Йордан Милев
Бял облак в синия вир (12) (Приказна повест)

Единадесета глава
Цар Фе се преоблича в стари дрехи

Тази сутрин, на осмия ден откакто Чан и Чун бяха заключени в тъмницата на Джав, цар Фе се събуди по-радостен от друг път. Беше сънувал хубав сън: новият ловен дворец беше построен. Свиреше царската музика. Гвардейците му отдадоха почести. Той грабна пушката. И започна да се провира през храсталаците. Стреляше и при най-малкия шум. Толкова много дивеч уби, че такъв войниците му донасяха даже и когато не беше стрелял.

По едно време едва не излая от радост. Над главата си забеляза, че хвърчи не какво да е друго, а един огромен кокал — неговата любима закуска. Той беше виждал много неща да хвърчат, но такова нещо му се случваше за първи път.

Прицели се. Стреля. Белият облак от дима бавно се разсея. От него в парадна униформа излезе господин Първия съветник — Червените ботуши. Носеше голям кръгъл поднос, а върху него — същия кокал, който преди малко летеше над главата му. „Заповядайте, господарю — каза съветникът, — да ви е сладко!“

Цар Фе отвори прозореца и се загледа към градината. Наближаваше есента. Някои от листата бяха вече жълти. В блатото прегаряше папурът. Цар Фе се прозина като цар, приклекна два пъти, за да се почувствува още по-бодър, и си каза:

— Хубаво е да се царува! Няма да бъде много лошо, ако царуването продължава вечно!

В същия миг при него влезе господин Червените ботуши.

— Казахте ли нещо, господарю? — попита той.

— Да, мой първи помощнико — отвърна Фе, — сънувах един много хубав сън. И си казах: колко хубаво би било, ако царуването е вечно.

— Ако би било вечно — забеляза съветникът, — нямаше да ви дойде редът!

Царят го изгледа с такъв поглед, от който не можеше да се разбере: ще се разсмее ли, или ще заплаче. Само добави:

— Умен съветник си. Понякога ми идват в главата разни глупости и ако не си ти — за какви ли работи няма да мечтая.

— Да се мечтае е хубаво!

— Това знам.

— А какво не знаете?

Царят се почеса по рамото. Беше спал на една страна и я чувствуваше като изтръпнала.

Той се досети:

— Не знам дали направихте списък на всички глупци в нашето царство?

— Тъй вярно, царю! — побърза да се обади съветникът. — Още в същия ден, в който ми поръчахте.

Царят си беше наумил, че ако се направи такъв списък, хората по-добре ще ги различават — всеки глупак щеше да бъде задължен да носи върху своя ревер поредния номер от списъка.

Фе взе списъка и с изненада забеляза, че неговото име стои на първо място. Погледна към съветника, взря се пак и убедил се, че очите не го лъжат, попита:

— Защо?

— Затова, защото — отвърна, без да се колебае съветникът — освободихте от затвора този шарлатанин По Икиндия, който ни направи смешни. Можете ли да бъдете сигурен, че той няма да стори някоя нова магия и с това още повече да ни обърка. Това е най-голямата глупост.

Царят се замисли. Макар и много рядко да правеше това, при такива случаи той навеждаше глава, потриваше чело или поне си даваше вид, че мисли.

— А ако той — попита внезапно Фе — не извърши никакви нови магии и не станем смешни, както ти казваш, а просто и кротко по панаири и сборища показва своите Чан и Чун, какво ще направиш?

— Тогава — отвърна съветникът — ще зачеркна от списъка на глупците вашето име и на негово място ще впиша По Икиндия.

Царят отново не знаеше да се смее ли, да заплаче ли. В главата му хрумна нова мисъл и възпламенен от нея, той се зае да я осъществи с цялото си царско усърдие.

Поръча да му донесат дрипави дрехи, отказа се от царската каляска. Нареди да му доведат най-слабия кон. Червените ботуши поиска да го съпроводи, но Фе не позволи. Тръгна като дрипав бедняк. „Не мога ли аз — мислеше той, — преоблечен като беден скитник в царството, да чуя какво мислят за мен?“

Така и направи.

