Джоан Рос
Междузвездна любов (6)

Шеста глава

Когато двамата мъже се върнаха в къщата, Черити усети настъпилата у тях промяна. Брат й бе невероятно развълнуван. Доколкото можа да прецени, Старбък също бе възбуден, макар че се владееше.

Тя ги посрещна с усмивка и им подаде две чаши димящо кафе.

— Тъкмо смятах да изпратя санбернари да ви търсят.

— Благодаря. — Старбък сключи пръсти около топлата чаша, отпи една глътка и помисли, че навярно раят, в който майка му вярваше, има точно такъв аромат.

— Поговорихме си — заяви Дилън. — Старбък си припомни, че е астрофизик.

— Наистина ли? — попитаха двете жени едновременно.

— Това е страхотно съвпадение — промърмори Ванеса.

— А също така би могло да обясни защо се намираш тук — добави Черити. — Може би наистина си търсил Дилън.

— Точно така. Само че Старбък не е дошъл да ме вербува. Оказа се, че той е новият човек, който трябваше да се присъедини към екипа ни.

— О? — Черити погледна към Старбък, сетне отново към Дилън. — Не си спомням да си споменавал подобно нещо.

— Може би съм забравил — сви рамене той. — Знаеш колко разсеян ставам, когато се задълбоча в някой проект.

Наистина бе вярно. Но имаше и нещо друго. Нещо, в което никой от двамата не искаше да я посвети. Черити реши, че става въпрос за някаква тайна, и престана да мисли за това.

— Е, хубаво е, че всичко се изясни — поде тя. — Сега остава да открием какво се е случило с вещите ти и какво правеше на пътя посред снежната буря.

— Без съмнение са го обрали — каза Ванеса.

— Вероятно е така — съгласи се Дилън.

— Съгласна съм, че е най-близо до ума. Но това е твърде обезпокоително, тъй като в Касъл Маунтин досега не са ставали кражби.

— Все някога трябваше да се случи за първи път — нехайно заяви Дилън. Прекалено нехайно, както се стори на Черити.

— И все пак е странно…

Черити реши засега да остави настрана този проблем. Франзелите, нарязани на филийки и поставени в тостера, бяха готови. Взе препечена филийка, намаза я дебело със сирене крема и я подаде на Старбък. Той подозрително изгледа тъмнокафявото кръгче, преди предпазливо да отхапе. Филийката бе гореща и хрупкава, а сиренето меко и студено.

— Много е вкусно — отбеляза той, след като сдъвка хапката. — По-хубаво е и от кафето.

— За съжаление, от това ужасно се дебелее — подхвърли Ванеса и деликатно отхапа от своята филийка, която не бе намазала дори с масло. — Нали знаете какво казват: „За един миг в устата — за цял живот по бедрата.“ — Погледът й с престорено равнодушие се плъзна към Черити, която бе намазала обилно количество крема върху хляба. — Нямаш представа как ти завиждам, скъпа Черити. Не са много жените, които си позволяват удоволствието да се хранят толкова калорично.

— Щом считаш това за удоволствие, навъртай се по-често наоколо — троснато я посъветва тя. — За вечеря смятам да купя пица с пиперки.

— Наистина би трябвало да се грижиш повече за себе си, Черити — поклати глава Ванеса. — Дори размерите на дрехите ти да не те притесняват, изтръпвам при мисълта как биха могли да се отразят на сърцето ти всички тези мазнини и холестерол.

Старбък забеляза в сините очи на Черити пламъчета на гняв, насочен към Ванеса Рейнолдс. Тя бе облечена от главата до петите в строга черна униформа. Косата й също бе черна и падаше по раменете като блестяща завеса. Тъмните й очи бяха очертани с черен молив, който контрастираше с лицето й, бледо като снега по боровите клони зад прозореца.

Ванеса би могла да бъде генетично създадена сарнианка, помисли си Старбък и огледа аскетично слабата й фигура. Почти нямаше гърди, а бедрата й бяха тесни като на дванадесетгодишно момче. Можеше да бъде близначка на Села.

Черити бе забелязала бавния и преценяващ поглед на Старбък, насочен към Ванеса. В нея като светкавица припламна женско негодувание.

