Джоан Рос
Междузвездна любов (7)

Седма глава

Лабораторията, както и можеше да се очаква, бе строго охранявана. Старбък застана пред всевиждащото око на видеокамерата и тъкмо се канеше да натисне бутона на интеркома, когато вратата внезапно се плъзна встрани.

— Здравей — посрещна го Ванеса. — Започнах да се питам кога ще се появиш. Предполагам, че Черити е отишла на работа.

— Да. — Старбък отново изпита затруднение да поддържа учтивия безсъдържателен разговор, който изглежда бе нещо като обичай на тази планета. — В полицейския участък.

— Наистина не мога да си представя как някоя жена би могла да пожелае да стане полицай.

— Нито пък аз.

Ванеса го възнагради с ленива, забележително женствена, усмивка.

— Искам да кажа, че това не е женска професия — продължи тя. — Не мислиш ли?

Старбък действително мислеше така. Но в тъмните очи на тази жена забеляза някакъв хищен пламък, който го накара да се почувства твърде неудобно. Бе принудила и Черити да се чувства непълноценна.

— Смятам, че Черити е най-женствената жена, която съм виждал. — Никога през целия си тридесетгодишен живот той не бе изричал по-искрени думи.

— А-ха. — Усмивката й стана студена, от очите й лъхна хлад. — Ти си странен човек, Старбък. Но, от друга страна, нима всички тук не сме такива? — Тя нахлузи чифт дебели кожени ръкавици. — Излизам да се поразходя. Разходката сред горите винаги прояснява ума ми, когато „прегрея“. Ти влез вътре. Служителят на рецепцията ще уведоми Дилън за теб и ще се погрижи да ти набави документи за самоличност.

Тя излезе навън, без да се обръща назад. За момент Старбък остана загледан в нея. Сетне влезе в сградата.

Не бе изненадан от откритието, че лабораторията на Дилън значително е изпреварила времето си. Учебниците твърдяха, че Дилън Прескот не е бил обикновен човек.

Старбък се съгласи с това твърдение, след като изслуша обясненията на учения, че квантовата физика може да се окаже ключът към пътуванията във времето.

За двамата не бе трудно да стигнат до заключението, че електромагнитното поле, породено от слънчевите изригвания, без съмнение е станало причината Старбък да се плъзне в някоя от пролуките на субпространството, което му позволяваше да съкращава светлинните години. Сарнианецът прие тази логична хипотеза. Но го безпокоеше друго, което още не бе готов да сподели с Дилън. В далечните кътчета на съзнанието му блуждаеше мисълта, че може би слънчевите изригвания не бяха единствената причина. Ами, ако — всъщност това звучеше твърде невероятно — бе отклонен от фантазиите на Черити?

Хрумването бе нелогично, за да бъде прието на сериозно. И все пак Старбък не можеше да го отхвърли напълно, колкото и да се стараеше…

Три дни след спасяването на Старбък от снежната виелица Черити бе по-объркана от всякога. Никъде на острова нямаше и следа от вещите му. Никой не си спомняше да го е виждал, преди тя да го намери на пътя. А непознатите бяха рядкост в този затънтен край, особено през зимата. Тя бе принудена да стигне до заключението, че е бил ограбен на континента, закаран на Касъл Маунтин и изоставен.

Но от кого? И защо?

В никой от полицейските участъци в Нова Англия не бяха постъпили сведения за изчезването на човек, отговарящ на описанието на Брам Старбък. Нито пък бяха открити някакви данни за лице с неговото име. Сякаш бе паднал от небето.

