Йордан Милев
Бял облак в синия вир (17) (Приказна повест)

Шестнадесета глава
Пътуване към тези, които вярват в чудеса

Докато Чан и Чун обядваха до насита, баща им за нищо не ги попита. Събра шатрата в един голям денк, а магическия бастун остави настрана.

Когато тръгнаха, бастунът лежеше в ръцете на Чан и Чун. Така беше по-удобно. Можеше да му потрябва, а докато го търсят в денка, какви ли не работи ще станат.

Предстоеше им не само да пътуват — По Икиндия реши да замине завинаги. Кракът му нямаше да стъпи повече при Фе. Толкова ядове беше изпитал тук! Много чудесии знаеше, но чудо, каквото му се случи тук, не помнеше.

— Не, никога вече няма да се върна! — въздъхна По Икиндия.

— А къде ще заминем, татко? — каза Чан.

— А къде ще заминем, татко? — повтори и Чун.

— В друг свят, синове мои — каза бащата и ги погали едновременно, — където хората вярват в чудеса.

Двамата се натъжиха. Не че им харесваше тук. Бяха още малки и не знаеха дали има такъв свят. И кога ще стигнат при него.

— В друг свят — каза пак По Икиндия, — където ще си живеем с нашите чудеса, а цар Фе нека да си остане при своите Фаувци.

Щом каза името на царя, той се сети, че трябва да му остави прощално писмо. Такъв беше обичаят тук: преди да напуснеш страната, трябва да напишеш писмо на царя. Защо напускаш и накъде отиваш. Древен обичай, единствен, който Фе забрави да забрани.

По Икиндия взе лист хартия. Пое и бастуна си от ръцете на Чан и Чун. Той му служеше и за писалка.

Написа много кратко писмо.

Прочете го един път, два пъти — запечата го. Написа върху плика: „За цар Фе.“ Даде го на първия гвардеец, който мина по това време наблизо. Той бе същият гвардеец, който винаги стоеше до вратата на тронния съвет.

Когато предаваше писмото, По Икиндия каза:

— Многоуважаеми гвардеецо, имам две молби към теб: първата — да занесеш това писмо на цар Фе, без да го четеш, и втората — да му го предадеш, след като вече сме заминали далече оттук.

— Кога заминавате? — попита гвардеецът.

— Още сега!

— Значи ще го предам утре. За един ден може да се премине нашето царство.

Гвардеецът изпълни само втората молба. Още недоближил стените на двореца, той седна край реката и с треперещ клюн отвори плика. Върху белия лист най-отгоре лежеше: „Цар Фе, Ом!“ Досети се, че това едновременно означава: „Здравей и Довиждане.“

По-надолу със ситни и добре изрисувани факирски букви беше написано:

Великият в рода си от мръсници

е длъжен да се пази по света:

че няма полза никаква от спици,

ако се счупи някой ден оста.

Прочете го втори път и трети път, но умът му не разбра какво значи всичко това.

„Пак някои магии!“ — каза той и влезе с гвардейска стъпка в двореца.

По същото време Чан и Чун написаха писмо до двамата братовчеди. С малко, но сърдечни думи те ги молеха да им простят за станалите неща, а след това им написаха по четири реда. Едните за Инат, а другите за Вари го-Печи го.

Мина щъркелчето-пощальон. Предадоха писмото и му обясниха къде трябва да го отнесе.

Щъркелчето беше възпитано. Не таеше в сърцето си глупаво любопитство. Не отвори писмото и не прочете какво пишеше там. И никога досега не беше правило такива неща. Нямаше и да прави.

Полетя към небето, понесено от тъжните погледи на Чан и Чун.

— Радвай се и лети! — викаха му те. — Като излетиш един път, върни се и полети втори път: един път за Чан и един път за Чун. И за всички, които обичат да държат главата си изправена. Да гледат нагоре!

— Лети, приятелю! — каза за последен път и По Икиндия.