— Като стана дума за дрехи, много би ми се искало да седим и да си бъбрим цял ден, но трябва да се преоблека и да отивам на работа — каза тя и стана от масата.

— А за нас е време да се връщаме в лабораторията — рече Дилън. — Можеш ли да оставиш Старбък при нас по пътя към града?

— Сигурен ли си, че е разумно? — обърна се Черити към Старбък. — След вчерашното ти преживяване най-добре е днес да останеш в леглото.

На Старбък това му се видя доста привлекателно. Но само при положение че тя би се съгласила да се присъедини към него. За жалост, това бе невъзможно.

— Чувствам се чудесно, Черити.

— И все пак…

— Аз съм лекар, Черити — напомни й Дилън. — Обещавам ти да го държа под око през целия ден.

— Когато си погълнат от научни занимания, обикновено не забелязваш нищо край себе си — възрази тя.

— Не се безпокой. — Очите на Старбък срещнаха нейните. — Обещавам да не се преуморявам. Но наистина трябва да отида в лабораторията. Ще съм ти много благодарен, ако ме закараш дотам.

— Учени… — изпъшка тя с неподправена досада. — На всички ви хлопа дъската. — Обърна се и закрачи към спалнята, като затръшна вратата след себе си.

— Доколкото разбрах, това означава „да“ — обади се Ванеса. Очевидният присмех в тона й подразни Старбък.

— Нейната загриженост за другите е забележителна.

— Загриженост ли? — изсмя се Ванеса. — О, мисля, че не само загрижеността подтиква Черити да се държи по такъв начин. — Тя се усмихна на Старбък, нахлузвайки ръкавиците си. — Ще се видим по-късно. — Махна му и излезе от кухнята.

Дилън бе застанал край отворената врата, през която в къщата нахлуваше студен въздух. Погледът му се местеше от Старбък към затворената врата на спалнята.

— Безпокойството ти е излишно — промълви Старбък. — Вече обещах да не я наранявам.

— Вярвам ти — мрачно каза Дилън. — Но ако поостанеш известно време на Земята, Старбък, ще разбереш, че хората — особено жените — по природа са субективни, емоционални и твърде непредсказуеми. Това прави трудно, ако не и невъзможно, обективното общуване с тях.

— Майка ми беше от Земята. Беше човешко същество — поясни той при озадачения поглед на Дилън.

— Наистина ли?

— Да. Макар че смесените бракове са рядкост сред управляващата класа на Сарниа, баща ми нарушил традициите и си довел жена на връщане от една от дипломатическите си мисии на Земята. Сестра ми Джулиана и аз сме наполовина земляни, наполовина сарнианци.

— Горя от нетърпение да те изследвам — ентусиазирано призна Дилън. Ванеса го повика отвън, като мърмореше, че й е студено. — Идвам! — извика той и закрачи през снега към черната машина.

Това е нелепо, каза си Черити. Дори не познаваше Старбък. Той бе само човек, когото бе спасила, изпълнявайки дълга си. За Бога, в познанството им нямаше нищо лично.

Наистина, сутринта се бе случил онзи малък инцидент, припомни си тя, докато смъкваше пуловера си от ангора и джинсите и навличаше тежката зимна синя униформа. Фактът, че се бяха озовали в едно легло, обладани от чувствени сънища, бе просто случайност. Можеше да се случи на всеки.

Но се бе случило тъкмо с Брам Старбък. И макар че се бе заклела никога вече да не хлътва по красиви мъже, Черити се бе оказала твърде слабохарактерна.

На вратата се почука.

— Черити? — повика познатият дълбок глас. — Всичко наред ли е?

— Всичко е тип-топ — извика тя в отговор. За момент настъпи тишина.

— Мога ли да вляза?

Тя тъкмо си закачаше петолъчната звезда, която баща й гордо бе носил тридесет и две години.

— Ей-сега идвам. — Дори да беше слабохарактерна, поне не бе чак такава идиотка, че да остава насаме с мъжа, който само с един поглед я караше да примира.

Като пренебрегна намека й, Старбък отвори вратата и застана на прага, изучавайки я с тъмните си очи.

