Джоан Рос
Междузвездна любов (5)

Пета глава

Утринната тишина бе нарушена от пронизително бръмчене, долетяло откъм гората.

— Това сигурно е Дилън. — Черити стана и се взря през прозореца. След миг се появиха две фигури, едната в яркооранжево, другата в черно, възседнали нещо, напомнящо на Старбък за реактивен мотоциклет. Те рязко спряха пред вратата.

— Уф, да му се не види!

— Какво има?

— Довел е и Ванеса.

— Ти май не харесваш тази Ванеса? — Нямаше нужда да наднича в мислите й — край розовите устни и по челото й се бяха появили бръчки на недоволство.

— Не съвсем — с очевидно нежелание каза тя. — Всъщност няма причина да не я харесвам. Винаги се е държала учтиво с мен и изглежда наистина е влюбена в брат ми, но когато е наблизо, се чувствам зле.

— Ти навярно много обичаш брат си — каза Старбък.

— Обичам го повече от всичко. И искрено желая да се ожени за някоя любяща съпруга и да народят цяла къща генийчета.

— Но не с Ванеса.

— Не. Не с нея. — Черити въздъхна и се усмихна кисело. — Между нас казано, когато тя е наоколо, изпитвам неприятно чувство. Нещо като интуиция.

— Установил съм, че интуицията е ценно качество.

— Аз също. Винаги съм имала много добър усет към хората. Искам да кажа, когато бях в Калифорния, работата ми, дори животът ми зависеха от това. Разбираш ли?

Старбък кимна, макар че все още не можеше да си представи тази жена като офицер от службите за сигурност.

Вратата се отвори и двойката влезе в стаята. Заедно с нея нахлу полъх леден въздух. Дилън Прескот, облечен в яркооранжев екип, напомнящ тези на сарнианските транспортни пилоти, бе доста по-висок от сестра си. Очите му бяха с един нюанс по-тъмносини. Когато смъкна качулката си, Старбък забеляза, че косата му няма нищо общо с медния оттенък на къдриците на Черити, а бе блестящо черна, като обсидиановите планини на сарнианската луна Аустралиана. И все пак, двамата си приличаха по изпъкналите скули — макар при Черити да бяха деликатно оформени, а при Дилън сурово изсечени — както и по пълните чувствени устни.

— Божичко, навън е толкова студено, че да ти замръзне… — Дилън спря по средата на изречението, внезапно забелязал Старбък. — О! Здравейте. — Тонът му бе учтив, а проницателните му очи — изпълнени с любопитство и изненада. За втори път тази сутрин Старбък изпита твърде необичайно за един сарнианец удоволствие при констатацията, че появата на непознат мъж в къщата на Черити не бе нещо обичайно.

Дилън свали ръкавиците си и му подаде ръка:

— Аз съм Дилън Прескот, брат на Черити.

Старбък избута котката от скута си, стана и пое ръката му.

— Брам Старбък.

— Я виж ти, същински Хетклиф — намеси се спътницата на Дилън. Тя изучаваше Старбък, сякаш бе обект на лабораторен експеримент. — Аз съм Ванеса Рейнолдс.

— Зная — кимна Старбък.

Тя повдигна тънките си вежди:

— О? Не предполагах, че името ми е толкова известно.

— Не съм го чувал преди — искрено призна Старбък. — Просто Черити ме осведоми, че спътницата на брат й се казва Ванеса.

— Нима? — Тънките й устни, очертани с блед молив, светъл почти като снега отвън, се извиха в подобие на усмивка. — И какво още ти каза Черити за мен?

— Трябва да сте съвсем замръзнали — бързо се намеси Черити. За всички бе очевидно, че желае да сложи край на подетата тема. — Ще ви налея кафе.

— Черити прави чудесно кафе — прибави Старбък.

— Сигурна съм, че е така. Но аз бих предпочела билков чай — каза Ванеса. — Ако има, разбира се.

