Джоан Рос
Междузвездна любов (3)

Трета глава

Черити дълго остана нащрек, изпълнена със смесица от усещане за надвиснала заплаха, необичайна тревога и лоши предчувствия. Без да откъсва поглед от мъжа, проснат на леглото й, отново и отново се убеждаваше, че всичко е плод на въображението й.

Постепенно умората от изпълнения със събития ден надделя и клепачите й започнаха да натежават. Но люлеещият се стол, макар и удобен за седене, не бе предназначен за спане. Тя взе един от юрганите на своя пациент и опита да легне край леглото на чамовия под. Тънката рогозка и юрганът обаче се оказаха недостатъчни, за да я предпазят от студения под. В другата стая имаше диван. Ала Джо Макгрегър я бе предупредил да не оставя пациента си сам. А и макар че не искаше да си го признае, нещо в гостната я плашеше.

За Бога, това си беше нейното легло. Освен това нали не бе по прозрачна нощница! Пък и мъжът беше в безсъзнание. Какво би могъл да й стори?

Дори да се опиташе да направи нещо, в края на краищата, тя беше полицай, при това бе получила отличие за нелегалната си дейност сред престъпния свят. Щом можеше да се справя с негодниците в големия град, със сигурност щеше да бъде в безопасност до този припаднал мъж.

Черити се уви плътно с майчиния юрган и, преди да промени решението си, избута котарака настрани и легна до непознатия. Заспа в момента, в който главата й докосна възглавницата…

Старбък сънуваше розови сънища. Намираше се някъде в Станса Пет, на една от най-гостоприемните й планети, може би Венейтан, и лежеше в легло от ароматни цветя.

В обятията му бе притисната някаква жена — топла и мека. Устните й докосваха шията му. Късо подстриганата й коса бе с цвета на сарнианската луна, проблясваща с медно-бронзов оттенък. Той притисна буза към блестящите ароматни кичури, копринено меки като тъкан от влакната на млечно растение.

Бе изминало дълго време, откакто не бе докосвал жена. Заради работата върху квантовия акселератор нямаше никакво време за удоволствия. Той плъзна ръка под туниката й и бавно прокара пръсти по фините очертания на гръбнака и бе възнаграден от нежната й обещаваща въздишка. Халдон сигурно бе помътил разума му, за да пропусне такова блаженство.

В края на краищата, това е въпрос на избор, каза си той, като се наслаждаваше на усещането на топлата й плът под дланта си. Или, както Села непрестанно изтъкваше, въпрос на приложение на рационалното разпределение на времето. Тя бе известна из цялата галактика със семинарите си на тази тема. Беше експерт по разписания и организиране на дневни програми — както между впрочем и на целия си живот — в поредици от времеви блокове с цветни кодове, които непрестанно просветваха и бръмчаха в миникомпютъра на китката й. Божествена Валхала, как мразеше той този компютър! Особено когато желаеше да остане още малко с неговата притежателка, а проклетата машинка неумолимо отброяваше минутите на тяхното удоволствие.

Все пак, в интерес на истината, Села действително успяваше да побере неизброимо множество дейности в едно-единствено слънчево завъртане. Може би бе редно Старбък да признае, че критиките й към него бяха основателни, и да я помоли да организира и неговото време. Ако това щеше да им позволи да бъдат заедно по-дълго време, както сега, струваше си да изтърпи пренебрежителните й забележки.

С готовност забрави как Села хладнокръвно бе разтрогнала техния брачен обет, когато бе загубил престижния си пост в института. Той се закле да обърне нова страница в отношенията им и я притегли към себе си. Притисна устни към слепоочието и дишането й стана неравномерно.

— Ах — въздъхна той, — толкова си мека и топла!

Продължи да я милва, като се наслаждаваше на тихите звуци на удоволствие, несъответстващи на обичайната неприязън на брачната му избраница към физическия контакт.

— Искам да се любя с теб, Села! Желая те!

