Морис Дрюон
Железният крал (19)

IX
КРАЛСКА КРЪВ
Дневната светлина бавно проникваше в ниския дълъг зимник на замъка в Понтоаз, където Ногаре разпитваше двамата братя д’Оне. Пропя петел, след него други, ято врабчета прелетя край самите отдушници, отворени за проветряване. Един запален факел пращеше на стената и смесваше острата си миризма с миризмата на изтезаваните тела.

— Факел! — тихо рече Гийом дьо Ногаре.

Един от палачите, който беше се облегнал до стената да си почине, отиде до ъгъла на зимника и взе нов факел. Запали го от жарта на един мангал, върху който се нажежаваха железата за изтезаване, станали вече излишни. Свали от подпорката изгорелия факел, угаси го и сложи на негово място новия. Очите и на двамата „мъчители“, както ги наричаха, бяха зачервени от умора. Мускулестите им космати ръце, оплескани с кръв, висяха отпуснати край кожените престилки. Тежка миризма се излъчваше от телата им.

Ногаре стана от столчето, на което бе седял през време на разпита, и мършавият му силует се удвои в трептящата по сивите каменни зидове сянка.

От вътрешността на избата се чуваше запъхтяно дишане и плач — братята д’Оне стенеха в един глас.

Ногаре се наведе над тях. И двамата неимоверно много си приличаха. Кожата беше еднакво сива, набраздена от влажни ручейчета, а под слепналите от пот и кръв коси прозираше формата на черепите. От разкъсаните устни излизаше продължително стенание и телата се разтърсваха от гърчове.

Готие и Филип д’Оне бяха някога щастливи деца, после щастливи младежи. Бяха живели с прищевките и удоволствията си, с амбиции и суета. Увличаха се, както всички деца от тяхното обществено положение, по оръжията, но бяха страдали само от леки болести или от въображението си. Едва до вчера бяха участвували в кралския кортеж и всички надежди им се струваха оправдани. Беше изминала само една нощ оттогава, и те не бяха вече нищо друго освен пребити животни, и ако все още бяха в състояние да желаят нещо, то беше смъртта.

Ногаре разглежда известно време младежите, без да покаже каквото и да било състрадание или погнуса, после се изправи. Чуждото страдание, чуждата кръв, ругатните на жертвите му, тяхната омраза и отчаяние не го засягаха. По природа беше безчувствен и това му помагаше да служи на върховните интереси на кралството. Имаше за призвание общественото благо, както други имат за призвание любовта.

Призвание — това е благородно название на страстта. Тази душа, изкована от олово и желязо, не знаеше що е съмнение и не познаваше граници, когато се отнасяше до държавните интереси. В неговите очи хората не значеха нищо, пък и той самият твърде малко.

Историята винаги е познавала такава особена категория хора, фанатизирани служители на реда. За тези отдадени на един отвлечен и безгранично властен идол същества човешкият живот няма никаква стойност, щом догмите на институциите са нарушени; сякаш забравят, че обществото, на което служат, е съставено от хора. Когато Ногаре изтезаваше братята д’Оне, той не слушаше техните стенания, той само премахваше причините на безредието.

— Тамплиерите бяха по-издръжливи — каза Ногаре и повече нищо не добави. При това сега му помагаха не служители от парижката инквизиция, а само местни мъчители. Усещаше тежест в слабините и болки в гърба. „Сигурно изстинах“ — помисли си той. Накара да затворят отдушниците и се доближи до мангала, където жарта още мъждукаше. Протегна ръце, разтърка ги, после си разтри и кръста, като си мърмореше.

Двамата мъчители, облегнати до стената, дремеха прави.

През цялата нощ Ногаре беше собственоръчно писал на една тясна масичка, защото кралят не желаеше на разпита да присъствува нито секретар, нито писар. Сега събра изписаните с показания листове и ги подреди в кожена папка. После въздъхна, тръгна към вратата и излезе.