— Мисля, че ще се намери — не толкова ентусиазирано отвърна Черити.

— Прекрасно. — Ванеса се усмихна на Старбък. — Предпочитам да не тъпча организма си с изкуствени стимулатори. А и кофеинът нарушава способността ми да се концентрирам. Това е катастрофално за работата ми.

— В каква област работите? — учтиво попита Старбък.

— Занимавам се с генетика.

— О, това е чудесно. — Тъй като произхождаше от смесен брак, Старбък винаги бе смятал генетиката за интересна. Особено след като бе установил, че е наследил обезпокоително много човешки черти. — Навярно работите в лабораторията с Дилън.

— Ами, да. Работим заедно. — Ванеса размени с брата на Черити поглед, намекващ, че работата не е единственото, което ги свързва. — Е, всъщност, не точно заедно. Работим над различни проекти.

Старбък тъкмо се канеше да попита за естеството на тези проекти, когато Дилън каза:

— Откъде се познавате със сестра ми?

Лицето му, допреди малко така открито и приятелско, вече не излъчваше приветливото.

— Намерих Старбък вчера на пътя — намеси се Черити и напълни с вода медния чайник. — Беше в безсъзнание и премръзнал. Повечето от дрехите му бяха откраднати, затова му дадох от твоите.

— Тъкмо мислех, че този пуловер ми изглежда познат — съгласи се Дилън. Макар че тонът му бе дружелюбен, прикованите в Старбък очи, говореха друго. — Какво търсите сред тези гори, господин Старбък?

— Моля ви, наричайте ме само Старбък.

— Така го наричат приятелите му — допълни Черити.

— Не съм сигурен как съм попаднал тук — уклончиво продължи той. Това бе истина. Експерименталното пътуване не се бе осъществило според плана и Старбък тепърва трябваше да открие начин да се върне на Сарниа в своето време.

— Той има амнезия — безпомощно каза Черити.

— Амнезия… — Дилън предъвка думата, а на лицето му се изписа крайно подозрителен израз. — Интересно.

— Освен това е и твърде неприятно. Макар че не зная как съм се озовал на Касъл Маунтин, сигурен съм, че не съм ловец на мозъци. Макар да не мога да отрека, че съм чувал за вас — добави Старбък, като се стараеше да поддържа някакво равновесие между лъжата, породена от необходимост, и сарнианските норми за честност и логика.

— Наистина ли? — Дилън пое чашата, подадена от сестра му, и й благодари с разсеяна усмивка. — Щом имате амнезия — продължи той, — откъде знаете, че не сте ловец на мозъци?

— Просто зная. — Гласът му бе силен и уверен. Но трябваше да признае, че въпросът бе съвсем логичен, както можеше да се очаква от такъв известен учен.

— Амнезия! — сърцераздирателно въздъхна Ванеса. — Колко романтично! Един тъмноок герой, сякаш Хетклиф, излязъл от романа на Емили Броите, бива спасен от своята героиня, за да осъзнае, след като е прекарал нощта при нея, че не може да си спомни кой е. — Тя многозначително се усмихна на Черити. — Познавам някои жени, които са способни на убийство, за да превърнат подобни фантазии в действителност. Дори само за една нощ.

— Той не е прекарал нощта при мен! — избухна Черити. Старбък неволно се запита дали е така пламенна и в леглото. — Поне не по начина, за който намекваш — троснато добави тя, като проклинаше наум червенината, избила по страните й. — Освен това, Старбък помни името си.

— Фуга — промърмори Дилън, сякаш на себе си.

— Фуга ли? Имаш предвид някоя музикална композиция? — запита Черити, привикнала мисълта на брат й да скача с изумителна бързина от една на друга тема.

— Произношението на този термин е същото, но значението му е различно. Имам предвид психичното състояние, при което страдащият от амнезия може да напусне дома си и да се отправи нанякъде, за да започне съвършено нов живот.

— Мислиш ли, че това се е случило и със Старбък?

