Джоан Рос
Междузвездна любов (2)

Втора глава

Снегът се натрупваше върху предното стъкло толкова бързо, че чистачките едва успяваха да го отстранят. Вятърът навяваше преспи. Настъпваше здрач, онова време между деня и нощта, когато светът се обагряше в тъмновиолетово.

Черити, приведена над кормилото, с усилие се взираше през трепкащата бяла завеса. Изведнъж съзря нещо по средата на пътя. Рязко натисна спирачки и черокито се плъзна встрани, като мина на сантиметри от покрития със сняг предмет. С разтуптяно сърце тя изскочи от джипа и се втурна натам. Сега видя, че е човек. Беше в безсъзнание и почти гол. Докато се питаше как се е озовал сред пустошта само по бели шорти, тя опипа пулса му. С тревога установи, че е едва доловим.

— Хей!

Черити прокара ръце по тялото му, като проверяваше за счупени кости. След това прегледа ръцете и краката му за измръзвания. Не откри нищо. Започна бързо да разтрива ръцете, лицето и изпънатите му крака. Ледени кристалчета покриваха тъмните му коси и мигли. Макар че й се струваше твърде познат, не можеше да си спомни къде го е виждала. Тя притисна ръцете си в ръкавици към мургавите му гърди и устните си към неговите, за да му направи изкуствено дишане.

Най-напред Старбък усети сладката топлина на устните й. След това — твърдия ритмичен натиск върху гърдите си.

— Браво! — извика Черити, когато гърдите му започнаха сами да се издигат и спускат. — Успя! Вече дишаш сам. Хайде, не се предавай, продължавай!

Старбък надникна в мислите й и видя, че е изплашена. Нима можеше да бъде така разтревожена за някого, когото не познаваше? Заслужаваше си да помисли върху това по-късно, когато се изтръгнеше от тъмната бездна на смъртта. С нарастващо удивление Старбък установи, че е упорита също като него. Тя продължаваше болезнено и ритмично да натиска гърдите му, като крещеше нещо през цялото време.

Дишането на непознатия бе повърхностно, но равномерно. Черити постави ухо на гърдите му и с облекчение чу окуражаващо силните удари на сърцето.

— Не съм в състояние да те вдигна сама. А не бих могла да те оставя тук да замръзнеш до смърт. Трябва да ми помогнеш.

Той отвори очи и срещна погледа й.

— Да ти помогна?

Тъй като майка му дълго не бе говорила своя език, Старбък трябваше да учи земния диалект от аудио дискетите на Джулиана. Надяваше се, че акцентът му не е необичаен за мястото, където бе попаднал. С облекчение установи, че земната жителка не забеляза нищо особено в произношението му.

— Трябва да те кача в джипа. — Гласът й бе много по-мелодичен от компютъризираните тембри, с които бе работил. — Как мислиш, дали ще успееш да станеш?

— Разбира се.

Макар че беше напуснал Сарниа, Старбък нямаше намерение да изостави прастарата научна догма, че жените са по-крехкият пол. Това, че тази земна жена го бе открила полумъртъв, бе само по себе си твърде неприятно. Но да продължава да проявява слабост пред същество от женски пол бе срам, който не би преживял. Той се освободи от ръцете й и с внезапен прилив на енергия се изправи. Зави му се свят, а краката му се подкосяваха. Черити го прихвана, за да не падне.

— Така е, като опитваш да се правиш на супермен — промърмори тя и го прихвана през кръста, за да го подкрепи. — Дишай дълбоко.

В зашеметеното съзнание на Старбък изплува мисълта, че тя е изненадващо силна за крехкото си телосложение — едва достигаше рамото му.

— По-добре ли си вече?

Той вдиша дълбоко няколко пъти. Това помогна и съзнанието му незабавно се проясни, сякаш бе вдишал чист паракислород.

— Да, благодаря — отвърна й с официалната учтивост, вкоренена у него още от люлката.

— Сам ли си? — огледа се Черити.

