Йордан Милев
Бял облак в синия вир (10) (Приказна повест)

Девета глава
От която се разбира какви присъди произнася съдията — лалугер

Още на следващия ден привечер царският съд се събра в една от залите на двореца. Цар Фе издаде заповед всичко да мине бързо, като допълни устно, че съдията няма какво да се щура като мишка в папура! Да издава заповед и всичко, както си му е редът: осъденият — осъден, царят — цар.

Доведоха петимата подсъдими — кой с юлар, кой с въже, а По Икиндия го придържаха за ръцете двама гвардейци. Страхуваха се да не се добере до бастуна. Същият беше донесен от Башдиригента, който го стискаше ревниво в ръцете си и така се усмихваше, че в тази усмивка се четеше цялото му бъдеще.

Той си представяше как с бастуна магически дирижира всички царямониали и ако забележи, че някой от певците му реве като вол, с този факирски бастун веднага може да го превърне на славей. Много добре знаеше: има голяма разлика от песента дори на едно магаре, сравнена с гласа на славея, колкото и малък да е на ръст.

От лявата страна на съдията — лалугер застанаха Чан и Чун, точно пред него Инат и Вари го-Печи го, а от дясната страна — По Икиндия, придържан, както вече знаете, от двама гвардейци.

Башдиригента застана десет метра встрани.

Беше поканена да присъствува госпожа Надраго Сърце. От време на време господин Първия я поглеждаше ласкаво и още повече изпъваше ботушите си. В залата се забелязваше и опашката на съдържателя на страноприемницата „Старата лисица“. Такива неща ставаха и друг път, но за подсъдими като тези той нито беше чул, нито беше виждал. Изпуска ли се такова чудо?

В настъпилата тишина прозвуча гласът на По Икиндия:

— Слава тебе, бедност…

— Нямаш думата — прекъсна го съдията — лалугер, — в един съд всеки говори, когато му дадат думата.

Цар Фе даде знак да започнат. Съдията се защура. Вдигаше рамене, питаше нещо ту левия, ту десния си съветник. Беше осъдил много хора досега, но със сиамски близнаци не беше се занимавал.

— При такъв случай — подсети го един гвардеец — трябва да има двойно съдопроизводство.

— Има ли в нашето царство двоен закон? — попита на свой ред лалугерът.

Цар Фе даде знак, от който се разбра, че такъв двоен закон няма. На никого и през ума не беше минавало да го създава.

Тогава съдията се приближи до цар Фе:

— Царю, ти слънце, ти луна, всичко ми е ясно с другите какво да правя, но с тези двойници — не ми е ясно… знам, че е болно на душата, когато глупакът е много богат, а бездарният човек заема висок пост, но сега не знам какво да отсъдя!

Цар Фе каза:

— Ау, ау…

Някои от гвардейците помислиха, че иска телефона. Разтичаха се веднага. Но от такъв не стана нужда. Това беше друг знак, с по-особен звук, който единствено разбираше съдията — лалугер.

— Добре — каза той, — да се разделят.

— Донесете сатъра! — заповяда цар Фе.

Изведнъж По Икиндия се строполи на пода. Беше обърнал длани към тавана и говореше нещо бързо и неразбрано, по староиндийски.

Поляха го с кофа вода. Факирът се свести и веднага се хвърли да подмете с миглите си праха от ботушите на цар Фе, който вече държеше донесения сатър.

— Милост, царю! Милост! — стенеше той. — Мене разсечи на две, но тях — не.

— А какво си приказваше на староиндийски? — попита съдията.

— Едно стихотворение! — отвърна По Икиндия.

— Знаеш ли, че в царския съд е забранено да се казват стихотворения? Още повече — староиндийски!

— Я ни го преведи! — заповяда Фе.

По Икиндия отново обърна длани и изрече:

Всеки, който, о, боже,

е роден във Сиам,

ни минута не може

да живее той сам!

— Ние не можем един без друг! — обади се Чан.

— Да живееш сам е толкова тъжно! — допълни Чун.

Две сълзи се отрониха от неговите бадемови очи. Заплака и Чан.

Подкрепи ги и техният побащим По Икиндия:

— Всеки човек трябва да има по един много близък приятел.

— Разделиш ли ни, царю — отново се обади Чан, — всеки от нас ще бъде много самотен.

Горещите молби на тримата го трогнаха. За първи път, откакто стана цар и наследи трона на баща си, той усети, че има сърце. Въздъхна дълбоко:

— Тежка е моята служба!

Обади се господин Първия съветник:

— Тежка, царю, но затова пък много дълга! Ти си един от тези властници, които не възхваляват себе си и не притесняват другите.

Тези думи още повече го разнежиха. „Царят и тогава е цар, когато може да прости!“ — каза си той и даде нов знак на съдията — лалугер. Едно ново ау-ау.

— Цял месец — царски съветници! — каза Лалугера, сочейки към Чан и Чун. — А когато излезете оттук, показвайте се по панаири и сборове, но никога не си правете шеги като тази: да се подмените с две магарета, които искат да минат за сиамски близнаци! А на теб — продължи съдията и погледна към По Икиндия — каква присъда да дам?

— Ваше право, господин Лалугер!

Мъката от скитническия живот го беше научила да не приказва много. По-добре да пътува с Чан и Чун, отколкото да спори с глупак. От дядо си знаеше: с такъв човек не се излиза на глава.

— Намерихте ли дървения господ?

Напразно питаше съдията. Учителят никакъв го нямаше. Един гвардеец съобщи, че са го търсили под дърво и камък, в огън и пламък, през брод и над брод, под целия небосвод, но никъде не са могли да го открият.

— Колко пъти съм казвал — ядоса се цар Фе — да се снабдите с още няколко дървени господа, но има ли кой да изпълни поне една заповед в това царство!

Всички край царя, без подсъдимите, наведоха виновно глави.

— Ти си свободен! — произнесе съдията и втората присъда.

С кимане на глава той посочи към По Икиндия.

Чан и Чун веднага се спуснаха към него, прегърнаха го толкова силно, че гвардейците едва го спасиха от четирите им ръце. Бяха го вкопчили като с клещи.

— Татко, татко — плачеха те и триеха радостните си сълзи — не се постига само с учене святост, талант, ум, смелост, решителност и добър апетит!

— Тия пак си говорят някакви заклинания — намръщи се Фе, — я ги водете по-бързо в двореца.

Беше се сетил за някаква неотложна царска работа; подшушна на съдията нещо и съпроводен от взвод царски гвардейци-щъркелчета, излезе, сподирян от приветствени възгласи и викове „Да живее“, „Да хилядѝ“ и едно „Квак-квак“, едва ли не най-силно от всички викове.

Вече се досещате, че това беше гласът на госпожа Надраго Сърце.

Съдът се оттегли на съвещание. Оставаше да се произнесе и третата присъда: какво да се прави с двамата братовчеди, които внесоха толкова смут с далекогледите си, отправени към царския бал в блатото, а след това със заспиването си под купола на цирка.

Те не се страхуваха. Царският сатър беше прибран. Каквото и да ги накажеха, едва ли щеше да бъде по-тежко от мъката, която толкова време влачеха в градината на цар Фе. А да се накаже някой с почивка, в това царство беше непознато.

Гвардейците застанаха мирно. В залата — муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Съдията сложи очилата си и бавно прочете:

— А на двамата братовчеди,

о, гвардейци и леди,

сред градината стара

да се сложи самара

и се впрегнат отново, защото

трети ден как мълчи колелото.

А къде сте видели и чули

цар без пресни марули!