Ръката му се плъзна към гърдите й. Внезапно сънят избледня. Гърдата й — покрита само с някаква мека материя, напомняща мрежите, тъкани от паяците на Центуриан, така идеално изпълни дланта му, сякаш бе създадена за него. Но как бе възможно? Та Села бе съвършена сарнианска жена, продукт на генното инженерство! Беше определена за него в деня на седемгодишнината му. Бе руса, синеока и стройна като генецианска тръстика. Тъй като единствената логична причина за съществуването на гърдите бе да кърмят децата, сарнианските жени, които през последните две столетия използваха изкуствени заместители на кърмата, освобождаващи ги от неприятната задача на кърменето, вече не притежаваха гърди.

Старбък се зае да обмисля този факт с мравешката скорост на джанурски третокласник.

Села бе идеална сарнианка.

А всички сарниански жени бяха плоскогърди.

Жената в прегръдките му притежаваше изключителни гърди.

Следователно, съгласно основните закони на дедукцията, тази жена не само не бе сарнианка. Тя не беше Села.

Логиката бе перфектна. Имаше само един проблем. Коя, в името на мълниеносния Хадеан, беше тя?

 

 

Изпълнените със слънчев блясък фантазии на Черити от миналия ден бяха отстъпили място на закътана високо в Алпите скиорска хижа. Бе прекарала целия ден в спускане по стръмните рохкави писти с един френски граф, притежаващ повече титли, чар и пари, отколкото се полагаха на който и да било смъртен. По възхитения поглед в бляскавите му тъмни очи се досещаше, че изглежда страхотно в новия си, изключително скъп, червен скиорски екип. Невероятно сполучливата кройка успяваше да скрие излишните й пет килограма, които отдавна се заричаше да смъкне. Дори само това си заслужаваше цената.

След веселото спускане двамата се върнаха в старомодната хижа, напомняща гигантски часовник с кукувица. Там се присъединиха към другите гости — Род Стюарт, Мадона, Брус Спрингстийн и Тед Копъл. Всички заедно пиха коняк.

Обаче тя и нейният граф не взеха участие в оживения спор за значението на квантовата физика. Вместо това си разменяха замечтани погледи. Навън бушуваше алпийска виелица. Гласовете на другите постепенно се отдалечиха. В стаята стана непоносимо горещо. Сякаш те двамата бяха единствените хора във Вселената. Накрая, точно преди да се разтопи от изгарящия чувствен пламък в очите му, графът любезно предложи да се оттеглят в неговата стая.

Вежливият прислужник, облечен в червена ливрея, напомняща униформата на швейцарската гвардия, бе запалил огън в очакване на завръщането им. Той ниско се поклони и излезе.

Най-сетне! Моментът, който бе чакала с нетърпение цял ден, бе настъпил. Без да откъсва дяволитите си пламенни очи от влюбения й поглед, той я положи на бялата кожа пред камината и я целуна по слепоочието. След това бавно и нежно започна да я разсъблича. Силните му мургави ръце се плъзгаха по тръпнещото й от възбуда тяло.

— Ах, толкова си мека и топла! — напевно промълви той. Пръстите му погалиха гърдите й и разпалиха огъня на нейната страст. — Искам да се любя с теб, Села! Желая те!

Села?!

Черити рязко отвори очи и срещна до болка познатия поглед на любимия от мечтите си. Но тези немигащи черни очи не бяха на сънувания френски граф, нито пък на момчето от плажа, което се бе появило в представите й през вчерашния следобед.

— О, не! — простена тя и закри лице с ръцете си. — Това си ти!

В съзнанието на Старбък проблесна картината на ослепителната белота, студа и мрака. Припомни си как крачеше сред снега, усети аромата на цветя, изпълнил уютната вътрешност на машината й. Значи това бе жената, спасила го от бурята!

— Спомням си как смятах, всъщност бях сигурен, че ще умра — промълви той. — И ако не беше ти, наистина щеше да стане така.

Гласът му, дълбок и наситен, сякаш се просмукваше във всяка клетка на тялото й. Черити махна ръце от лицето си и положи усилие да срещне тъмните му очи, които така често бе виждала в мечтите си.

