Морис Дрюон
Железният крал (16)

VI
ПЪТЯТ ЗА КЛЕРМОН
Двадесет дни по-късно малкото градче Клермон на река Оаза се изпълни със съвсем необичайно оживление. От градските порти до кралския замък, от черквата до комендатството, навсякъде гъмжеше от народ. По улиците и по кръчмите хората се блъскаха с весел глъч, а по прозорците се развяваха флагове. Защото глашатаите бяха оповестили рано сутринта, че монсеньор дьо Поатие, вторият кралски син, и чичо му, монсеньор дьо Валоа, идват да посрещнат от името на краля своята сестра и племенница, кралица Изабел Английска.

Стъпила преди три дни на френска земя, Изабел пътуваше през Пикардия. Беше тръгнала от Амиен същата сутрин и ако всичко вървеше добре, надвечер щеше да пристигне в Клермон. Смяташе да пренощува тук и на другия ден заедно с английския си ескорт, към който трябваше да се присъедини и френският, щеше да замине за замъка Мобюисон край Понтоаз, където баща й, Филип IV Хубави, я очакваше.

Малко преди вечерната служба комендантът, капитанът на града и градските съветници, предизвестени за идването на принцовете, излязоха през парижката порта, за да предадат ключовете. Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа, които яздеха начело, приеха приветствията и влязоха в Клермон.

Зад тях сред облак прах се движеха повече от сто благородници, щитоносци, слуги и въоръжени люде. Една глава стърчеше над всички, главата на Робер д’Артоа. За великан-ездач — великански кон. Този граф-колос, яхнал огромен червеникав кон, першеронска порода, и обут с червени ботуши, в червен плащ и червена копринена надризница, привличаше всички погледи. Докато по лицата на мнозина ездачи умората явно личеше, този човек седеше изправен на седлото, сякаш току-що се беше качил.

И наистина, откакто беше тръгнал от Понтоаз, Робер д’Артоа се крепеше и отморяваше благодарение на острото чувство за отмъщение. Единствен знаеше истинската цел на пътуването на младата английска кралица, само той предугаждаше развоя на събитията и изпитваше тайна тръпчива радост.

Из целия път не преставаше да следи Готие и Филип д’Оне, участвуващи в кортежа — първият като щитоносец от свитата на Поатие, а по-младият като щитоносец на Валоа. Двамата млади хора бяха във възторг от пътуването и от цялото това царствено шествие. В суетността си, за да блеснат повече, те невинно и лекомислено бяха окачили на парадното си облекло хубавите кесии, дадени им от техните любовници. Като видя, че тези предмети искрят на коланите им, Робер д’Артоа усети как гърдите му се изпълват с буйна, жестока радост и едва се сдържа да не се засмее. „Хайде, милички гъсенца глупачета — казваше си той, — усмихвайте се, като мислите за хубавите ненки на вашите любовници. Спомнете си ги хубаво, защото няма вече никога да ги пипнете. И се радвайте на днешния ден, тъй като никак не ми се вярва, че ви остават много дни да живеете.“В същото време подобно на голям тигър, който, прибрал нокти, играе с жертвата си, той се обръщаше към братята д’Оне с дружески приветствия или им подхвърляше по някоя шумна закачка. Откакто беше ги спасил от мнимото нападение край кулата Нел, двамата младежи се смятаха негови длъжници и гледаха да му засвидетелствуват приятелски чувства. Когато шествието спря, те го поканиха да изпие с тях на крак кана вино пред една странноприемница.

— За вашите любовници! — рече им той, като вдигна металическата чаша. — И добре запомнете вкуса на това вино.

По главната улица се трупаше гъста тълпа и забавяше движението на конете. Ветрецът леко разклащаше пъстроцветните парчета плат, с които бяха украсени прозорците. Един куриер пристигна в галоп и извести, че ескортът на английската кралица се задава. Веднага настана голяма суматоха.

— Съберете нашите хора! — извика Филип дьо Поатие на Готие д’Оне и се обърна към Шарл дьо Валоа:

— Навреме пристигнахме, чичо.

Шарл дьо Валоа, облечен изцяло в синьо и малко зачервен от умора, само кимна с глава. Никак не му се правеше това пътуване, затова настроението му беше мрачно.

Шествието потегли по пътя за Амиен.

Робер д’Артоа приближи и изравни коня си с коня на Шарл дьо Валоа. Макар и обезнаследен по отношение на семейното имение, Робер все пак беше братовчед на краля и мястото му се намираше сред първите благородници на Франция. Загледа се в облечената в ръкавица ръка на Филип дьо Поатие, стиснала юздите на черния жребец, и си помисли: „Заради тебе, хилави братовчеде, за да ти се даде графството Франш, на мен ми отнеха моя Артоа. Но преди да е изтекъл утрешният ден, ти ще получиш такава рана, от каквато честта и щастието на един мъж не могат лесно да се възстановят.“ Филип, граф на Поатие и съпруг на Жана Бургундска, беше двадесет и една годишен. По външност и по държание доста се отличаваше от другите членове на кралското семейство. Нямаше нито величествената студена красота на баща си, нито подвижната пълнота на своя чичо. Приличаше на майка си, наварката. Беше дълголик, източен в тялото и в крайниците, много висок, със строго отмерени движения и с ясен, малко сух глас. Всичко у него — поглед, простота на облеклото, сдържана вежливост на думите, показваше благоразумен твърд характер, при който умът надделява над копнежите на сърнето. В кралството той вече представляваше сила, която трябваше да се има пред вид.

