Джуди Кей
Магията на Ариана (4)

Четвърта глава

Ото Харингтън впечатляваше със сто и двадесетте си килограма, красноречието и познанията си. За щастие, беше роден и израсъл на село и не след дълго обяви Лия за най-възхитителната личност, която е срещал напоследък.

— Не можеш да си представиш колко трогателно е да попадна на човек, с когото да си побъбря за живота на село, Лия! — въздъхна той към края на вечерята. — Понякога, като следя новините по телевизията в колата и зазвъни телефонът, ми се струва, че е невъзможно да съм израсъл на село, където сутрин пеят петли, а вечер — щурци! — Харингтън погледна Марк. — Дръж я здраво, Адамс! Ще съжаляваш, ако я изпуснеш.

Марк се усмихна. Очевидно в подобни ситуации не се смущаваше.

— Разбира се, господин Харингтън. Госпожицата е несравнима!

Лия го изгледа. Вниманието и на двамата мъже обаче бе привлечено от госпожа Харингтън, която тъкмо влизаше в ресторанта.

— Току-що видях Люси. Каза, че постановката е направо чудесна. Всички ще бъдат и на приема след това.

Лия се досети, че става дума за Люси Уолфред. Днес щяха да гледат нейна пиеса.

— Ние с Лия тръгваме с нашата кола. Да се срещнем в театъра.

— Влюбените изчезват за малко, а? — подметка Харингтън и намигна на съпругата си. — Няма да им се караме, нали, мила?

— Остави младите на мира, Ото — засмя се госпожа Харингтън. — Наистина няма време. Пиесата започва след половин час.

— Значи — към театъра! — пое инициативата Марк.

— Само не спирай никъде с това чудесно момиче! — настигна го шеговито наставление. — Може да забравиш закъде си тръгнал, Адамс, а днес се каня да те запозная с доста хора.

— Извини го за намека, Лия — подхвърли Марк в колата.

— Нали ме представи за твоя приятелка! Май трябваше да му кажеш, че съм само гувернантка.

— Само че как бих могъл да му обясня останалото? — засмя се той. — От къде на къде имам гувернантка, а нямам съпруга и деца… Всъщност, май си права! Така би било по-интересно. Освен това — закачливо намигна той, — за Ото ти си рядко създание. Ако ни потръгне с него, ще трябва да запишем успеха на твоя сметка…

Отначало Харингтън, а сега и самият Марк намекваха за връзка, за интимни отношения между нея и него. Не й се мислеше за това. Вярваше само на сънища, които можеха да се превърнат в реалност.

Пиесата, макар че й се стори донякъде странна, пожъна пълен успех. Когато ръкоплясканията стихнаха, с Марк се запътиха към залата за приема. Харингтънови избързаха напред да поздравят тяхната стара приятелка Люси.

Марк изглеждаше замислен.

— По-добре е отсега да знаеш, Лия, че тук може да попаднем на хора, които познавам отпреди.

— Защо ми казваш това? Семейството ти отдавна е сред елита на Вашингтон и…

— Имам предвид бившата си съпруга. Понякога е доста опърничава — с досада продължи той. — Е, може и да бъде очарователна, ако поиска. Казвам ти го за всеки случай.

Бившата съпруга на Марк! Как би могла да срещне очи в очи тази жена, или, още по-лошо — да се остави да я сравняват с нея!

— Обикновено двамата с нея се държим прилично. Не правим скандали на обществени места. Научила се е да крие и ноктите си. Само че това не значи, че не са остри. Е, това е!

Марк я поведе към другия край на залата. Внезапно се озоваха сред океан от светлина и превъзбудени лица. Разговорите край тях стихваха за миг, докато забавляващите разгледат новодошлите. Лия примря. За щастие отнякъде изникна Харингтън с чаша шампанско в ръка.

— Ето ги бегълците! Пак се загубихте по пътя, а? Нищо, нищо. Тук още загряваме. Хайде да ви запозная с този-онзи.

Пред Лия непрекъснато попадаха познати й от телевизионния екран лица. Опита да се разсее, припомняйки си имената им. Марк се оказа чудесен кавалер. Запознаваше я с всички, преминавайки от една бляскава компания към друга.

— Адамс! Откога те търся да те попитам… — спря го представителен джентълмен. — Трябва ми мнението ти по делото Хансон-Бонър от миналата, неделя.

Марк се зае да му разяснява нещо на език, неразбираем за непосветените в юриспруденцията. Очевидно мъжът остана доволен, защото тупна Марк по рамото:

— Мога ли да се позовавам на теб?

Лия бе възхитена от престижа, с който се ползваше Марк сред толкова много и знатни хора. Изглежда и Харингтън имаше същото впечатление. Колко ли жертваше Марк, посвещавайки се на грижите за Ариана?