— Да. — Той се запита какво ли щеше да каже тя, ако й бе обяснил колко сам е всъщност.

— Трепериш много силно. — Очите й бяха изпълнени със загриженост. — Трябва да се стоплиш. След това ще ми разкажеш какво се е случило.

Наземната й машина изглеждаше по-стар модел от тези на архивните холокасети. Треперещ, Старбък тръгна към машината, като се чудеше дали, преминавайки през пространството, някак не се бе пренесъл назад във времето. Но не знаеше как да я попита, без да събуди любопитството й допълнително. Реши, че по-късно ще разбере.

— За щастие в джипа винаги има одеяла — каза тя изненадващо весело, като се имаше предвид положението.

Той се покатери в машината и се отпусна безсилно, докато тя увиваше дебелото одеяло около премръзналото му тяло. Главата му тежеше сякаш тон, ръцете и краката му бяха вкочанени, а останалата част от тялото бе необяснимо скована. Запита се как ли се справят земните хора с техните примитивни тела при тези сурови условия.

— Готово. — Черити го бе увила, сякаш беше дете. Тя затвори вратата и се покатери на шофьорското място. — Как се казваш?

— Старбък… — Пред замъгления му поглед закръжиха блестящи звездички, които напразно се опита да прогони, като стисна очи. — Брам… Старбък. — След това се отпусна сред пулсиращия мрак.

— О, по дяволите! — изруга Черити, когато той се свлече на седалката и главата му се озова в скута й. Тя се пресегна за микрофона на радиостанцията и натисна някакъв бутон. — Касъл Маунтин вика евакуационна станция „Орел“. Чуваш ли ме, „Орел“?

Чу се пращене и след това:

— Да, чувам те, Касъл Маунтин.

— Имам пациент за теб.

— Спешно ли е?

— Да. Измръзване, възможно преохлаждане. Мъж, висок около метър и осемдесет, и тежък към осемдесет килограма. Възраст — тридесетина години. Намерих го в снега.

— Как са жизнените му характеристики?

— Пулсът му е непостоянен, но сърцето бие доста силно.

— В съзнание ли е?

— Когато го открих преди няколко минути, не беше. След това се свести, но сега отново припадна.

— Някакви травми? Счупвания или нещо друго?

— Не мога да преценя.

— Има ли измръзвания?

— Не успях да открия. Но аз съм минавала само фелдшерски курс. Човекът трябва да бъде прегледан от лекар. А доктор Меримън е в Бангор при дъщеря си.

— Да, чух, че имала бебе. Момче или момиче?

— Момче, тежко четири килограма и двеста. Само че какво ще стане с моя пациент?

— Съжалявам, Касъл Маунтин — проговори сред пращене безплътният глас, — но не можем да дойдем.

— Какво?!

— Навън бушува снежна виелица. Не мога да изпратя хеликоптер, докато времето не се изясни, Черити.

— Зная. — Тя въздъхна и яростно изгледа трупащия сняг, който все повече я потискаше. — Обаче какво да правя с него? Проклетият ферибот не върви заради ледовете!

— Закарай го някъде на сухо и топло и го завий, за да не губи допълнително телесна топлина.

— Вече го направих. В момента е в джипа, завит с одеяло, а парното работи с пълна мощност.

— Виждаш ли? Изобщо нямаш нужда от мен.

— Мак… — предупредително поде тя. Нима той си въобразяваше, че само защото бе приятел на баща й, имаше право да я занася?

— Съжалявам, Черити. Трябва само да стои на топло. Тъй като не можеш да го държиш цяла нощ в джипа, по-добре го закарай в затвора. Или у вас.

Домът й беше по-близо.

— И после?

— В Калифорния не са ли те учили какво се прави при измръзване?

— Минавахме го в Полицейската академия, но на плажа няма особена нужда от подобни познания — оправда се тя. — Искаш ли да си сравним бележките по оказване на първа помощ при слънчев удар, изгаряния или удавяне?