СТАРБЪК. Черити пиеше кафе и барабанеше с пръсти по очуканите дървени облегалки на старото кресло на баща си, опитвайки да отдели професионалния си интерес към тъмноокия тайнствен мъж от личния. Полицаят у нея бе раздразнен, че не успява да разплете такъв прост случай. А женската й природа не можеше да престане да мисли за начина, по който очите му се премрежваха от чувствен копнеж всеки път, щом я погледнеше. Като полицейски началник тя бе решила да разшири обсега на издирванията до Ню Йорк. Като жена обаче се питаше как ли щеше да се чувства, изтегната пред камината, в прегръдките на Старбък…

Никога нямаше да узнае. Защото той изглеждаше решен да удържи проклетото обещание, което бе дал на Дилън. Старбък бе прекарал последните три дни почти изцяло в лабораторията. Връщаше се късно през нощта, дълго след като тя се бе отказала да го чака, и се качваше в мансардната стая. Всяка сутрин се обличаше и приготвяше кафе, тъкмо преди тя да стане. А в редките случаи, когато се озоваваха сами, винаги внезапно си спомняше за някаква работа, която незабавно трябваше да свърши.

Бе повече от очевидно, че я отбягва. Черити със смут установи колко болезнено е това за нея.

Внезапно телефонът иззвъня.

— Полицейски участък.

Гласът в слушалката съобщи за сбиване в една пристанищна кръчма. Само това ми липсва, мислено простена тя, една разгорещена пиянска свада.

Помощникът й Анди Мейфеър бе отишъл да обядва. В последно време се бе пристрастил към задушените миди с бекон в закусвалнята „Сивата чайка“, собственост на Николет Дюпре. От начина, по който петдесет и пет годишният мъж се изчервяваше, щом някой споменеше името на Николет, Черити се досещаше, че не само мидите в заведението го привличат. Макар да й бе твърде неприятно да го безпокои, набра номера на джобното му повиквателно устройство. Но той не отговори. Явно отново го бе забравил на седалката в колата.

Оставаха й две възможности. Първата бе да отиде лично да вземе помощника си. Само че „Сивата чайка“ бе в обратната посока на пристанището и Черити щеше да изгуби ценно време. От друга страна, можеше да опита сама да се справи с положението. В деня, в който нямаше да успее да се оправи с няколко пияници, щеше да свали полицейската значка на баща си.

Взела решение, Черити напусна топлия участък, качи се в джипа и се отправи към брега…

 

 

Старбък и Дилън току-що бяха приключили изпитанието на една програма, когато Дилън каза:

— Отдавна мина време за обяд. Сигурно умираш от глад.

— Да, гладен съм. — Старбък с изненада осъзна колко време бе отлетяло. Дилън стана и се протегна.

— В хладилника има останала пица. Ще я стоплим в микровълновата печка. Освен ако не предпочиташ нещо друго.

— Не, ще ям пица. — Той нямаше представа какво е това. Но досега всичко, което бе опитвал на Земята — особено някаква вълшебна смес, наречена фъстъчено масло — имаше чудесен вкус. Той гореше от нетърпение да опита нещо ново.

След десет минути бе решил, че пицата е по-вкусна дори от фъстъченото масло. Макар че разтопеното сирене изгори небцето му, за него комбинацията от вкусови усещания бе истинска наслада. Тъкмо обмисляше възможността да вземе със себе си на Сарниа такова количество замразени пици, че да му стигнат за цял живот, когато Ванеса се появи на прага на трапезарията.

— Хей, вие, двамата джентълмени, ще имате ли нещо против да се присъединя към вас?

— Разбира се, че не — каза Дилън.

— Не исках да прекъсвам работата ви. — Дрезгавият й глас напомни на Старбък мъркането на котка. Аналогията се подсилваше от гъвкавата й походка.

— Просто водехме дискусия за достойнствата на пицата — поясни Дилън. Ванеса с очевидно отвращение погледна към изцапаната със сирене картонена кутия.

— Двамата със сестра ти имате ужасни навици на хранене.

— По-скоро бих живял осемдесет години, без да се лишавам от пица, отколкото сто, прекарани в дъвкане на онези стиропорови кръгчета, с които се храниш — засмя се той.

— Оризовите питки са много хранителни. — Старбък видя как тя свали от една полица някакво пакетче. — Искаш ли една?