В този момент, за първи път, откакто бе научил за професията й, Старбък успя да си представи Черити като полицай. Съзнанието му без усилие проникна в нейното. Тя сериозно обмисляше дали да изпрати по факса — каквото и да бе това — снимката му до другите полицейски участъци в района.

— Възможно е — рече Дилън. — Особено ако е претърпял мозъчна травма.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Ванеса. — Да опиташ хипноза? Или лекарства?

— За стимулиране на паметта се използва натриев амитал или натриев пентатол, както и хипноза — обясни Дилън. — Но само ако причината за амнезията е емоционална.

Макар че Старбък не искаше да се показва неучтив, почувства нарастващо раздразнение от начина, по който говореха за него — сякаш не бе в стаята.

— Сигурен съм, че амнезията ми няма да трае дълго — намеси се той по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Както споменахте, доктор Прескот, най-вероятната причина е удар в главата.

— Откъде знаете, че съм лекар? — Веждите на Дилън обезпокоено се свъсиха.

— Аз му казах — раздразнено изпухтя Черити. — Освен това вече го обвиних, че е дошъл тук, за да те вербува. Той обаче ме увери, че не е така. И му вярвам. — Тонът й ясно показваше, че темата е изчерпана. Но само засега, помисли си Старбък, забелязал неугасналия интерес в очите на Дилън. — Между другото, Дилън — продължи тя, — следващия път, когато решиш да включиш компютъра от лабораторията си към този в къщата, бих желала да ме уведомиш предварително. Заради снощните ти шегички не можах да спя.

— Какви шегички?

— Не си ли се включвал към компютъра? — Усети как по гърба й пролазва студена тръпка.

— Нямаше причина. Всичките ми необходими данни са в лабораторията. — Той присви очи. — Какво те накара да мислиш, че съм го направил?

— Стори ми се, че чух шум. — Черити се насили безгрижно да свие рамене. — Бих се заклела, че когато отидох да проверя, мониторът беше топъл. Но всички врати и прозорци бяха затворени, така че навярно просто ми се е присънило. Знаеш, че въображението ми е доста развинтено… Всъщност къде са кифлите, които ми обеща?

— Тук са. — Дилън бръкна в раницата си. — Донесох също няколко пшенични франзели, както и сирене крема.

— Сирене крема! — повтори сестра му така ентусиазирано, сякаш току-що й бяха връчили нотариален акт за собственост на диамазиманова мина. — Бягството ти от вечерята се опрощава.

Погледът на Дилън, който тъкмо слагаше пакетите на тезгяха, се спря на овъгленото месо.

— Като стана дума за вечерята, изглежда съм имал късмет. Това нещо тук не ми прилича на задушеното на баба Прескот.

— Стана един непредвиден инцидент — промърмори тя.

— Виждам. Кога си отиде пожарната команда?

— В случай че не си забелязал, Черити не я бива много за домакиня — каза Ванеса на Старбък, който видя, че подмятането й предизвика гневен проблясък в очите на Черити. За своя изненада, той също изпита раздразнение.

— Вината беше моя. Черити точно се канеше да го извади от печката, когато аз започнах да бълнувам и отвлякох вниманието й.

— Започнали сте да бълнувате? — попита Дилън.

— Да. — Старбък не можа да се сдържи да не погледне към Черити. Червенината по бузите й явно не се дължеше на горещите пламъци в камината. Между тях припламна споменът от сутринта, топъл и изкусителен, последван от образа на Старбък, който мажеше с ароматно масло полуголото й тяло. А може би тъкмо фантазиите на Черити го бяха довели на Касъл Маунтин?

— Божичко! — Ванеса започна да си вее с ръка. — Дали наистина тук внезапно стана ужасно горещо? Или само на мен ми се струва така?

Тишината бе надвиснала над стаята. Проницателният поглед на Дилън отново се впи в лицето на Старбък, който усети, че задълбочено го изучават. Той с усилие успя да срещне предизвикателството с равнодушен израз, съзнавайки, че нищо не убягваше от очите с цвят на нощно небе.