— Днес си в отвратително настроение, Черити Прескот.

— Ти също нямаше да си по-добре, ако денят ти беше като моя — процеди тя.

— Да. Чух за малките зелени човечета.

— Няма никакви зелени човечета! И ако нямаш нищо против, бих искала да тръгвам за вкъщи.

— Добре. Ако се събуди и е в състояние да преглъща, дай му за пиене нещо топло и безалкохолно.

— Не може ли коняк?

— Това го има само във филмите — сухо отвърна той. — В действителност не се постъпва така.

— Някой трябва да го каже на санбернарите, които кръстосват Алпите с буренца ром на врата. Добре, ще му дам чай. А какво да правя след това?

— Вече ти казах, завий го добре. Недей да се опитваш да гориш кожата му с термофори или бутилки с гореща вода. Не го оставяй сам и непрекъснато проверявай жизнените му показатели. Засега това е всичко.

— Добре. Мисля, че ще се справя.

— Между другото, кой е той?

— Макар че ми изглежда познат, не мога да си спомня. Очевидно не е от острова.

— Добре, дръж ме в течение на състоянието му. Ако тази проклета буря изобщо някога свърши и все още се нуждаеш от помощта ни, ще дойда в Касъл Маунтин лично.

— Благодаря, Мак.

— О, и още нещо. Нали са те учили в Полицейската академия как да оказваш първа помощ?

— Да, но…

— Добре. Измервай редовно температурата му, Черити. Защото, ако спадне под двадесет и пет градуса, сърцето спира, а след това настъпва смърт.

— Не се безпокой, Мак. Не съм положила толкова усилия за спасяването му само за да умре в ръцете ми.

— Да, ти си добро момиче, Черити. Баща ти щеше да се гордее с теб.

Мак й бе казал същите думи, когато тя, едва седемгодишна, за първи път бе сложила сама стръв на въдицата си.

— Желая ти късмет, Черити.

Тя отпусна бутона на радиостанцията и изгледа пациента си.

— Добре, негоднико. Хайде да тръгваме към къщи. И само ако се опиташ да получиш сърдечен пристъп, заклевам се, че ще те заключа в мазето и ще изхвърля ключа! — Избута го от скута си. Старбък се размърда и с усилие успя да отвори очи.

— В мазето ли?

— О, значи си в съзнание. — Облекчението й бе съвсем осезаемо и Старбък помисли, че ако се пресегне, ще го докосне. — Не се безпокой. Ще те откарам вкъщи. Ще се оправиш. — Окуражително го потупа по ръката. След това включи на скорост и подкара джипа.

— Колко далеч е домът ти? — попита Старбък, докато проверяваше дали акселераторът, който бе пъхнал в джоба на шортите си при приземяването, е още тук. От вътрешността му заструи топлина.

— Само още пет километра. След петнадесет-двадесет минути ще пристигнем. Не смея да карам по-бързо, защото пътят е заледен.

Двадесет минути за пет километра! Той поклати глава в безмълвно неразбиране. Всеки поне малко уважаващ себе си сарнианец от осмо ниво би могъл да вземе това разстояние за по-малко от половин зилисекунда.

Старбък си напомни, че бе дошъл на Земята, за да се учи, а не да критикува. В края на краищата, на тази планета имаше едно нещо, превъзхождащо всичко на Сарниа. Това бе чудният аромат, който се излъчваше от жената. Ако всички земни жители ухаеха като нея, това със сигурност би компенсирало много от недостатъците на планетата. Докато разсъждаваше върху тази любопитна мисъл, той отново загуби съзнание…

За облекчение на Черити Старбък дойде в съзнание съвсем навреме, за да успеят да влязат в къщата. За нейна изненада той почти подскочи, когато една оранжева топка застана внезапно на вратата и измяука настоятелно.

— О, не се плаши. Това е Спенсър.

— Спенсър?