— Ти спаси живота ми.

— Да, така беше. — Тя погледна надолу и видя, че ръката му действително е под пуловера й.

— Много се извинявам — каза той и я издърпа, преди Черити да успее да промълви и дума. — Не исках да се възползвам от близостта ни. Вероятно съм бълнувал.

О, какъв сън бе това! Пръстите направо го сърбяха от желание да ги плъзне отново под широката дреха.

— Разбирам. — Опитваше се гласът й да звучи също така спокойно като неговия. — Ти беше много зле. Нормално е да си бълнувал. — Какво обаче бе нейното извинение?

— Това е логично заключение — съгласи се Старбък. — Все пак се боя, че съм те разстроил.

— Съвсем не — учтиво излъга Черити. — Просто не съм свикнала да се събуждам с непознат в леглото ми. — Тя разплете краката си от неговите и стана.

Старбък бе научил от холокасетите, че земните мъже бяха свикнали да считат жените си за своя собственост, подобно на начина, по който се отнасяха към другите си притежания. В това отношение те не бяха по-различни от сарнианците. Брачната огърлица, която носеха сарнианските съпруги — и която Джулиана се бе заклела никога да не сложи — бе твърде почитана традиция. Старбък се запита дали тази жена бе нечие притежание.

— Вече изглеждаш по-добре. — Черити го изгледа преценяващо, като се стараеше да не задържа поглед върху мускулестите му гърди.

— Да, чувствам се по-добре. Благодарение на теб. Но още не зная името ти.

— Черити. Черити Прескот.

Той протегна ръка по начина, описан в една древна земна книга, която Джулиана бе изровила от архивите. Макар че произходът на този обичаи не му бе ясен, сестра му бе предположила, че протегнатата ръка е знак за миролюбиви намерения.

— За мен е чест да се запозная с теб, Черити Прескот. Аз се казвам Старбък.

Официалното ръкостискане не би трябвало да ускорява пулса й и да кара кръвта й да кипи. Но, Господ да й е на помощ, случи се точно това. Тя неловко издърпа пръсти и скръсти ръце на гърдите си.

— Откъде идваш, Старбък?

Той назова името на първия земен град, който му дойде наум:

— Венеция, щата Калифорния.

— Това обяснява загара ти. Колко време си живял там?

— Малко — предпазливо отвърна той. — Защо?

— Просто съвпадение — сви рамене тя. — Аз живях шест години във Венеция. Между другото, къде си отседнал?

— Да съм отседнал ли?

— В кой мотел?

— Не зная.

Изгледа го продължително и загрижено.

— В такъв случай не знаеш и къде са останалите ти дрехи, нито как си се озовал полугол сред горите на острова.

В ума му изплува спомен — гласът на Джулиана, която викаше нещо, свързано с името Мейн.

— Значи съм в Касъл Маунтин, Мейн?

— Точно така. — Гладкото й чело замислено се смръщи. — Това е остров, далеч от сушата.

— Коя дата сме?

— Осемнадесети януари.

— Коя година?

Старбък прочете появилата се в съзнанието й цифра така лесно, сякаш четеше сутрешната дискета с новините. Осъзна, че е сгрешил с почти двеста слънчеви завъртания. Вероятно причината бе в магнитното поле. По някакъв начин то бе повлияло на времето. Преди да се върне на Сарниа, трябваше да направи необходимите корекции. Със сигурност не би било никак приятно да се озове на планетата си по времето на жестоките озонови войни.

— Помниш ли нещо? — попита Черити.

— Последното, което си спомням, е, че си бях вкъщи.

— Във Венеция?

— Точно така.

За един сарнианец лъжата бе нещо твърде необичайно. Не че бе осъдителна от морална гледна точка. Но в Книгата на законите Древните мъдро бяха посочили, че една лъжа води след себе си друга, докато накрая положението стане неконтролируемо.

