Джуди Кей
Магията на Ариана (1)

Първа глава

Лия Брок почувства, че стомахът й се сви и дланите й се изпотиха, докато четеше отзад напред буквите през матовото стъкло на кантората: „АДАМС, ФОРЕСТЪР И ГРАНТ — АДВОКАТИ“.

Неочаквано вратата в далечния край на приемната се отвори и на прага застана представителен висок мъж. Носеше елегантен тъмносин костюм и пурпурночервена вратовръзка. Черните му очи огледаха помещението и безстрастно се спряха на нея.

— Лия Брок? Заповядайте!

Мъжът затвори вратата и се обърна, за да я разгледа. Смутена, Лия също не откъсваше очи от него.

— Аз съм Марк Адамс.

Изящната й ръка потъна в неговата широка длан и Лия несъзнателно трепна при допира.

Косата му беше черна, с едва забележим кестеняв оттенък. Немирен кичур падаше на челото му. Имаше бронзов тен, правилни черти и изразително лице.

— Значи вие сте гувернантката, която агенцията ми препоръча да наема? — Явно намекваше, че е сгрешил, като е поверил избора на друг.

— Надявам се, че ще се справя, господине.

— Вие сте чудесно момиче, госпожице Брок. Сигурно без проблеми се справяте с обикновените случаи, но за съжаление, изглеждате доста… млада за това, от което се нуждая. Разкажете ми за себе си. Убедете ме, че сте най-добрата, която мога да наема.

— Завършила съм университет. Имам научна степен по дефектология и втора специалност — мениджмънт. Обичам децата и много добре се справям с тях. — Тя наведе светлите си очи и неволно отметна коса. — Искам да открия своя агенция за гувернантки тук, във Вашингтон, специализирана да обслужва семейства с наследствено обременени деца. Търся временна работа, за да придобия практически опит.

— Много похвално, госпожице Брок, но каква ще е ползата за мен? Ако постъпите на работа временно, скоро ще се наложи да търся друга гувернантка. Не смятате ли, че смяната ще се отрази неблагоприятно на възпитаничката ви?

— Отчитам това, но исках да съм откровена с вас за намеренията си. От голямо значение е да имам опит, за да ръководя агенцията си.

— Какво знаете относно ежедневните грижи за тях?

— Това е нещо, с което съм свикнала още в семейството ми. Първата ми и най-мила братовчедка е със синдрома на Даун. Мери прекарва с нас в Уисконсин всяко лято. Обичта ми към нея ме наведе на мисълта да създам собствена агенция.

— Дете със синдрома на Даун?

— Да, едно от най-очарователните създания, които познавам.

Някакво неопределимо чувство оживи лицето на Марк Адамс.

— Госпожице Брок, ще ви дам възможност да докажете способностите си.

— Просто така? — смая се Лия от неочаквания обрат.

— Ето телефоните и имената, които трябва да знаете… — Адамс й подаде изписан лист. — Лекарят на Ариана, доктор Кармайкъл. Нейният зъболекар, диетологът, шивачката и така нататък. Ще обсъдим дневния режим, като дойдете утре. Спазването му е много важно за Ариана. Всъщност, сигурен съм, че знаете това. След като от агенцията ви препоръчаха, вярвам, че всичко ще бъде наред. — Благоразположената му усмивка завари Лия неподготвена. Порази я и реакцията на собственото й разтуптяно сърце. — Ето и моите телефони в кантората. С черно е отпечатан номерът за частни разговори. Ако възникне какъвто и да било проблем с Ариана, ще ме повикате незабавно. Незабавно! Разбрахте ли?

— Да, разбира се, но и аз имам въпроси.

— Утре нали няма да е късно?

— Аз чувствам, че имаме различен подход към децата. — Лия се опита да обясни, че е за непосредствените контакти с външния свят. — Мисля, че би трябвало да поговорим, за да избегнем недоразумения. Бихте ли ми казали нещо повече за вашата дъщеря…

— Ариана ми е сестра, а не дъщеря. Седемнадесетгодишна е. Аз съм разведен и нямам деца. Предполагах, че са ви информирали. — Той очевидно се затрудняваше да продължи. — Родителите ни загинаха преди четири години. При катастрофа. Бяха на първата си почивка след раждането на Ариана. Първата и последната. — Гласът му, дотогава равен, се изпълни с мъка. — Ариана се роди, когато майка ми беше на четиридесет и четири, седемнадесет години след мен. Като малка почти не я виждах, защото учех в университета и живеех на пансион. Сега аз отговарям за нея. Върнах се у дома, за да не се налагат промени в живота й — въздъхна той със стоически израз на лицето. — За щастие майка ми бе винаги стриктна в грижите си и трябваше само да поддържам установения ред.