— Ванеса те разстрои — заключи той.

— Не ставай глупав. — По треперещия й глас Старбък се досети, че лъже. — Казах ти, тази жена просто ме кара да изпитвам неприятно усещане.

— Мен също. — Без покана той затвори вратата и застана пред нея.

— Така ли?

— Да. — От очите му се излъчваше абсолютна честност. — Имам чувството обаче, че ти не изпитваш към нея само неприятно усещане — продължи той.

— Прав си… — Тя тъкмо се канеше да се извърне, когато Старбък се пресегна, хвана с ръка брадичката й и се взря в лицето й.

— Какво има?

Топлината от докосването му разля нова чувствена вълна по цялото й тяло.

— Просто е дяволски слаба!

— Да. Слаба е.

Не трябваше да се съгласява така бързо, унило си помисли тя.

— А аз не съм.

— Това също е вярно. — Погледът му се отмести от нейното лице и бавно и преценяващо обгърна тялото й. Тя усети как кръвта запулсира в слепоочията й. — Но все още не разбирам.

Черити нервно прокара пръсти през косата си, ядосана на него, на себе си и на неудобното положение, в което се бе озовала.

— Мъжете харесват слабите жени, Старбък.

— А-ха. — По някаква смешно емоционална, без съмнение женска причина, Черити се чувстваше физически непълноценна в сравнение с Ванеса Рейнолдс. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че аз не съм като другите мъже, които познаваш? — Тя дори не подозира, с мрачен хумор си помисли той, колко вярно е това.

— Не съвсем. — Черити осъзна, че е на път да направи огромна грешка и понечи да се обърне с гръб към него.

— Ами ако ти кажа, че намирам тялото ти за много привлекателно? — Старбък направи една крачка към нея. — Което е точно така.

Черити отстъпи назад.

— Ако целта ти е да ме накараш да се чувствам по-добре в твое присъствие, не успя.

— Боях се от това. — Старбък напредваше към нея със същата скорост, с която тя отстъпваше. — Брат ти ми каза, че си била омъжена.

Свивките на коленете й се притиснаха към леглото, на което сутринта се бе събудила в обятията му. Бе в капан, освен ако не се решеше да пропълзи по матрака.

— Е, и?

— Той също ме осведоми, че твоят съпруг ти е причинил болка.

— Дилън нямаше право да ти разказва това!

— Мисля, че имаше — въздъхна той. — Искаше да бъде сигурен, че няма да се повтори.

— Кое няма да се повтори? — Чувстваше се нервна, напрегната и неспокойна както никога през живота си. Той вдигна ръка към бузата й. Очите му бяха странно печални.

— Че аз няма да те пожелая. Че ти няма да ме пожелаеш.

— Добре. — Тя не успя да сдържи въздишката си. — Ти май съвсем не си свикнал да говориш със заобикалки?

— Не съм.

Противоположно на ледената Ванеса, Черити бе като огън. Топлина се излъчваше от косите й с цвят на бляскав залез, от златистия тен, розовите устни и вълнуващата руменина, която понякога избиваше по бузите й, както сега. Уханието й го обгръщаше като възхитително ароматен етеричен облак. Усещаше меката й кожа под дланта си. Мислите му бяха хаотично разбъркани. Със смущение откри, че е невероятно привлечен от тази жена.

— Какво те кара да мислиш, че те желая? — Гласът на Черити не трепваше, за разлика от сърцето й.

— А не е ли така?

Той прокара пръст по устните й. Когато при докосването му те инстинктивно се разтвориха, Старбък си напомни, че дори един ръководен от емоции землянин би бил достатъчно предпазлив, за да размисли над действията си, преди да се реши на подобно нещо.

— Съжалявам — дрезгаво промълви той, отстъпи назад и закрачи из стаята. — Нямах право да ти задавам този въпрос. Също както нямах право да те докосвам по такъв интимен начин. — Отвори едно прозрачно бурканче и с върха на пръста си взе от него малко розов крем, ухаещ също като нея. Старбък бе поразен от внезапния, почти неудържим порив да намаже с крема гладките й заоблени гърди.

Обезоръжена от абсолютната му честност, Черити се реши да признае истината.

