Клифърд Саймък
Омагьосано странство (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Предложиха им стая в замъка, но те отказаха и опънаха лагер в неговия двор. Имаха предостатъчно дърва, за да запалят огън, а сега вече и половин дузина мършави пилета, които се готвеха в тенджерката, поставена над огъня.

— Това е единственият начин, по който можем да ги сготвим — каза Мери. — Те са толкова жилави, че няма да можем да ги ядем по друг начин.

Домакините им бяха донесли и три големи, току-що опечени хляба, а също така и кошница със зеленчуци — моркови, боб и ряпа.

След като приключиха с това, домакините изчезнаха.

От един далечен ъгъл дойде уплашено крякане.

— Това пак е Куун — каза Хол. — Гони пилетата. Вече му казах, че ще има пиле за него, но той иска да си улови свое.

Слънцето бе залязло и здрачът започна да се спуска. Те се изтегнаха край огъня, в очакване на вечерята. Замъкът се мержелееше пред тях — древни купчини камъни с растящ по тях мъх. Мършавите пилета тичаха нагоре-надолу и надаваха неописуеми крякания. Не по-малко мършави свине се ровеха из отломките. Имаше около половинярдова градина, която бе оградена с ограда и се намираше в единия край. Там растяха малко зелки, а също и няколко репи, които само чакаха да бъдат прибрани.

— Това, което искам да знам — каза Корнуол на Снивли, — е как разбра, че ще се спасим в мъглата?

— Предполагам, че това си беше инстинкт — отговори Снивли. — Това е нещо, което не познавам. Знание, което едва ли никой знае, че притежава, но което в действителността се проявява. Нека да го наречем чувство. Ти, например, не можеш да имаш това чувство. Никой човек не може да го има. Но аз мога. Нещо вътре в мен прещрака и аз просто го знаех.

— А сега какво? — попита Хол.

— Не знам — каза Снивли. — Важното е, че сме спасени. Признавам си, че нищо не разбирам. Звярът на Хаоса е мъртъв, поне те така казват, а също така и че имат нужда от нашата помощ. Не мога да си представя каква помощ биха могли да търсят те, а също и защо ще я търсят именно от нас. Притеснен съм и от самите тях. Като че ли не принадлежат към нашия свят — не са от малкия народ, не са чистокръвни чудовища, а нещо напълно различно. Чували сме истории за същества, като тези, но никога не сме ги виждали. Но това не са били правдоподобни истории, а no-скоро легенди. Ако ме попитате за Звяра на Хаоса, ще ви кажа, че не знам нищо повече от вас.

— Добре де, както и да е — каза Гиб. — Те ни оставиха сами. Донесоха ни храна, след което си отидоха. Може би ни дават време да привикнем към това, което са те и ако това наистина е така, аз съм доволен. Съжалявам, че трябваше да повърна при вида им.

— Ще трябва да им свикнеш — каза Корнуол. — Те ще се върнат. Има нещо, което искат от нас.

— Надявам се — каза Хол, — че първо ще ни дадат време да се наядем.

И те го направиха. Привършиха с вечерята, настана нощ. Хол бе стъкмил огъня така, че дворът да бъде осветен от далеч.

Тогава се появиха тримата — Големият Корем, Пъпчивото Лице и третият, който приличаше на лисица, която бе започнала да се превръща на човек.

Те се приближиха до огъня и седнаха. Лисицата им се ухили, показвайки устата си, пълна с дълга редица зъби. Другите не се усмихнаха.

— Удобно ли ви е? — попита Пъпчивото Лице. — Добре ли похапнахте.

— Да — отговори Корнуол. — Благодаря ви много.

— Има стаи, приготвени специално за вас.

— Не се чувстваме удобно, когато до нас няма огън, а над нас открито небе.

— Тук рядко идват хора — каза Лисицата, като отново се усмихна, за да покаже, че е дружелюбно настроен. — Двама от вас са човеци.

— Вие да не би да имате предразсъдъци към хората? — попита Хол.

— Ни най-малко — каза Лисицата. — Търсим някой, който да не се страхува.

— Но ние можем да сме уплашени колкото и вие. — каза Корнуол.

— Може би — съгласи се Лисицата. — Но не вярвам да се плашите от същите неща. Вие не сте уплашени от Звяра на Хаоса така, както сме ние.

— Но Звярът на Хаоса е мъртъв.

— Дори когато нещо не е живо, ти все още се плашиш от него. А това още повече важи за случаите, когато докато е било живо, си бил много изплашен от него.

— Ако толкова се страхувате, защо не си тръгнете от тук?

— Защото има нещо, което трябва да направим — каза Пъпчивото Лице. Звярът на Хаоса ни каза, че ще трябва да го направим, когато умре. Накара ни да обещаем. Знаем, че трябва да го направим, но това не ни кара да се страхуваме по-малко.

