Морис Дрюон
Железният крал (17)

VII
КАКЪВТО БАЩАТА, ТАКАВА И ДЪЩЕРЯТА
Сребърен светилник, емайрилан в черно, с дебела свещ в средата и кръг от по-малки около нея, осветяваше на масата свитък пергаменти, които кралят току-що беше прегледал. Зад прозорците паркът се губеше в дрезгавината. Обърнала лице към прозореца, Изабел гледаше как дърветата едно по едно чезнат в нощта.

Мобюисон край Понтоаз беше кралско имение от времето на Бланш Кастилска и Филип Хубави беше го направил своя предпочитана резиденция. Този тих дом, обграден с високи стени, му допадаше заради парка и заради обителта, където сестрите-бенедиктинки водеха мирен живот с равномерно редуващи се религиозни обреди. Самият замък не беше голям, но беше тих и затова Филип го обичаше.

— Тук се съветвам със себе си — беше казал веднъж. Идваше със семейството си и с малка свита. Изабел; пристигна следобед, срещна с широка усмивка трите си снахи — Маргьорит, Жана и Бланш, и отговори на приветствията им както подобава.

Вечерята мина бързо и сега Изабел седеше насаме с баща си в стаята, където той обичаше да се уединява. Крал Филип я гледаше с оня вледеняващ поглед, с който гледаше всяко живо същество, дори и собствените си деца. Чакаше я да заговори, а тя не се решаваше. „Ще му причиня голяма мъка“ — мислеше дъщерята и изведнъж усети, че от неговото присъствие, от парка, от дърветата, от тишината в душата й нахлу вълна спомени от детинството и й домъчня за самата нея.

— Татко — рече тя, — татко, аз съм нещастна! Ах, колко далеч ми се струва Франция, откакто съм английска кралица! И колко тъгувам за миналите дни!

С мъка се овладя да не заплаче.

— За да ми съобщите това ли направихте толкова дълго пътуване, Изабел? — В гласа на краля нямаше топлота.

— На кого, ако не на баща си, мога да кажа, че ми липсва щастие? — отвърна тя.

Филип погледна потъмнелия вече прозорец, чиито стъкла леко потреперваха от вятъра, после обърна поглед към светилника, после към огъня.

— Щастието… — произнесе той бавно. — Какво е щастието, дъще моя, ако не примиряване със съдбата?

Седяха един срещу друг на дъбови кресла.

— Кралица съм, вярно — промълви тя тихо, — но отнасят ли се към мен като с кралица?

— Обиждат ли ви?

В гласа му нямаше изненада, защото много добре знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Нима не знаете за кого ме омъжихте? Съпруг ли е този, който пренебрегва брачното легло още от първия ден? Когото нито с грижи, нито с внимание, нито с усмивка мога да накарам да ми продума дума? Който бяга от мен като от прокажена и раздава ласките си не дори на жени, а на мъже, татко, на мъже, а мен лишава от тях.

Всичко това Филип знаеше отдавна и отговорът му беше приготвен отдавна.

— Аз не ви омъжих за мъж, Изабел, а за крал. Не ви пожертвувах по погрешка. Вас ли трябва да уча какви са нашите задължения към държавата и че ние не сме родени, за да се отдаваме на личните си скърби? Ние не живеем свой живот, а живота на кралствата си и можем да намерим удовлетворение само… ако изпълним нашето предопределение.

Говорейки, той се беше доближил до свещника. Светлината подчертаваше красивото му, сякаш изрязано от слонова кост лице.

„Бих могла да обичам само човек, който прилича на него. И никога не ще се влюбя, защото няма да срещна човек като него“ — помисли Изабел.

После каза високо:

— Не за да се оплаквам от злочестината си съм дошла във Франция, татко. Но съм доволна, че ми напомняте за онова себеуважение, което подобава на кралските особи, и също, че щастието не бива да бъде наша цел. Бих желала обаче всички около вас да мислят така.

— Защо дойдохте? Тя си пое дъх:

— Защото братята ми са се оженили за развратни жени, татко, защото аз узнах това и защото не по-малко строго от вас браня честта.

Филип въздъхна:

— Зная, че не обичате снахите си. Но това, което ви разделя…

— Това, което ни разделя, е почтеността, татко. На мен са известни неща, скривани от вас. Изслушайте ме, защото аз не ида само с празни думи. Познавате ли младия месир Готие д’Оне?

— Те са двама братя, аз постоянно ги бъркам. Техният баща беше с мен във Фландрия. Този, за когото става дума, се ожени за една Монморенси, нали? И служи като щитоносец на сина ми Поатие…

— Той служи и на снаха ви Бланш, но по друг начин… Неговият по-малък брат, Филип, който е щитоносец на чичо ми Валоа…

— Да — рече кралят, — да…

Тънка хоризонтална бръчка се появи на челото му, обикновено съвсем гладко. — … Той пък е на Маргьорит, която вие избрахте за бъдеща кралица на Франция. Колкото за Жана, не се знае дали има любовник, но е сигурно едно — тя прикрива любовните наслади на сестра си и на братовчедка си, закриля посещенията на любовниците им в кулата Нел и въобще изпълнява един занаят, известен от най-стари времена… И знайте, че целият двор говори за това, само вие не знаете.