— Сигурно са много вкусни — учтиво отвърна Старбък. Но само след секунди решително промени мнението си. — Наистина са много вкусни — промърмори той, като едва преглъщаше сухите твърди хапки с помощта на кока-колата, която Дилън му наля.

— Ти си лъжец — отвърна Ванеса. Тонът й бе сух като оризовите й питки. — Доста красив лъжец. — Тя се усмихна на Дилън. — Как напредват нещата?

— Твърде добре — уклончиво отвърна той. — А какво става с Емили?

— Надявах се, че тази сутрин ще успея да разделя клетките й, но нещо отново се обърка. Обаче направих малка разходка, за да проясня мислите си, и смятам, че сега ще успея да отстраня пречките.

— Е, желая ти късмет.

— Благодаря. На този етап от процеса на клониране ще ми е нужен много късмет. — Тя хвърли поглед към часовника си и въздъхна: — Е, тъй като само късметът няма да оправи нещата, по-добре да се връщам в лабораторията. — Спря на вратата. — До късно ли ще работите?

От очевидната покана в тона й Старбък се досети, че въпросът й бе предизвикан не само от научно любопитство. През последните три дни бе забелязал, че Ванеса Рейнолдс и Дилън Прескот са прекрачили границите на платоничната любов и са навлезли в света на чувствеността.

— Сигурно. — Дилън се спогледа със Старбък. — Имаме много работа.

— Тази вечер смятах да сготвя нещо. А никак не е забавно да готвиш само за себе си. — Гласът й отново се бе превърнал в гърлено мъркане.

— Съжалявам, но ще е по-добре да го отложим за някой друг път. — Дилън й се усмихна умилостивяващо.

Около бледите устни на Ванеса се появиха малки бръчици на недоволство. Очите й се присвиха.

— Разбира се. Опазил ме Бог да преча на гения. — Тя произнесе последната дума като обиден епитет. Сетне излезе от стаята.

— Жени… — въздъхна Дилън.

— Изглежда не си й безразличен — забеляза Старбък. Хрумна му мисълта, че не бе забелязал в очите на Ванеса страстния огън, който ярко припламваше в погледа на Черити всеки път, щом тя видеше Старбък.

— В началото и аз мислех така — сви рамене Дилън. — Но напоследък стигам до заключението, че за нея сексът е същото като аеробиката, която играе всяка сутрин по цял час. Един вид упражнение за изгаряне на излишните калории. Все пак Ванеса може по свой начин да бъде вълнуваща. При това не мога да отрека, че умът й е остър като бръснач.

— Тя каза, че работи в областта на генетиката.

— Да. Опитва се да клонира Емили Бронте.

— Емили Бронте ли? — Това име му прозвуча познато.

— Да, нали се сещаш, писателката. Всъщност, като си помисля, едва ли се сещаш. През миналия век е написала „Брулени хълмове“. Преди няколко години Ванеса купила на един лондонски пазар медальон, който се оказал притежание на брата на писателката, Брануел Бронте. В медальона имало къдрица тъмни коси, за които Ванеса вярва, че са принадлежали на Емили.

И така решила да клонира от тях нова писателка на любовни романи.

— Емили Бронте — замислено рече Старбък. — Разбира се! Когато сутринта Ванеса ме нарече Хетклиф, си помислих, че името ми се струва смътно познато. Майка ми имаше издание от този роман.

— Истинска книга? С корица и… всичко останало? — Дилън, който никога не се бе интересувал от пари, освен когато се опитваше да изцеди някоя сума, необходима за изследванията му, не можеше да не се развълнува при мисълта каква ценност би представлявала подобна книга след два века.

— Този роман е семейно наследство. Макар че е ужасно овехтял. Баща ми се мръщеше всеки път, когато майка ми го взимаше, защото при всяко прочитане се откъсваха все повече страници.

— Представям си. — Дилън поклати глава. — Изглежда майка ти е била романтична натура.

— Мисля, че определението ти отговаря на истината — съгласи се Старбък.