— Тогава защо на мен ми се струва, че имаш това право?

Старбък усети как желанието внезапно го зашемети като удар от лазерен бластер в стомаха. Но безкомпромисно овладя чувството, отблъсна го и го прогони от съзнанието си.

— Дилън ще ме чака.

Черити помълча, за да може гласът й да се успокои. И да прозвучи делово.

— Аз също трябва да отида на работа.

— В полицейския участък.

Значи отново се започваше.

— Да. — Тя предизвикателно вдигна глава. — В полицейския участък.

Усети, че ще се чувства много по-сигурна под властта на раздразнението и гнева, отколкото на емоциите, които Старбък предизвикваше у нея.

Той я огледа — отново бе облечена в грубата непривлекателна вълнена риза и панталони.

— Много повече ми харесва онази туника, която носеше сутринта.

— Туника ли? О, пуловерът ми. — Явно Старбък предпочиташе жените в розови и пухкави дрехи. — Наистина ми е неприятно да те разочаровам, Старбък, но розовото не е подходящ цвят за органите на реда.

— Разбирам. Но ако смяташ, че униформата би накарала някой мъж да забрави, че си жена — истинска, чувствена и желана — грешиш, Черити Прескот. — Противно на всякаква логика, противно на последния атом здрав разум, Старбък отново застана пред нея. Ръката му обхвана шията и потъна в копринената й коса. — Напротив — промълви той, — тя кара мъжа да пожелае да съблече всичките тези грозни дрехи и да открие нежните женски тайни, които така усилено се опитваш да скриеш.

С огромно усилие на волята Черити успя да се сдържи да не се отпусне в обятията му. Но не се отдръпна, решила, че бягството би разкрило беззащитността й. Затова остана неподвижна, загледана в него.

Старбък доближи устни към нейните така, че тя усети дъха му. Сетне се поколеба. Логичният му разсъдък, подсказващ, че това е фатална грешка, повеляваше да я пусне веднага, преди да се бяха озовали свързани по начин, който никой от двамата не можеше да си позволи. Но емоционалната, често пъти неуравновесена, страна на природата му, която неразумно го бе свързала с нея от момента, в който се бе появил във фантазиите й, му подсказваше, че не е в състояние да се отдръпне.

В момента, в който устните му докоснаха нейните, Старбък осъзна колко се бе лъгал. Бе възнамерявал да контролира целувката си — подобно на експеримент. Бе предположил, че ще бъде хладна и спокойна.

Но нямаше и следа от хлад в устните, които жадно се притиснаха към неговите. Нямаше спокойствие в ръцете й, които се заровиха в косата му. Всичките му хипотези се изпариха в горещия пламък на прииждащата страст.

Със Старбък ставаше нещо безумно, тъмно и опасно, което не се поддаваше на анализ. Връхлиташе го порой от чувства. Логиката му се бе разпаднала. Той се озова изгубен сред някакъв неразгадаем вихрен свят, който не приличаше на нищо познато досега.

Може би бе изминала минута, час, цяла вечност. Когато накрая отдели устата си от нейната, Старбък осъзна, че ръцете му, обгърнали раменете й, треперят.

Желаеше я, сега, веднага, отчаяно. Искаше да я положи на леглото, или на най-близкия стол, или дори на дъбовия паркет, да съблече дебелата тъмна униформа, прилична на броня, и да потъне дълбоко в приканващата топлина на женското тяло. Но осъзнавайки, че по време на целувката желанието му се бе превърнало в почти неконтролируема страст, се отдръпна.

— Да — каза Черити след няколко секунди. — Беше… Ъ-ъ-ъ… Определено беше различно.

Значи, тя също го бе почувствала. Но в момента той бе твърде замаян, за да прочете мислите й.

— Да.

Черити преглътна.

— Обаче това може да се превърне в проблем.

— Само ако го допуснем.

Не за първи път откакто го бе приютила в джипа, в дома, в леглото, дори в собствения си живот, Черити се запита какъв човек бе Старбък. Кой би бил способен да я целува със страст, заплашваща да хвърли целия свят в пламъци, и в следващия момент да се държи така хладнокръвно и контролирано? Навярно само твърде пресметлив човек.

