Морис Дрюон
Железният крал (3)

II
ЗАТВОРНИЦИТЕ ОТ ТАМПЛ
Стената беше варосана. В сводестото помещение, издълбано в подземието, започна да прониква мътна, жълтеникава светлина.

Затворникът, който дремеше, сложил глава върху скръстените си ръце, трепна и изведнъж се изправи настръхнал, с разтуптяно сърце. Видя, че през отдушника се стича утринната мъгла и се ослуша. Биенето на камбаните на парижките църкви Сен Мартен, Сен Мери, Сен Жермен л’Оксроа, Сен-т-Йосташ Света Богородица се долавяше отчетливо, макар и заглушено от дебелите зидове; биеха и камбаните в селата Ла Куртий, Клинянкур и Монмартр.

Затворникът не чу никакъв обезпокоителен шум. Пак неговата вътрешна тревога беше го накарала да скочи стреснато, тревогата, която го обземаше при всяко събуждане, защото неговият сън беше винаги кошмарен.

Вдигна от земята една дървена паничка и отпи жадно глътка вода, за да успокои треската, която вече от много дни го измъчваше. След това остави паницата, за да може повърхността на водата да се уталожи, и се наведе над нея като над огледало. Появилият се там образ, тъмен, с неясни очертания, беше образ на стогодишен старец. Той постоя известно време така, като търсеше в това разлято лице, в старческата брада, в устните, потънали в беззъбата уста, в дългия измършавял нос, който се люлееше на дъното на паницата, нещо останало от предишната си външност.

После бавно се надигна и пристъпи две крачки, докато усети, че веригата на крака му, закрепена о стената, се опъва. Тогава изведнаж закрещя:

— Жак дьо Моле, Жак дьо Моле! Аз съм Жак дьо Моле!

Никой не му отговори; той знаеше, че никой няма да му отговори, но имаше нужда да произнесе собственото си име, за да не се побърка, за да си спомни, че бе командувал армии, управлявал провинции, притежавал власт, равна на кралската, и че докато в него има искрица живот, ще продължава да бъде, дори и в тъмница, великият магистър на Тамплиерския орден^[1].

От някаква излишна жестокост или пък като горчива подигравка бяха му определили за затвор една подземна стая в голямата кула на замъка Тампл, седалището на ордена.

— И като си помисля, че аз възстанових тая кула! — промълви великият магистър гневно и удари по стената с юмрук.

Ударът го накара да извика. Беше забравил смазания си при изтезанията палец. Но къде ли по тялото му нямаше рани, къде ли не го болеше? Откакто го бяха изтезавали с уреда за стягане на краката, кръвта му не циркулираше правилно в крайниците и той се измъчваше от страхотни изтръпвания… Заклещиха нозете му от коленете надолу в дъбови дъски, които „мъчителите“ затягаха, като набиваха с чук клинове, а студеният, настойчив глас на Гийом дьо Ногаре, пазителя на държавния печат, го увещаваше да признае. Да признае какво?… Не издържа и загуби съзнание.

Върху месата му, изподрани, разкъсани, мръсотията, влагата и липсата на храна бяха извършили своята работа.

От всички изтърпени изтезания най-ужасното без съмнение беше „разтягането“. Окачваха тежест от 180 ливри на ходилото на десния му крак и го издигаха с въже на скрипец до тавана. И все този зловещ глас на Ногаре: „Но признайте най-сетне, месир!“И тъй като той упорствуваше и не признаваше, теглеха го все по-силно и все по-бързо от пода към тавана. И когато усети, че крайниците му се разглобяват, ставите пукат, коремът и гърдите му се късат, накрая извика, че признава, да, всичко, всякакво престъпление, всички пристъпления на света. Да, тамплиерите се отдаваха помежду си на содомия; да, за да станеш член на ордена, трябва да плюеш на кръста господен; да, обожаваха идол с котешка глава; да, занимаваха се с магии, с магьосничество, кланяха се на дявола; да, злоупотребяваха с поверените им средства; да, заговорничеха срещу папата и краля… И какво ли не още?

Жак дьо Моле се чудеше как е можал да остане жив след всичко това. Сигурно защото мъченията бяха умело пресметнати и никога не стигаха дотам, че да причинят смърт, а и неговата издръжливост на стар рицар, свикнал с войната и оръжието, се оказа по-голяма, отколкото я мислеше и самият той.

Застанал на колене, с очи, обърнати към снопа светлина, който идеше от отдушника, старият магистър прошепна:

— Господи, боже мой, защо си вложил по-малко сила в духа ми, отколкото в тялото ми? Достоен ли бях наистина да управлявам ордена? Ти не ме отклони от малодушието; помогни ми, господи боже, да не изпадна в умопомрачение. Не ще мога да издържа повече, не ще мога!