— А сестра ти? И тя ли е като нея?

— О, Джулиана определено никак не прилича на мама — бързо каза Старбък. — Тя е наследила повече от чертите на баща ни, отколкото аз, макар че за нещастие е умствено сляпа.

— Умствено сляпа ли?

— Повечето сарнианци владеят телепатията — обясни Старбък. — Особено онези, които произхождат от Древните, като родът на баща ми. Но Джулиана е изключение.

— А ти владееш ли телепатията?

— Да, макар че откакто пристигнах на Земята, ми става все по-трудно да я използвам.

— А можеш ли да прочетеш моите мисли?

— Не зная. От ранна възраст ни учат, че не е учтиво да надничаш в чужди мисли без покана.

— Добре, чувствай се поканен. — Дилън се облегна назад, кръстоса крака и зачака. — Опитай с мен.

Ала нещо сякаш бе блокирало мозъчните вълни на Дилън. Старбък смаян го погледна:

— Не мога. — Той отново опита, сетне изтощен прокара пръсти през косата си. — Не разбирам.

— Навярно е от различията в атмосферата.

— Може би — неубедено се съгласи Старбък. — Но това, че не мога да прочета мислите ти, е много лошо. Ако бях на мястото на Джулиана, щях да се чувствам ужасно.

— А как се чувства тя?

— О, Джулиана е невъзмутимо уравновесена и спокойна, както и логична до безумие. Тоест, логична за жена — почувства се задължен да добави той. — Макар да е необичайно чувствителна, когато става дума за равноправието на жените.

— Също като Черити — засмя се Дилън. — Изглежда имаме много общи неща, освен работата, Старбък.

— Повече, отколкото предполагаш. Тъй като сестрите и на двама ни са си избрали потенциално опасни професии.

— Опасни?

Старбък си спомни за секретното проучване на сестра си и въздъхна.

— По време на неотдавнашна изследователска експедиция Джулиана откри някои документи, дискредитиращи Древните.

— А вашите предци са били измежду Древните — припомни си Дилън.

— Точно така. Нашият народ ги почита, защото са въдворили мир и разум на дива нецивилизована планета. — Той се намръщи. — Но в дневника, намерен от Джулиана, се твърди, че на Сарниа дълго преди идването на предците ни е съществувало процъфтяващо матриархално общество. Древните дошли, но не с мир, а по молба на съпруга на Прастарата Майка, която управлявала планетата.

— Вие със сигурност не сте първото общество, което премълчава истината в историческите си хроники.

— Вярно е. Ако документите на Джулиана се окажат истински, ще излезе, че цялата ни система от вяра и закони е била основана на лъжа. В дневника пише, че жените няколко века управлявали Сарниа в мир и благоденствие, стремейки се към равенство за всички.

— Това се различава от нещата, които ми разказа за миналото на Сарниа — подхвърли Дилън.

— По-лошо. Джулиана притежава писма, според които съпругът на Прастарата Майка, с помощта на нашите предци, е започнал кървава война за завземане на абсолютната власт. Когато войната свършила, за да се попречи на жените отново да се издигнат на власт, членовете на предишните управляващи родове били брутално избити. Невръстните деца били изпратени на нашата луна Аустралиана. Впоследствие тя се превърнала в наказателна колония за онези, които не могли да се нагодят към строгите правила на сарнианския закон, основан на логиката и разума. И на неоспоримото биологично превъзходство на мъжете.

Дилън тихо въздъхна.

— Ако онези документи наистина са верни, сестра ти май е седнала върху буре с барут.

— Ако някой в Института открие над какво работи, могат да я арестуват за ерес. Или за предателство. — Изруга и отново прокара пръсти през косата си. Настъпи тягостно мълчание.

— Е — каза накрая Дилън, — предполагам, че това е още една причина да открием как да те изпратим у дома в твоето време. В случай че се наложи да освобождаваш сестра си от затвора.

