Йордан Милев
Бял облак в синия вир (18) (Приказна повест)

Седемнадесета глава
Цар Фе започва война с Тоя Дето Духа

— За каква ос ми пише този факир? — ядоса се цар Фе, когато неговият верен гвардеец му донесе писмото на По Икиндия. — Каква ос ако се счупи? Да не би на моята каляска!

Десет гвардейци хукнаха към царската каляска да преглеждат оста. Свираха се отдолу, качиха се на покрива, седяха отпред на капрата, усукваха ока. Един от гвардейците остана да лежи под каляската като втора ос, в случай, че истинската ос наистина е счупена.

Докладваха на царя, че никой нищо не е забелязал. Фе не доизслуша всички донесения и нареди да извикат господин Първия съветник. Той тропна с ботуши и застана мирно пред трона.

— Все още ли съм на първо място? — попита Фе.

— В тази страна вие сте навсякъде пръв, царю! — докладва, без да се замисли, господин Червените ботуши. Дългите години служба не бяха отнели от силите му да отговаря веднага и без много да се замисля.

— Кажи ми, още ли съм на първо място в списъка?

— В какъв списък?

— В списъка на глупците! — тупна с крак Фе.

Господин Червените ботуши се удари по челото. Чак сега се сети за какво става въпрос.

— Не, царю — отвърна бързо той, — от вчера ви зачеркнах.

— И кого поставихте на мое място?

— По Икиндия!

— И правилно сте направили… Да ми пише такива объркани писма. Нищо не мога да разбера от тях. Я чети ти! — И той подаде писмото на своя съветник.

Господин Червените ботуши чете, чете, но след като и той нищо не разбра, каза:

— Вие сте напълно прав, царю!… Да не би да се е счупила оста на царската каляска?

— Провериха… Нищо й няма.

— Аз винаги съм ви казвал, царю — поиска да промени разговора Първия съветник: не пускайте в страната факири и магьосници. И тогава никой за нищо няма да се чуди.

Още два дена Фе мисли над това, което му беше изпратил По Икиндия. Дори майсторът на заплетените работи, слонът, не можа да разгадае какво искаше да каже той. На третия ден извикаха сеньор Мар.

— Ти какво смяташ? — обърна се Фе към него.

Сеньор Мар не мисли дълго. Той взе стихотворението и го преведе на староиндийски. След това го прочете отзад-напред. И след това напреко. Ето какво се получи:

С мъдрец и откровен дружи!

С лъжлив и умен стъпвай леко!

Глупак и честен съжали,

а от подлец и тъп — далеко!

Колкото и да не му беше ясно, цар Фе още повече се обърка. Трябваха му няколко месеца, за да проумее всичко това. А къде време у един цар! Той захвърли всичко в ръцете на своя съветник, съветникът — в ръцете на Башдиригента. При такива случаи това, което не беше ясно, царската музика го свиреше по ноти.

Четиримата гвардейци отново се впрегнаха в каляската.

— Пълен напред! — каза Фе. — Два градуса северна ширина и три градуса — южна.

Царският ловец потегли към ловния дворец.

Когато минаваха край Криволичи, гвардейците от уплаха измениха пътя си с няколко градуса. Из папура изпълзя малкото мишле, което в своите дела беше станало Голямо; и без да обръща внимание, че това е самият цар, направо го запита: — Да сте виждали котката Черна?

— От години не съм — отвърна Фе, без да се досети за какво става дума.

Изплашените гвардейци изтръпнаха: „Как смее това мишле да говори на царя за някаква си котка? — запитаха се те. — Не знае ли то, че цар Фе от всичко на света най-много се страхува от котки. Факири и императори може да победи, но котка да не му се мярка пред очите!“

— И аз вече година как я търся — каза мишлето, — но никаква я няма.

Цар Фе позабрави малко за страха си и се осмели да попита:

— За какво ти е тази котка Черна?

— Да си играем!

— На какво да си играете? — зачуди се Фе, като още веднъж си помисли, че в тази страна стават неща, които не са му много ясни.

— Да си играем на котка и мишка… Не е ли по-добре така, вместо да ме дебне навсякъде и аз да се свирам в миши дупки? Живее ли се, царю, в миши дупки? — изцвърча мишлето направо в очите на царя.

То вече беше познало кой е и накъде е тръгнал.

— Пълен напред! — заповяда господин Първия съветник. — Пълен напред! — каза той и за миг си спомни онова време, когато още беше обикновен щъркел и пътуваше за остров Крокодил.

Припомни си и за капитана, който с мустаците си управляваше кораба. Това „Пълен напред!“ му остана спомен оттогава.

Царят се олюля върху седалката, а в пепеляка на пътя остана малкото мишле, заровено и неразбрано.