Отляво и отдясно на пътя му тук-таме се мяркаха царските гвардейци, но той не ги забелязваше, защото, ако ги беше видял, веднага щеше да ги изгони. Не обичаше, когато пожелае нещо, неговите помощници да му развалят кефа.

Пътуваше през полето, сподирян от учудените погледи, гонен от кучета. Някои от срещнатите пътници му предлагаха милостиня, но той — преоблеченият цар — не беше свикнал на такова подаяние и само мълчаливо вдигаше рамене, от което другите разбираха, че е беден, но горд.

„Дий, дий!“ — казваше той и продължаваше напред.

Забеляза двама овчари, седнали край стадо овце. Единият от тях пъшкаше, охкаше и се държеше за крака. По това, че другият махаше с тоягата си и викаше „Чиба, проклетнико!“ разбра, че е ухапан от кучето, което се въртеше наблизо.

Фе приближи. Слезе от коня. Поздрави и каза:

— Ако искаш да ти мине по-бързо, нахрани това куче!

Овчарят свали гуглестия си калпак и с болка, изписана на очите, отвърна:

— Тогава по света няма да останат кучета, които да не притичат да ме захапят.

Царят разбра, че с тоя на глава няма да излезе. Тръгна нататък, в далечината, където по синора на бедната нивица работеха мъж и жена, почернели като пръстта.

И тях поздрави. Понеже не бяха много от разговорливите, а само му отвърнаха, той каза ей тъй, между другото:

— Да благодарим на бога, че след възцаряването на Фе чумата изчезна от нашия край.

— Бог е справедлив — отговори, без да се обръща, мъжът, — за да изпрати на народа две беди наведнъж.

„И с тях трудно можеш да се разбереш! — каза си Фе. — Какво им приказвам, а те за какво си баят!“

Когато навлезе в малко селце, забеляза, че край една от оградите се валя пиян селяк. Пристъпи край него. Понечи да му помогне. Пияният се изправи и като не можа да се задържи на краката си, отново се строполи край зида.

— Хей, ставай! — викна му царят и по навик нареди: — Ставай и направо в затвора!

Разбира ли пиян човек от царска заповед! Той само отвори лявото си око и промърмори през носа си:

— Ако можех, пътниче, да вървя — отдавна щях да си бъда в къщи!

Царят беше смутен. Той ли криво говореше, или го криво разбираха? Ни един от хората, които срещна, не му се усмихна, нито един не му каза блага дума. Мъка, черна мъка като облак тежеше върху душите им.

Думата „затвора“ го накара да помисли, че отдавна не е ходил там. И че знаеше за него само от приказките на Джав и още няколко тъмничари, доколкото си спомняше, с такива имена: Вълчо, Цербер, Ау. Най-главен между тях беше Джав. И най-верен. Никакъв затворник, пазен от него, не успя да избяга досега.

Пред входа на затвора го посрещна Вълчо. Той се озъби и без малко да разкъса и без това скъсаните му дрехи. Но Фе се примоли да го пуснат. Каза, че е баща на Джав и има нещо много важно да му казва. Баба му била заминала за Божи гроб и заръчала нещо много важно за своя внук.

Вълчо се съгласи. Фе помоли:

— Можеш ли да подържиш коня, скоро ще се върна?

— Не хапе ли? — попита Вълчо.

— Не! Никой не е захапал досега.

— Не ляга ли?

— Разбира се, че не!

— А няма ли да побегне нанякъде?

— Бъди спокоен! — отвърна Фе и му се стори, че в гласа му прозвуча досада. „Какво току ме разпитва този?“ — ядоса се не на шега Фе.

— Тогава защо такъв кротък кон ще трябва да се държи за юздата? — учуди се Вълчо и подви опашка. — Нека си стои тука, няма къде да се дене. По-лошо няма да види.

