Морис Дрюон
Железният крал (29)

VII
ТАЙНИТЕ НА ГУЧИО
Креси, облян от пролетното слънце, със своите дървета, през чиито листа се процеждаше светлината, и със сребристия трепет на Молдра беше останал в паметта на Гучио като щастливо видение. Но когато през тази октомврийска утрин младият сиенец, който непрекъснато се озърташе да не би по петите му да вървят стрелци, стигна до височините на Креси, за момент се усъмни, че е сбъркал пътя. Есента като че ли беше смалила замъка. „Толкова ли ниски бяха кулите? — питаше се Гучио. — И може ли за половин година паметта така да ми изневери?“ Дворът беше се превърнал в кална локва, където затъваха целите копита на коня му. „Тук поне изгледите да дойдат да ме търсят са нищожни.“ Хвърли юздите на слугата си и слезе.

— Да се разтрият конете и да се нахранят. Вратата на замъка се отвори и Мари дьо Креси се появи. Вълнението я накара да се облегне на рамката.

„Колко е хубава! — помисли Гучио. — И не е престанала да ме обича.“ Тогава пукнатините на стените изчезнаха и кулите на замъка възвърнаха някогашните си размери.

Но Мари вече викаше към вътрешността на къщата.

— Мамо! Месир Гучио дойде!

Госпожа Елиабел посрещна сърдечно младия човек, целуна го по двете бузи и го притисна към могъщата си гръд. Образът на Гучио често бе изпълвал нощите й. Улови го за ръка, накара го да седне, поръча да му донесат ябълково вино и баница.

Гучио се зарадва на посрещането и обясни идването си, така както си беше наумил. Пристигнал в Нофл, за да постави в ред кантората, която била лошо ръководена. Чиновниците не прибирали навреме вземанията… Госпожа Елиабел веднага се разтревожи.

— Вие ни дадохте цяла година отсрочка — рече тя. — Зимата се задава след една много слаба реколта и ние още нямаме…

Гучио започна да го усуква. Господарите на Креси са негови приятели и той не ще позволи да ги безпокоят. Но бил си припомнил поканата да им гостува… Госпожа Елиабел се зарадва. Никъде в селището, увери го тя, не ще намери по-големи удобства, нито по-добра компания. Гучио поиска да свалят багажа от коня на слугата му.

— Донесох някои платове, които, надявам се, ще ви харесат… Колкото до Пиер и Жан, за тях имам два добре обучени сокола, за да ловуват още по-добре, ако въобще това е възможно.

Платовете, дантелите, соколите възхитиха всички и бяха посрещнати с шумни благодарности. Пиер и Жан, все тъй пропити от силна миризма на земя, коне и дивеч, отрупаха Гучио с хиляди въпроси. Този гостенин изникна като по чудо точно когато се гласяха да прекарат дълги скучни месеци, и затова им се стори още по-мил, отколкото при първото му посещение. Като че ли се знаеха с него отдавна.

— А какво стана с нашия приятел прево Портфрюи? — попита Гучио.

— Продължава да задига, където му падне, но не вече у нас благодарение на бога… и на вас.

Мари се движеше безшумно из стаята, навеждаше се да стъкне огъня или сменяше сламата на одъра, където спяха братята й. Тя мълчеше, но непрекъснато гледаше Гучио, който, щом остана за миг насаме с нея, нежно я улови за лактите и я привлече към себе си.

— Няма ли нещо в очите ми, което да ви напомня щастието? — послужи си той с една фраза, която беше прочел наскоро в един рицарски роман.

— О, да, месир! — отвърна Мари с треперещ глас. — Непрекъснато си представях, че сте тук, колкото и далеч да бяхте. Нищо не съм забравила, нищо не е избледняло в паметта ми.

Той потърси някакво извинение, загдето не е дошъл шест месеца и не е пратил никакво известие, но за негова изненада Мари съвсем не го упрекна, а му благодари, че е пристигнал по-рано, отколкото го е очаквала.

— Вие казахте, че ще се върнете след една година за лихвите — рече тя. — Не съм ви се надявала по-рано. Но и да не бяхте дошли, щях да ви чакам цял живот.