Мъчителите се доближиха до Готие и Филип д’Оне и се опитаха да ги привдигнат, но се успяха, затова взеха на ръце тези изтезавани от тях тела и като болни деца ги отнесоха в съседната килия.

Старият замък в Понтоаз, който служеше вече само за седалище на гарнизона и за затвор, се намираше на около половин левга от кралската резиденция Мобюисон. Ногаре измина разстоянието пеш, придружен от двама сержанти от градското управление. Вървеше бързо в сутрешния, натежал от уханията на влажната гора хлад. Пресече двора на Мобюисон, без да отговори на поздрава на стрелците, и влезе в сградата. Неговото появяване предизвика шушукания, но той не им обърна внимание, както не забеляза и шамбеланите и благородниците в караулното помещение, които имаха вид, като да изпълняват нощно бдение при мъртвец.

— При краля — рече той и един щитоносец се спусна да го отведе към кралските покои. Пазителят на държавния печат се озова лице с лице пред кралското семейство.

Филип Хубави седеше облакътен на своя стол, подпрял брадичката си с ръка. Под очите му се очертаваха тъмни сенки. До него стоеше Изабел. Двете златисти плитки край лицето й засилваха твърдостта му. Тя бе причинителят на нещастието, в очите на другите споделяше отговорността за драмата и по силата на оная странна връзка, която свързва издайника с виновния, чувствуваше се почти обвиняема.

Монсеньор дьо Валоа нервно почукваше с пръсти по ръба на масата и въртеше глава, като че ли яката го стягаше. Присъствуваше и другият брат на краля или поточно — брат от същия баща, но от друга майка, монсеньор Луи Французки, граф д’Еврьо, човек спокоен, облечен твърде скромно.

Освен тях тук бяха и главните потърпевши, тримата кралски синове, обединени в общото си нещастие, тримата съпрузи, върху които беше се стоварила тая катастрофа и тоя срам: Луи Наварски, разтърсван от пристъпи на нервна кашлица, Филип дьо Поатие, вцепенен в усилията си да изглежда спокоен, и най-сетне Шарл, чието хубаво юношеско лице беше посърнало от първата скръб.

— Потвърдено ли е, Ногаре? — попита кралят.

— Уви, господарю, срамно, ужасно и потвърдено.

— Прочетете ни.

Ногаре отвори кожената папка и започна:

— „Ние, Гийом дьо Ногаре, рицар, главен секретар на кралството и пазач на френския печат по милостта на нашия обичан господар, крал Филип Четвърти, и по заповед на същия днес на двадесет и пети април хиляда триста и четиринадесета година разпитахме между полунощ и един часа в замъка на Понтоаз със съдействието на мъчителите от управлението на гореспоменатия град господата Готие д’Оне, бакалавър^[1] на монсеньор Филип, граф дьо Поатие, и Филип д’Оне, екюе на монсеньор Карл, граф дьо Валоа…“ Ногаре обичаше добре изпипаната работа. Разбира се, братята д’Оне най-напред бяха отричали, но пазителят на печата имаше метод за водене на следствието, пред който кавалерските скрупули не издържаха дълго. Беше изтръгнал от двамата млади хора пълни и подробни признания. Времето на началото на любовното приключение, датите на срещите, нощите в кулата Нел, имената на слугите-съучастници и всичко онова, което за виновните бе представлявало страст, любовна треска и наслада, беше изброено, описано и подробно изложено в протоколите на разпита.

Изабел не смееше да вдигне очи към братята си, а и те се стесняваха да се гледат помежду си. В продължение на близо четири години бяха ги подигравали, подмятали, залъгвали. Всяка дума на Ногаре ги изпълваше с мъка и срам.