В помръкнало настроение двамата се върнаха в лабораторията, където работиха през следващите два часа. Старбък тъкмо въвеждаше в компютъра данни, когато внезапно скочи така рязко, че столът му се прекатури.

— Черити! Тя е в беда!

Дилън се намръщи.

— Мислех, че тук, на Земята, не можеш да четеш мисли.

— Но мога да чета нейните. Тя се нуждае от помощ!

Дилън натисна няколко клавиша, за да запамети информацията в компютъра, като същевременно я закодира срещу достъпа на любопитни очи. След това също се изправи.

— Можеш ли да видиш къде е тя?

Старбък затвори очи и се концентрира, така че да вижда през погледа на Черити. Образът бе неясен, сякаш гледаше през гъста мъгла или облак.

— Има много дървета.

— Ужасно — промърмори Дилън. — По целия остров има дървета.

— И скалист бряг с тясна сивкава плажна ивица.

— Е, това вече е нещо. Продължавай.

— Виждам стара постройка. Отстрани има надпис. — Силното сърцебиене на Старбък затрудняваше концентрацията му. — Пише „Развъдник за риба“.

— Браво! — Дилън грабна якето си и се запъти към вратата.

— Почакай! — викна след него Старбък. — Тя не е там!

— Какво?

— По пътя към целта си го е подминала.

— И къде се намира? — Гласът му прозвуча дрезгаво и раздразнено.

— Виждам фар. И лодки. И много ярки шамандури, плуващи сред някакъв залив.

— Шамандурите маркират капаните за омари — поясни Дилън. — Тя е на кея.

— Да. И има още една постройка, с надпис „Задушената мида“. Тя е вътре.

— О, по дяволите! — промърмори Дилън. — Това е пристанищен бар. Без съмнение този път Черити се е забъркала в страхотна каша!

Старбък си припомни как веднъж бе видял група джанурски воини да се препират за една хубава келнерка, след като се бяха налели с порядъчно количество Еноска роса. В последвалата битка заведението бе почти съсипано.

— Ще се срещнем там — каза той, като не желаеше да губи ценното време, необходимо на машината на Дилън да преодолее заснежените пътища. Сетне скръсти ръце, фокусира всички атоми на тялото си към набелязаната цел и изчезна от лабораторията…

 

 

Черити бе решена да не позволи препирнята да прерасне в ръкопашен бой. Опитът я бе научил, че спокойните думи и миролюбивото поведение, заедно с тихия, но авторитетен тон, можеха да оправят положението по-успешно, отколкото физическата сила или оръжието. Дори в потенциално опасна ситуация като тази. Двама ловци на омари обвиняваха други двама, че са обрали улова от капаните им. В тази част на страната това бе равносилно на конекрадството в дните на Дивия запад. И двете страни бяха пийнали порядъчно, което никак не опростяваше нещата.

Черити все още се опитваше да изясни обстоятелствата около случая, когато вратата се отвори и във внезапно нахлулия сноп светлина се открои едно добре познато лице.

Старбък се чувстваше буквално смазан. Кратката астропроекция го бе изтощила. Като се мъчеше да събере поне малко от така необходимата му в момента сила, той се огледа наоколо.

Крайбрежната кръчма твърде много приличаше на заведенията край космодрумите в неговата галактика. Въздухът бе натежал от гъст синкав дим, който не ставаше ни най-малко по-приятен от миризмата на риба, пот и дъха на мухъл, рязко контрастиращ със свежия солен въздух навън. По полиците на бара се виждаха само най-прости напитки — уиски, водка, текила, ром и джин. Масите бяха покрити с обелки от фъстъци и празни бирени бутилки.

В центъра на помещението бяха застанали четирима мъже в мушами и с каскети, с ръце, свити в юмруци, и изкривени от гняв лица. Устната на единия кървеше, а окото на приятеля му бе подуто и посиняло. Явно Черити бе прекъснала сбиването им. Застанала между тях, тя изглеждаше твърде дребна и крехка.

— Какво става тук? — попита Старбък, докато вървеше към нея.