— Котаракът ми. Нарекох го на името на детектива от романите на Паркър — обясни тя, съзряла недоумението в погледа му. — Съжалявам, че те изплаши. Той просто ми напомня, че вечерята му закъснява. — Пресегна се и погали котарака, който измърка. Звукът напомни на Старбък малък мотор.

— Имай малко търпение — заувещава Черити котарака. — Казват, че това е добродетел.

— Ти притежаваш това същество? — невярващо попита Старбък, опитвайки да си припомни последния път, когато бе виждал животно в нечия къща. Не успя.

— Очевидно не знаеш много неща за котките — отвърна Черити. — Основното е, че ти не можеш да ги притежаваш. Те притежават теб.

Старбък хвърляше недоверчиви погледи към животното, като се стараеше да не проявява страх. Досети се, че то трябва да е домашният любимец на жената. На Сарниа домашните любимци се смятаха за излишни и досадни и бяха изчезнали още преди няколкостотин слънчеви завъртания.

Останал без сили и послушен като котенце, той й позволи да го отведе в леглото, преди отново да припадне.

Някога този дом бе на родителите й. Тя и Дилън бяха родени тук. Сега уютната къща, както и голямото старинно легло, принадлежаха на нея. В редките случаи, когато брат й не бе в лабораторията, спеше горе, в мансардната стая.

Оскъдното облекло на госта й бе почти изсъхнало. Черити реши да не го разсъблича напълно. Тя натрупа върху него всички юргани, които успя да намери. Сетне запали огън в камината, намери термометър и успя да го пъхне между устните на непознатия. След три напрегнати минути с облекчение видя, че температурата му е около тридесет и пет градуса.

След като се увери, че той няма да умре през следващите две минути, Черити свали палтото си, върна се в кухнята и даде храна на котарака. Спенсър замърка щастливо, демонстрирайки абсолютното си задоволство от пилешките дробчета.

Като свърши тази работа, тя отиде в хола и отвори бюфета, където миналата Коледа брат й бе оставил бутилка коняк. Червената лампичка на телефонния секретар, поставен на масичката до бюфета, светеше.

Инстинктивно се досети кой се е обадил, превъртя лентата и изслуша съобщението, докато сваляше служебния си револвер и вадеше коняка.

— Здрасти, сестричке — прозвуча дълбокият глас на Дилън. — Зная, че ще ме убиеш, обаче мисля, че открих нещо във връзка с теорията ми за квантовия скок. Налага се да остана в лабораторията, за да изпробвам една програма. Какво ще кажеш вместо днес за вечеря да дойда утре на закуска? Ще взема кифли със сладко от боровинки и франзели и ще дойда към девет. Наистина съжалявам, но мисля, че най-после съм на прав път. Обещавам, че ще посветя Нобеловата си награда на теб. Спокойни сънища, малката ми. И не позволявай на зелените човечета да те ухапят!

— Много хубаво, Дилън — промърмори Черити. — Направо страхотно! — Тръгна към спалнята, понесла бутилката коняк и една овална чаша. — Може би ти нямаш нужда от коняк — каза тя на припадналия в леглото й мъж, — но аз определено имам.

Тя сипа два пръста в чашата, сетне размисли и наля още малко. Отиде в банята и смени униформата си с широк вълнен пуловер и джинси. Сетне придърпа до леглото люлеещия се стол, който дядо й Прескот бе направил по случай раждането на сестра й Фейт. Бавно полюлявайки се в него, отпи от коняка. Спенсър, който бе привършил вечерята си, влезе в спалнята, скочи на леглото с котешка грация, настани се до непознатия и се приготви за сън.

Бдението й бе възнаградено. Към средата на дългата тежка нощ температурата на непознатия се покачи до нормалната, дишането стана дълбоко и равномерно. Тя притисна пръсти към мургавата му шия и усети под тях силното пулсиране на кръвта.

— Май ще се оправиш — заяви Черити и докосна челото му, както правеше вече часове наред. — Определено ще се оправиш.