Фе разбра, че и с този не може да се надприказва. Обикновено говореше само с господин Червените ботуши и си мислеше, че всички останали са като него.

А тези — едно ги питаш, друго ти отговарят.

Остави и коня, и Вълчо пред входа, а сам — пеша — се насочи право към Джав.

Джав беше готов да излае, да го подгони и без малко не му скъса крачола, но изведнъж замря на мястото си. По походката, каквато имаше само Фе — наперена и самоуверена, — той се досети, че това е царят. Отдаде му, доколкото бе възможно в тесния коридор пред килиите, чест. От устата му се изтръгна шепот:

— Царю… какво така…

— Ш-и-т — каза Фе, — не съм никакъв цар. Нито дума.

Фе пристъпи още няколко крачки и попита тихичко — само Джав да го чуе:

— Тука ли са Чан и Чун?

— Тук са, господарю!

— Нали ти казах, че не съм никакъв господар. Забрави ли?

— Тука са, ц…

Този път Джав успя да задържи „арю“ зад зъбите си.

— Какво правят? Как се държат?

— Странни хора! — сподели Джав. — Ако единият спи, и другият прави същото; ако Чан каже „Хей“, и Чун казва „Хей“, вместо да рече „Брей“. Приличат ми на два папагала, вързани един за друг.

— А ако единият пие вода? — попита Фе.

— Само тогава другият не иска да върши същото. А казва: „Стига, че моят брат пие, половината ще бъде за мен!“ Да им се неначудиш — вечно заедно!

Царят поприглади скъсаните дрехи, даде знак на Джав да мълчи. Както беше се разприказвал, нямаше изгледи скоро да си затвори устата. Пък Фе имаше и други работи: искаше да се срещне с още много свои поданици.

— Я ги повикай! — заповяда той.

Джав надникна през ключалката. Чан и Чун седяха на одъра замислени, тъжни, навели двете си глави на една и съща страна. Той им даде знак да се приближат към вратата и им каза, че един странник иска да говори с тях.

Чан и Чун се приближиха.

— Аз съм беден скитник — започна Фе, — искам да разбера справедлив ли е царят на тази страна, или е тиранин?

Двамата се спогледаха. Отговори Чан:

— Ужасен тиранин!

Повтори и Чун:

— Ужасен тиранин!

Това изненада Фе. Оскърби го този рязък отговор. А може би той усети, че има истина в него. Малко объркан как да продължи, той се обърна към Чан:

— Ти знаеш ли с кого говориш?

— Не! — отвърна Чан.

— Не! — отвърна Чун.

— Аз съм царят на тази страна!

Двамата трепнаха, стъписаха се и направиха две крачки назад. Пръв се овладя Чан.

— А ти мен познаваш ли? — попита той и погледна царя право в очите.

— Не! — чу Джав.

— Аз съм един от двамата синове на индийския факир По Икиндия и за мене всички знаят, че един път в месеца ставам безумен, губя разсъдъка си. Днес е точно този ден от месеца.

— И аз съм точно в този ден! — обади се и Чун.

Не знам какво щеше да отговори царят и какви ли не още работи щяха да станат, но точно в тоя миг откъм дъното на подземието влажно се чу едно важно:

— Мяу… мяу…

Изправи се козината на Джав и Фе. Колкото царят обичаше кучешко грозде и имаше кучешки характер, както го определяха някои от поданиците му, толкова не можеше да понася котешкото мяукане.

Не че го беше страх от котки! Тъкмо обратното. Това мяу-мяу го изкарваше извън кожата му: идеше му веднага да каже едно баф-баф. Но къде ти — може ли един цар, и то Фе, пред едно нищо и никакво си мяу-мяу да казва ни в клин, ни в ръкав баф-баф. И да се занимава с котки! Това работа за цар ли е?

Двамата с Джав хукнаха навън. Фе — от нежелание да слуша повече омразните му звуци, а Джав — където царят, там и той!

Никой не се сети да затвори вратата на килията на Чан и Чун.