Йордан Милев
Бял облак в синия вир (15) (Приказна повест)

Четиринадесета глава
В която се събира тронният съвет

В голямата зала на двореца, наречена тронна, дойдоха господин Червените ботуши, Мар, съдията — лалугер или за по-кратко — Лалугера, тъмничарят Джав, Башдиригента, учителят — гащат петел, в ръката си с дървения господ, госпожа Надраго Сърце и един гвардеец — командир на всички гвардейци, които щъкаха из двореца, обикаляха покрай него или вършеха други работи.

Това беше тронният съвет на цар Фе. С него или без него, царят вземаше важни държавни решения. Сега още не беше дошъл и нямаше да дойде скоро. Болеше го главата от вчерашния царямониал.

Легна да си подремне и каза, че могат да започнат и без него.

В залата се чуваха гласове:

— О, приятелю, къде се губи досега?

— Не е ли по-добре да скучаеш за своя приятел, отколкото да се измъчваш от неговото присъствие!

— Казват, че вече дирижираш с бастуна на По Икиндия.

— Това са приказки. Дори не го искам, защото аз самият станах факир по дирижирането.

По̀ в другия ъгъл говореха така:

— За какво ни събират?

— И аз не знам!

Чу се женски глас, който се обади на драго сърце:

— Казват, че трябва да прекръстим народа. Голяма бъркотия ставало в царските работи с толкова различни имена.

Обади се друг:

— Има ли смисъл да копаем кладенец, когато дворецът е вече пламнал?

Този глас идваше от устата на сеньор Мар. Скитането му по чужди земи го беше научило да си служи с думи, от които трудно можеше да се разбере какво иска да каже. Ето сега — когато спомена, че дворецът е пламнал, гвардеецът, който пазеше вратата, веднага позвъни на слона, че тук има нещо за гасене.

Слава богу, Мар се доизказа:

— Има ли смисъл да се прави нещо, за което досега не е направено нищо?

— В какъв смисъл? — попита Надраго сърце.

— Че може ли да се прекръсти цял народ! — чудеше се Мар. — Това ще ни лиши да се занимаваме и с други държавни дела, а само ще си играем на кръщаване?

Председателят, господин Червените ботуши, вдигна лежащия до него звънец и още преди да го удари, каза:

— Господа, ние сме се събрали тук по много важен въпрос!

„Откакто се помня — каза си гвардеецът до вратата, който и друг път стоеше там, — всички работи, които стават тук, са все много важни!“

Първия съветник продължи:

— От вчера езикът на цар Фе така се е вързал, че не може да каже дори и името си…

„По-малко да пие!“ — пак си помисли гвардеецът.

— Тишина там — погледна към него сеньор Мар. Умението му да надушва мисли и този път му подсказа, че до вратата се вдига ненужен шум. — Какво си въобразяваш ти? — каза Мар, просто да завърши думата си, която никой не беше му дал.

— Ще ме оставите ли да продължа, или не? — попита господин Червените ботуши.

— Оставяме те!

— Говори!

— Ние те слушаме!

Тези и други гласове му дадоха кураж да продължи:

— Не се знае занапред дали царят въобще ще има възможност да каже което и да е име, по-дълго от две букви… А сами виждате колко е леко народът да произнася името му. Фе, Фе и толкова!

Обади се само един глас:

— Правилно!

Единствен само той се беше досетил за какво ще стане дума.

Пак се разнесе гласът на Първия съветник:

— Представяте ли си едно такова име…

Колкото и да напрягаше ума си, той не можа да си го спомни. На помощ му дойде Мар:

— Едно такова име: Хуан Рамон Кекелсберг Кабур Ана Мария и сестра й Сак Ричард Меродия заешкото сърце!

— С едно такова име на всеки един езикът му ще се върже на фльонга, когато трябва да го каже. А да не говорим за царя. И тогава, наместо хора с нормални езици, ще имаме такива с фльонги в устата.

— Тфу — ядоса се Башдиригента и плю от яд, наместо встрани или в кърпичка, право върху лицето на сеньор Мар.

— Кой ме поръси с одеколон? — запита той.

Мар не получи отговор и трябваше да вземе думата:

— Мисля, че тук нямаме право да умуваме повече. След като на царя името се състои от две букви — Фе, — защо и всички ние да не станем Фетовци.

Тук се намеси, колкото и да беше неочаквано, един учител. И то — гащат петел! След като ги беше научил да четат, защо и сега да не го чуеха?

Предложението беше посрещнато с одобрение. Учителят се наперушини, хвана по-здраво дървения господ в ръката си и каза:

— Не питай старило, а питай патило!

С това той започваше всеки свой урок. Учениците му го питаха:

— Учителю, ти много ли си патил?

