Джоан Рос
Междузвездна любов (4)

Четвърта глава

Старбък се съвзе бързо. Когато вратата се отвори, той гледаше с престорен интерес в пламъците, танцуващи в голямата каменна камина. Този метод на отопление бе изумително примитивен, тъй като унищожаването на рядката дървесина бе направо светотатство. И все пак не можеше да отрече, че ароматът на горящите дърва и начинът, по който топлината се разливаше на вълни по протегнатите му ръце, бяха твърде приятни.

— Е, ти май ще оживееш — поздрави го Черити, като влизаше в кухнята.

— И аз мисля така. Благодаря ти, че ми разреши да използвам твоя душ.

Тя свали палтото си и го окачи на някаква кука. Бе сменила туниката си. Тази, както Старбък забеляза, бе по-мека и като материя, и като цвят. Напомняше му облак пара, обагрен от розовите лунни лъчи. Гърдите й бяха нежно заоблени под пухкавата тъкан. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си, за да не се поддаде на изкушението да я докосне, и запита, прогонвайки странното чувство, обзело сетивата му:

— Правилно ли съм запомнил? Името ти наистина ли е Черити?

Старбък си припомни, че на земния език тази дума означава „милосърдие“, и реши, че името много й подхожда.

— Точно така. — Тя се засмя и Старбък съзря най-белите зъби, които някога бе виждал. — Ужасно е старомодно. Сякаш съм героиня на някой роман от миналия век. Що се отнася до имената, майка ми проявява удивително викториански вкус. Не мислиш ли?

Всъщност в момента той си мислеше, че очите й са невероятни — сякаш се взираше в две искрящи сини езера. Нямаше представа какво означават думите й, ала не искаше да я прекъсва. Гласът й напомняше музика — би могъл да я слуша с часове.

— Освен това имам брат — жизнерадостно продължаваше Черити. — Казва се Дилън и е кръстен на поета, а не на поппевеца.

За сарнианците празните приказки бяха нещо напълно непознато. Те бяха твърде сдържани, за да се впускат в бъбрене. Освен това, поради високоразвития си интелект и уважение към точността, предпочитаха да избират по една-единствена най-подходяща дума за това, за което други раси биха използвали две или три по-малко подходящи.

Земляните, които посещаваха дома на родителите му, бяха твърде приказливи. А също и фримасианците от чуждопланетната група, отговаряща за поддържането и възстановяването на Сарниа. Но дори най-бъбривите от тях биха изглеждали онемели в сравнение с Черити Прескот. Нейните думи го бомбардираха като пулсари. Старбък напрегнато се стараеше да следи мисълта й, но макар че вселенският транслатор, имплантиран в средното му ухо, работеше с пълна мощност, не успяваше да проумее и половината от онова, което тя казваше.

Изведнъж някакъв стържещ звук привлече вниманието му. Той погледна към стената и забеляза миниатюрен модел на къща, подобна на тази на Черити. Докато я разглеждаше, в нея се отвори вратичка. От къщичката се показа птица-играчка, изписука няколко пъти със смешен глас и отново се скри. Той осъзна със закъснение, че глупавата птичка бе отброила часа. Какъв странен, нелогичен начин за показване на времето!

— Ами баща ти? — попита Старбък, връщайки се отново към разговора. — Къде е той?

— Почина преди няколко месеца.

Макар че бе неразумно, тъй като нямаше представа какъв ще бъде отговорът, при вида на помръкналите й прекрасни сини очи Старбък изпита желание да се удари по главата.

— Съжалявам — тихо каза той.

— И аз. Той беше чудесен човек. Всички го обичаха.

— Моят баща също беше твърде почитан.

— О? И той ли…?

— Той също почина — рече Старбък. — Миналата година. Още не мога да осъзная напълно, че вече го няма.