— Нищо, с което да не мога да се справя — отвърна тя.

— Не е твоя работа! — изръмжа едновременно с нея мъжът с наранената устна.

— Е, какъвто и да е проблемът, сигурен съм, че ще можем да го уредим без кръвопролитие — заяви Старбък, без да обръща внимание на яростните погледи, отправени към него.

— Старбък! — тихо каза Черити, но той пренебрегна предупреждението й.

— Логиката може да бъде твърде полезен инструмент.

— Кой, по дяволите, е тоя? — процеди рибарят със синината.

— Казвам се Брам Старбък. — Той подаде ръката си. — А вие сте…?

— Писна ми! — По-високият от двамата набедени бракониери се обърна и понечи да си тръгне, като избута Черити встрани. При вида на месестата му червендалеста ръка, хванала рамото й, пред очите на Старбък сякаш се спусна завеса. Макар че никога досега не бе извършвал физическо насилие, в него се пробуди някакъв тъмен, първичен, несарниански инстинкт. Ръката му се стрелна със скорост, почти неуловима за човешкото око.

Единственото доказателство, че изобщо бе помръднал от мястото си, бяха четиримата мъже, проснати в безсъзнание на пода, нападали един след друг като отсечени дървета.

Старбък застана над победените си опоненти, като опитваше да си спомни някой друг път, когато така прекрасно и осезаемо да бе усещал, че е жив. Със задоволство отпусна юмруците си. Дълги години бе изучавал Тал-шойна. Харесваше му по-скоро умственото, отколкото физическо въздействие на това древно бойно изкуство върху врага. Но в него имаше и едно тайнствено и страховито движение, с което, ако не бе внимателно контролирано, можеше лесно да се счупи врата на противника. Старбък бе успял да сдържи в последния възможен миг мощта, струяща от пръстите му.

— Какво, по дяволите, направи? — обърна се към него Черити с ръце на кръста.

— След малко ще се свестят — увери я Старбък. Изглежда тя му бе ядосана. Това, разбира се, бе абсурдно. Трябваше да му благодари, задето бе успял да я спаси с минимум насилие. — Обаче няколко дни вратовете им ще бъдат схванати.

— Нямаше право да правиш това.

— Но ти повика за помощ!

— Не съм!

— Напротив — възрази той. — Повика ме.

Действително имаше момент, в който й се искаше да повика някого, както правеше в Калифорния, ако нещата станеха твърде напечени. Но това бе просто мимолетно неизречено желание. В момента нямаше време да размишлява над това, защото мъжете започнаха да се раздвижват с болезнени стонове. Сега изглеждаха много по-хрисими, отколкото преди. Тя тъкмо обмисляше какво да прави с тях, когато вратата се отвори и влезе Дилън. Зад него стоеше Анди Мейфеър с извънредно глупав израз.

— Мислех, че може да ти потрябва помощ — каза Дилън. Сетне забеляза мъжете, седнали кротко на пода. — Обаче виждам, че двамата със Старбък сте се справили с положението.

— Аз се бях справила с положението — троснато отвърна тя. — Преди Старбък да ми попречи.

— Да ти попреча?! — Задоволството на Старбък се изпари като утринна мъгла. Той невярващо изгледа Черити. Едва ли щеше да бъде по-изненадан, ако й бе поникнала още една глава, като на жителите на планетата Дюалити.

— Да, попречи ми! — гневно го изгледа тя. — Имаш късмет, че няма да те арестувам за саботиране действията на органите на реда. — Тя се обърна към Анди: — Прибери тези юначаги „на топло“, за да си отспят. А след това двамата с теб — тя посочи Старбък — ще си поговорим.

Макар че за него винаги бе удоволствие да слуша музикалното чуруликане на Черити, Старбък усети, че този път разговорът съвсем нямаше да бъде приятен.

— Е — с престорено бодър глас поде Дилън, — след като вече всичко е наред, смятам да се върна на работа.

— Всъщност те е страх от сестра ти — отбеляза Старбък.