— Съжалявам за родителите ви и много искам да видя сестра ви.

Той й благодари с усмивка и Лия забеляза как очите му грейнаха и в ъглите им затрептяха фини бръчици. Марк Адамс беше много привлекателен мъж.

— Ариана е чудесно момиче, добро и очарователно. Но адвокатската ми практика се разширява. Все по-малко време ми остава за нея, а госпожа Брайт не може да се справя сама. Препоръките ви са хубави — отбеляза той с поглед в документите й, — но смятате ли, че имате достатъчно опит?

— Моята братовчедка Мери не е взета под внимание в препоръките и тъкмо затова смея да твърдя, че имам някакъв опит. Бих искала да обсъдим идеите ми за…

— Да оставим за утре. След десет минути очаквам клиент. Госпожице Брок — снижи той предупредително глас, — може и да имате модерни концепции, но не забравяйте, че Ариана е напълно щастлива от порядъка около нея. Бих искал да дойдете, когато съм у дома. Да речем — в два и тридесет?

Това означаваше, че срещата е завършила. Лия кимна в знак на съгласие и заднешком намери вратата.

Отвън възторжено плесна с ръце — започваше работа! Направила бе първата малка крачка към голямата си мечта.

 

 

Страхливка! Лия се взираше в месинговото чукче на масивната дъбова врата. Наистина, и вратата, и цялата къща на Марк Адамс изглеждаха внушителни даже дори и за този квартал на богаташи. Май бе прекалила със своята последователност. Можеше да открие агенцията, без самата да се подлага на изпитания като гувернантка. Неуверено почука с месинговото чукче. Стори й се, че звукът отекна из цялата къща.

Преди почукването да е отзвучало, Марк се появи. Отново бе в елегантен костюм. Безупречният му вид едва ли се дължеше на облеклото. Струваше й се, че и в дрипи би изглеждал представителен.

— Чакам ви! Закъснявате!

Лия погледа своя часовник. Два и тридесет и една. Минута след определения час! Последва домакина в преддверието, внушително като самата къща. Подът бе покрит с бургундскочервени плочки във фигури, напомнящи опашка на паун.

— Да ви помогна за палтото?

Докато се разкопчаваше, Лия огледа безупречния интериор. Всяка вещ, всяка тъкан и всеки ъгъл издаваха богатство, и все пак в къщата се долавяше липсата на уют.

На вратата в далечния край на преддверието се появи пълна жена. Зад нея проблясваха белите плочки на кухнята.

— Съжалявам — извини се тя, — щях да отворя, но трябваше да наглеждам сладкиша.

— Всичко е наред — отвърна Марк. Заедно с усмивката на бузата му се появи и едва забележима трапчинка. — Госпожо Брайт, това е Лия Брок. Ариана я чака с нетърпение.

Лия не се извини за закъснението. Ако бе погледнал навън в два и двадесет и пет, щеше да я види пред вратата, докато се опитваше да си внуши, че няма причини да проявява нервност.

Подаде палтото си на госпожа Брайт. Почувства се беззащитна и жалка в грозната сива униформа, натрапена й от агенцията. Поприглади полата и погледна към господин Адамс. В очите му се четеше неодобрение и привидна любезност.

— Да ви представя на Ариана. Заповядайте в дневната.

Беше средата на май, но камината гореше. Във вазите имаше свежи цветя. Колекция от изящни медни гравюри украсяваше една от стените. Чуваха се акорди от пиано. Лия съгледа в далечния ъгъл русокосо момиче, което безредно удряше по клавишите.

— Ариана, дошли са при теб. Ела да те представя.

Момичето рязко се обърна. Лицето му бе кръгло и пълно, косата — права, сламеноруса, а очите имаха характерната бадемовидна форма. Класически случай на дете със синдрома на Даун. Лия веднага си спомни за Мери.