На Сарниа смъртта не бе повод за тъга. Бяха го учили, че това е естественият завършек на живота. Старото отстъпваше място на новото. И все пак, когато през миналото слънчево завъртане баща му почина, Старбък бе изпитал изненадващо дълбока болка и обезпокоително силно човешко чувство за загуба на нещо скъпо.

— За да се преодолее скръбта, трябва време — съгласи се Черити. — А как го прие майка ти?

— Тя не говори много за това. Но подозирам, че все още страда, защото е много по-вглъбена в работата си, отколкото докато татко беше жив.

— Така стана и с моята майка. На следващия ден след погребението замина за Таити. Някои сметнаха това за незачитане паметта на баща ми. Ние с Дилън обаче знаем, че не можеше да остане тук именно защото го обичаше твърде много. — Поклати глава, сякаш за да отпъди болезнените спомени. Сетне взе стъклена кана, пълна с тъмна течност, и наля от нея в малка чаша, от която се заиздига ароматна пара.

— Искаш ли кафе?

Старбък нямаше представа какво е това, но, за да й достави удоволствие, отвърна:

— Да, благодаря.

Той обви пръсти около подадената му чаша. Внимателно отпи и с приятна изненада откри, че има вкуса на кофеиновите таблетки, които дъвчеше всяка сутрин. Беше много, много по-приятно от билковите чайове, които приготвяше домашният му андроид. Те имаха вкус на хлорофил.

— Много е вкусно.

— Колко мило! — Черити го възнагради с усмивка. — За нещастие, това е върхът на кулинарните ми умения — О, не! — внезапно простена тя и бързо остави чашата си на масата. — Съвсем забравих! — Грабна чифт огромни дебели ръкавици, приличащи на тези, които носеха служителите от екипа по обеззаразяване на конфедерационния флот. Сетне отвори някакво бяло шкафче и измъкна оттам почерняла тенджера.

— По дяволите! Станало е на нищо.

— Така изглежда. — Той замислено изгледа овъгленото съдържание на тенджерата. — Може ли да попитам какво беше това?

— Задушеното на баба Прескот. — Раменете на Черити се прегърбиха. — Пече се десет часа и половина на петдесет градуса. Трябваше да го извадя снощи. Дилън щеше да дойде за вечеря.

— Аз съм виновен — рече той, като опитваше да заличи бръчката, прорязала гладкото й чело. — Забравила си заради мен.

— Не, вината не е твоя. — Прокара пръсти през късата си коса, която Старбък мислено оприличи на блестящата медно-силикатна руда от планетата Орионас. — Просто не ме бива за готвачка.

Очевидната й потиснатост засегна някаква недокосвана струна в неговата душа.

— Но ти правиш много хубаво кафе. — Изпита ирационално желание да я накара отново да се усмихне. Почти успя. Макар слабата й усмивка да не бе ослепително блестяща както преди, той я намери за не по-малко привлекателна.

— Ти просто се опитваш да отвлечеш мислите ми от провала.

— Да — отвърна Старбък с абсолютна сарнианска честност. Не разбираше загрижеността й за задушеното месо. То очевидно бе изгоряло. Тогава защо трябваше да продължава да размишлява над нещо, което не можеше да възстанови? Тази жена бе възможно най-нелогичното същество, което бе срещал, след воаленокрилите пеперуди на Евиан Четири. И все пак, по някакъв неразумен начин, Черити бе твърде привлекателна за него.

За момент тя го изгледа любопитно, след което сви рамене.

— Е, трябва да ме разбереш. Наистина исках да се науча да готвя. Взех рецептата за кафето от сестра ми Фейт и я изпробвах върху колегите от полицейския участък във Венеция. Но ми беше необходим почти цял пакет кафе, докато се науча да го правя добре. Фейт прави всичко отлично, включително и кафето. — Говореше без завист. — От нея взех рецептата за задушеното. Обзалагам се, че тя никога не е допускала някое парче говеждо да стане на подметка.

— Значи си била чиновничка в полицията?

— Не, бях полицай — поправи го Черити.

— Какво?!

— Полицай — повтори тя.

