Морис Дрюон
Железният крал (6)

V
МАРГЬОРИТ БУРГУНДСКА, КРАЛИЦА НАВАРСКА
През това време Филип д’Оне стигна в замъка Нел. Помолиха го да почака в чакалнята пред апартаментите на наварската кралица. Минутите сякаш нямаха край. Филип се питаше дали Маргьорит беше задържана от досадници, или чисто и просто изпитваше удоволствие да го кара да се топи. Тя си служеше с такива похвати. А може би, след като измине един час в разтакаване из стаята, сядане, ставане, ще му съобщят, че кралицата не приема. Той беснееше.

Преди четири години, когато любовта им започна, тя не постъпваше така. Или може би да. Не си спомняше вече. Тогава в опиянението на начеващото любовно приключение, в което тщестлавието имаше не по-малък дял от любовта, той с готовност би стърчал пет часа само за да зърне любимата си, да докосне пръстчетата й или да чуе от нея една пошушната дума, обещание за нова среща.

Времената бяха се променили. Трудностите, които съставляват сладостта на зараждащата се любов, стават нетърпими след четири години; често страстта загива от онова, което я е породило. Постоянната несигурност на срещите, отменяването им, дворцовите задължения плюс странностите на Маргьоритиния характер бяха докарали Филип до ожесточение, което се изразяваше в постоянно предявяване на права и в гняв.

Маргьорит понасяше по-добре положението. Тя се наслаждаваше на двойното удоволствие — да мами съпруга си и да дразни любовника си. Беше от ония жени, които подхранват желанията си с гледката на причинените от тях страдания, докато и това зрелище им омръзне.

Не минаваше ден Филип да не си каже, че голямата любов не вирее в прелюбодеянието, и да не се зарече да скъса тази толкова оскърбителна връзка.

Но беше слаб, нерешителен и влюбен. Подобно на играч, който все повече се заплита в играта, той тичаше подир предишните си мечти, напусто дадените подаръци, прахосаното време, изтърваното щастие. Нямаше смелостта да стане от масата и да каже: „Стига съм губил.“ И така, той седеше, изпълнен с гняв и със скръб, и чакаше да благоволят да го приемат.

За да разсее нетърпението си, Филип седна на една каменна столица в нишата на прозореца и загледа как конярите извеждаха яздитните коне, за да ги поразкарат из попската ливада, а хамалите внасяха късове месо и връзки зеленчук.

Замъкът Нел се състоеше от две различни постройки, но долепени една до друга. От една страна, замъкът в тесния смисъл на думата изграден отскоро и, от друга — кулата, строена преди век като част от градските укрепления на Филип Август. Филип IV Хубави беше придобил замъка Нел от граф Амори дьо Нел преди шест години, за да го направи резиденция на първородния си син. Наварския крал.

В миналото кулата се използуваше само от стражата или служеше за склад. Напоследък обаче Маргьорит реши да обзаведе някои от стаите, за да може, както заявяваше тя, да се уединява и да се отдава на размисъл върху молитвениците си. Нуждаела се от усамотение.

Луи Наварски не се учуди, защото Маргьорит беше известна с чудатостите си. В действителност тя направи тия преобразования само за да може да приема по-лесно хубавия Филип д’Оне.

Това накара младежа да се замае от гордост. Заради него една кралица беше превърнала една кула в любовно гнездо.

По-късно, когато брат му Готие стана любовник на Бланш, кулата приюти и новата двойка. Предлогът беше лесен: Бланш идваше да посети братовчедка си, своята етърва, а Маргьорит душа даваше да се покаже услужлива съучастница.

Но сега, като гледаше голямата мрачна постройка с назъбен покрив, тесните отвори, поставени нарядко и високо, не можеше да не се запита дали и други мъже не изживяват с любовницата му също такива бурни нощи… Изминалите пет дни, през които не беше получил никакво известие, макар че бяха толкова удобни за срещи, не потвърждаваха ли подозренията му?