Той видя как лицето й помръква, а ръцете й треперят. Тя бе права, неохотно си помисли Старбък. Това можеше да се окаже голям проблем.

— Искам да се любя с теб, Черити — каза той с церемониална учтивост, изискваща целия самоконтрол, на който бе способен. Знаеше, че с истината се възвръща и разумът. След като Черити разбереше мотивите му, без съмнение нямаше да се чувства така разстроена. — Желая го много силно. Ала обещах на брат ти, че няма да го направя.

— Какво?! — Извърна се към него и невярващо го изгледа. — Какво общо има Дилън с това? — Гневът се излъчваше на вълни от нея. Като реши, че още веднъж дълбоко е сгрешил, Старбък пое дълбоко дъх и опита отново.

— Обясних ти, че той ми каза за съпруга ти.

— Стивън е бившият ми съпруг — остро го поправи Черити.

— Обаче е сторил нещо, което те е наранило. И тъй като брат ти е много загрижен за теб, ме накара да обещая, че няма да допусна да се влюбиш в мен.

— Няма да допуснеш ли?! — Гласът й се извиси. — Дилън те е накарал да обещаеш, че няма да допуснеш да се влюбя в теб, така ли?

— Да.

— И ти, предполагам, си се съгласил. — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се. — Отново помисли, че умът на земните жени е неразгадаем. Бе й обяснил положението. Тогава защо продължаваше да бъде все така разгневена, подобно на някой от димящите, бълващи огън вулкани на планетата Пеле?

— Разбира се — саркастично промърмори тя. — Имаш късмет, че не е решил да ме ожени. Кой знае колко камили щеше да поиска за откуп.

— Камили? — След като обясни, че това е двугърбо преживно четириного, транслаторът, очевидно озадачен от забележката на Черити колкото и самия Старбък, безпомощно млъкна. — Но ние не сме говорили за никакви камили!

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя! — Черити изруга под нос и изскочи от стаята. Старбък я последва, но рязко спря, когато видя предмета, който закопчаваше на колана си. Тя проследи изумения му поглед, насочен към кожения кобур.

— Никога ли не си виждал „Смит енд Уестън“ тридесет и осми калибър?

— Не толкова отблизо.

Малкото антични оръжия, които бе имал възможност да види, бяха заключени в стъклени кутии в най-строго охраняваните правителствени архиви.

— Нито пък в ръцете на жена — хапливо предположи тя.

— Права си.

— Виждам, че това те кара да се чувстваш неудобно.

— Всъщност, така е.

Старбък винаги бе считал примитивните оръжия, използвани от по-агресивните общества, за безспорно привлекателни. Но сега, докато мислеше за опасността, която можеше да представлява този револвер за една жена, към която вече се бе привързал повече, отколкото трябваше, оръжието му се стори необяснимо ужасяващо.

— Е, това не ме изненадва. — Тя откачи якето си от една кука край вратата. — Ако ще идваш, да тръгваме.

Старбък облече якето, което Дилън му бе заел, и покорно я последва.

Пътуваха мълчаливо по заснежения път. Старбък бе израснал в град под купол, където климатът се контролираше, а растенията и животните се отглеждаха само за храна. За него осеяният с дървета селски пейзаж на Мейн бе откритие. Само за пет минути успя да види безброй птици, един бял заек, напомнящ тези на планетата Поларис, няколко катерички с пухкави опашки и космато животинче с плоска опашка, за което банките на паметта му подсказаха, че е бобър. Щеше да се чувства прекрасно, ако не бе необичайното ледено мълчание на Черити. Старбък се чувстваше все по-неудобно с всеки изминат километър.

— Съжалявам, че те целунах.

— Да не си посмял да ми се извиняваш! — Черити не отделяше очи от пътя.

— Добре. — Реши, че ще трябва да попита Дилън за тайната на процесите, извършващи се в привидно неизмеримия ум на земните жени. В края на краищата, той щеше да му разкрие практическото приложение на антиматерията, така че обмяната на информация щеше да бъде честна.

— Ще се ядосаш ли, ако ти кажа, че съжалявам, задето се извиних?