— И искате ние да го свършим вместо вас?

— Нима не разбирате? — каза Големият Корем. — За вас това няма да представлява никаква трудност. Вие никога не сте познавали Звяра на Хаоса. Не знаете какво можеше да прави той.

— Мъртъв, той не може да направи нищо — каза Гиб.

— И ние все си го повтаряме — каза Лисицата, — но не можем да го повярваме. Казваме си го, но то не променя нищо.

— Я ми разкажете малко повече за този ваш Звяр — каза Корнуол.

Те колебливо се огледаха.

— Разкажете — каза Корнуол, — иначе няма да сключим никаква сделка. А трябва да сключим сделка. Ще свършим тази трудна задача за вас, но какво ще ни дадете вие?

— Ами ние си мислехме.

— Мислехте си, че след като ни помогнахте този следобяд.

— Да, точно така — каза Големият Корем. — Мислихме си нещо такова.

— Не съм съвсем сигурен, че ни бяхте от голяма помощ — каза Хол. — Ние се справяхме доста добре. Имахме магическия меч на Марк, торба, пълна със стрели, Гиб и неговата брадва.

— И тя ни бе от помощ — каза Мери.

— Не позволявайте на тези шегобийци да ви правят на глупаци — предупреди ги Снивли. — Искат да им свършите някаква мръсна работа.

— Съгласен съм — каза Корнуол, — че натрупахте малко точки тази сутрин, но на мен ми се струва, че има нужда от още.

— Пазарите ли се с нас? — попита Лисицата.

— Нека да приемем, че просто обсъждаме нещата по-надълбоко.

— Вероятно ще ви дадем торба с пилета — каза Лисицата. — Може би и една-две свини.

Корнуол не отговори.

— Ще подковем и конете ви — каза Пъпчивото Лице. — Имаме ковачница.

— Не подхождаме както трябва към проблема — каза Гиб. — Първо трябва да знаем каква работа трябва да свършим за вас. Може да е нещо, което да не искаме да направим.

— Работата е много лесна — каза Големият Корем. — Изобщо няма да се затрудните. След като не се страхувате от звяра, вие сте осигурени. Може и да се страхувате, но не и по начина, по който ние го правим. Даже когато само споменаваме името му, ние треперим. Тримата потрепериха.

— Значи само да заговорите за него и се разтрепервате — каза язвително Снивли. — Ще ни кажете ли тогава, какво го прави толкова страшен? Разкажете ни какво представлява ужасът, отправен към него. Не се опитвайте да ни го спестите. Имаме здрави стомаси.

— Той не идва от тази Земя — каза Лисицата. — Един ден просто дойде от небето.

— По дяволите — каза с отвращение Корнуол, — та поне половината езически богове са дошли от небето. Кажете ни нещо ново.

— Легендите напълно сериозно говорят, че той е дошъл от небето — каза Големият Корем. — Легендите също така казват, че той паднал и останал тук, на това място, носейки ужаса в себе си. Много от хората побягнали, за да спасят живота си, тъй като не харесали много неща около него. Онези дни били добри или поне така се казва в легендите. Имало много дъждове, почвата била богата и плодородна и земята била обитавана от много хора, които живеели в доволство и щастие. Но болести налегнали земята. Не падал никакъв дъжд, а почвата загубила плодородието си. Настанал глад и хората казвали, че Звярът е причината за болестите. Затова те свикали съвет и решили, че Звярът трябва да бъде ограден от тяхната земя. След усилен труд в продължение на много години, те успели да пренесат огромни камъни и го обградили с тях, като не само го обградили, но също така и го покрили отгоре. В най-горния край оставили малък отвор, за да може, ако се наложи да се достига до него, макар че никой не можел да обясни защо това било необходимо. След като построили гробницата, чиито основи били дълбоко в земята, в отвора намиращ се в горната част, поставили камък, който плътно прилепвал и по този начин отрязали всякакъв достъп със земята и небето.

— Когато приключили с това, те зачакали дъжда, но той не дошъл. Болестите продължавали, тревата умирала, почвата се превръщала в пясък. Но хората, верни на земята, тъй като някога тя била добра, не искали да я изоставят и се надявали отново да стане такава, каквато била преди. Измежду тези хора имало такива, които казвали, че са се научили да говорят езика на Звяра. Те казвали, че Звярът искал те да го боготворят. Те казвали: „Ако започнете да го боготворите, той може би ще премахне болестта от земята ви.“ Тогава хората започнали да го боготворят, но това не довело до нищо добро и те си казали помежду си: „Нека да му построим дом, умиротворителен дом. Сигурно, ако направим така, той ще е доволен и ще премахне болестите от земята ни“. Отново се напънали те и построили този замък, който виждате пред себе си. Хората, които се били научили да разговарят с него, се преместили да живеят в замъка, за да се вслушват в това, което той им казвал и да изпълняват нещата, които той искал от тях. Направо потрепервам като се сетя какви неща ни караше да правим.

