да не се показвате. Не мога да поема риска някой да ви види.

— С удоволствие — каза Гиб. — Ние ще бъдем по-тихи и от мишка.

— Но ти ще се върнеш, нали? — попита Пазителят Джоунс.

— За Бога, да! — каза Джоунс. — Не бих пропуснал това за нищо на света. И то не заради вашата прекрасна галактика, би трябвало да ме разберете, нито пък заради уникалната култура, която искате да създадете, а заради забавното в цялата работа. Още от сега го усещам.

— И ти ще донесеш със себе си важни документи, свързани с ваши технологии и философии, които вашите велики умове са написали?

— Вие сигурно се шегувате — каза Джоунс. — Изобщо не знаете какво говорите. И да донеса тонове книги, пак ще има тонове, които да не съм донесъл. Кажете какво по-точно искате — технически наръчници, хелиографни копия, теории, официални документи, научни списания? Ще направя най-доброто от себе си, след което ще си стоя наоколо и ще се подхилвам, докато вие се опитвате да разберете нещо от тях.

— Поласкан съм — каза Пазителят, — че си мислите, че ще се забавлявате.

— Ние сме трима, които със сигурност оставаме — каза Корнуол. — Предполагам, че и Бъкет също ще остане. Казвате, че можете да четете мислите ни. Можете ли и неговите също? Той не може да разговаря с нас, въпреки че като че ли ни разбира. Ще бъде ли етично вие да ни кажете какво знаете за него?

— Той е благоразположен към вас — каза Пазителят, — ако това искате да разберете. Благодарен ви е и е ваш приятел. Можете да му вярвате напълно. Не бих могъл да ви кажа какво е той, тъй като и самият той няма представа за това. Вероятно след време ще знае — за сега е много млад. В себе си има някакви инстинктивни знания, заложени от неговия родител, който както изглежда, е бил беглец от някое далечно кътче на вселената. Той няма образа на своя родител, както вие вече сте забелязали. Изглежда, че расата, от която произхожда, е имала способността да променя генетиката на своето потомство както си поиска. Предполагам, че родителят му го е оформил на някакво примитивно ниво по такъв начин, че да притежава неща, които при нужда да му бъдат в полза, както би направило някое преследвано същество, което знае, че гонитбата ще се прехвърли върху собственото му дете. Но на мен ми се струва, че Бъкет още не е осъзнал възможностите, които баща му е дал. Хубавото е, че той ще ги открива едно по едно при нужда. Налага се да се примирим с мисълта, че засега ще знаем много малко за него.

— Това е много смешен начин да се разглеждат нещата — каза Джоунс.

— Може и така да е, Мистър Джоунс — каза Пазителят, — но мисля, че ще се съгласите, че това, за което знаем много малко и наричаме незнаен фактор, може да ни даде големи надежди.

— Надявам се, че този незнаен фактор не би променил отношението му към нас. След инцидента с пушката…

— Стига вече, Мистър Джоунс — каза Пазителят. — Има още един, който нищо не е питал. Господин Госипър, имате ли вие някакви въпроси?

— Аз съм просто един посланик — каза Госипър, — един изпълнител на поръчки, поправяч на малки неприятности, този, който съблюдава всичко да е наред и нищо да не бъде забравено.

— Не възнамерявате да останете, нали?

— Имам прекалено много друга работа за вършене, много мили за извървяване. Трябва да дооправям нещата докрай, а също така понякога и да ги започвам.

Той бръкна в джоба на робата си и извади брадвичката на Древните.

— След като Древните отхвърлиха това — каза той, — тя трябва да бъде предадена на този, който я носи и пази през цялото време на това уморително пътуване. Това ще бъде много слабо заплащане за неприятностите, на които се изложи, но все пак е някакъв спомен.

Той подаде брадвичката и усмихнат, Гиб я пое.

— Ще я показвам, когато разказвам историята — каза той. — Много ти благодаря, Госипър.

Госипър протегна мършавата си ръка към Мери.

— А сега — каза той, — моля те, рогът от еднорог. Повече не ти трябва. Моля те, дай ми го.

— С удоволствие — каза Мери, — но не мога да разбера…

— Трябва да бъде върнат обратно — каза Госипър — и внимателно да бъде поставен пак в големия дъб, за да бъде готов да посрещне следващите странници. Сигурно разбираш, че рогове от еднорог не се намират лесно и всеки трябва да се използва докрай.