Джоан Рос
Междузвездна любов (9)

Девета глава

Сякаш по взаимно негласно споразумение, през следващите две седмици Старбък и Черити се бореха с изкушението. Задачата не бе лека. Но усърдието им да избягват физическия контакт доведе до още по-голямо емоционално сближение, по-силно и дълбоко от чувството, което бяха изпитали в началото един към друг.

Постепенно, ден след ден, те ставаха все по-близки. Черити бе изненадана от лекотата, с която той се бе превърнал в част от всекидневието й. По време на сутрешното кафе и вечерния горещ шоколад откриваше, че Старбък твърде много прилича на брат й. Бе също така талантлив, изцяло завладян от постигането на целта си, и все пак имаше нежно сърце. И макар непрекъснато да си напомняше, че не й бе обещал бъдеще, неукротимият й дух сякаш отново бе решен да надделее над трезвия разум. Чувствата й към Старбък бяха безнадеждно объркани и сложни.

Докато тя се бореше с противоречивите си емоции, на Старбък му бе не по-малко трудно. Той изпитваше някаква дълбока потребност, за която преди дори не бе подозирал. Тя рушеше всички прегради, които с такова усилие се опитваше да издигне между Черити и себе си. Въпреки решимостта му да победи чувствата си, тя бе променила живота му по начин, който не можеше повече да пренебрегва.

— Какво ще правиш довечера? — попита го Черити една сутрин, докато пиеха кафе и преглеждаха „Янки Обзървър“.

Старбък сви рамене.

— Мислех да изпробвам нова програма. — Ней каза, че с Дилън бяха стигнали до нова хипотеза за начина на завръщането му у дома. Ако предвижданията на брат й се окажеха верни, това щеше да стане само след два дни. — Защо?

— Не зная дали си чул, но тази вечер започва Зимният фестивал.

— Май Ванеса спомена нещо такова — уклончиво каза той. — И ме покани да я придружа на празненството.

— Обзалагам се, че го е направила.

Старбък погали намръщеното й лице. Косата й, осветена от огъня зад нея, напомняше медночервен ореол.

— Май аз трябваше да те помоля да дойдеш на фестивала с мен.

— Не си прави труда. — Тя упорито отбягваше погледа му.

— Защо, Черити? Аз никога не съм бил на такъв празник. — Всъщност преди да дойде в Мейн, той никога не бе виждал сняг. — Повече от всичко бих искал да дойда с теб.

— До късно ли ще работиш?

— Работата ще почака. — Не можеше да повярва, че бе изрекъл това. — Предпочитам да сме заедно.

Черити се засмя.

— Ако тръгнем оттук в шест, ще пристигнем на площада точно за вечеря. Докато не опиташ истински мейнски омар, все едно не си бил тук.

— Значи, в шест.

 

 

Въпреки мразовитото време всички жители на Касъл Маунтин се бяха събрали на първата вечер от тридневния Зимен фестивал. Майката природа се бе погрижила празничната нощ да бъде студена и ясна. Черното кадифено небе бе осеяно с трепкащи звезди. Дърветата на главната улица бяха напръскани с вода, замръзнала на блестящи ледени висулки. Между голите им клони бяха пръснати светещи фенери. В средата на градския площад се издигаше бяла кула, изградена от ледени блокове и осеяна също като дърветата с премигващи светлинки.

— О! — ахна Черити. — Не е ли красиво?

— Прекрасно е — съгласи се Старбък. Но той не гледаше ледения замък, а нея. Страните й пламнаха.

— Ако продължаваш да стоиш и да ме зяпаш така, ще изпуснем вечерята!

— Сигурно прочутите мейнски омари са много вкусни, но не биха могли да надминат аромата на устните ти.

— Престани! Вече всички ни гледат. След още някоя минута ще ни поведат към църквата.

Старбък помисли, че идеята е привлекателна. Той обгърна с ръка раменете й и каза с любезна усмивка, целяща да скрие мислите му:

— Добре, води ме към… омарите.

Омарът, поднесен с горещо разтопено масло, наистина бе така вкусен, както Черити бе обещала. Дори много по-вкусен. Старбък се чудеше дали земляните подозират колко са щастливи, задето притежават такова удивително разнообразие от естествени и вкусни храни.