Вратата се отвори и една прислужница го покани да влезе. Той беше решил този път да не се оставя да бъде залъгван. Прекоси няколко зали, после прислужницата се отстрани и Филип влезе в една ниска стая, претрупана с мебели, където се носеше добре познатият му силен жасминов парфюм, който търговците получаваха от Ориента.

Беше му необходимо известно време, докато свикне с полумрака и горещината в стаята. Буйно разгорена жарава пламтеше в каменното огнище.

— Госпожо… — промълви той.

От дъното на стаята се чу малко дрезгав, сякаш сънен глас.

— Доближете се, месир.

Нима Маргьорит се беше осмелила да го приеме в стаята си без свидетели? Обаче Наварската кралица не беше сама и Филип се успокои, но същевременно и разочарова. Една придворна дама, увила главата и брадичката си с бялата вдовишка забрадка, везеше полускрита зад завесата на леглото. Маргьорит лежеше изтегната на леглото в подплатена с кожи домашна дреха, изпод която се подаваха голите й крака — малки и пухкави. Да приеме мъж в такова облекло и в такава поза, беше само по себе си вече голяма дързост.

Филип пристъпи напред и с тон, съответствуващ на дворцовите изисквания, но който противоречеше на израза на лицето му, заяви, че графиня дьо Поатие го изпраща да се осведоми за здравето на Наварската кралица, да я поздрави и да й поднесе от нейно име един подарък.

Маргьорит го изслуша, без да мръдне и без да го погледне.

Беше дребна, чернокоса, с кехлибарен цвят на лицето. Казваха, че притежава най-красивото тяло в света, и тя самата твърде много съдействуваше за разпространението на този слух.

Филип гледаше пълничката чувствена уста, късата брадичка с дупчица в средата, закръглените гърди, които повдигаха овалния изрез на дрехата, прегънатата ръка, оголена от широкия ръкав, и се питаше дали Маргьорит не е съвсем гола под кожената роба.

— Оставете подаръка на масата — рече тя, — ще го видя подир малко.

Тя се протегна, прозина се така, че се показаха късите и бели зъби, тънкият език и червеното набръчкано небце — също както се прозяват котките.

Не беше погледнала още нито веднаж младия човек. Затова пък той чувствуваше, че придворната дама го оглежда внимателно. Не беше виждал досега сред придворните на Маргьорит тая вдовица с дълго лице и твърде приближени очи. Насили се да прикрие растящото си раздразнение.

— Трябва ли да предам някакъв отговор на графиня дьо Поатие, госпожо? — попита той.

Маргьорит най-сетне благоволи да го погледне. Тя имаше възхитителни очи, тъмни, кадифени, които сякаш галеха предметите и хората.

— Кажете на етърва ми дьо Поатие… — започна кралицата.

Филип пристъпи малко и направи нервно движение с пръсти, за да й подскаже да отпрати вдовицата, но Маргьорит като че ли не разбираше; усмихваше се, но не на Филип, а в празното пространство.

— Или не — поправи се тя, — ще й напиша писмо, за да й благодаря, а вие ще го отнесете.

После се обърна към придворната:

— Драга моя, време е да ме облечете. Направете си труд да видите дали роклята ми е готова.

Вдовицата мина в съседната стая, но не затвори вратата.

Маргьорит се надигна, като откри красивото си гладко коляно и мина край Филип, пошушвайки му едва чуто:

— Обичам те!

— Защо те няма от пет дни? — попита той по същия начин.

— О, прелест! — извика тя, разгръщайки донесения колан. Какъв вкус има Жана и колко ме радва нейният подарък.

— Защо не те виждам? — повтори Филип тихо.

— Ще отива чудесно с новата ми кесия — повиши гласа си Маргьорит. — Месир д’Оне, имате ли време да почакате, докато напиша две думи за благодарност?