„Все някой ще ми помогне — изтри сълзите си то — да намеря котката и да й кажа най-после какво мисля!“

Никой не го чу. Каляската трополеше напред и на един завой а-ха да се преобърне, но — чудо! Вместо тя да падне в близкото дере, гвардейците полетяха нагоре. Мишлето гледаше и не вярваше на очите си: каляската падаше нагоре. И царят падаше нагоре. И Башдиригента. И господин Първия съветник. Всичко в тази страна падаше нагоре.

Нагоре и това си е.

Гвардейците спряха. Царят слезе и приклекна няколко пъти. Близките му помощници помислиха, че е готов вече да стреля, но когато се изправи, те се убедиха, че само се подготвя за това. Утре сутрин започваше царският лов. А дотогава имаше още много време.

Цар Фе се хвана за ловджийската пушка. Няколко ловни палаша, специално обучени за царски лов, излаяха. Гората прогърмя. Нещо изшумоля, чу се трак-трак-трак откъм каляската и всички залегнаха наоколо. Беше вързаният до оста на каляската гвардеец, който, макар и забравен там, не беше забравил за себе си. С този вик казваше, че и той е готов да гони глиганите из гората.

Царят се прозина. Широко и по царски, без да си прикрива с ръка устата. Не беше уста, която да се крие. Това беше царска уста. Когато се отвори, от нея изскочи облак винени пари. В това време Мар палеше лулата си. От искрата избухна пожар. Настана олелия. Без малко да изгори новопостроеният ловен дворец. Слонът веднага дотича насам и като насочи хобота си право към цар Фе не само угаси избухналите пламъци, но размаза в калта и самия цар Фе.

А пушката му се забоде три метра в пръстта. Един зъб си счупи слонът, докато я изтегли. Вместо с два бивни остана само с един. Заприлича на носорог.

— Ето това се казва дворец! — съвзе се Фе, след като му донесоха дрехи да се преоблече. — Този дворец има ли винарска изба? — запита той.

— Не една, а две — отговори Башдиригента.

— А защо две? — не можа да проумее Фе.

— Едната за царя, а другата за неговите гости.

Фе дълбокомислено наведе глава. Решаваше важен държавен въпрос.

— Не е ли по-добре и двете да бъдат за мен! — каза той под одобрителните гласове на всички.

— Когато царят каже добре — обади се Мар, — тогава тази дума никога не означава лошо.

Късно вечерта Фе се усамоти в спалнята си, замислен и изтерзан. Толкова объркани неща му се случваха в последно време — той нищо не можеше да си обясни. Може би вече беше стар. По-рано, когато каляската се накланяше или ха да падне в някое дере, той литваше заедно със своите гвардейци и мечка страх, него — не, летеше напред и нищо не вършеше, както се казва, през куп за грош.

А сега — мъчеха го тези двусмислици, които му остави индийският факир. Дори се страхуваше. „Може би това са някакви заклинания?“ — каза си той в тъмното и запали отново лоената свещ. Стана. Разходи се из стаята. Спомни си за гвардееца под каляската. Извика Башдиригента и му каза:

— Отвържете го оттам, ще му измръзне носът. Нощем в планината е студено.

Така и направиха.

След това запита Башдиригента:

— Ти разбра ли нещо от това, което ми написа индийският факир?

— Царю — каза той, — от магии и заклинания не разбирам. Но мисля, че тези негови думи означават: по-добре да умреш с добра слава, отколкото да живееш с лоша!

— Да не си бил и ти в древна Индия? — зачуди се Фе.

— Не!

— Защо тогава ми говориш и ти така. Какво значи това! Пред цар не се говори така! Не е ли по-добре да помислиш това, което ще кажеш, отколкото да съжаляваш след това за него. Стража! — извика Фе.

В стаята нахлуха десетина гвардейци и господин Червените ботуши.

— Арестувайте го! — продължаваше да вика Фе. — Този ми говори за смърт, докато аз мисля, че не е лошо да се царува вечно.

— Царувай, царю! — извикаха в един глас гвардейците.

Те не бяха сиамски близнаци, но много добре се бяха научили да говорят едновременно. Ако ги чуеше сега По Икиндия, поне няколко от тях щеше да вземе своя цирк.

Башдиригента се смути, но не се обърка. Дирижирал много неща, той намери сили да каже:

— Царю, ти слънце, ти луна, твоят роб искаше да каже, че царят трябва да воюва срещу всичко, което му пречи да бъде цар.

Вятърът блъсна кепенците, стъклата издрънчаха и всички за миг се намериха под леглата. Пръв стана царят. Той вдигна високо царския жезъл и заяви:

— Обявявам война на Този Дето Духа!

Никой не се осмели да му каже, че това е вятър работа.

— Война! Война с Този Дето Духа! — завикаха гвардейците-барабанчици и веднага се втурнаха из пътищата на царството.