Общата вечеря бе сервирана в градската зала. Много от местните жени сякаш бяха решили да се състезават в кулинарното изкуство. Черити, която не притежаваше уменията на готвач, бе купила торта. А когато обясни на Старбък, че разкошният сладкиш се нарича „Шоколадова смърт“, той реши, че това не е чак толкова лош начин да умреш.

Но това бе само началото. Те заразглеждаха изложбата от ледени скулптури, изваяни от жителите на града. Възхищаваха се на извисяващата се Статуя на свободата, на изящно изработената лисица, прокараха ръце в ръкавици по разклонените рога на ледения лос в естествена големина…

Старбък насмалко щеше да се пръсне от изобилието на вкуснотиите, които бе опитал — сметаново-шоколадов мус, ябълков сладкиш с ядки, хрупкави бисквити с кленова захар и печени кестени. Не се бе отказал и от червено греяно вино.

— Никога повече няма да мога да ям — оплака се той, като довършваше горещите пуканки с масло, които му припомниха отдавнашното пътуване до Дисниленд.

— Така си мислиш сега — каза тя. — Почакай до утре вечер. Тогава ще пекат сладкишите…

Запознавайки се с все повече от жителите на Касъл Маунтин, Старбък започна да се усеща като един от тях. На Сарниа никога не бе изпитвал подобно чувство. Не за първи път, откакто бе пристигнал в изолираното островно селище, откри, че му се иска да остане тук завинаги. Заедно с Черити.

Но той си припомни колко много неща трябваше да разкрие пред Научното общество на своята планета. Какво би станало, ако Коперник и всички учени след него бяха запазили своите открития за себе си?

Край тях премина бял кон, теглещ старовремска шейна.

— Ще дойдеш ли да се повозиш с мен? — покани го Черити.

— Ще дойда с теб, където пожелаеш.

След малко двамата седяха сгушени в шейната с плътно увити около тях одеяла. Плазовете скърцаха по рохкавия сняг, а звънчетата весело подрънкваха. Старбък притегли Черити по-близо. Тя положи глава на рамото му и щастливо въздъхна.

Разходката обаче свърши твърде бързо. Той тъкмо се канеше да предложи да се повозят още веднъж, когато повикващото устройство в джоба й записука.

— По-добре да отговоря — с досада въздъхна тя.

Старбък преглътна разочарованието и се усмихна.

— Разбира се.

Той я придружи до полицейския участък и я изчака да набере номера, светещ на повикващото устройство.

— По дяволите! — Черити прокара пръсти през косата си. — Веднага тръгвам. — Бръкна в едно чекмедже и извади служебния си револвер.

— Какво ще правиш?

— Дан Олсън се напил и се скарал с жена си. Доколкото разбрах, положението се усложнило, когато синът му, който още няма осемнадесет, се прибрал и видял, че Дан е ударил Ейлийн. Според техния съсед, на когото току-що се обадих, хлапето е взело баща си на прицел със стара ловна пушка.

Дори на Сарниа всеки юноша, попаднал във властта на пробуждащите се хормони, бе способен на необуздани и опасни действия. А земното момче, при това въоръжено, можеше да се окаже смъртоносна заплаха.

— Не може ли Анди да поеме случая?

— Защо? — Изгледа го втренчено.

— Защото е опасно, по дяволите!

— Забрави ли, че работата ми е такава?

— Това е нелепо! — Необмислените му думи бяха изречени от тревога за нея.

— Нелепо е твоето държание. — Лицето й стана сурово и ледено като обвивката на планетата Алгор. — Губя време. Ще се върна след малко.

— Ако мислиш, че ще ти позволя сама да се изправиш срещу някакво изперкало въоръжено хлапе, значи си луда.

— Това е моята професия, Старбък! — Устните й се свиха. — Аз съм полицай.

— Въпросът не е каква си, а какво правиш, дявол да го вземе!

Тя го изгледа продължително.

— Грешиш. Това са двете страни на едно и също нещо. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Идвам с теб. — Старбък я последва.

— Не искам да идваш.