От Креси Гучио беше отнесъл лекото съжаление за едно незавършено приключение, за което, откровено казано, не беше мислил много през тия месеци. Но завари една сляпа любов, разцъфтяла, пораснала като растение през пролетта и лятото. „Какво щастие за мен! Тя можеше да ме е забравила, да се е омъжила.“ Неверните по природа мъже, колкото и самонадеяни да изглеждат, често пъти са твърде скромни в любовта, защото съдят за другите по себе си. Гучио се удивляваше, че е можал да вдъхне толкова рядко и силно чувство, което тъй малко беше подхранвал.

— Аз също, Мари, постоянно мислех и нищо не можа да ме откъсне от вас — рече той с необходимата за такава голяма лъжа жар.

Те стояха един срещу друг еднакво развълнувани, еднакво смутени от думите и жестовете си.

— Мари — заговори пак Гучио, — не съм дошъл тук нито за кантората, нито за някакво вземане. От вас не искам и не мога да скрия. Би било оскърбление за любовта, която ни свързва. От тайната, която ще ви поверя, зависи животът на мнозина, също и моят собствен живот… Вуйчо ми и негови богати приятели ме натовариха да скрия на сигурно място документи, важни за кралството и за тяхното собствено спасение… В този момент сигурно са пратени стрелци да ме търсят.

Поддавайки се на слабостта си, той пак започна да надува нещата.

— Има двадесет места, където можех да потърся убежище, но аз дойдох при вас, Мари. Животът ми зависи от вашето мълчание.

— Аз съм, която завися от вас, господарю мой. Имам вяра само в бога и в онзи, който пръв ме държа в прегръдките си. Вашият живот е мой живот. Вашата тайна е моя тайна. Ще скрия това, което желаете да скрия, ще мълча, както желаете да мълча, и тайната ще умре с мен.

Сълзи замрежиха тъмносините й очи.

— Това, което трябва да крия, се намира в едно оловно ковчеже, голямо колкото два юмрука. Има ли тук някакво място?

Мари помисли малко.

— В пещта на старата баня, може би… Не, зная по-сигурно място. Ще отидем утре сутринта. Братята ми излизат още в зори на лов. Малко по-късно и майка ми ще излезе, защото ще трябва да отиде до селището. Ако пожелае да ме вземе със себе си, ще кажа, че ме боли гърло. А вие се преструвайте, че спите до късно.

Настаниха Гучио в голямата прохладна и чиста стая, където беше вече спал по-рано. Той си легна с кама на кръста и оловното сандъче под възглавницата. Не знаеше, че в този час драматичната среща между двамата братя Марини се беше състояла и че постановлението срещу ломбардите се беше превърнало вече в пепел.

Събуди го заминаването на двамата братя. Приближи се до прозореца и видя Пиер и Жан дьо Креси, яхнали дръгливите си кончета, да минават през вратнята със соколите на ръка. После вратите се хлопнаха. Малко по-късно една сива кобила в доста напреднала възраст бе доведена за госпожа Елиабел, която на свой ред замина, придружена от куция слуга. Тогава Гучио обу ботушите си и зачака.

Малко след това Мари го извика от приземието. Гучио слезе със сандъчето под дрехата си.

Параклисът беше малко сводесто помещение с варосани стени във вътрешността на замъка, към източната му част.

Мари запали свещ от кандилото, което гореше пред доста грубо изработената дървена статуя на свети Йоан Евангелиста. В семейство Креси първородният син винаги носеше името Жан. Тя заведе Гучио до олтара.

— Този камък се вдига — и тя посочи една малка плоча с ръждясала халка.

Плочата беше доста тежка. При светлината на свещта Гучио видя един череп и парчета от кости.

— Кой е този? — попита той, като направи рога с пръстите си.

— Някакъв прадядо — каза Мари. — Не зная кой.

Гучио постави оловното ковчеже в дупката до белезникавия череп. После камъкът бе турен отново на мястото му.

— Тайната ни е запечатана пред бога — каза Мари. Гучио я прегърна и поиска да я целуне.

— Не, не тук в черквата — дръпна се тя страхливо.

Върнаха се в голямата зала, където една слугиня подреждаше на трапезата мляко и хляб за закуска. Гучио се подпря на камината и когато слугинята излезе, Мари дойде при него. Тогава сплетоха ръцете си, Мари сложи глава на рамото му и остана така дълго, за да опознае, да отгатне това мъжко тяло, на което беше се врекла пред бога, че ще принадлежи.