„Истината е в логиката. Всичко друго е неразумно“ — бяха написали те. Истина, логика…

Обаче Старбък беше наполовина земен човек и понякога прикриваше истината, което при дадени обстоятелства не бе чак толкова неразумно.

— Следващото нещо, което си спомням — продължи той, — е как вървях по пътя…

— Сред най-ужасната виелица от петдесет години насам! — Черити се намръщи още повече. — Полугол! Ако не си напълно откачен, значи някой те е ударил силно по главата.

От начина, по който тя го гледаше, Старбък изпита странното чувство, че може да прочете мислите му. Това бе нелепо, тъй като той със сигурност знаеше, че земляните — дори тези от неговото време, бяха твърде примитивни, за да притежават екстрасенсуални сетива.

— Може би си получил временна амнезия от шока или от онова, което ти се е случило — заключи тя.

— Логично е. — Реши, че е време да сменят темата, преди да е решила да го отведе при хората, представляващи местната власт. — Имаш ли тоалет?

— Тоалет ли? А, тоалетна. — Бузите й поруменяха. — Банята е там. — Посочи към една врата в стената, покрита с ярки жълти цветя. — В шкафчето ще намериш резервна четка за зъби и самобръсначка. О, и ще ти трябват топли дрехи, докато открием какво е станало с твоите. — Отиде до друга врата, отвори я и взе да смъква някакви неща, окачени на закачалки. — Брат ми Дилън прекарва тук доста време. За твой късмет имате еднакви размери.

Когато се обърна, той стоеше край леглото само по шорти. Изглеждаше твърде добре за човек, който само преди няколко часа бе на прага на смъртта. Раменете му бяха широки, а махагоновата кожа на гърдите покриваше гладки, добре оформени мускули. Бива си го, помисли Черити. По него нямаше и грам излишна плът. Стомахът му бе плосък като старата дъска за пране на баба Прескот, а тесният ханш и…

Божичко!

Очевидно не само тя още бе възбудена от чувствения сън.

Като пое дълбоко дъх, Черити отмести поглед по-надолу, към дългите му крака. Мускулите на бедрата бяха добре оформени, като че беше лекоатлет.

Вдигна очи и забеляза, че той я наблюдава. Сконфузена, задето са я хванали да се заглежда така, тя хвърли купчината дрехи на леглото, обърна се и излезе от стаята.

Старбък тъжно си помисли, че вината бе негова. По някаква причина изучаващият й поглед бе накарал тялото му да реагира по странен несарниански начин. Но защо това трябваше така да я смути? В края на краищата, той просто бе отвърнал на човешката възбуда, която за миг бе усетил в земното й съзнание. Тогава защо внезапно бе добила цвета на сарнианската луна и бе избягала от стаята, сякаш кучетата на Гарн бяха по петите й? Подобно поведение бе крайно нелогично. Ала Джулиана го бе предупредила, че земляните са крайно непоследователни… Той взе дрехите и с тежка въздишка се отправи към банята.

Едната от стените бе заета почти изцяло от голямо огледало. С изненада и облекчение Старбък забеляза, че поне външно не се бе променил. Огледа се наоколо. По стените на тази стая също имаше цветя — светлолилави, с тъмнозелени листа. Явно за земните жители цветята бяха по-важни, отколкото бе отразено в холокасетите.

В едно кристално блюдо във форма на мидена черупка имаше изсушени листенца, които Старбък веднага позна. Макар да излъчваха различен, по-силен аромат от този на изсушените маргарити, които Рейчъл Валдериан събираше, предназначението им бе едно и също.

Старбък се съблече, пристъпи под душа и завъртя блестящото метално кранче. Изведнъж шумно пое дъх и отскочи назад. Върху него се бе излял поток ледена вода. Изобщо не бе подготвен за това, очаквайки соничен душ. А внезапно заструилата вода сякаш извираше от някой алгорски глетчер.