Вселенският транслатор в ухото му го осведоми, че непознатата дума означава офицер от силите за сигурност.

— Всъщност — каза Черити с неприкрита гордост — бях повишена в детектив, преди да се преместя тук.

— Ти си била полицай? — Дори не се опита да прикрие неверието си. Тя го стрелна с поглед и въздъхна:

— Детектив трети клас. А сега съм началник на полицията в Касъл Маунтин. Това не е чак толкова голяма работа, тъй като целият екип се състои от помощника ми на половин щат Анди Мейфеър и мен.

— Шеф на полицията… — промълви той, докато опитваше да проумее по силата на каква непонятна логика една жена — при това твърде крехка — заема такава опасна длъжност.

— Точно така. — Присви очи и по бузите й предупредително избиха червени петна. — Какво, не можеш ли да го преглътнеш?

— Какви бяха задълженията ти във Венеция като детектив трети клас?

— Работех в отдела по изнасилванията и семейните престъпления. Прекарах един месец в нелегалност сред престъпния свят, в резултат на което беше арестуван и осъден Крайбрежният изнасилван — рецидивист, който повече от година тероризираше жените. Как ти се струва?

— Изглежда твърде опасно. — Старбък се запита защо баща й, който още е бил жив, или брачният й партньор, й бяха разрешили да упражнява такава рискована професия.

— Опасно е и да се разхождаш по шорти сред виелицата — сви рамене тя. — На плажа във Венеция това щеше да е последният вик на модата, но облеклото ти определено беше лекичко за Мейн. Между другото, като стана дума за снощното ти приключение, може би ще трябва да те изпратя в болницата за преглед.

— Не искам да ходя в болница.

— Изобщо не ме е грижа какво искаш — тросна се тя.

Никоя порядъчна сарнианска жена не би дръзнала да направи това. Той скръсти ръце на фона на черния пуловер за ски и гневно я изгледа.

— Ами ако откажа?

Тя вдигна глава и смело срещна предизвикателния му поглед.

— Не те съветвам да ме поставяш на изпитание. — Жизнерадостното й настроение, с което допреди малко бе бъбрила, се изпари. На нейно място сякаш внезапно бе застанал енергичен властен офицер от силите за сигурност, който по нищо не отстъпваше на някой от униформените полицаи с електрошокови палки на Сарниа. — Все пак имаш късмет, поне засега. Докато снегът не спре, не можем да те прехвърлим на континента.

Нейното очевидно неохотно заключение предизвика вълна на облекчение у Старбък. Нямаше намерение да й позволи да го отведе в болницата.

— Както кажеш — любезно рече той.

Черити му хвърли подозрителен поглед.

— Трябва да открием какво се е случило с останалите ти дрехи. Наистина е странно. Тук, на острова, почти не стават кражби. Обирите са нещо нечувано.

Оранжевите пламъци на огъня стопляха стаята. Кафето се разливаше в жилите му, отпускаше тялото и стимулираше ума му. Старбък с облекчение констатира, че макар физиката му да бе земна, съзнанието му си оставаше сарнианско. С прехвърлянето си тук рискуваше да придобие примитивен земен ум. Данните от архивите сочеха обитателите на Земята като добронамерена, макар и непредсказуема, а понякога — дори агресивна, раса. Това бе напълно обяснимо, като се имаше предвид, че самата планета все още е млада. След дълги епохи, ако земляните успееха да избегнат унищожението на своя свят с безотговорното си замърсяване и безкрайни териториални спорове, щяха — като неговата раса, да еволюират до степен, в която проблеми като войната, болестите и бедността щяха да бъдат далечен спомен. Това се изучаваше в часовете по древна история.

— О, Божичко! — Черити сграбчи облегалката на един стол и се отпусна на него.

— Какво има?

— Внезапно осъзнах защо ми изглеждаш така познат.

— И защо? — с трепет попита той. Ами ако й напомняше някого, когото не харесваше? От дискетите на Джулиана бе научил, че земляните са емоционална раса, а настроението на земните жени бе особено променливо по време на техните лунни цикли.