— Но и това не помогна, нали? — каза Корнуол.

— От къде знаеш? — попита Лисицата.

— Защото земята продължава да е болна.

— Да, прав сте — каза Лисицата. — Не помогна.

— Но все пак вие останахте тук през цялото време, откакто построиха замъка — каза Мери. — Вие сте тези, които са си говорели със Звяра, нали?

— Да, тези, които сме останали — каза Пъпчивото Лице. Някои от нас умряха, въпреки че преживяхме много по-дълги години от нашите роднини и приятели. Живяхме, но и се променихме. Като че ли трябваше да живеем по дълго, само за да можем да се променям. Век след век промените настъпваха. Вие можете да видите тези промени.

— Не съм съвсем сигурен, че вярвам на всичко това — каза Снивли. — Изглежда напълно невъзможно обикновени хора да станат това, което са тези тук.

— Това бе по вина на Звяра — каза Големият Корем. — Ние усещахме, как той ни променяше. Не знаехме защо го правеше, но той продължаваше.

— Трябваше да си тръгнете — каза Корнуол.

— Вие не можете да разберете — каза Лисицата. — Ние дадохме дума, че ще останем, че ще останем със Звяра. След време хората си тръгнаха, но ние останахме. Страхувахме се, че ако го оставим сам, той ще разчупи гробницата и ще се спусне над Опустошената Земя. Не можехме да позволим това да се случи. Трябваше да останем между Звяра и Опустошената Земя.

— А след време вече нямаше къде да отидем, нямаше място за нас — каза Пъпчивото Лице. — Вече толкова се бяхме променили, че нямаше да намерим място, където да се приютим.

— Изобщо не възнамерявам — каза Снивли — да повярвам дори на дума от всичко, което казахте. Те току що ни разказаха една история за сформирането на едно свещеничество — група егоистични, заговорничеви пиявици, които са си живяли на гърба на хората. Те са използвали Звяра, за да живеят по-лесно, което вероятно след като хората са напуснали, вече не е било така. Но именно това е била някога целта им, когато са казали, че могат да общуват със Звяра. Дори сега се опитаха да ни убедят, че са направили всичко това с благородна цел — били застанали между Звяра и Опустошената Земя. В действителност те не са нищо повече от група хитреци, особено онзи с лице на лисица.

— Може и така да е — каза Корнуол. — Може би това, което казваш е вярно, но нека да чуем останалата част от историята.

— Това е всичко и всяка дума е чистата истина — каза Големият Корем.

— Но Звярът е мъртъв — каза Хол. — И вие не трябва повече да се притеснявате. Вярно е, че ви е казал да изпълните нещо, след като умре, но сега той е мъртъв и вие не трябва да го изпълните. Вече сте извън неговия обсег.

— Може би той няма достъп до теб — каза Лисицата — и до другите от твоята компания, но до нас има. Ние живяхме с него толкова дълго и вероятно станахме част от него. Затова по много начини той все още живее в нас. Дори в смъртта си има достъп до нас — да, дори и в смъртта си.

— О, Боже — каза Корнуол, — това наистина е възможно и може да се случи.

— Ние знаем, че той е мъртъв — каза Големият Корем. Тялото му лежи в гробницата и изгнива. Смъртта му настъпваше много бавно и като че ли и ние умирахме бавно с него. Ние можем да усещаме умирането и смъртта. Когато настъпи нощ и настане тишина, той пак е тук. За вас сигурно не, но със сигурност за нас.

— Добре тогава — каза Хол. — Да кажем, че сме ви повярвали на всичко. Много време ви е отнело да изградите тази история, следователно имате някаква определена цел. Мисля, че сега е време да ни разкажете и за тази цел. Вие казахте, че имало някаква неприятна работа, която искате да бъде свършена, а също така и че ние можем да я свършим, защото не се страхуваме от Звяра или поне не колкото вас.

— Задачата изисква влизане в гробницата — каза Лисицата.

— Имате пред вид гробницата, в която лежи мъртвото чудовище? — извика Мери.

— Но защо? — ужасен каза Корнуол. — Защо именно в гробницата?

— Защото — каза Лисицата — там има нещо, което трябва да бъде изнесено. Нещо, което Звярът каза, че трябва да бъде изнесено навън.

— Знаете ли какво представлява това нещо?