— Мисля — каза накрая Дилън — да изляза да се поразтъпча.

— Но навън е страшно студено! — възрази Черити. — Освен това, вие току-що дойдохте.

— Тъкмо сега ми се ще да се поразходя. — Той говореше на нея, но погледът му бе отправен към Старбък. — Ще дойдеш ли с мен, Старбък? Мисля, че в гардероба съм оставил едно старо яке за ски.

Старбък не бе човек, който би отклонил предизвикателството.

— Една разходка ще ми дойде добре — съгласи се той. — Може би ще стимулира паметта ми.

— Точно така мисля и аз — отвърна Дилън.

Старбък не бе изненадан, когато Дилън премина направо към същината на въпроса.

— Добре — каза той, като спря край боровата горичка недалеч от къщата, — какво, по дяволите, кроиш?

— Не зная какво искаш да кажеш — предпазливо отвърна Старбък. — Ако имаш предвид проявения от моя страна интерес към работата ти…

— Не давам пет пари дали проявяваш някакъв интерес към мен — от устата на Дилън излезе облак пара. — Ако си дошъл да се опиташ да ме завербуваш, губиш си времето. А ако възнамеряваш да откраднеш проектите ми или да ги саботираш по някакъв начин, бързо ще се справя с теб. Това, което искам да знам, е какви са намеренията ти към сестра ми?

— Намеренията ми?

Ръцете в ръкавици на Дилън се свиха в юмруци.

— Ако си решил да я използваш, за да се добереш до мен…

— Не съм! — Това предположение бе толкова нелепо, че искреността на възмущението на Старбък бе съвсем очевидна.

— Спал ли си с нея?

Преди той да успее да отвърне с „да“, вселенският транслатор поясни, че това е преносен израз. Благодарен за помощта му, Старбък отговори отрицателно. Това бе истина, поне засега.

— Но искаш да го направиш. — Старбък не отвърна и Дилън продължи: — Аз съм мъж, по дяволите, и мога да усетя какво се върти в ума на някого, който зяпа сестра ми с поглед като твоя.

— Сестра ти е много привлекателна жена.

— И е не по-малко чувствителна. Не искам никой да я нарани!

— Нямам намерение да нараня Черити! — Това бе абсолютна истина.

— Но възнамеряваш да спиш с нея.

Старбък си помисли, че би реагирал по същия начин, ако някой непознат имаше нечестиви помисли към Джулиана. Разбираше необходимостта на Дилън Прескот да защити сестра си. Но това не означаваше, че трябва да го посвети във всички интимни подробности от живота на Черити.

— Не искам да бъда груб — любезно каза той, — но не смятам, че това е твоя работа.

— Предполагам, че е така. — По лицето на Дилън се изписаха противоречиви емоции. — Особено след като веднъж вече е била женена, но…

— Черити е била женена?

— Да. Виждам, че още не ти е разказала тази ужасна история.

— Не. — Старбък се зачуди защо изведнъж го обзе непреодолимо желание да разбере по каква причина Черити вече не е със законния си партньор. — Предполагам, че ти не би пожелал да ме осветлиш?

— Не. Но ще ти кажа едно нещо. Ако някога онзи кучи син, бившият й съпруг, ми падне в ръцете, така ще го разкрася, че дълго ще ме помни.

— Ще го имам предвид. — Предупреждението беше ясно.

Постигнали временно примирие, двамата поеха обратно към къщата по следите, оставени от ботушите им на идване.

— Наистина ли нямаш представа какво правиш тук? — попита Дилън, както се стори на Старбък, престорено нехайно.

— Не. Черити предположи, че може да съм работил в лабораторията.

— Ако беше така, щях да те познавам.

— Да. И аз така си помислих. Особено след като съм астрофизик.

Дилън се спря.

— Странно е, че си го спомняш.

— Амнезията е твърде непредсказуема.