Тя седна на една масичка, взе паче перо, лист хартия,^[1] и написа една-единствена дума. Направи знак на Филип да се доближи и той можа да прочете: „Предпазливо!“ После извика към съседната стая:

— Госпожо дьо Коменж, доведете дъщеря ми, още не съм я целунала тази сутрин.

Чуха как придворната дама излезе.

— Предпазливостта — рече тогава Филип — е добро извинение, за да се отстрани един любовник и да се приемат други. Зная, че ме мамите.

По лицето й се появи израз на досада и раздразнение.

— А аз виждам, че вие нищо не разбирате. Моля ви повече да внимавате за думите и дори за погледите си. Двама любовници се издават пред околните най-вече, когато започнат да се карат или да си омръзват. Контролирайте се повече.

Говорейки така, Маргьорит не се преструваше. От няколко дни усещаше около себе си някакъв неясен дъх на подозрителност. Луи Наварски беше подхвърлил пред нея за успехите й сред мъжете, за страстта, която възбужда у тях. Съпружеска шега, в която прозвуча неискрен смях. Дали не беше забелязано Филиповото нервничене? На двамата слуги от кулата Нел — вратаря и прислужницата, — дошли от Бургундия, които тя тормозеше, но същевременно обсипваше със злато, можеше да се довери като на себе си. Но някоя непредпазлива дума винаги може да се изтърве. Пък и тая госпожа дьо Коменж, която й натрапиха за угода на монсеньор дьо Валоа и която се вреше навсякъде с траурните си одежди…

— Значи, признавате, че ви е омръзнало? — рече Филип д’Оне.

— Ох, че сте досаден, знаете ли! — отвърна тя. — Обичат ви, а вие все се сърдите.

— Добре де, тази вечер няма да имам случай да ви досаждам. Няма да има съвет, кралят сам ни каза. Ще можете да успокоявате съпруга си, колкото пожелаете.

По израза на лицето й Филип би могъл да разбере, ако не беше заслепен от яда си, че поне откъм тая страна няма защо да се тревожи.

— А пък аз ще отида в публичния дом — добави той.

— Много добре! — каза Маргьорит — Ще ми разправите после как го правят ония момичета. Ще ми бъде приятно.

Погледът й светна; тя подигравателно облизваше устни с върха на езика си.

„Мръсница! Мръсница! Мръсница!“ — помисли Филип. Не знаеше как да я нападне, по нея всичко се плъзгаше като вода по стъкло.

Тя се приближи до една отворена кутия и извади оттам някаква кесия, която Филип не беше виждал.

— Ще ми стои чудесно — говореше Маргьорит, като нанизваше колана в гайките пред едно голямо калаено огледало и слагаше кесията на кръста си.

— Подари ми я…

Тя понечи да каже чистосърдечно истината, но като видя как е настръхнал, изпълнен с подозрения, не можа да се въздържи да не се позабавлява с него.

— Подари ми я… един.

— Кой?

— Отгатнете.

— Наварският крал?

— Съпругът ми не е толкова щедър.

— Тогава кой?

— Познайте.

— Искам да зная, имам право да зная — увлече се Филип. — Това е мъжки подарък, от богат мъж, от влюбен мъж, защото има основание да бъде влюбен, предполагам.

Маргьорит продължаваше да се разглежда в огледалото, туряше кесията на едното си бедро, после на другото, после насред колана и при тези поклащания подплатената с кожи роба ту откриваше, ту закриваше крака й.

— Монсеньор д’Артоа — подхвърли Филип.

— О, какъв лош вкус ми приписвате, месир! — възкликна тя. — Тоя дебелак, който винаги дъхти на дивеч…

— Тогава сир дьо Фиен, той се увърта около вас, както и около всички жени.

Маргьорит наклони глава настрани.

— Сир дьо Фиен ли? — рече тя замислено. — Не съм забелязала, че се интересува от мене. Но щом казвате… благодаря, че ме уведомихте.

— Аз все пак ще узная.