— Причината да не искам да ми се извиняваш, е, че на мен ми хареса. — Устните й се извиха в усмивка.

— О! Тогава и аз си помислих същото — съгласи се той. — Но, ако ти е харесало, защо си сърдита?

Защото ми харесваш твърде много, мислено отвърна тя. А гласно каза:

— Заради начина, по който двамата с Дилън сте разговаряли за мен, сякаш съм някаква безценна порцеланова статуетка, която трябва да се пази от счупване.

— Той само се опитваше да те предпази, Черити. Аз бих направил същото за сестра ми.

Тя го изгледа косо.

— Ти имаш сестра?

— Да.

— Какво работи?

— Тя е ксеноантрополог.

— Какво?

Той със закъснение осъзна, че в момента земното общество все още нямаше нужда от хора, изучаващи култури, открити на други планети, и добави:

— Това е вид антрополог.

— О! — кимна Черити. — Сигурно е доста способна.

— Да. Тя е твърде необикновена.

— За жена ли?

— Не съм казал това. Всъщност Джулиана е една от най-интелигентните личности — били те жени или мъже, които познавам.

— Значи за теб може би все още има надежда — заключи Черити. — По-млада ли е или по-стара от теб?

— С няколко години е по-млада.

— Значи, макар че е една от най-интелигентните личности, ти все още се чувстваш длъжен да се грижиш за нея?

— Разбира се.

— Защото е жена ли?

— Точно така. — Той започваше да се изнервя. Разговорът ставаше все по-познат. Много пъти се бяха препирали с Джулиана на тази тема.

— Ами ако тя беше по-малкият ти брат? — попита Черити.

— Аз нямам по-малък брат — абсолютно логично изтъкна Старбък. — Вече ти казах, Джулиана ми е сестра.

Черити въздъхна с досада.

— Нека просто предположим — настоя тя. — Да кажем, че Джулиана е Джулиън, по-малкият ти брат.

— Добре. Да предположим.

— И Джулиън среща жена, която намира за привлекателна. И която на свой ред го харесва. Би ли се чувствал длъжен да отидеш при тази жена и да я предупредиш да стои настрани от Джулиън, за да го предпазиш?

— Разбира се, че не.

— Защото е мъж.

— Точно така — отвърна той. Безспорно Черити бе много чаровна и интелигентна. Тогава защо не вникваше в простата логика на аргументите му?

— Предавам се. — Очевидно отчаяна, тя вдигна двете си ръце във въздуха, в резултат на което джипът, току-що навлязъл в заледен участък, опасно се плъзна към канавката.

— По дяволите! — Тя се вкопчи във волана и отново насочи джипа към средата на утъпкания сняг с лекота, на която Старбък се възхити.

— Това беше страхотно — каза той, като се надяваше да понамали гнева й.

— Просто имам добра подготовка.

Внезапно зад един завой изникна постройка, досега скрита от борова горичка. Ако човек не знаеше, че лабораторията се намира тук, никога не би я открил.

— Е, пристигнахме по живо, по здраво.

Това не бе съвсем вярно, каза си Старбък. Защото и двамата бяха на път да се впуснат в нещо, което можеше да се окаже необикновено опасно.

— Благодаря ти, че ме докара дотук.

— Върху снегомобила и без това нямаше място за трима — сви рамене тя. — И макар че с мъжкото си самочувствие успя почти да ме изкараш от търпение, по-скоро бих се примирила с твоята изнервяща до полуда компания, отколкото с любезната демонстрация на превъзходство от Ванеса.

— Това скрит комплимент ли е?

— Мисля, че да. — Усмивката й, която така му харесваше, отново разцъфна на устните и грейна в очите й.

— В такъв случай… — Наведе се към нея и погали лицето й с длан. Този път докосването не бе изкусително, нито успокоително, а изпълнено с чувство за мъжко притежание. Той почти очакваше, че тя отново ще се разгневи, но по някаква необяснима причина това не се случи.

— И аз харесвам компанията ти, Черити. — Изпълнен с трепетна възбуда, Старбък докосна устните й с палец. — Всъщност, много я харесвам. И знаеш ли още какво?

Устните й се разтвориха с трепетна въздишка. Очите й се притвориха в очакване на целувка.