— Смяташ ли да се захващаме с подобни чудеса на кулинарното изкуство? — погледна го тя, когато се озоваха пред отрупаната маса.

— Ами, да. Искаш ли скарида? — Той набоде късче бяло месо и го подаде до устните й, като я наблюдаваше.

— Адамс! Госпожице Брок, да ви запозная с една знаменитост — прекъсна ги Харингтън. — Люси Уолфред — звездата на вечерта! Люси, запознай се с Марк Адамс, моя нов адвокат.

И Марк, и Лия веднага разбраха какво значат последните думи на Харингтън. Когато той се отдалечи, Лия направи красноречив жест на Марк.

— Сега вече мога да си позволя да се насладя на тези деликатеси. — Марк напълни една чиния. — Да намерим спокойно ъгълче, където да те нахраня. Хареса ми първата ти хапка — рече той, загледан в устните й.

Със скариди в едната ръка и шампанско в другата двамата се настаниха зад завесата от балони. Внезапно залата зашумя оживено. Лия надникна към входа. Там бе застанал мъж, когото би познала навсякъде — главният герой на нашумял телевизионен сериал. Така се прехласна в него и в хваналата го подръка разкошна брюнетка, че трепна, когато Марк изръмжа някакво проклятие.

— Марк… — започна тя, но спря. Лицето му бе каменно. Той пресуши чашата си на един дъх. — Познаваш ли го?

— Май е по-добре да си вървим, Лия. Постигнахме всичко, за което дойдохме тук. Само да оставя чинията…

Преди обаче да е направил и крачка, нечий висок, пресипнал глас го спря:

— О, каква изненада! Не очаквах да те видя тук, Марк.

Пред тях застана същата онази брюнетка. Беше истинска красавица — с гладка като мрамор кожа, безупречна прическа, вледеняващи сини очи и пълни чувствени устни. Разголващата рокля беше чудо на моделиерския гений.

— Здравей, Трина — поздрави я Марк хладно.

— Откога не сме се виждали! Добре изглеждаш.

— Благодаря. Също и ти.

Коя бе тази жена? Каква бе на Марк?

— Запознай ме с приятелката си. — Трина й се усмихна пленително. — Променил си се — светския живот вече ти допада!

— Лия, запознай се с Трина… — Той се подвоуми за миг. — … Майкълз. Трина, това е Лия Брок.

— Нима си забравил, Марк? — звънко се разсмя красавицата. — Нали запазих фамилията! — Тя подаде ръка на Лия. — Аз съм Трина Адамс, съпругата на Марк.

Лия се прокле за недосетливостта си. Ами да — жената на Марк! Затова той не искаше двете да се срещнат!

— Бивша съпруга, Трина! — ядосано светнаха очите на Марк. — Или ти си тази, която забравя?

— Как бих могла да те забравя, Марк? Жените никога не забравят някои неща. За тях първата любов е винаги в началото на списъка. Така ли е, Лия?

Безцеремонният въпрос свари Лия неподготвена. Устните й трепнаха. Но Марк я хвана за лакътя подканващо.

— Чудесно би било да си побъбрим, Трина, но ние с Лия вече си тръгвахме за вкъщи. Така че извинявай…

— Вече? Значи съм се лъгала. Останал си домошар. А как е…

— Благодаря, добре. Учудва ме, че се сети да попиташ.

— Не заслужавам ли поне малко доверие, Марк? — Личеше, че Трина искрено е изненадана от резкия му отговор. — Толкова си чувствителен, когато стане дума за нея!

— Да, така е!

Лия изгледа Трина, след това Марк. Господи, какъв разговор или по-скоро — размяна на удари?

Марк така бързо я поведе да се сбогуват със семейство Харингтън, че краката й едва докосваха пода. Пусна я едва при колата. Облегна се мълчаливо на седалката. Сенките от луминесцентното осветление в гаража подчертаваха бръчките по намръщеното му лице. Накрая запали мотора и потеглиха.

След няколко минути Лия разбра, че не се прибират. Осмели се да проговори едва на паркинга до някакъв ресторант:

— Къде сме?

— „Големият Дейв“. Като малък често идвах тук. „Най-вкусното телешко задушено от тази страна на океана!“ — Лицето му се отпусна. — Е, и да не е най-вкусното, аз го обичам.

Влязоха. Облеклото им явно не съответстваше на обикновената обстановка. Виждаха се само трима студенти, забавляващи се с един допотопен игрален автомат. Сякаш се връщаше в годините на детството си.

— Не предполагах, че още има такива заведения!

Рошав гигант с омазнена престилка тропна чашите на масата.