— Вярно е. — Очевидно не съвсем убеден в това, Дилън отново закрачи. — За кого работиш?

— В момента не съм на работа. Но направих някои самостоятелни разработки върху антиматерията. — Знаеше, че в момента на Земята антиматерията съществува само във вид на бързо разпадащи се частици, създавани от гигантски акселератори. Всъщност тя бе известна не като факт, а повече като хипотеза, която впоследствие щеше да бъде доказана. Когато антиматерията влизаше в контакт с обикновената материя, се осъществяваше взаимна анихилация, освобождаваща много по-голяма енергия от тази при термоядрена реакция. Това бе горивото на бъдещето, използвано при междузвездните пътувалия вече близо два века. Частица от него се криеше в джобния му акселератор.

— Антиматерия… — Макар че този път Дилън не забави крачка, Старбък нямаше нужда да чете мислите му, за да узнае, че е твърде заинтригуван. — За създаването на антиводород се полагат големи усилия. Ала никой досега не е успял да вкара антиелектрон в орбита около антипротон.

— Трудно е да се накарат електроните да се завъртят в стабилни орбити около атомните ядра — съгласи се Старбък. — Обаче, ако някой извлече значително количество енергия от частиците, преди да се опита да ги свърже…

— … Ще се получи. — Дилън продължаваше да крачи през снега, но стъпките му се забавиха, докато умът му обмисляше различни варианти. — Да се съхрани подобен атом обаче ще бъде изключително трудно.

Старбък вече бе решил, че за да се върне на Сарниа в своето време, щеше да има нужда от помощ, за да открие по каква причина се бе отклонил от кривата на времето. Това бе извън възможностите на повечето земляни. Но не и на този.

Старбък бе наполовина земен човек, затова вярваше в съдбата. Тъкмо тя го бе довела в Касъл Маунтин, щата Мейн, точно в този отрязък от време.

— Не и ако е под формата на антиводороден лед.

Думите му попаднаха право в целта. Дилън спря и го изгледа:

— При каква температура ще остане стабилен?

— Два градуса над абсолютната нула. — Това бе известно на всеки сарнианец от второ ниво. — Ако се съхранява в контейнер от обикновена материя, охладена до същата температура, ледът няма да експлодира.

Дилън бе онемял от вълнение пред това научно откритие.

— И атомите му ще се разграждат толкова бавно, че ще може да се запази твърде дълго време — тихо каза накрая той, възприемайки идеята със скорост, която дори Старбък не бе очаквал. — Така ще може да се използва дори за междузвездни пътувалия. — Остана замислен, с поглед, зареян в далечината. — Значи онези побъркани, истерични хора, твърдящи, че са видели малки зелени човечета, са били прави?

Макар че бе твърде опасно, Старбък реши, че може да се довери на този човек.

— Не съвсем.

— Изобщо не. — Устните на Дилън се извиха в лека усмивка. — Доколкото виждам, съвсем не си дребен, нито пък зелен. Разбира се, ако беше изял задушеното на Черити, можеше и да позеленееш. — Поклати глава. — Имам толкова въпроси!

— Мислех, че сигурно ще бъде така.

— Нямам представа откъде да започна. — Той потърка бузата си. — Откъде си?

— От Сарниа. — При недоумяващия му поглед Старбък добави: — Не е във вашата галактика. — Той обясни, доколкото можеше без звездна карта, разположението на родната си планета.

— Сарниа. Изумително! А къде е космическият ти кораб, превозното средство или както там го наричате?

— Нямам кораб.

Раменете на Дилън разочаровано се прегърбиха.

— Трябваше да се досетя — промърмори той. — Ти си просто още една кукувица.

Старбък реши, че не си струва да се докача от обяснението, което транслаторът даде на тази дума. Разбираше, че при подобни обстоятелства самият той навярно би стигнал до същото заключение.