Изреждането на датите постави пред Луи Наварски един ужасен въпрос: „През първите шест години на нашия брак нямахме деца. Роди ни се дете, чак след като този д’Оне е влязъл в леглото на Маргьорит… В такъв случай малката Жана…“И той вече нищо не чуваше, защото кръвта нахлу в главата му, ушите му писнаха и една мисъл го изпълни: „Дъщеря ми не е от мен. Дъщеря ми не е от мен…“ Граф дьо Поатие обаче се стараеше да не изпусне нищо от четенето. Ногаре не бе можал да накара братята д’Оне да кажат, че графиня дьо Поатие е имала любовник, нито да изкопчи някакво име. А след всички техни признания можеше да се допусне, че ако знаеха това име, ако познаваха любовника й, биха го издали. Обаче графиня дьо Поатие беше играла твърде мръсна роля на съучастница, в това нямаше съмнение… Филип дьо По-атие размишляваше.

— „Смятайки, че въпросът е достатъчно изяснен и при положение, че гласът на затворниците беше станал едва доловим, ние решихме да приключим разпита и да до кладваме на краля, нашия господар.“ Пазителят на печата свърши. Той подреди книжата си и зачака.

Филип Хубави мълча известно време, после изправи глава.

— Месир Гийом — рече той, — вие ни разкрихте болезнени неща. Когато издадем присъдата, ще унищожите всичко това…

И той посочи кожената папка. — … за да не остане друга следа освен скритото в паметта ни.

Ногаре се поклони и излезе.

Настъпи дълго мълчание, после внезапно някой извика:

— Не!

Извикал бе принц Шарл, който бе станал прав. Той повтори: „Не!“, сякаш му беше невъзможно да приеме истината. Ръцете му трепереха, по бузите му се появиха розови петна, не можеше да сдържи сълзите си.

— Тамплиерите… — промълви той като замаян.

— Какво казвате, Шарл? — попита Филип Хубави. Той не обичаше да му припомнят този извънредно пресен спомен. В ушите му, както в ушите на всички присъствуващи, освен на Изабел, още кънтеше гласът на великия магистър:

„Бъдете проклети до тринадесето коляно на вашите родове.“ Но Шарл не мислеше за проклятието.

— Същата нощ, същата нощ — мълвеше той, — те са били заедно.

— Шарл — рече кралят. — Вие сте били много слаб съпруг; опитайте се поне да бъдете силен принц.

Това бяха единствените ободрителни думи, които младият човек получи от баща си.

Монсеньор дьо Валоа още не беше продумал и за него беше истинско наказание да мълчи толкова продължително време. Използува момента и избухна.

— Кълна се в тялото Христово! — провикна се той. — Чудни работи стават в кралството, чак под покрива на самия крал! Рицарството загива, господарю, братко мой, и честта заедно с него…

И той се впусна в злъчно многоглаголствуване, надуто, заплетено и доста коварно. За Валоа всички събития бяха свързани. Кралските съветници с Марини начело искат да унищожат рицарските ордени, но ударът им унищожава и нравствеността. Легистите, „хора от кол и въже“, измислят някакво си ново право, извлечено от римското, за да заместят хубавите стари феодални закони. Резултатите не закъсняха. През време на кръстоносните походи жените стояха сами в течение на години, но знаеха да пазят честта и никой васал не би се осмелил да ги изкуши. А сега, само позор и слободия! Как може? Двама щитоносци.

— Единият от тия щитоносци се числи към вашия двор, братко — прекъсна го сухо кралят.

— Както пък другият, братко, е кандидат-рицар при вашия син — отвърна Валоа, сочейки граф дьо Поатие.

Графът разпери дългите си ръце.

— Всеки от нас — рече той — може да стане жертва на негодника, комуто е гласувал доверие.

— Тъкмо затова — извика разпалено Валоа, който черпеше доказателства от всичко, — тъкмо затова няма по-голямо престъпление за един васал от това, да прелъсти и похити честта на жената на своя сюзерен. Братята д’Оне измениха…

— Смятайте ги за мъртви, братко — прекъсна го кралят и направи с ръка едно движение, пренебрежително и рязко, което изразяваше повече от най-дългата реч. После продължи:

— Единственото, което трябва да решим, то е съдбата на принцесите-прелюбодейки… Позволете, братко, да попитам най-напред синовете си… Говорете, Луи.