Със закъснение забеляза буквите, изписани на кранчетата. Пресегна се и завъртя това с буквата „Т“. Водата започна да се затопля. Той реши да експериментира, като въртеше кранчето все повече, докато накрая струята стана гореща като серните гейзери на Онтариан. Огледа се и съзря ниша, вдълбана в стената. В нея имаше розов паралелепипед, вероятно служещ за измиване. Намокри го, след което го разтри между дланите си. Получената ароматна пяна му напомни уханието на неговата спасителка.

Старбък отметна глава назад, затвори очи и се отдаде на великолепното усещане на горещата вода, струяща по кожата му, плъзгаща се по раменете и стичаща се по краката му. След десет минути малката стая бе обгърната в облак пара, а той се чувстваше така освежен, както никога през целия си живот. Ако на Сарниа имаше такива душове, фармацевтичната компания, произвеждаща валдокс, щеше да фалира.

Той излезе от облицованата с плочки кабинка, стъпи на мекото бяло килимче и зачака с разперени крака и ръце. Но явно нямаше да го изсуши никаква невидима светлина или топъл вятър. Трябваше да направи това сам. Огледа се, видя купчинката лилави кърпи — отново на цветя! — и започна да се бърше с една от тях. След това отвори металното шкафче и откри увитата в целофан четка за зъби, за която Черити бе споменала. За щастие на нея имаше етикет, иначе никога не би я познал. Пастата също бе надписана. Старбък изстиска синкавото желе върху четката и го разтърка по зъбите си. Запита се как ли тази жена поддържа ослепителната си усмивка с такива примитивни средства.

Той среса мократа си коса, престраши се да използва опасния на вид бръснач, след което облече дрехите на брат й. После, следвайки непознатия, но съблазнителен аромат, разнасящ се откъм коридора, се озова в топла и приветлива стая.

Това помещение бе истинска съкровищница, побрала огромно количество ценна дървесина. Стените бяха облицовани с топли, наситено златисти дъски, които грееха като слънчевия изгрев над Галактия. Подът също бе от дърво, ала с по-тъмен оттенък. Дъските по него бяха по-тесни и наредени под ъгъл една към друга в редици от преплетени квадрати. Котаракът, за който смътно си спомняше от миналата нощ, лежеше пред камината на пъстроцветна черга, съшита от множество ярки парченца плат, и го гледаше с немигащите си жълти очи.

Старбък отиде до прозореца, пипна го и осъзна, че е от истинско стъкло. Изведнъж видя Черити, застанала на няколко метра от къщата край няколко иглолистни дървета, издигащи се като рошави стрели към небето. Бе облякла червено палто с качулка и изглеждаше като ярко петно на фона на белия сняг, сивото небе и тъмнозелените дървета. Ръцете й в ръкавици разпръсваха нещо по земята. Той с интерес видя как от клоните долитат птици и започват да кълват семената и трошилите хляб. Бяха извънредно лакоми, като всички птици в неговата собствена галактика. Високо цвъртяха, кълвяха се една друга и се бореха за храната. Изглежда, животът на пернатите лакомници зависеше от нея.

Както всъщност и неговият.

С изненада забеляза, че тя говори на птиците. В информацията, която бе получил за земляните, не се съдържаха сведения, че могат да разговарят с другите биологични видове, населяващи тяхната планета. Явно се бе сблъскал с още един ирационален аспект на човешкото поведение. Той мислено си отбеляза да разкаже това на Джулиана, която бе направила блестяща кариера, изучавайки социалното поведение на чуждопланетните същества. Въпреки оспорвания й произход и наследствената обремененост по линия на майка им, сестра му бе засияла като комета сред множеството учени от отдела по антропология в Научния институт.

След като привърши да храни птиците и да разговаря с тях, Черити се отправи към къщата, като газеше през дълбокия до колене сняг. Когато го видя, застанал край прозореца, за момент спря. Очите им се срещнаха през стъклото.

В един-единствен спиращ дъха миг Брам Старбък се почувства замаян така, както миналата вечер, когато сляпо се препъваше из неравните хлъзгавини на този замръзнал, бял, чужд свят…