— Какво да бъде — както обикновено? Два пъти задушено? Хлебчета? — въпросително погледна той Марк. — И големи чаши мляко. Срещу язва. Нали ти казвах, че адвокатството ще ти докара язва?

Без да дочака отговор, мъжът се отдалечи.

— Това ли е Дейв? — с шепот попита Лия.

— От плът и кръв! Цял живот съм идвал тук.

Дейв се върна с две огромни чинии димящо телешко, камара ароматни кифлички и половинлитрови чаши с прясно мляко.

— За десерт приготвям сладкиша — отсече той. — От ябълки.

— Ами ако не искам да е от ябълки? — прошепна Лия.

— Все едно, ще го изядеш. Дейв не обича да се хвърля храна.

Въпреки че не изпитваше глад, без да усети, Лия излапа крехкото месо. Когато свърши и със сладкиша, се изпъна назад и погледна Марк:

— Действа ми успокояващо — въздъхна тя.

— М-м-м? — хапна той ново парче сладкиш.

— Добрата храна наистина успокоява. Винаги, когато съм нервна се тъпча. Тази храна ми напомня за детството и за специалитетите на мама. Луда съм по пържоли, картофено пюре, ванилов пудинг, украсен с банани и ванилови вафли…

— Точно така. Добрият старик ме е спасявал винаги, когато ми притъмнее пред очите.

— Искаш ли да ми разкажеш? — храбро предложи Лия.

— За Трина ли? — Марк сви рамене. — Няма много за казване. Оженихме се. Бракът ни не потръгна. Разведохме се. Това е.

Май не беше само това. Тя усещаше някакъв заряд между Марк и Трина, опасен и унищожителен, готов да експлодира.

Марк посегна към солницата и я запремята в ръцете си.

— И какво стана… — Тя прехапа устни, преди да е станало късно. — Няма значение. Не се бъркам в работите ти.

— Искаш да кажеш — в брака ми с нея? — изгледа я той. Явно преценяваше дали е подходящо да говори на тази тема със своята гувернантка. — Може би трябва да узнаеш нещо повече.

— Не настоявам. Не ме засяга.

— Все пак… Засяга Ариана. — По устните му заигра горчива усмивка. — С Трина се срещнахме малко преди да завърша. И веднага… се събрахме. — Той улови погледа на Лия. — Направо казано, бяхме несравними в леглото и почти не го напускахме до края на сесията… — Лия почувства как устата й пресъхва и посегна към млякото. — Решихме, че щом в това отношение си допадаме, трябва да продължим заедно. Оженихме се, ден преди моите родители да пристигнат за тържественото ми дипломиране. — Очите му потъмняха. — И… сбъркахме.

— Не я ли харесаха?

— Как да не я харесат. Бях безпаметно влюбен в нея. Какво друго им оставаше? А и нямаше проблеми, докато бе далеч от Ариана.

— Ариана? Тя пък какви проблеми може да създаде?

— Трина не може да понася физическото несъвършенство.

Образът на покоряващата със своята красота, глас и непосредственост Трина изплува пред Лия. Поне отстрани тя изглеждаше съвършена. Тя проумя думите на Марк.

— Уплаши се от Ариана?

— Уплаши се. Отврати се. Намрази я. Както ти хареса. Трина не искаше да има нищо общо с едно обременено дете. По-лошото беше, че Ариана направо я обожаваше. Не откъсваше поглед от нея, все посягаше да я пипне. За нея нямаше по-прекрасна от Трина.

Лия веднага си представи как Ариана следва по петите жената, която се отвращава от нея.

— А на мен през ум не ми мина да я предупредя! Заведох я у нас и направо ги запознах, без да съм й казал, че Ариана е бавноразвиваща се. Сега ми е ясно колко съм бил наивен, но тогава си мислех само за Трина и…

Лия си представи останалото.

— Страхът на Трина от болести бе патологичен — продължаваше той. — Когато настинех, не искаше да ме вижда, докато не оздравея. Само споменаването на някаква болест я хвърляше в паника. А когато Ариана се спуснеше към нея — беше невъобразимо!

Лия бе смаяна. Ето защо бракът не бе потръгнал. Стана й мъчно и за двамата. Не можа да се сдържи:

— Но как може… Ариана е толкова мила!

— Не всички мислят като теб. Съществуват предразсъдъци, каквито и аз не бях си представял. Трина опита да се промени, но не успя. Когато стана нещастието с родителите ми и трябваше да се грижа за Ариана…

— Трина скъса с теб?

— Даже не влезе вкъщи. Един мой състудент уреди развода.

Господи! Пожертвал бе толкова неща заради семейството и сестра си — и кариерата, и обществения кръг, и свободата, и съпругата си! Дали осъзнаваше какво е загубил?