— Какво?

— Може би с право негодуваш срещу мъжкото ми самочувствие, но аз все пак много се радвам, че си жена.

Тя имаше вкус на истинска мечта. Устните й бяха неповторимо женствени — меки, топли и щедри. Старбък би могъл да пие от тях ненаситно.

Ръката й се пресегна през разделящото ги разстояние и хвана якето му. Старбък усети, че отново мислят за едно и също. Той обсипа с целувки лицето й, вдигнато към него. В сърцето му се надигаше чувство, по-силно от всичко, което бе изпитвал досега. Първата му мисъл бе, че се влюбва. Но това бе невъзможно! Всеки сарнианец знаеше, че тази дума е остарял евфемизъм за един чисто биологичен инстинкт. Но дори съвършената логика не успя да потисне странното му усещане, че бе прекосил целия път през времето и пространството, за да срещне точно тази жена.

Навън отново заваля сняг. А в джипа се носеха тих шепот и нежни въздишки.

— Брат ти ще се чуди къде съм — промълви той, като докосна с устни ухото й.

— Дилън е интелигентен — тихо въздъхна тя и притисна топлите си устни към слепоочието му. — Ще се сети.

— Точно от това се страхувам.

Старбък се отдръпна от нея с неимоверно усилие на волята. Положението ставаше все по-нелогично и крайно нестабилно.

Устните й, леко подпухнали и тъмнорозови, се извиха в усмивка. Гневът й приличаше на падаща звезда — бе като мигновен горещ пламък, който веднага изчезваше.

— Аз съм на двадесет и осем години, Старбък. Какво правя или с кого го правя, не е работа на брат ми, макар той да смята другояче. — Тя се наклони и докосна с устни неговите. — Приятен ден в „мозъчната фабрика“. Ще се опитам да намеря вещите ти. Ще се видим по-късно.

— Да — съгласи се Старбък. Макар че оставането насаме с Черити го смущаваше, неохотата, с която я напускаше, го ужаси. — Въпреки онова, което обещах на брат ти, все още те желая.

— Зная.

— Също така без никаква логична причина открих, че имам нужда от теб. Това ме плаши.

Погледът й се смекчи. Тя докосна с ръка бузата му.

— Зная и това.

— Предполагах, че го знаеш. Изглежда по някакъв необясним начин твърде често мислим едно и също. — Без да откъсва очи от нейните, той се бореше с желанието за още една целувка. — Ти беше права, че това може да се превърне в голям проблем.

— Да.

— Но ние ще се справим с него.

— Да.

Едва след последната прощална целувка, крачейки към лабораторията, Старбък осъзна на какво точно се бе съгласила Черити.

Да се люби с нея, след като бе обещал на брат й да не го прави, щеше да бъде не само неетично и нелогично. Щеше да бъде безумно. Дилън Прескот бе ключът към оцеляването му. Без неговата помощ за коригирането на координатите във времето, Старбък можеше да се озове на планетата си в друго време. Преди да пристигнат Древните с техния съвършен интелект, закони и логика и да цивилизоват тази някога негостоприемна и примитивна планета. Това бе равнозначно на самоубийство.

Тогава какво у Черити го подтикваше с готовност да рискува живота си?

Както всички учени, на Старбък винаги му бе доставяло удоволствие да търси решение на проблемите. Още като момче бе харесвал загадките — колкото по-сложни, толкова по-добре. Изпитваше задоволство да изследва даден проблем, да го анализира, докато накрая, след щателно проучване, достигне отговора.

Знаеше, че с усърдие, както и с помощта на Дилън, щеше да разреши загадката на времето и пространството и да се върне благополучно на своята планета.

За нещастие, Старбък подозираше, че разрешението на личната му дилема не можеше да бъде постигнато чрез никакъв логичен или научен метод. С ужас осъзна, че бе реагирал повече като човек, отколкото като сарнианец. Ала не си спомняше нещо да му бе доставяло по-голяма наслада от целувката на Черити.

Тя действително можеше да се превърне в голям проблем. Само че това бе най-прелестният, съблазнителен и възхитителен проблем, с който някога се бе сблъсквал!