Филип Хубави вдигна ръка.

— Доказателства, Изабел?

— Ще ги намерите закачени на коланите на братята д’Оне. Там висят кесиите, които аз изпратих миналия месец на снахите си. Видях ги вчера у тия млади хора в ескорта, който ме придружи дотук. Не се обиждам от това, че снахите ми ценят толкова малко моите подаръци, но да се дадат такива скъпоценности на щитоносци, може само срещу някаква услуга. Открийте каква е услугата. И ако ви трябват и други факти, вярвам, че ще мога лесно да ви ги доставя.

Филип Хубави гледаше дъщеря си.

Тя хвърли обвинението без колебание, без слабост, с някаква решителност в погледа, с упоритост, в която той позна себе си. Изабел наистина бе негова дъщеря.

Кралят стана и стоя доста дълго прав пред прозореца.

— Елате — рече най-сетне. — Да отидем при тях.

Отвори вратата, прекоси една тъмна стая и бутна втора врата, водеща към обходния път на патрула. Нощният вятър изведнъж ги обгърна и развя широките им дрехи. Кратки вихрушки разтърсваха плочите на покрива. Отдолу идеше миризма на мокра земя. При минаването на краля и дъщеря му край зъберите на крепостната стена се надигаха стрелци и заставаха мирно.

Покоите на кралските снахи бяха в другото крило на замъка Мобюисон. Като стигна до тях, Филип се спря за миг и се ослуша. Зад дъбовата врата се чуваха смехове и радостни възклицания. Кралят погледна Изабел.

— Трябва! — рече той.

Изабел кимна, без да отговори. Филип отвори вратата.

Маргьорит, Жана и Бланш извикаха от изненада и смеховете им тутакси секнаха. Играеха с кукли и възпроизвеждаха една сценка, съчинена от тях, която бяха представили веднъж във Венсан с помощта на един жонгльор^[1], и много се бяха забавлявали, но кралят не беше останал доволен. Куклите изобразяваха най-главните лица в двора. Имаше малък декор, представляващ кралската спалня, където кралят лежеше в златно легло. Монсеньор дьо Валоа чукаше на вратата и искаше да говори с брат си, но Юг дьо Бувил, главният шамбелан, отговаряше, че кралят не желае да разговаря с никого и е забранил да го безпокоят. Монсеньор дьо Валоа си отиваше много ядосан. След това се изреждаха да тропат на вратата Луи Наварски и принц Шарл. Бувил отговаряше на кралските синове по същия начин. Най-накрая, предшествуван от трима сержанти с боздугани, пристигаше Ангьоран дьо Марини. Тутакси вратата пред него широко се отваряше и му се заявяваше: „Монсеньор, добре дошли. Кралят желае да ви види.“ Филип бе намерил сатирата неуместна и бе забранил да я повтарят. Но младите принцеси тайно престъпваха заповедта и изпитваха особено удоволствие от забавлението тъкмо поради забраната. Разнообразяваха текста и прибавяха все нови хрумвания и шеги най-вече когато разиграваха куклите на съпрузите си.

При влизането на краля и на Изабел те изглеждаха като ученички, уловени в пакост. Маргьорит бързо грабна едно наметало, което се търкаляше на близкото кресло, и се наметна, за да прикрие прекалено разголените си гърди. Бланш вдигна плитките си, които бе разплела, за да изобрази гнева на чичо Валоа. Жана все пак успя да запази спокойствие и каза живо:

— Свършихме, господарю, тъкмо свършихме; но и да чуехте, нямаше да се ядосате. Всичко ще приберем.

И плесна с ръце:

— Ей, Бомон, Коменж, елате…

— Няма защо да викате придворните си дами — пресече я кралят.

Той почти не беше забелязал играта им; гледаше тях. Най-младата, Бланш, беше на осемнадесет години, другите две — по на двадесет и една. Раснаха и хубавееха пред очите му, след като бяха пристигнали в двора по на дванадесет-тринадесет години, за да се омъжат за синовете му. Но, види се, умът им бе останал все същият. Още играеха с кукли… Възможно ли е Изабел да е казала истината? Възможно ли е да се крие толкова женско лукавство в тия същества, които му изглеждаха още деца? „Може би, помисли си той, аз не познавам жените.“ — Къде са съпрузите ви? — попита той.

— В оръжейната зала, господарю, татко мой — отговори Жана.

— Виждате, че не съм дошъл сам — подзе кралят. — Често казвате, че вашата зълва не ви обича. Обаче на мен ми съобщиха, че тя е изпратила на всяка от вас много хубав подарък…

Изабел видя как очите на Маргьорит и Бланш сякаш угаснаха.