— Ще ви обичам винаги, дори ако вие ме разлюбите — промълви тя.

После отиде да налее топлото мляко в паниците и да разчупи хляба. От всяко нейно движение бликаше щастие.

Изминаха четири дни. Гучио ходи с братята на лов и не се върна с празни ръце. Посети няколко пъти кантората в Нофл, за да оправдае пребиваването си. Веднаж срещна прево Портфрюи, който го позна и угоднически му се поклони. Този поздрав успокои Гучио. „Ако бяха предприети някакви мерки срещу ломбардите, месир Портфрюи нямаше да е толкова учтив. И ако в някой от близките дни той трябва да ме арестува, златото, което нося, ще ми стигне да му намажа ръката.“ Господарката Елиабел очевидно не подозираше нищо от случилото се между дъщеря й и младия сиенец. Гучио се убеди в това от един случайно доловен разговор между нея и по-малкия й син. Гучио беше в стаята си на горния етаж, а господарката Елиабел и Пиер дьо Креси разговаряха край огъня в голямата зала и гласовете им долитаха през комина.

— Наистина жалко, че Гучио не е благородник — казваше Пиер. — Би бил подходящ съпруг за сестра ми. Представителен е, образован, с добро обществено положение… Питам се дали не би трябвало да помислим.

Господарката Елиабел посрещна много лошо тая идея.

— Никога! — възкликна тя. — Парите ти замайват главата, синко. Ние понастоящем сме бедни, но нашата кръв ни дава право на най-добри брачни съюзи и аз няма да дам дъщеря си на момче от простолюдието, което на всичко отгоре не е и французин. Тоя младеж наистина е много мил, но да не му хрумне да задиря Мари. Веднага ще го поставя на мястото му. Един ломбард! Впрочем той няма такива намерения. Ако възрастта не ме караше да бъда скромна, бих ти признала, че той гледа повече мен, отколкото нея и това е причината, дето се е лепнал тук като кърлеж.

Гучио, макар и да се усмихна на илюзиите на домакинята, беше огорчен от нейното презрение към произхода и знанията му. „Тия хора вземат от нас пари назаем за хляб, не си плащат дълговете, а ни смятат за по-долни и от крепостните си селяни. А какво ще правите, драга ми госпожо, без ломбардите? — мислеше Гучио ядосано. — Добре де! Опитайте се да омъжите дъщеря си за голям велможа и ще видите дали тя ще се съгласи.“ Но в същото време се чувствуваше много горд, че е накарал една благородна девойка да се влюби толкова силно в него. И точно тая вечер реши да се ожени за нея напук на всички пречки, които биха се явили.

Седнаха да вечерят и той гледаше Мари, като си мислеше: „Тя е моя, тя е моя!“ Всичко в това лице — хубавите извити клепки, полуотворените устни — всичко сякаш отговаряше: „Ваша съм.“И Гучио се питаше как може другите да не виждат това?

На следващия ден Гучио получи в Нофл съобщение от вуйчо си, който го уведомяваше, че засега опасността е минала, и го викаше да се върне незабавно.

И така младежът заяви, че важна работа го вика в Париж. Госпожа Елиабел, Пиер и Жан изразиха живо съжаленията си. Мари не каза нищо и продължи да шие везмото си. Но когато остана насаме с Гучио, тя изказа тревогата си. Нещо лошо ли се е случило? Заплашен ли е Гучио?

Той я успокои. Напротив, благодарение на него, благодарение на нея ония, които искаха гибелта на италианските банкери, бяха победени. Чак тогава Мари избухна в сълзи, че той ще замине.

— Вие ме оставяте, а то е все едно, че умирам — казваше тя.

— Ще се върна веднага щом мога — отвръщаше той и покриваше с целувки лицето й. Спасението на ломбардските компании не го радваше много, би искал опасността да трае още.

— Ще се върна, хубава Мари — повтаряше Гучио, — кълна се, защото нищо на света не желая повече от вас.

И този път говореше искрено. Беше дошъл да търси убежище, отиваше си с влюбено сърце.

Тъй като вуйчо му не споменаваше в съобщението нищо за укритите документи, Гучио реши да извади заключение, че трябва да ги остави в Креси. По този начин си създаваше предлог за завръщане.