Тя се протегна, разкърши кръста си, а после отново се отпусна в люлеещия се стол. Внезапно се почувства изтощена. Очите й се затваряха…

Нямаше представа колко е спала, но когато внезапно се събуди, още бе тъмно. Погледна към мъжа. Все още беше в безсъзнание. Застана край него с ръка на челото му. Изведнъж, противно на всякаква логика, си помисли, че чува шум в съседната стая. Тя застина абсолютно неподвижно, пое дълбоко дъх и се концентрира.

Нищо. След това долови тихо познато прищракване, сякаш някой бе изключил портативния компютър на брат й.

— Дилън? — Гласът й, малко по-висок от шепот, прозвуча като вик в смълчаната къща. Пациентът й промърмори нещо нечленоразделно и се преобърна. Явно бълнуваше.

— Дилън — повтори тя, — ти ли си? — По кожата й пропълзя тревожна тръпка. Видът на Спенсър, който внезапно наежи гръб и вирна високо опашката си, настръхнала като четка, съвсем не я успокои. Котаракът изсъска.

Като дишаше тежко, Черити прекоси стаята и много тихо и внимателно излезе в антрето. В къщата бе тъмно и тихо като в гроб.

— По дяволите, Дилън! — каза тя и щракна ключа на лампата в гостната. Помещението обаче остана тъмно. — Не е никак смешно.

Черити внимателно прекоси стаята и намери чекмеджето, където държеше фенерчето. Батериите му бяха изтощени и светеше слабо. Зашари с лъча из гостната, но не видя никого. Спенсър се мотаеше из краката й и нервно размахваше настръхналата си опашка. Тя стигна до старото писалище и постави ръка на монитора на компютъра. Беше топъл. Това, разбира се, беше абсурдно. Очевидно тя бе сама в къщата, ако не се броеше пациентът й. Но той не бе помръднал.

— И ти откачаш като всички останали в града — промърмори си тя. Навярно след малко щяха да й се привидят малки зелени човечета, опустошаващи хладилника й.

И все пак, опитът я бе научил да не пренебрегва интуицията си. Взе револвера, който бе оставила на масата до вратата, и се зае внимателно да проверява вратите и прозорците.

В далечните кътчета на съзнанието на Старбък проблясваха образи. В тъмнината витаеше нещо, страховито и опасно като джанурска пещерна пепелянка. „Тя е в опасност — предупреждаваше някакъв далечен глас, — трябва да я спасиш!“

Но кого? И от какво? Старбък се мяташе, борейки се с мъглата в съзнанието си. Опита да повдигне клепачи, но с отчаяние откри, че са станали тежки като камък.

— Трябва да я спася… — бълнуваше той. — Опасност!

Ръцете му се свиха в юмруци. Със силен стон опита да се освободи от оковите, които сякаш го бяха приковали към леглото. Но усилието му струваше твърде много и той отново се отпусна в тъмната мъгла…

Резето на входната врата бе залостено, точно както го бе оставила. Черити провери задната врата, както и прозорците. Всичките бяха затворени. Къщата бе здраво заключена. Ако вътре наистина имаше някой, трябваше да се е спуснал през комина. Тъй като огънят бе изгаснал, това наистина бе възможно. Но в никакъв случай не бе възможно да се излезе обратно по този начин. Освен ако този някой не беше Човекът-паяк или дядо Коледа.

А внезапното прекъсване на тока бе нещо обичайно на острова по време на буря. Затова Дилън бе изобретил самозареждащ се генератор, който захранваше компютъра.

Очевидно единственият разумен отговор бе, че въображението просто й бе изиграло номер. Тя си напомни сутринта отново да попита Дилън за слънчевите изригвания. Сетне се върна в спалнята. Спенсър я последва, скочи на леглото и се намести, като изсъска за последен път.

Нещо се бе случило.

Къщата й, винаги така приятно уютна, внезапно й се стори странно чужда. Черити нервно се полюляваше на стола с револвера в скута си. Безпокойството й растеше…