— Всъщност на моята планета има някои, които охотно ще се съгласят с теб — призна той. — Особено когато се опитах да изложа теорията си за квантовия скок като по-съвършено средство за интергалактически пътувания.

— Квантов скок — с престорено равнодушие повтори Дилън.

— Имах теория, че атомите, съставляващи тялото, могат да бъдат разградени, пренесени през космоса съгласно теорията на квантовата електродинамика, и след като достигнат местоназначението си, отново да бъдат съединени.

— Звучи ми смътно познато. — На лицето на Дилън се четеше смесица от подозрение и интерес. — Откъде да зная, че не си се добрал до някое копие от труда ми, над който работя в момента?

— Точно така — весело се съгласи Старбък. — Всъщност първоначално идеята ми бе породена от твоя учебник за пътуванията във времето чрез квантови скокове.

— Не съм писал никакъв подобен учебник.

— Все още не. Но ще го напишеш. Всъщност той е задължително четиво в Научния институт. Заедно с разработката ти върху слънчевите изригвания, разбира се.

— Слънчевите изригвания? Няма значение — бързо каза Дилън. — Не съм сигурен, че искам да зная това. — Отново потри брадичката си с ръката в ръкавица. — Добре. Хайде да караме подред. Ти твърдиш, че си от планетата Сарниа. Може би ще трябва да ми кажеш в коя година живеете там.

— На Сарниа годините се броят различно. Но от онова, което ми каза Черити, заключих, че по време на пътуването ми дотук съм се върнал назад във времето.

— Черити знае ли за теб?

— Не — побърза да го увери Старбък. — Тя ме намери вчера почти замръзнал на пътя. Макар да съм й много благодарен, не смятам, че беше твърде разумно от нейна страна да приютява непознат в дома си.

— Тя винаги е обичала да върши добрини — отвърна Дилън. — Когато беше дете, пълнеше къщата с болни и ранени животинки. Родителите ми направо пощуряваха.

Старбък, който не бе очарован, задето го сравняваха с изгубено животинче, премълча.

— Черити е твърде добра — продължи Дилън. — Записа се да следва право, защото наивно и оптимистично вярваше, че така ще може да помага на онеправданите.

— Черити е била адвокат? — Старбък опита да си я представи в колосана черна мантия и с мрачен израз, неотделим от образа на служителите на закона в Сарниа. Ала не успя.

— За кратко. Защото за нея този начин за раздаване на правосъдие се оказа твърде муден. Затова реши, че би могла да помага по-добре на хората, като вкарва негодниците зад решетките, където не биха могли да причинят зло никому. След всичките години полицейска работа сред негодници и престъпни типове, тя все още успява да открива добро почти у всекиго. — Дилън поклати глава със смесица от възхищение и братска загриженост.

— Тя вярва, че имам амнезия.

— За нея това извинение е достатъчно правдоподобно. Макар че сестра ми е вече на двадесет и осем, все още гледа романтично на живота и хората. Преди мислех, че един ден ще се отърси от наивността си. Но вече съм стигнал до заключението, че никога няма да свали розовите очила, през които наблюдава света… А, между другото, аз не ти повярвах дори за миг.

— Зная. Това е още една от причините да реша да ти доверя истината. Усещах, че и без това сам ще я разкриеш.

— А какви бяха другите причини?

— Не бих могъл да пропусна шанса да работя с човек, чието име е легенда сред научното общество.

— Легенда? — На Старбък му се стори, че това се хареса на Дилън.

— Името Прескот стои наред с тези на Галилей, Коперник, Нютон, Дарвин, Айнщайн и Пурнел.

— Пурнел?

— Той ще се роди след няколко години.

— О! — Дилън се замисли. — Като заговорихме за това, ти все още не си ми казал колко назад във времето си се пренесъл.

— Почти двеста от вашите земни години. Което е най-важната причина да се реша да ти кажа истината. Дори в моето време ти нямаш равен на себе си, когато става въпрос за пътуванията във времето. Нуждая се от помощта ти, за да конструирам транспортно средство, базирано на Земята. И за да изчисля координатите в субпространството така, че да пристигна у дома в моето време.