Тя искаше да добави: „Ще се сетите може би за английския“, но я прекъсна госпожа Коменж, която влезе, водейки пред себе си принцеса Жана. Тригодишното момиченце пристъпяше бавно в тежката си, обшита с бисери рокличка. На майка си приличаше само по кръглото изпъкнало чело, което издаваше упоритост. Но беше русичко, с дребно носле, дълги клепки над светли очи и можеше да бъде както от Филип, така и от Наварския крал. И в това отношение Филип никога не можа да узнае истината, а Маргьорит беше твърде хитра, за да се издаде по този толкова важен въпрос.

Колчем видеше детето, Филип се питаше: „Дали е мое?“ Припомняше си дати, търсеше признаци. И си мислеше, че по-късно ще се покланя ниско пред една принцеса, която може би е негова дъщеря, и не беше чудно да я види възкачена на двата престола — наварския и френския, тъй като Луи и Маргьорит засега нямаха друго потомство.

Маргьорит вдигна на ръце малката Жана, целуна я по челото, установи, че има свеж вид и я върна на придворната с думите:

— Ето, целунах я. Можете да я отведете.

В очите на госпожа Коменж ясно се четеше, че няма да се остави да я измамят. „Трябва да се отърва от тази вдовица“ — помисли си Маргьорит.

Влезе друга придворна и попита тук ли е Наварският крал.

— По това време обикновено не е при мен — отговори Маргьорит.

— Защото го търсим из целия замък; кралят го вика.

— Известно ли ви е по каква причина?

— Доколкото разбрах, госпожо, тамплиерите са отхвърлили присъдата. Край черквата Света Богородица народът се вълнува, стражата е подсилена навсякъде. Кралят свика съвета…

Маргьорит и Филип се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през ума — съвсем чужда на държавните дела. Възможно е събитията да принудят Луи Наварски да прекара част от нощта в кралския палат.

— Може би денят няма да завърши, както се очакваше — рече Филип.

Маргьорит го погледна и реши, че достатъчно го е измъчила. Той беше станал отново почтителен и сдържан, но очите му просеха щастие. Тя се трогна и го пожела.

— Възможно е, месир.

Съгласието помежду им бе възстановено. Тя взе хартията, върху която бе написала „предпазливо“, и я хвърли в огъня.

— Това писмо не струва. После ще изпратя друго на графиня дьо Поатие. Надявам се, че ще мога да й съобщя нещо по-приятно. Сбогом, месир.

Когато излезе от замъка Нел, Филип д’Оне не беше вече същият човек. Една само обнадеждваща дума и доверието му в любимата, в самия него, в целия живот се възвърна, денят му се струваше лъчезарен. „Не ме е разлюбила. Аз съм несправедлив към нея“ — мислеше той.

В помещението на охраната се сблъска с Робер д’Артоа. Човек би рекъл, че великанът следва младия щитоносец по петите. Но не беше така. Д’Артоа в момента имаше други грижи.

— Монсеньор Наварски у дома си ли е? — обърна се той към Филип.

— Зная, че го търсят за кралския съвет — рече Филип. — Да му съобщите ли дойдохте?

— Да — отговори Филип, поставен натясно, и веднага съобрази, че направи глупост, защото лъжата му много лесно можеше да се провери.

— И аз за това го търся — каза д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа желае да поговори с него преди това.

Разделиха се, но тази ненадейна среща породи съмнение у великана. „Дали не е той?“ — питаше се Робер, докато прекосяваше широкия, покрит с плочи двор. Преди час беше забелязал Филип в търговската галерия в компанията на Жана и Бланш, сега го намираше пред вратата на Маргьорит… „Тоя хлапак или им служи като куриер, или е любовник на една от трите. Ако е така, скоро ще го узная.“ Защото госпожа дьо Коменж нямаше да пропусне да го осведоми. Освен това имаше свой човек, натоварен да следи през нощта околностите на кулата Нел. Мрежата беше заложена. Ако тая птица с красива перушина се улови, толкова по-зле за нея.