— Няма да стане. — По движението на челюстите му Черити се досети, че скърца със зъби. — Опитай да ме спреш. Но трябва да те предупредя, госпожо полицай, че за да го направиш, ще трябва да използваш оръжието си.

Тя втренчено изгледа изопнатите черти на лицето му.

— Трябва обаче да ми обещаеш, че няма да се месиш.

— По дяволите, Черити…

— Обещай.

Той изреди наум всички сарниански проклятия, които знаеше. След това премина на по-солените чуждопланетни ругатни. Накрая каза само:

— Обещавам…

Фаровете прорязваха тъмнината на нощта. И двамата мълчаха. Черити бе натиснала докрай педала на газта. На два пъти джипът поднесе по заледеното шосе, но тя умело го овладя. Старбък отново се възхити на майсторското й шофиране. Макар че по-скоро би се хвърлил в някоя преспа, отколкото да си го признае, че първия път, когато бе заел машината й, дори смяната на скоростите му се бе видяла ужасно трудна.

След по-малко от пет минути тя отби от главното шосе и подкара по изровен и замръзнал селски път.

— Искам да останеш в джипа — каза Черити, когато спря пред стара постройка.

— Обещах само да не се меся. Не съм казвал, че ще остана тук.

— Винаги ли си толкова твърдоглав?!

— Винаги.

Тя изруга, скочи от джипа и закрачи през снега, следвана от Старбък.

Сцената, разиграваща се в уютната гостна стая, ни най-малко не говореше за семейна идилия. Около четиридесетгодишна жена с прошарена коса седеше неподвижно на изкорубен диван. Тънките й прехапани устни бяха побелели. На бузата й се открояваше синина. Изглеждаше изморена и изплашена.

Съпругът й, в чиито тъмни очи проблясваше яд и злоба, се отличаваше рязко от нея.

— По дяволите, това не е твоя работа, Черити Прескот! — Ръмженето на Дан Олсън би стреснало дори скален тигър от Аустралиана.

— Съжалявам, Дан, но се страхувам, че е моя работа. — Тя спокойно се извърна към момчето, чието лице бе почервеняло от гняв. — Ерик, идеята ти не е добра.

— Това копеле удари мама! — Ерик Олсън така се разтрепери, че цевта на пушката заподскача. Продължи обаче да я държи насочена към баща си.

— Дявол да го вземе, стана случайно — разгорещено настоя Дан.

Никой не му повярва.

— Ще се погрижа много добре да не стават повече случайности! — Мутиращият глас на момчето бе пресипнал.

— Разбирам защо си разстроен, Ерик. — Черити говореше спокойно и тихо. — И смятам, че всяка майка може да се гордее с такъв грижовен син. Само че помисли как ще се чувства тя, ако през следващите двадесет и пет години трябва да ти идва на свиждане в затвора.

— Просто искам нещата отново да бъдат както преди — тъжно каза Ерик. Дулото на пушката му се отклони леко.

— Зная. — Черити тръгна към него. — За много хора настъпиха тежки времена. Затова сега семействата повече от всякога трябва да бъдат задружни.

— Той не биваше да я удря! — Ръцете му, хванали оръжието, пак затрепериха.

— Стана случайно! — настоя Дан, ала червенината, обляла лицето му, издаваше противното.

— Стана случайно… — повтори думите му Ейлийн. По страните й се застинаха сълзи, които оставяха черни следи от размазаната спирала.

— Как можеш да го защитаваш?! — невярващо я погледна синът й и отпусна ръце. Сега пушката бе насочена към пода.

— Ерик, в живота съм научила нещо много важно — каза Черити. — Понякога всичко може да се обърка… — Всички въздъхнаха с облекчение, когато тя взе пушката от ръцете на несъпротивляващото се момче. — Но насилието никога не решава проблемите.

— Опитай се да го обясниш на баща ми! — с подновена ярост избухна Ерик.

— Точно това смятам да направя. — Тя се обърна към Старбък. — Би ли излезнал на разходка с Ерик, за да му помогнеш да изразходва част от излишната си енергия, докато аз поговоря с Дан и Ейлийн?

— Разбира се. — Старбък сложи ръка на рамото на момчето. — Хайде, Ерик. Като идвахме насам, забелязах яз. Защо не отидем да видим дали няма някой бобър?