Дилън вече бе размишлявал върху тази идея.

— Нямаш представа колко ми се иска да ти повярвам. Честна дума, не искам да те обиждам, но не трябва да забравяш, че все пак съм учен, и работя с факти, цифри и теореми. Нуждая се от доказателство, а не само от честната ти дума — извинително каза той накрая.

— Помислих за това. — В миг Старбък изчезна. Единственият знак, че някога бе стоял на това място, бяха следите от стъпките му в снега, които мистериозно прекъсваха точно край Дилън.

— Старбък? — Дилън огледа смълчаната горичка. — Къде си?

— Тук съм.

Той се обърна и го видя, облегнат на едно дърво. След миг Старбък отново се озова при него.

— Е?

Дилън отметна глава назад и се засмя със силен сърдечен смях, от който птиците, накацали по клоните на дърветата, се разлетяха на всички страни.

— Страхотно! — призна накрая той. — Май наистина трябва да се залавяме за работа и да намерим начин да те изпратим у дома!

— Значи ще ми помогнеш?

— Бих искал да видя как ще ме спреш. — Погледът на Дилън изведнъж стана сериозен. — Има още нещо, което искам да знаеш за мен, и което няма да откриеш в никой учебник.

Погълнат от плановете за завръщането си на Сарниа, Старбък не долови предупредителната нотка в гласа му.

— Какво е то? — разсеяно попита той.

— Когато Черити стана на шестнадесет, започна да излиза със сина на един местен рибар.

Старбък се запита защо само при споменаването на това име цялото му внимание се насочи към разговора.

— На мен това не ми хареса — продължи Дилън. — Но не защото съм сноб. Просто не одобрявах репутацията на онова момче. То се славеше като женкар и всяка петъчна вечер излизаше с различно момиче.

— А ти не искаше сестра ти да бъде поредната бройка в списъка му?

— Точно така. И се погрижих това да не стане.

— Като го заплаши?

— Не го заплаших. Просто му казах, че ако посегне с мръсните си лапи към сестра ми, ще го насека на малки парченца и ще го нанижа за стръв на въдиците на баща му.

— Това звучи забележително разумно — съгласи се Старбък. — При дадените обстоятелства.

Дилън не успя да скрие изненадата си:

— Тази планета, от която идваш, Сарниа…

— О, на нея цари абсолютен мир — увери го Старбък. — От векове не е имало въоръжен конфликт. Но аз също имам неомъжена сестра и съм твърде загрижен за нея. И ако това ще облекчи безпокойството ти, ще ти кажа, че доскоро бях сключил брачен обет с жена от моята раса.

— Това не ме успокоява — възрази Дилън. — Щом си скъсал с нея, си идеален кандидат за нова авантюра.

— Раздялата ни е само временна. — Старбък се намръщи, припомняйки си студените прощални думи на Села. — Тя ме напусна заради лошата репутация, която си спечелих заради изследванията ми. Но след като се върна на Сарниа с доказателство за правотата на теорията ми, сигурен съм, че ще размисли.

— О! — Успокоен, Дилън изви устни в лека усмивка. — Значи, разбрахме се?

Противно на всякаква логика, умът на Старбък бе обладан от мисли за Черити, за меката й ароматна кожа, съблазнителните гърди и блестящите й очи. Припомни си как я бе държал в прегръдките си и как топлата й открита усмивка разливаше във вените му някаква непозната и обезпокоително примитивна възбуда.

Той с усилие отклони мислите си, като си напомни, че е обречен на Села още от дете. Бракът им винаги бе приеман като нещо, неподлежащо на обсъждане.

Но дори Села да не съществуваше, Черити Прескот бе от Земята. Освен това беше сестра на човека, който само за няколко минути се бе превърнал не само в негова единствена надежда, а и в приятел.

— Напълно — отвърна той на въпроса на Дилън.