— Бихте ли ми показали — продължи бавно Филип Хубави — кесиите, които сте получили от Англия?

Последвалото мълчание раздели света на две: от едната страна — кралят на Франция, английската кралица, дворът, бароните, кралството, от другата — три заловени в грях жени, за които начеваше дълъг кошмар.

— Е, щерки мои! — настоя кралят. — Защо не отговаряте?

Той продължаваше да ги гледа втренчено с огромните си очи, без да мига.

— Оставих моята кесия в Париж — промълви Жана.

— И аз също, и аз също — смотолевиха веднага и другите.

Филип Хубави бавно се запъти към вратата. Снахите, побледнели, следяха движенията му. Кралят каза, без да се обръща:

— Щом кесиите ви са в Париж, ще изпратим тозчас двама щитоносци да ги донесат.

Отвори вратата, повика един от охраната и му заповяда да доведе братята д’Оне.

Бланш не издържа, отпусна се върху една табуретка, без капка кръв в мозъка и с примряло сърце. Главата й клюмна встрани, беше готова да припадне. Жана я дръпна за ръката, за да я накара да се опомни.

Маргьорит машинално извиваше с малките си мургави ръце шията на една кукла.

Изабел не мърдаше. Чувствуваше върху себе си погледите на Маргьорит и Жана. Ролята на изобличителка започна да й тежи. Изведнъж я обзе безкрайна умора. „Ще отида докрай“ — реши тя в себе си.

Братята д’Оне влязоха забързани, развълнувани и в желанието си да покажат своето усърдие и да се изтъкнат, едва ли не се блъскаха.

Изабел посочи с ръка.

— Татко — рече тя, — тия млади благородници, изглежда, са предугадили вашето желание, защото ето че са донесли закачени на коланите си кесиите, които поискахте да видите.

Филип Хубави се обърна към снахите си:

— Можете ли да ми обясните защо тези щитоносци притежават подаръците, които вашата зълва ви е направила?

Никоя не отговори.

Филип д’Оне погледна Изабел учудено, като куче, което не разбира защо го бият, после обърна очи към брат си, сякаш търсеше закрила. Готие гледаше със зяпнала уста.

— Стража! При мен! — извика кралят.

Гласът му отекна необичайно и страшно в замъка и в нощта. Студени тръпки полазиха по гърба на присъствуващите. Повече от десет години, по-точно от битката при Мон-з’ан-Певел, когато бе разпалил войската си и изтръгнал победата, не бяха го чули да вика и бяха забравили силата на гласа му. Впрочем това бяха единствените думи, които кралят произнесе по този начин.

— Извикайте капитана си! — рече той на един от притичалите се войници. На другите заповяда да стоят до вратата. Тежки стъпки затрополиха тичешком по обходния път на караула и след миг месир Ален дьо Парей влезе гологлав, като довършваше да пристяга оръжието си.

— Месир Ален — каза кралят, — отведете тези двама щитоносци. В тъмница и във вериги! Те ще отговарят пред моя съд.

Готие д’Оне понечи да се хвърли на колене.

— Господарю — промълви той, — господарю…

— Стига! — спря го кралят. — Отсега нататък ще говорите на месир Ногаре… Месир Ален — продължи той, — принцесите ще бъдат пазени тук от вашите хора до ново нареждане. Забранявам да излизат. Забранявам на всички — слуги, роднини, дори и на съпрузите им, да влизат тук или да говорят с тях. Вие отговаряте.

Колкото и неочаквани да бяха тези заповеди, Ален дьо Парей ги изслуша, без да мигне. Нищо не можеше да учуди човека, който беше арестувал великия магистър на тамплиерите. Кралската воля беше за него единствен закон.

— Да вървим, господа — обърна се той към двамата братя и им посочи вратата.

Тръгвайки, Готие пошепна:

— Да се молим богу, Филип, всичко е свършено… Стъпките им, заглушавани от стъпките на стражата, заглъхнаха по плочите.

Маргьорит и Бланш слушаха тия стъпки, които отнасяха любовта, честта, щастието, целия им живот. Жана се питаше ще успее ли някога да докаже невинността си. Маргьорит рязко запокити разкъсаната кукла в огъня. Бланш отново беше близо до припадък.

— Ела, Изабел — рече кралят.

Двамата излязоха. Младата английска кралица беше победила, но се чувствуваше много уморена и странно развълнувана, защото баща и беше казал: „Ела, Изабел.“ От детинството й насам за пръв път бе се обърнал към нея на „ти“.

Тръгнаха един след друг по обходния път на караула. Източният вятър гонеше по небето грамадни черни облаци. Кралят мина през кабинета си, взе сребърния светилите и отиде да търси синовете си. Голямата му сянка се очерта по една извита стълба. Сърцето му тежеше и той не усещаше, че по пръстите му капе разтопен восък.