Когато след двадесет минути двамата се върнаха, Дан бе склонил да нощува при брат си пред перспективата да бъде заключен в единствената килия на затвора в Касъл Маунтин. Двамата съпрузи се бяха съгласили да се помирят. Знаейки за нестабилното им финансово положение, Черити бе обещала да им помогне да ги включат в програмата за подпомагане на семействата с ниски доходи.

Докато пътуваха обратно по селския път, и Старбък, и Черити бяха погълнати от собствените си мисли.

— Впечатлен съм — призна той, когато спряха пред дома й.

— Благодаря. — Не можеше да си обясни защо комплиментът му й достави такова удоволствие. Тя замислено погледна през предното стъкло към падащия сняг. — В началото, когато завърших полицейската академия, искрено вярвах, че работата ми е да разрешавам всички проблеми на обществото.

— Това е херкулесова задача, при това твърде невъзможна за изпълнение.

— Много добре го каза — съгласи се Черити. — Обаче постепенно осъзнах, че нещата в живота не са само черни и бели. По-голямата част от тях са мръсносиви. И моята работа е да намирам временни разрешения на заплетените случаи.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Повечето от проблемите, с които полицаите се сблъскват, са нетипични за работата им. Например, в случая с Олсънови един добър съветник, както и повече икономии в домакинството биха облекчили положението. Междувременно е постигнат компромис.

— Олсънови имаха късмет, че ти се погрижи за помирението им. Смятам, че си много добър полицай.

— Това наистина е ценна похвала от устата на закоравял радетел за женската дискриминация — усмихна се Черити. — Може би все пак не си съвсем безнадежден случай, Старбък.

Очите им се срещнаха.

— Черити… — Прокара опакото на дланта си по бузата й и усети тръпката, преминала по женското тяло.

— Да? — Тя затвори очи и се остави чувствата, така дълго сдържани, да я изпълнят. — Когато отново ги отвори, погледът й бе искрен и прям. — Искам да се любя с теб, Старбък.

Той бе раздвоен, разкъсван между честта и желанието. Моментът на колебание бе прекъснат от рязкото иззвъняване на радиотелефона в колата.

Поглеждайки го извинително, Черити вдигна слушалката:

— Полицейски участък. О, Дилън! — Тонът й съвсем не бе радостен. — Да, тук е. — Подаде слушалката на Старбък. — За теб е.

Намръщен, той заслуша развълнуваните обяснения на Дилън. И разбра, че съдбата току-що се бе намесила…

— Дилън смята, че е направил откритие — отвърна той на въпросителния й поглед, след като свърши разговора. Но не й каза, че някой се бе опитал да проникне в засекретените файлове на компютъра.

— Значи трябва да отидеш в лабораторията.

Да остане или да отиде? Никога не се бе колебал така. Тя го съжали и докосна твърдо стиснатите му устни.

— Отивай. Ще имаме и друга възможност.

— Няма да се забавя дълго — обеща той.

Решена да скрие разочарованието си, Черити се усмихна насила.

— Ще те чакам…

 

 

Следващият ден бе ясен и студен. Черити седеше край кухненската маса. Вече бе престанала да брои чашите кафе, които бе изпила, докато чакаше Старбък. Той не се бе върнал цяла нощ. Изтощена, самотна и изпитваща нужда да се заеме с нещо, за да разсее напрежението, тя облече якето си и излезе от къщата. Една разходка на свеж въздух щеше да проясни разсъдъка й.

Явно, казваше си тя, докато крачеше в снега, Старбък притежаваше способността да обърква мислите й.

Не можеше да го разбере. Очевидно не му беше безразлична. Но също така бе ясно, че той старателно се стреми да я отбягва. Бе сигурна, че мъжът, в когото е влюбена, крие нещо много важно, макар че изглеждаше неспособен да излъже.

Твърдо решена да отиде в лабораторията и да изясни нещата веднъж завинаги, тя се обърна и се запъти обратно към къщата. Погълната от обърканите си мисли, не забеляза фигурата, изникнала иззад борово дърво. Нито пък видя падащия клон, който с трясък се стовари върху главата й…