Момичето се заинтересува от Лия. Огледа меката й къдрава руса коса, нежно лице, искрящите зелени очи, стройната фигура под грозната униформа и строгите й обувки. След миг усмивката му огря стаята. Скочи от стола и, разперило пръсти, неочаквано грациозно тръгна към нея.

— Ще ми станеш ли приятелка?

— Да, много искам. — Сърцето на Лия й подсказа отговора. Освен това усещаше колко внимателно я наблюдава братът.

— Можеш ли да играеш на нещо? На домино? — Говорът на Ариана бе правилен, но неестествено накъсан. — Мога да свиря на пиано — заяви щастливо тя, но след миг устните й тъжно се свиха. — Само че не излиза много добре.

— Заедно ще научим няколко песни.

— Научи ме веднага! — Тя поведе Лия към пианото. Когато минаваха край прозорците обаче, вниманието й бе отвлечено от гледката навън. — Погледни! Това са моите цветя.

Докато Ариана надничаше към пъстрите цветни лехи в градината, Лия я наблюдаваше внимателно. Явно се грижеха добре за момичето. Косата й блестеше като златна, дрехите й бяха скъпи, въпреки че изглеждаха малко старомодни. Ноктите й бяха добре поддържани, може би от маникюрист. Държеше я за ръка и щастливо се усмихваше на цветята. Когато брат й я погали по рамото, тя се усмихна още по-широко. Лия почувства обичта между тях по промененото лице на Адамс.

— Време е за следобедната закуска, Ариана!

Момичето погледна със съжаление към Лия, преди да последва в кухнята топчестата госпожа Брайт.

— Колата отворена ли е? — Лия се стресна от застаналия до нея Марк Адамс, но успя да кимне. — Ще внеса чантите. — Той безцеремонно я огледа. — Не искам да прозвучи грубо, но се надявам за обяд да свалите тази униформа. Агенцията би трябвало да избере нещо по-приятно за погледа. Не се засягайте, госпожице Брок — обърна се той на вратата. — Според мен е престъпление да криете красотата си под такива ужасни дрехи.

Поласкана и изненадана, Лия приседна на близкото кресло и зачете връчения й лист. „Програмата на Ариана“ беше прецизно творение. Денят й бе разпределен на части по петнадесет минути. Часове за хранене, за почивка, даже „време за образователни игри“. Никога не бе виждала подобно нещо! Едва ли не целият живот на Ариана се ограничаваше в този лист. Липсваше обаче едно — време за забавления и удоволствия.

Лия бе израсла на свобода. Непринудената атмосфера у тях се различаваше от военната дисциплина, царяща в този дом. Не бе чудно защо Ариана се мъчеше да изтръгне мелодия от пианото. Живееше като в клетка! Лия не можеше да си представи, че нечие детство може да премине в подобна глуха самота.

— Госпожице Брок? Господин Марк занесе куфарите. Сега говори по телефона. Ариана гледа телевизия. Ще имам време да ви покажа стаята. Момичето не бива дълго да остава само.

Лия погледна разписанието. Така и очакваше! То гласеше: „3.00-3.30 следобед — подбрани предавания по телевизията“.

Последва жената на елегантно обзаведения горен етаж. Всичко бе издържано в пастелни цветове — бледооранжево и кремаво, тук-там розово. Стаята й бе чудесна — изящна и уютна, в цвят слонова кост и ментовозелено. Напълно по вкуса й.

— Прекрасна е — прошепна Лия със светнали очи.

— Нали? Госпожа Адамс направи ремонт преди четири години, точно преди… — Жената въздъхна. — О, Господи!

— Преживели сте голяма трагедия — съчувствено каза Лия.