Тримата поеха край брега на Криволичи. Отпред вървяха Чан и Чун, а след тях — татко По Икиндия, понесъл на гърба си шатрата, завързана на денк. Кокилите лежаха на рамото му, дълги и тънки. Краят им не се виждаше.

Спряха край синия вир.

— Татко, какво е това? — попита Чан. — Нещо се белее във водата?

Погледна и Чун. Наистина — върху дъното на вира сякаш бяха разцъфнали орхидеи.

— Това е сянката на щъркелчето пощальон — досети се Чун, — то лети над нас. Иска да ни изпрати.

По Икиндия огледа небето. Нищо не видя. Погледна към дъното. Белият образ се разлюля, орхидеите изчезнаха. Лек ветрец лъхваше над вира.

— Аз съм Белия облак! — чуха тримата, изненадани и удивени от този пътник, легнал върху дъното на вира.

— Откъде идваш, накъде отиваш? — попита По Икиндия.

— Аз съм този, който търси приятели… С вас не е тъжно в това огромно небе.

Чан попита:

— Имаш ли баща? С татко По Икиндия и с моя брат Чун тръгнахме към тези, които вярват в чудеса.

— Имах, но сега нямам… Баща ми, Стария облак, преди да се превърне на дъжд, каза: „Синко, скоро няма да бъда вече Облак. И няма да се гушиш под сянката ми. Сам ще набираш пара и ще растеш… От мен запомни един урок, който съм чул от дядо ти: колкото по-високо летиш, толкова повече неща ще видиш.“

— Ти какво видя?

— Всичко… Днес — над Северния полюс, утре — над Южния. В други ден — над екватора, където жеравите ме носят на главите си.

— Толкова ли дълги шии имат? — обади се Чун.

— Чак до небето — каза Белия облак. — Когато си добър, достигаш звездите.

По Икиндия, опитен и препатил много неща, слушаше разговора и внимателно се вглеждаше във всичко. Той забеляза, че облакът е благ по характер и бистър по душа. А сърцето му се крие в една въздишка.

Белия облак пак заговори:

— Вечер се превръщам в лунна светлина и звездите ми разказват звездни сънища. А сутрин — накъдето ми видят очите.

Говореше тихо и нежно, а усмивката му блестеше от слънце.

— Защо не тръгнеш с нас? — попита Чун.

— Не мога — отвърна Белия облак, — толкова много хора имат нужда от един приятел. Ще ги търся до последната си сълза!

Тримата видяха, че единият от ръкавите му е два пъти по-дълъг от другия. Белия облак улови техните погледи. И рече:

— Дребна работа… Така е, когато си имаш работа с един груб дъб. Груб и невъзпитан. Но моят баща казваше: умен е този, който умее да пази тайна и дружи с умни хора…

— Довиждане, приятелю! — изрекоха тримата.

Стана им малко тъжно, че няма да продължи с тях.

— Довиждане! Довиждане! — усмихна се Белия облак и започна да им маха с един дълъг и с един по-къс ръкав. — Щом усетите жажда за нещо светло, спомнете си за мене. Винаги може да ме намерите огледан в синия вир. Или в разговор с някоя звезда.

— Довиждане!

— Довиждане!

— Довиждане!

Тримата се отдалечиха. Вървяха замислени и светли. Отпред Чан и Чун, след тях — баща им, с денка на гърба.

Седнаха да починат. Чан запита:

— Татко, какво говореше Белия облак за умните хора?

— Какво може да говори един облак, още повече ако е бял? — въздъхна По Икиндия.

Видя по слънцето, че е време за вечеря. Развърза шарения денк.

После отвърна:

— Небесни работи, синко!

В полунощ над реката се понесе като ветрец:

Ако някой е тъжен,

ако други е сам,

ако трети мечтае

за приятел голям

и със поглед далечен

чака радост и мир —

за какво да се въси?

Нека той да потърси

своя бял и сърдечен

облак в синия вир!

— Какво е това? — попита Чун.

— Небесни работи, синко! — отговори отново бащата.

Нямаше нужда да им обяснява повече. И двамата скоро заспаха.