— Ти си мъжът от фантазиите ми. — Гласът й, който снощи по време на бурята бе останал твърд като катоний, сега бе тих и трепереше. — Мечтаех за теб.

— Мечтаеше?!

— Да. Точно преди всички да започнат да звънят и да разправят, че са видели НЛО.

Значи го бяха видели. Старбък се бе надявал, че светлината на северното сияние щеше да му позволи да премине незабелязан.

— НЛО ли?

— Не се тревожи. По време на пълнолуние винаги се обаждат по няколко шизофреници. Имам чувството, че и слънчевите изригвания имат дял в тази работа. Но не зная дали за това има някакви научни доказателства.

Разбира се, той знаеше отговора. Ала реши, че няма никакъв разумен начин да й го разкрие, без да се наложи да обясни, че учението за слънчевите изригвания щеше да бъде създадено след пет слънчеви завъртания. В банките на паметта му нещо прищрака.

— Правилно ли чух, че името на брат ти е Дилън Прескот? — Теорията за възбуждащото влияние на слънчевите изригвания върху съзнанието, която все още се изучаваше в класовете по астрофизична психология на Сарниа, бе създадена от учен на име Дилън Прескот.

Всъщност Галилей, Коперник, Нютон, Дарвин, Айнщайн, Прескот и Пурнел бяха единствените земляни, чиито имена и теории бяха намерили място в сарнианските учебници. Техните автори обаче бяха сметнали за нужно да подчертаят, че тези хора са били редки изключения за своята раса.

— Точно така — каза Черити. — Божичко, за това ли си тук? И ти ли се опитваш да го завербуваш?

— Да го завербувам ли?

— Всички университети и мозъчни тръстове в страната, както и в целия свят, искат да го привлекат още от деветгодишен. На осемнадесет завърши медицина. След това отиде в Масачузетския технологичен институт и за две години защити докторат по физика. Тогава нещата съвсем се объркаха. Той отказа всички други предложения и отиде да работи в един известен мозъчен тръст в Бостън, но не остана дълго там.

— Какво се е случило? Да не би работата му да не е била достатъчно интересна?

— Не ми е казвал. Всичко, което зная, е, че напусна внезапно след един неприятен спор с Харлън Клингхофър, който ръководеше института, във връзка с подправяне на данните с цел фалшифициране на резултатите. Нямаш представа каква яростна конкуренция цари в научните среди — осведоми го тя. — Както и да е, след като Дилън напусна Бостън, дойде тук, сред пустошта. Така е по-независим.

Старбък прекрасно знаеше колко брутален може да бъде научноизследователският свят. Обаче надигащият се гняв заради уволнението му от Научния институт бе потиснат от откритието, че Дилън наистина е тук, в Касъл Маунтин. Това беше достатъчна компенсация за грешката в координатите.

— Не съм дошъл тук заради брат ти.

— Добре. Не бих искала да го предупреждавам да не идва на закуска, защото още един ловец на мозъци е по петите му.

— Аз не съм ловец на мозъци. — Старбък нямаше представа какво е това, но като имаше предвид склонността към насилие на земните обитатели, не му се искаше да размишлява над възможното значение на този израз. Особено над това, предложено от транслатора.

— Може би си работил в лабораторията с Дилън — предположи Черити. — Това може да обясни защо беше облечен така странно.

Търсейки удобно местенце, котаракът напусна топлината пред камината, скочи в скута на Старбък и се настани удобно.

— Избутай го на пода — посъветва го Черити.

— Не ми пречи — отвърна не съвсем искрено Старбък. Все още не можеше да свикне с идеята в дома да се отглеждат диви същества. — Защо облеклото ми те накара да помислиш, че работя при брат ти?

— Ами, не искам да те обиждам, но повечето от хората, които съм срещала там, сякаш живеят в свои собствени светове.