— Мислех, че господин Марк ще си загуби ума от скръб. Тогава трябваше да работи денонощно, защото тъкмо бе започнал като адвокат и трябваше да си създаде добро име. И изведнъж — и загубата на родителите, и грижите за Ариана… — тъжно поклати глава госпожа Брайт. — За щастие майка му бе уредила всичко. Нямаше нужда нищо да се променя. Доктор Кармайкъл, лекарят на Ариана, също много помогна. Направихме всичко възможно да я отгледаме също както биха го сторили родителите й. — Тя явно навлизаше в любимата си тема. — Господин Марк е чудесен, ако питате мен. Умът му е като бръснач. Видяхте ли медните гравюри долу? Сам ги е правил като студент. Обиколил е цяла Европа като археолог. Също е и спортист — язди. Е, през последните години май не му остава време за това. С такъв син би се гордяла всяка майка! Истински джентълмен. Освен това — отдаден на работата и стриктен в задълженията си. Така и трябва, като знам всичко, което му е на главата.

— Сигурно…

Лия не беше съвсем съгласна. Къде се бе чувало подобно нещо: „подбрани предавания по телевизията“ за седемнадесетгодишно момиче! Ако не друго, щеше да покаже на Ариана някои прости и забавни начини да си доставя радост. Такива, с които бе израсла и мислеше, че всеки има право да изпита.

— Аз отивам при Ариана — сепна я гласът на жената. — Разопаковайте си спокойно нещата. Господин Марк си е в кабинета. Ще ви съобщи задълженията по-късно.

Останал е, за да я наблюдава, досети се Лия и се намръщи. Почувства се като насекомо под лупа. После си каза, че и той има пълното право следобед да си е вкъщи. Всъщност, дразнеше я подозрението, че този мъж няма да одобри подхода й към Ариана.

— В кухнята съм, ако потрябвам — тръгна си госпожа Брайт.

Лия събу униформените обувки и се разходи боса по мекия килим. Отвори вратата към гардероба, който се оказа неподозирано голям. Опита няколко пъти леглото с ръка, преди да се излегне на него. Ако за всяка гувернантка имаше стая като тази, агенцията ми ще процъфти още в самото начало, помисли тя замечтано.

Имаше голямо търсене на персонал от семейства с увредени деца. Но да се намерят квалифицирани гувернантки — учителки, сестри или жени, специално обучени за работа с бавноразвиващи се деца, се оказа неочаквано трудно. Но Лия вече бе напреднала в набирането на кандидатки. Уреждаха се и другите въпроси — помещение за офис, телефонен секретар, даже бе подготвена първата рекламна кампания за „Съвършени гувернантки“. Открила бе идеално място — в сграда с няколко кабинета на педиатри и детски стоматолози. Неголемите стаи бяха подходящи за целта, а и мястото бе най-доброто попадение. Вече бе направила проект за своя остъклен кабинет. Собствениците не бързаха с преустройството на помещенията, но това не безпокоеше Лия. Докато не натрупа опит, нямаше защо да бърза с интервютата на кандидатките.

Когато стана да подрежда багажа, си спомни какво каза Марк Адамс за нейната униформа. С удоволствие я разкопча и остави да се свлече около стройните й глезени. Със съжаление огледа малкото си дрехи. Спря се на бледооранжева блуза и пола на цветчета. Подреди дрехите си и слезе долу. Ариана гледаше някакъв образователен филм по телевизията. Госпожа Брайт правеше нещо в кухнята, наглеждайки я от време на време.

На минаване Лия хвърли поглед в кабинета на Марк Адамс. Той работеше на бюрото, заобиколен от купчини книги. Свалил бе сакото си. Запретнатите ръкави на ризата откриваха мускулести ръце, покрити с тъмни меки косъмчета. Непокорният перчем бе паднал на челото. В топлия кабинет с виненочервени драперии и книги с кожени подвързии изглеждаше в стихията си. Когато вдигна поглед от книгата и се усмихна, Лия забърза към кухнята.

— Свършихте ли? Много бързо!

Госпожа Брайт й посочи столчето.

— Нямам много дрехи. Казаха ми да нося само униформа.

— Господин Марк хич не я хареса. Пък и не струва да криеш хубостта си под този сив чувал.

— Наистина е неприятна гледка. Да… Ариана няма ли някакви по-прости дрехи? Дънки или нещо подобно?

— За какво са й? Кога да ги носи? Има играчки, но не й се играе — вече не е малка.

— А екскурзии, разходки в парка?

— Майка й държеше да е винаги изискано облечена — отбеляза госпожа Брайт — и не харесваше дънките.

— И господин Адамс спазва изискванията на майка си?