— Не, не знаем какво е. Попитахме Звяра, но той не пожела да ни каже. Но ние знаем, че е там. Вдигнахме капака на гробницата и го видяхме. Това ни костваше огромен кураж, но го направихме. Не за дълго, разбира се. Само хвърлихме един бърз поглед и видяхме предмета, който трябва да бъде взет. След това избягахме.

— И вие искате ние да го изнесем?

— Само ако искате — каза Лисицата.

— Ще ни обясните ли какво представлява? — попита Мери.

— Видяхме само част от него или поне така предполагам. Нямаме представа, какво представлява. Прилича на клетка, кръгла клетка. Има метални пръчки, които ни карат да мислим, че прилича на клетка. Горе-долу е толкова голям. — Лисицата протегна ръцете си, обхващайки около един фут е тях.

— Поставено в тялото на Звяра?

— Точно така — отвърна Лисицата.

— Ще бъде гнусна работа — каза Гиб.

— На мен не ми харесва — каза Снивли. — Усещам някакво зло в цялата работа. Има още нещо, което те не ни казват.

— Може и така да е — каза Корнуол, — но те имат проблем. Естествено, ще се наложи да си платят цената за услугата. — Няма — обърна се той към Лисицата — да се разминете само с няколко пилета и някакво си прасе.

— Направете го от добро сърце — предложи Лисицата. — Проявете се рицарски.

— Не ни говори за рицарство — прекъсна го Оливър. — То вече отдавна умря. Не продължи много дълго. А и когато съществуваше, бе прекалено глупаво. Така че, предложете ни нещо, което да си струва. Ако не го направите, на сутринта си заминаваме.

— Няма да се осмелите да напуснете — каза самодоволно Лисицата. — Адските Хрътки са отвън, в равнината. Ще ви хванат преди още да сте се окопитили. Адските Хрътки никога не са ви обичали, а сега ви обичат още по-малко, защото убихте техния гигант.

— Искате да кажете, че тук сме като в капан — каза Хол.

— Може би няма да сте — каза Големият Корем, — ако ви помогнем.

— Те работят заедно — обвини ги Снивли. — Тези шегаджии и Адските Хрътки. Те се опитват да ни притиснат.

— Ако искате да кажете — каза Пъпчивото Лице, — че ние сме в приятелски отношения с Адските Хрътки и че с тяхна помощ сме успели да измислим този хитър план, с който да ви накараме да свършите тази малка услуга за нас, сте на абсолютно грешен път.

— Но само помислете — каза Гиб, — нямаше никакви Адски Хрътки, докато не достигнахме до замъка. През цялото време ги очаквахме, а те се появиха едва когато достигнахме до замъка. Те ни очакваха тук. Можеха да ни причакат на, кое да е място по пътя, но ни чакаха именно тук, при замъка.

— В продължение на много години — каза лисицата — Адските Хрътки сумтяха наоколо, като все очакваха да ни намерят не нащрек. Почти от самото начало водим война с тях. През последните години станаха no-предпазливи, защото ги накарахме да поумнеят и да разберат какво можем да им причиним. От време на време им изпращаме по някоя магия, но те все още продължават да си висят наоколо. Изобщо не се отказват. Но сега, когато видяха истинския ни вид, си подвиха опашките и избягаха. Носим им лош късмет.

— Те искат замъка, нали? — попита Гиб. — В действителност не искат вас, а замъка?

— Точно така — каза Лисицата. — За тях е въпрос на чест, да бъдат притежателите на Замъка на Звяра на Хаоса, никога не са постигали нищо. Винаги са били само скандалджиите на Опустошената Земя. Винаги са се страхували от тях, но никога не са ги уважавали. Те си мислят, че ако завладеят замъка, това ще им донесе положение и респект.

— Вие казвате, че им носите лош късмет?

— Те не смеят да ни направят нищо. Дори не се приближават наблизо. Но се надяват по някакъв начин някой ден да ни надвият.

— Да не би с това да имате предвид — попита Корнуол, — че ще ни помогнете да напуснем замъка необезпокоявани?

— Точно така — каза Лисицата.

— Значи ние ще влезем в гробницата и ще ви донесем предмета и след като направим това, вие ще осигурите нашето заминаване до момента, в който вече няма да има никакви Адски Хрътки.

— Лъжат ни — каза Оливър. — И от Хрътките се страхуват не по-малко, отколкото от Звяра на Хаоса.

— Какво значение има това? — попита Мери. — Ще трябва да си напънем мозъците и да измислим как да измъкнем това нещо от гробницата. Чудим се какво ли е и това няма да ни даде мира.

— Значи — каза Корнуол на Лисицата — ни обещавате да ни измъкнете от тях?

— Да, обещаваме — каза Лисицата.

— Дано да си изпълните обещанието — каза Хол, — защото иначе ще се върнем и ще изчистим това свърталище от вас.