— Включително и брат ти ли?

Тя се засмя с тих музикален звук, който много се хареса на Старбък.

— О, Дилън е най-лошият от цялата пасмина. Всъщност моят брат близнак витае толкова далеч в космоса, че се налага да му носят пощата със совалка.

Като знаеше, че първата земна колония в космоса е била основана четиридесет и осем години в бъдещето, той реши, че тя отново говори в преносен смисъл. Искаше му се да попита над какво работи Дилън в момента. Но се сети за нещо друго, което му бе казала Черити.

— Преди малко спомена, че си мечтаела за мен. За някакъв мъж, който прилича на мен.

— Да. — Тя въздъхна. — Сигурно ще ти се стори глупаво, но вчера си седях на бюрото, гледах как вали снегът — вече няколко дни — и донякъде се самосъжалявах. Затова започнах да си фантазирам, че отново съм на плажа във Венеция. Слънцето печеше, пясъкът бе топъл, а ти ме мажеше с кокосово масло…

Първата мисъл на Старбък бе, че това обяснява объркването на координатите. Когато бе започнал да сканира земните съзнания, търсейки сред безбройните най-разнообразни мисли някоя, свързана с Венеция, Калифорния, се бе натъкнал тъкмо на романтичните мисли на тази жена. Значи, в края на краищата, теорията му за преместването в пространството бе вярна.

Но макар че всички математически доказателства бяха против тази случайност, Черити си бе представила някого, който приличаше именно на него. Следователно нямаше причина физическият му облик да се променя.

Последната и най-интересна мисъл, която му хрумна, бе наистина да намаже цялото тяло на Черити Прескот с плажно масло. Той се концентрира върху прекрасната картина, изникнала в съзнанието й, като мислеше, че неговите противници бяха прави да го обявят за отклонение.

— Фантазията ти изглежда много привлекателна — каза Старбък.

— Не зная защо ти разказвам всичко това — промълви по-скоро на себе си тя. — Сигурно е от слънчевите изригвания. Наистина се налага да поговоря с Дилън за странното поведение на всички напоследък, включително и моето. — По бузите й изби руменина. Наистина, какво й бе станало, че да споделя най-интимните си мисли със съвсем непознат мъж?

— Вярваш ли в телепатията? — попита тя.

— Разбира се — с готовност отвърна Старбък. Най-сетне бяха подхванали позната тема.

— Аз пък не — призна тя. — Може би това се дължи отчасти на факта, че съм родена и израсла в Мейн. А тукашните хора са здравомислещи. Но как да си обясня факта, че мислех за теб в момента, в който ти се нуждаеше от помощта ми? Може би наистина сме осъществили контакт на някакво неизвестно умствено равнище. — Хвърли бърз поглед към него. — Боже, говоря, сякаш съм луда за връзване.

Този израз не съществуваше в дискетите на Джулиана. Ала още преди транслаторът да успее да го декодира, Старбък се досети за смисъла му.

— Съвсем не. Във вселената има огромно множество неразрешени загадки.

Сега обаче, благодарение на него, интергалактическото пътуване без космически кораб вече не бе нито загадка, нито проблем.

— Вероятно — неохотно се съгласи Черити. Тази мисъл бе твърде необичайна и смътно обезпокоителна, за да я приеме. Тя замълча, потънала в мислите си. Старбък можеше без усилие да ги разчете, но не го направи. Бе спасила живота му и имаше право на лична неприкосновеност.

При нормални обстоятелства никога не би надникнал в личните мисли на някого, без да бъде поканен. Подобно нарушение на етикета бе абсолютно неприсъщо на сарнианците. Той винаги се бе стремил да държи телепатичните си способности под строг контрол. Но въпреки най-добрите си намерения, невинаги успяваше.

Старбък отпиваше от горещото кафе, вдъхваше пленителния аромат на цветя, който се излъчваше от Черити, и си мислеше, че макар да не се намира в Калифорния, в Касъл Маунтин също не е лошо…