— Какво да прави? Беше още в Харвард, когато се роди Ариана. Получи две степени по право, преди да стане адвокат. Беше се виждал с нея само през почивните дни — тъжно пророни госпожа Брайт. — Ама аз май забравих да ви кажа „Добре дошла!“ Мога ли да ви говоря на „ти“? — Лия кимна. — На Ариана беше нужен още някой в тази голяма къща. Много я обичам — завъртя глава тя, — но не съм вече млада. И господин Марк е толкова зает… Мъчи се да я възпитава като баща си и майка си, само че… Ама какво говоря — от Ариана няма по-добре гледано дете!

— Май прекалено добре гледано — внимателно отбеляза Лия.

— Значи вече забеляза? — отпусна се лицето на жената.

— Разписанието й е тук — потупа Лия джоба си. — И списъкът на нейните лекари, зъболекари и диетолози.

— Състави го госпожа Адамс. Господин Марк го спазва в детайли — натърти госпожа Брайт, докато украсяваше тортата. — Тук работя, откакто Ариана беше петгодишна. През цялото време е под похлупак, сякаш истинското слънце и въздух ще й навредят.

— Не са очаквали раждането на Ариана, нали? — изпитателно спря поглед Лия върху лицето на прислужницата.

— Май пак позна — въздъхна госпожа Брайт.

— Възрастните родители се притесняват повече от младите.

— А и нали господин Марк си нямаше деца — хвърли жената бърз поглед към Лия, — можеше само да подражава на родителите си. Не ме разбирай криво — пламна лицето й, — той е добър човек. Най-добрият! Не искам да излезе, че го одумвам.

Лия си спомни, че Марк Адамс беше разведен. Какво се бе случило? Дали не са могли да имат деца? Докосна ръката на госпожа Брайт. Искаше й се да поговорят още.

— Благодаря за всичко, което ми каза.

— Госпожо Брайт, къде е… — открехна вратата на кухнята Марк. — О, извинете ме! — обърна се той към Лия.

Настъпилата тишина бе нарушена от звука на електронен часовник.

— Ариана има свободни занимания на двора — напомни госпожа Брайт.

— Не може ли аз да я заведа? — предложи Лия, донякъде удивена какви са тези свободни занимания, щом й казват какво да прави!

Стъпките на Марк отекнаха зад нея и я накараха да замръзне. Обърна глава и хвърли разтревожен поглед към него:

— Нямате ли ми доверие, господин Адамс?

— Все още не знам, госпожице Брок. И не е ли време да преминем на „ти“?

— Сега може ли да ме научиш да свиря на пиано? — посрещна я Ариана на изхода.

— Може. А не е ли по-добре да ми покажеш цветята?

— Цветята… — Момичето се съгласи след кратък размисъл. — На пианото може да свирим, като завали дъжд.

Докато то я водеше за ръка, назовавайки всяко цвете, у Лия възникваха нови и нови въпроси. Не тежи ли на Марк наследената отговорност? Защо живее толкова затворено и еднообразно? А жените — имаше ли някоя в живота му? Изведнъж усети, че не отговаря на въпросите на момичето. За миг забрави, че в този дом най-важното нещо беше Ариана!

Тя бе пъхнала ръка под лакътя на Лия, без да спира да говори, посягайки от време на време да пипне нейните руси къдрици.

— Искам коса като твоята — неочаквано заяви момичето.

— Но ти имаш чудесна коса! Блести като златна.

— Да, но е съвсем права — намръщи се то.

— Добре, някой ден ще опитаме да я накъдрим.

— По-добре Ариана да не се интересува толкова от косата си — неодобрително се намеси Марк.

— Всички момичета на нейната възраст се интересуват. — Лия изрече това като неоспорим факт. — Ще се позабавляваме. Нищо опасно няма.

— Надявам се! — И тонът, и видът му говореха, че мисли обратното. — Извинявай, отивам да довърша нещо в кабинета.

Когато „свободното“ време свърши, двете се прибраха. На прага ги чакаше госпожа Брайт.

— Ще сервирам след малко. Преди това господин Марк те вика в кабинета си, Лия.

По пътя тя приглади полата си, безпокоейки се дали изглежда добре. Изпита спонтанното желание да бъде хубава. Желание, което нямаше нищо общо с работата й.