Тогава той ги мъмреше и отсичаше:

— Слушайте какво ви приказвам, а не гледайте какво върша!

И сега, след като си пое дъх от любимото свое изречение, каза по-нататък:

— Не би било много умно всички да се казват Фе… Каква неразбория би било това за един учител: ако на един Фе постави двойка, тогава на другия Фе колко трябва да пише? Как да се оправи на кого колко? Или повикаш някого: хей, Фе, как си, я ела насам; представяте ли си колко хора ще кажат, че не са много добре, но скоро ще им мине и веднага ще се юрнат към теб. Ето защо аз казвам: не питай старило, а питай патило!

— А ти много ли си патил? — запита го Башдиригента, гледайки съчувствено и малко със завист към дървения господ. „Де да имах и аз един такъв при дирижирането — помисли си той, — ангелчета щяха да пропеят!“

Учителят отговори:

— Господа, не гледайте какво върша, а слушайте какво ви приказвам!

Първия съветник удари звънеца. И даде десет минути почивка. След толкова тежки разговори тронните съветници имаха нужда от почивка. И да си подкрепят душата с нещо.

— Така не може да продължава — ядосваше се през време на почивката Башдиригента, — един се казва Топуз, друг Онуз, а един взели, та го кръстили Туз. Накъде отиват тези хора?

Първия съветник почука в царската спалня, която се намираше близо до залата. Фе спеше непробудно. Не посмя да го събуди. „Когато стане, тогава ще реши“ — каза си Червените ботуши и се върна да продължи държавната работа.

— Тия хора не ни дават възможност дъх да си поемем! — изпъшка Лалугера, когато тронният съвет отново започна своята работа. Той разкопча черния си фрак, отвърза вратовръзката си. — Не можеш да се поровиш в някоя своя работа!

Наскоро Лалугера се беше вмъкнал в едно чуждо скривалище и задигна всичко, каквото беше натрупано там като зимнина. Сега имаше предвид, че беше надушил още едно такова място, което смяташе за своя работа.

— Какво ти е на лицето? — вгледа се той в Мар.

— Нищо! Някой ме напръска с одеколон! — отвърна специалистът по надушването.

— Я не приказвай такива работи, ами вземи този пешкир и си изтрий лицето! — каза Лалугера и му подаде вратовръзката си. Трябва да кажем, че за такава му служеше единственият пешкир, който имаше в къщи. След като се измиеше сутрин, той се избърсваше с него, а след това го завързваше на шията си с мисъл, че може да му потрябва и през деня.

Мар изпълни каквото го бяха помолили.

Точно тогава взе думата господин Първия съветник:

— Господа, да станем прави!

Всички скочиха и в този миг слонът така настъпи гвардееца на вратата, че оня се разперушини. Той изчака и взе да трака с клюн с последните сили, които му беше оставил слонът. Присъствуващите приеха това за салют, защото в същия миг в залата влезе цар Фе.

Но какво беше това чудо! Царят спеше и вървеше. И без никого да погледне, седна на един стол отвисоко и започна да хърка още по-дълбоко.

— Ф-ф-ф-ф… — чуваше се като от парна машина наоколо.

Нещо проблесна в главата на Башдиригента.

— Господа — развика се той, — едно нещо, от което няма да се откажете… — И той добави не без гордост: — Защо отсега нататък всеки новороден не носи в името си поне буквата Ф?

— Интересно!

— Много интересно!

Един от залата каза:

— Гениално!

Съветникът уточни:

— Това е добре… Умно… Всеки новороден отсега нататък да включва в името си поне буквата Ф. За „е“ не бива да се мисли. Представяте ли си някой зевзек, след като каже Ф, а след това да допълни: е, и какво от това?

— Дайте ми го тоя на мен! — чу се гласът на гащатия петел, който още по-здраво стисна дървения господ.

И точно в този момент, в мига на най-голямата тишина, думата взе съдържателят на странноприемницата „Старата лисица“. Той се осмели може би от това, че забеляза как Фе го гледа с едното си око. Припомни си всички дни и нощи, които царят беше прекарал там, и какви звуци издаваше, след като изпиеше първото буре.

— А-у, а-у, а-у… — виеше той от удоволствие.

— А-у, а-у, а-у — викаше цар Фе, когато искаше да вдигне на крак царската гвардия.

— А-у, а-у, а-у… — чу се и сега.

Съдържателят на „Старата лисица“ нямаше повече какво да мисли. Предложи към Ф на всеки новороден да се прибавя и едно такова ау, каквото сега царят така блажено произнасяше в съня си.

— Ако започнат да се раждат Фау-1, Фау-2, Фау-3… и така нататък, няма ли да се стигне до една цяла война? — забеляза Лалугера.

Но никой не му обърна внимание.