Луи Наварски понечи да заговори, но бе обзет от пристъп на кашлица и две червени петна се появиха на бузите му. Изчакаха да му мине задавянето. Когато си пое дъх, той извика ядосано:

— Скоро ще почнат да приказват, че дъщеря ми е копеле. Това ще кажат! Копеле!

— Ако вие пръв го заявите, Луи — отвърна кралят, — сигурно ще се намерят и други да го повторят.

— Наистина… — рече Шарл дьо Валоа и в големите му сини очи изведнаж блесна особена светлина — той не беше още се сетил за това.

— И защо да не го заяви, ако е вярно? — горещеше се Луи, загубил всякакво самообладание.

— Замълчете, Луи… — каза кралят и удари върху подставката за ръце на стола си. — Бъдете любезен само да дадете мнението си относно наказанието, което трябва да получи вашата съпруга.

— Да й се отнеме животът! — извика Вироглавия. — На нея и на другите две! И на трите! Смърт, смърт, смърт!

Той повтори думата смърт със стиснати зъби, а с ръката си сякаш сечеше глави.

Тогава Филип дьо Поатие поиска с поглед думата от баща си и каза:

— Мъката ви заслепява, Луи. Жана няма на душата си толкова тежък грях както Маргьорит и Бланш. Разбира се, тя е много сбъркала, загдето е служила на увлеченията им и с това се е силно провинила. Но месир дьо Ногаре не е получил доказателства за брачна изневяра от нейна страна.

— Накарайте го да я подложи на изтезания, и ще видите дали няма да признае! — извика Луи. Тя е спомогнала да се опетни моята чест и честта на Шарл. Ако вие държите за нас, ще приложите спрямо нея същата мярка, както спрямо останалите две измамнички.

Филип дьо Поатие не отговори веднага.

— Вашата чест ми е скъпа, Луи — рече той. — Но и графството Франш ми е не по-малко скъпо.

Присъствуващите се спогледаха и Филип продължи:

— Вие имате като собственост Навара, Луи, която получихте от майка ни. Вече сте крал и ще имате, да даде господ колкото може по-късно, и Франция. Аз обаче притежавам само Поатие, което баща ни беше милостив да ми даде, и дори не съм пер на Франция. Но чрез жена си Жана аз съм дворцов граф на Бургундия и господар на Сален, чиито солни мини дават по-голямата част от доходите ми. Нека, значи, Жана да бъде затворена в някой манастир, докато нещата се позабравят пък и завинаги, ако това е наложително за вашата чест, но да не се посяга на живота й, ето това предлагам аз.

Монсеньор Луи д’Еврьо, който дотогава беше мълчал, подкрепи Филип.

— Племенникът ми има право както пред бога, така и пред кралството — каза той убедително, но без предвзетост. — Смъртта не е дребна работа, тя вдъхва голяма тревога у нас самите и не бива в изблик на гняв да решаваме да я наложим другиму.

Луи Наварски му хвърли зъл поглед.

В кралския род бяха разделени на две, и то от дълго време. Валоа се ползуваше с привързаността на племенниците си Луи и Шарл, защото те бяха слаби, податливи на влияние и малко се прехласваха пред неговото велеречие, пред неговия изпълнен с приключения живот и пред изгубените му престоли. Противно на тях Филип дьо Поатие беше се метнал на чичо си д’Еврьо, човек спокоен, прям, разумен, който не тормозеше епохата с амбициите си и напълно се задоволяваше със земите си в Нормандия, мъдро управлявани от него. Така че присъствуващите не се учудиха, когато той подкрепи обичния си племенник — всички знаеха тяхното сходство.

По-изненадващо беше поведението на Валоа, който след яростната си реч преди малко остави Луи без поддръжка и също се произнесе срещу смъртната присъда. Манастирът му се струваше прекалено меко наказание за виновниците, но затвора, доживотния затвор — той особено много наблегна върху последното, — ето кое препоръчваше.