Срещата на двете шествия стана на половин левга от Клермон. Четирима вестители от френския двор, наредени насред пътя, вдигнаха дългите си тромпети и изсвириха няколко тържествени звука. Английските тръбачи отговориха с подобни инструменти, но с по-остри звуци. Принцовете се приближиха и кралица Изабел, тънка и стегната на бялата си кобила, прие краткото приветствие на брат си Филип дьо Поатие. След това Шарл дьо Валоа се приближи и целуна ръка на племенницата си; после дойде ред на граф д’Артоа, който се поклони дълбоко и с многозначителен поглед увери младата кралица, че по пътя на техните замисли не се е появило никакво непредвидено препятствие.

Докато се разменяха поздравления, въпроси и новини, двата ескорта чакаха и се разглеждаха. Френските конници преценяваха облеклата на английските, които стояха неподвижни и горди срещу слънцето и носеха с достойнство английския герб, извезан върху надризниците им. Макар че повечето от тях бяха по рождение французи, личеше желанието им добре да се представят като чужденци^[1].

От голямата синя носилка, украсена със злато, която следваше кралицата, се раздаде детски плач.

— Сестро — каза Филип, — нима пак сте довели с вас нашия малък племенник? Не е ли уморително за такова малко дете?

— Не бих се решила да го оставя в Лондон без мен — отговори Изабел.

Филип дьо Поатие и Шарл дьо Валоа я запитаха с каква цел идва; тя заяви, че иска да види баща си, и те разбраха, че поне за момента няма да узнаят нищо повече.

Кралицата се чувствуваше малко изморена от дългия път, та слезе от бялата си кобила и се настани в голямата носилка, носена от две мулета, покрити с кадифени наметала. Шествията потеглиха за Клермон.

Възползувай от това, че Поатие и Валоа пак застанаха начело на шествието, д’Артоа смушка коня си и тръгна редом с носилката.

— Колчем ви видя, братовчедке, изглеждате ми все по-красива — рече той на Изабел.

— Не лъжете. Не мога да изглеждам красива след една седмица път и прах — отвърна кралицата.

— Когато човек ви е обичал мислено в продължение на дълги седмици, не вижда праха, вижда само очите ви.

Изабел се понамести върху възглавниците. Пак усети оная странна слабост, която я бе обзела в Уестминстър. „Наистина ли ме обича, или ми прави комплименти, както на всяка жена?“ Тя виждаше между перденцата на носилката грамадния червен ботуш с позлатена шпора, опрян на пъстрия конски хълбок; виждаше великанското бедро, чиито мускули играеха по ръба на седлото, и се питаше дали ще изпитва винаги в присъствието на този човек все това смущение, все това желание да се отдаде… Направи усилие да се овладее. Не беше дошла тук за себе си.

— Братовчеде — рече тя, — нека използуваме случая, че можем да си поговорим насаме; поставете ме в течение на онова, което имате да ми казвате.

Набързо и като даваше вид, че говори за пейзажа, д’Артоа я осведоми какво е научил и какво е направил, разказа за наблюдението, под което беше поставил принцесите, и клопката край кулата Нел.

— Кои са тия мъже, които безчестят френската корона? — попита Изабел.

— Те се движат на двадесет крачки от вас и са част от ескорта, който ви съпровожда.

И той даде някои основни сведения за братята д’Оне, за техните имения, рода им и връзките им.

— Искам да ги видя — заяви Изабел.

Робер д’Артоа махна широко с ръка към двамата младежи.

— Кралицата ви е забелязала — рече им той, като намигна.

Лицата на младите хора просияха от радост и гордост.

Д’Артоа ги бутна напред, сякаш искаше да помогне на кариерата им, и докато те се кланяха по-ниско от шиите на конете си, той ги представи, показвайки весела сърдечност:

— Госпожо, това са месир Готие и месир Филип д’Оне, най-верните щитоносци на брат ви и чичо ви. Препоръчвам ги на вашата благосклонност. Те са донейде под мое покровителство.

Изабел огледа хладно двамата младежи, питайки се с какво в лицата и държането си са накарали кралските снахи да се отклонят от дълга. Бяха хубавци, в това нямаше никакво съмнение, а мъжката хубост винаги малко я смущаваше. Изведнъж тя зърна кесиите на коланите им и потърси погледа на Робер, който леко се усмихна.

Сега вече граф д’Артоа можеше да стои настрани. Няма дори да има нужда да играе пред двора неблагодарната роля на изобличител. „Хубава работа свърши, Робер, хубава!“ — си казваше той.

А братята д’Оне със замаяни от надежди глави се върнаха на местата си в редицата.

Камбаните на всички черкви в Клермон, на всички параклиси, на всички манастири биеха силно и в ликуващия градец вече се разнасяха приветствия към тази двадесет и две годишна кралица, която носеше на френския кралски двор най-неочаквано нещастие.