Йордан Милев
Бял облак в синия вир (3) (Приказна повест)

Втора глава
Един облак, който плаче от мъка

Този облак не ходеше на училище. Но нямаше дървена глава. Лягаше си на време и не пипаше слънцето с пръст. Знаеше, че е много лошо да се опариш.

Не че не му харесваше да върви. Той просто не можеше да ходи. Само плуваше.

Баща му, старият Облак, преди да се превърне на дъжд, каза:

— Синко, скоро няма да бъда вече Облак. И няма да се гушиш под сянката ми. Сам ще набираш пара и ще растеш. Бях беден и разпилян от зли ветрове. Затова не можах да събера достатъчно капки, с които да заплатя за твоето учение. От мен запомни само един урок, който съм чул от дядо ти: колкото по-високо летиш, толкова повече неща ще видиш… Запази тази тайна за себе си. Бъди умен! Защото умен е този, който умее да пази тайна и дружи с умни хора.

Младият Облак летеше към висините. Днес — над Северния полюс, утре — над Южния. В други ден — над екватора, където жеравите го носеха над главите си. По онова време техните шии достигаха чак до небето, а зебрите не ходеха по пижами. И носорозите не бяха толкова груби и глупави.

Сърцето му се криеше в една въздишка. Беше благ по характер и бистър по душа. А усмивката му — по-светла от слънцето. Вечер тя се превръщаше в лунна светлина. Някоя звезда трептеше върху неговите крила и цяла нощ му разказваше звездни сънища. Облака се събуждаше, усещаше, че е млад и свободен, и наново се понасяше накъдето му видят очите.

Само понякога беше тъжен. Измъчваше се, когато друг Облак го блъснеше с рамо, когато вятърът го удряше в гърба или появилата се вихрушка го усукваше на възел. Ръцете му потъмняваха. Той се издуваше от сълзи и започваше тихо и кротко да плаче.

Плачеше, щом го обидеха градоносни облаци. Плачеше, щом разбереше, че някой планински връх го дърпа за косите. Беше готов да заплаче и сега, когато ръкавът му се закачи за най-високия клон на дъба.

— Пусни ме, пусни ме — замоли се той на дървото, — това е последният ми ръкав. Аз съм беден. Нямам други палта.

Дървото не продумваше. И с брадва да го бяха ударили, пак щеше да мълчи като пън.

В това време господин Червените ботуши минаваше наблизо. Избираше с тъмничаря Джав място за царския лов. Той веднага реши:

— Опасността виси като облак.

Джав добави:

— Цар Фе трябва да бъде спасен!

— Оставете го на мира! — намеси се Инат. — Не виждате ли, че този Облак е изпаднал в беда?

— Беда — тракна с двете си саби господин Червените ботуши, — няма ли работа за този голтак, ами само се разхожда по небето!

Първият съветник смяташе, че освен да се върти градинарското колело и да се служи на цар Фе, друга работа не можеше да има.

— Аз имам работа — опита се да се защити Облака. — Когато се родих, баща ми се превърна в дъжд. Оттогава търся приятели.

— Ние ще ти станем приятели! — каза с радост Вари го-Печи го.

— Съгласен съм! — потвърди и Инат.

Тежката работа и хамутите, които висяха върху техните шии, ги караха да си мислят, че само с приятели може да се живее.

— Помогнете ми да си откача ръкава! — помоли с тъга изпадналият в беда.

— Забранявам! Забранявам! Когато един царски съветник забранява, всички трябва да се подчинят!

Сърцата на двамата братовчеди се свиха от мъка. Облака се измори да дърпа своя ръкав. По кафявата кора на дъба блеснаха няколко капки.

„Той плаче, нашият приятел плаче — мислеше си Инат. — Когато падат капки, един облак плаче. От мъка. Небето е толкова голямо, а той е самотен. Ние трябва да му помогнем!“

Вари го-Печи го беше още по-сърдечен от братовчед си. Той започна да повдига ту едното си ухо, ту другото. Това бяха знаци на особени букви, които само облаците можеха да четат.

Той му казваше: „Не плачи, мили Облако, ще дойде нощта и ще се помолим на светкавицата — тя ще те отърве от грубия дъб. Той е лош и смята, че цялото небе е негово. Затова така се е разклонил.“

— Дай да ти отрежа ръкава! — обърна се към него царският съветник.

Той литна към върха на дъба. Облака с ужас забеляза, че носи две саби, които се превърнаха в ножица.

„Значи, мислеше си Инат, той първо реже жабите с ножицата, а след това ги гълта. Иначе може да се задави!“

— Не, не искам! — отвърна Облака. — За какво ми е дреха с един ръкав. Това ми е последното палто. Спомен е от баща ми.

Дълго се молиха на съветника и двамата братовчеди.

Но щъркел от молба разбира ли? Още повече, ако е царски съветник! Смяташе, че всичко му е позволено и може не само да яде колкото си иска жаби, ами и да вие гнездо на всеки комин.

Без много да протака, той изтрака с ножицата си.

Щрак-щрак. При други случаи казваше трак-трак.

И от върха на дъба увисна ръкавът на белия Облак. Той така въздъхна, че скоро сълзите му рукнаха.

Изчезна Облака. Отлетя щъркелът. Джав се изгуби край реката. Останаха само двамата братовчеди. Учудени. Натъжени. Сърцата им се свиваха. Можеха да имат един приятел, който щеше да им пази сянка. Или когато имаха време, щяха да си говорят с него как живеят жирафите на екватора и защо шиите им стигат до небето.

Привечер пристигна светкавицата и забеляза, че някой беше плакал върху дъба. Сълзите още не бяха се изпарили.

Като научи за случилото се, сърцето й потръпна от болки. Очите й засвяткаха:

— Този дъб трябва да бъде наказан! Не жалят куче, което хапе.

Замисли се за малко и пак засвятка:

— Трябва да бъде наказан! Приятелят се познава в беда, героят — в битка, родственикът — в несгода.

Колелото спря да се върти. Притихна градината на цар Фе. Изплашените братовчеди не очакваха добро. Думите бяха много сериозни, а когато една светкавица святка сериозно — може да се очаква само гръм и трясък.

Инат се опита да й каже, че веднъж господин Червените ботуши бил говорил да си направи гнездо на самия връх.

— Облак работи! — каза светкавицата. — Прави ли се къща на баир?

Като се закани, светкавицата така светна, така тресна, че клонът, който закачи ръкава на Облака, стана на трески.

Градинарското колело се завъртя обратно. И много обратни неща се случиха тогава. Дори и небето сякаш се беше обърнало и лежеше по гръб върху дъното на синия вир, откъдето двамата вадеха вода.

От папура изпълзя една мишка. Косъмът й беше настръхнал.

— Къде е котката Черна? — измяука тя. — Ще я науча аз нея!

Двамата братовчеди се спогледаха учудено: откога една мишка можеше да се заканва на котка. И то на Черна, която беше страшилище за целия миши свят!