— Прав си — съгласи се Дилън. — Имам правило винаги да се пазя от разгневени жени, които носят оръжие. — Той потупа Старбък по гърба и му подаде няколко сгънати зелени банкноти. — Вземи си нещо за кураж, докато чакаш. Желая ти късмет. В случай че оживееш до утре, ще се видим в лабораторията.

Дилън излезе. Старбък се огледа наоколо и осъзна, че е център на всеобщото внимание. Каза си, че всъщност няма нужда от питие за кураж, а просто е жаден и отиде до бара.

— Какво да бъде? — попита го барманът.

Старбък за малко щеше да поръча бутилка ейл „Сироко“, но навреме си спомни къде се намира.

— Ще пия същото като него. — Той посочи един рибар, седнал на високото столче край бара. Кехлибарената течност в чашата му напомняше ейл.

— Сега. — Барманът взе чаша и натисна някакво лостче, от което потече същата напитка. Над ръба на чашата се надигна пяна и се стече надолу, но той не й обърна внимание. — Ще струва долар.

Тъй като нямаше представа за стойността на банкнотите, които Дилън му бе дал, Старбък измъкна една от малката купчинка и я сложи на бара, като се надяваше да е достатъчна. Барманът я взе и му върна още няколко зелени банкноти.

— Май си нов по тези места.

— Да. — Старбък внимателно отпи от искрящото златисто питие. Пяната погъделичка устните му. Питието беше по-леко от ейл и приличаше повече на вода, отколкото на алкохолна напитка.

— Щом познаваш Дилън Прескот, сигурно работиш в неговата „фабрика за мозъци“.

— Да — неопределено отвърна Старбък, — работя в лабораторията.

— Върху какво?

— Моля?

— Върху какво работиш? Или е секретно?

— Да, секретно е.

— Е, тъй си помислих и аз — добродушно се съгласи барманът и започна да бърше плота с влажен парцал. — Повечето от работите, дето ги правите там, са много тайни. Затуй онези, които разправяха, че са видели извънземни, не ме учудиха.

— Извънземни ли?

— Малки зелени човечета — намеси се човекът до Старбък. — Цял кораб, пълен с тях, се приземил на градския площад и след това отпрашил към горите.

— Корабът беше онази блестяща синя светлина — обади се мъжът от другата страна на Старбък. — Аз карах към къщи и проклетата светлина едва не ме ослепи.

— Изобщо не беше синя — възрази първият. — Беше бяла и имаше форма на пура.

— Синя беше!

— Нищо не си видял! А в кораба имаше хора, високи два метра и половина! Освен това бяха облечени във фолио.

— Че откъде, по дяволите, са намерили фолио? — извика някой от съседна маса.

В следващите двадесет минути всички в бара се включиха в разгорещената дискусия за извънземните. Старбък седеше мълчаливо, пиеше бира, чакаше Черити и се питаше какво ли биха направили, ако узнаеха, че извънземният, за когото така ентусиазирано се препираха, седеше сред тях.

— А вие какво мислите? — неочаквано го попита барманът.

— За извънземните ли? — Старбък сви рамене. — Не знаех, че съществуването на извънземни вече е доказано.

— О, те съществуват — каза човекът до него. — Миналия месец ходих на конференция по въпросите на НЛО и сам видях доказателствата.

— Какви доказателства?

— Купища снимки. Имаше летяща чиния, която се приземила в някаква ферма в щата Ню Йорк. След като дяволската машина си заминала, млеконадоят на кравите спаднал наполовина.

— Много интересно — учтиво каза Старбък.

— Това е самата истина.

— Е, ако има извънземни, сигурен съм, че идват с мир.

— Да, сигурно и поляците са казвали така за германците преди Втората световна — промърмори един от мъжете.

Пристигането на Черити избави Старбък от по-нататъшния разговор. Но един поглед към изопнатото й лице и мятащите й мълнии очи го накара да си помисли, че може би „избави“ не е най-точната дума…