Такава снизходителност у бившия титулярен император на Цариград не беше израз на природно добродушие. Тя можеше да произтича само от някаква сметка, сметка, която той веднага си направи, щом Луи Наварски произнесе думата копеле. И наистина…

И наистина как стоеше в дадения момент въпросът с кралското потомство? Луи Наварски нямаше друг наследник освен малката Жана, сериозно заподозряна миг преди това в незаконороденост, нещо, което можеше да попречи на нейното възкачване на престола. Шарл нямаше потомство, жена му Бланш раждаше само мъртви деца. Филип дьо Поатие имаше три дъщери, но скандалът би могъл да засегне и тях… Значи, ако виновните съпруги бъдат екзекутирани, тримата кралски синове ще побързат да се оженят повторно с всичките изгледи да имат други деца. Ако обаче осъдят жените им на доживот, ще си останат женени, възпрепятствувани да сключат брак и да си осигурят поколение.

Шарл дьо Валоа беше човек с въображение. Подобно на ония военни, които, тръгвайки на война, мечтаят всички по-горестоящи от тях офицери да бъдат убити, за да застанат те начело на армията, кралският брат, гледайки хлътналите гърди на племенника си Луи Вироглавия и мършавостта на племенника си Филип дьо Поатие, си мислеше, че някоя болест може да направи съвсем непредвидени опустошения. Случваха се също и злополуки през време на лов, копия се счупваха при турнирите, коне катурваха ездачите и не беше рядкост чичовците да надживеят своите племенници.

— Шарл! — каза човекът с неподвижните клепачи, който в момента беше единственият и истински крал на Франция.

Валоа трепна, сякаш се уплаши, че са прочели мислите му. Но не към него беше се обърнал крал Филип Хубави, а към най-малкия си син.

Младият принц свали ръце от лицето си. Той плачеше.

— Бланш, Бланш! Как е възможно, татко? Как е могла? — изхлипа той. — Тя така ме уверяваше, че ме обича, така хубаво ми го доказваше!

Изабел: направи нетърпеливо презрително движение. „Как се пристрастяват тия мъже към притежаваното от тях тяло и с каква лекота вярват на лъжата, само и само да владеят утробата, която желаят!“ — помисли тя.

— Шарл… — настоя кралят, сякаш говореше на слабоумен. — Какво съветвате да се направи с вашата съпруга?

— Не зная, татко, не зная. Искам да се скрия, искам да замина някъде, да отида в манастир.

Още малко и щеше да поиска той да бъде наказан, защото жена му му е изневерила.

Филип Хубави разбра, че не ще изтръгне нищо повече. Гледаше децата си, сякаш никога не беше ги виждал, размишляваше върху правото на първородния и си казваше, че понякога природата зле услужва на кралския престол. Какви ли глупости би могъл да извърши като крал този безразсъден, необуздан и жесток Луи, неговият наследник? И каква подкрепа би получил от по-малкия си брат, който се съкрушаваше при първото изпитание? Най-способен да царува беше безспорно Филип дьо Поатие, но Луи няма никога да се вслуша в неговите съвети, това си личеше.

— Твоят съвет, Изабел? — попита той ниско, като се наведе към дъщеря си.

— Жена, която е съгрешила — отвърна Изабел, — трябва завинаги да бъде лишена от възможността да предава своята кръв на кралското потомство. И нека присъдата стане известна на народа, за да се знае, че наказанието за жената или дъщерята на краля е по-тежко, отколкото за жената на крепостника.

— Правилна мисъл — рече кралят.

От всичките му деца тя наистина би управлявала кралството най-добре.

— Присъдата ще бъде издадена преди вечерната служба — каза кралят, ставайки от стола си.

И той се оттегли, за да отиде и да обмисли, както винаги, окончателното си решение с Марини и Ногаре.