Беше окован вече от седем години и излизаше навън само за да го влачат по следствени комисии и да слуша всякакви закони от легисти, всякакви увещания от богослови. При такъв живот нищо чудно да полудее. Често губеше представа за време. За да се развлича, беше се опитал да опитоми една двойка плъхове, които идваха нощем да гризат остатъците от хляба му. Ту се гневеше, ту плачеше, изпадаше от кризи на благочестие към свирепо желание за жестокост, от униние в ярост.

— Те ще пукнат, ще пукнат! — повтаряше си той. Кои щяха да пукнат? Климент, Гийом, Филип… Папата, пазителят на държавния печат, кралят. Ще умрат.

Жак дьо Моле не знаеше как, но несъмнено в ужасни страдания, за да изкупят злодеянията си. И той неспирно предъвкваше омразните три имена.

Все така на колене, с вдигната към отдушника брада, великият магистър мълвеше:

— Благодаря ти, господи, боже мой, че ми остави омразата. Тя единствено още ме крепи.

После се надигна с мъка и се върна на каменната столица, зазидана в стената, която му служеше и за стол, и за легло.

Би ли могъл да си представи, че ще стигне дотук? Мисълта му непрестанно го връщаше към неговата младост, към оня младеж, какъвто беше преди повече от петдесет години, когато слезе от склоновете на своята родна Юра, за да гони великото приключение. Както всички второродни синове на благородници от оная епоха, той бе мечтал да облече дългата бяла мантия с черен кръст, която представляваше облеклото на Тамплиерския орден. Самото име тамплиер тогава извикваше представи за Ориента и за героични събития, за кораби с издути платна, плаващи по вечно сини морета, за атаки в галоп из пясъчни пустини, за съкровищата на Арабия, за откупени пленници, за превзети и оплячкосани градове, за гигантски крепости. Говореше се дори, че тамплиерите имали тайни пристанища, откъдето се отправяли към непознати континенти…

И Жак дьо Моле осъществи мечтата си; кръстосва морета, води сражения и живя в големи крепости; вървял бе гордо по улици, където миришеше на подправки и тамян, облечен във великолепна мантия, чиито дипли се спущаха чак до златните му шпори.

Беше се издигнал в йерархията на ордена по-високо, отколкото бе стигнал някога в най-смелите си надежди, преминавайки през всички степени, за да бъде най-сетне избран от братята за върховен магистър на Франция и отвъд моретата и да заповядва на петнадесет хиляди рицари.

И всичко това завърши в тази изба, в това разложение, в тая нищета. У малко човешки съдби можеше да се срещне такова приказно щастие, последвано от такова ниско падение.

Докато Жак дьо Моле дълбаеше в стенната мазилка неясните букви на думата „Ерусалим“, откъм тясната стълба, спускаща се към неговата тъмница, се чуха тежки стъпки и дрънчене на оръжие.

Обзе го отново тревога, но този път основателна. Вратата скръцна и се отвори. Зад ключаря Моле забеляза четирима стрелци в кожени туники, с копия в ръце. От дишането им се образуваше бяла пара и забулваше лицата им.

— Дойдохме да ви отведем, месир — рече единият от тях.

Моле се надигна мълчаливо. Тъмничарят се приближи и с няколко силни удари с чук и длето изби нита, който съединяваше веригата с железните гривни около глезените на затворника. Жак дьо Моле загърна посталите си рамене с мантията на славата си, превърната сега в жалка сива дрипа. Кръстът на раменете му висеше на парцали.

В този изтощен, залитащ старец с натежали от веригите крака, който изкачваше стъпалата на кулата, все още беше останало нещичко от военачалника в Кипър, от заповедника на всички християни на Изтока.

„Господи, боже мой, дай ми сила…“ — шепнеше на себе си той. И за да намери тая сила, повтаряше имената на тримата си врагове: Климент, Гийом, Филип.

Мъглата изпълваше просторния двор на Тампл, нахлупваше качулки на кулите по крепостната стена, пъл-зеше между бойниците, обвиваше острия покрив на орденската черква.

Стотина войници с оръжие при нозе бяха застанали около една открита каруца, голяма и четвъртита.

Отвъд стената се носеше врявата на Париж и от време на време покъртително тъжно изцвилваше някой кон.

Насред двора с бавни крачки и безкрайно отегчено лице се разхождаше месир Ален дьо Парей, капитан на кралските стрелци — човекът, който присъствуваше на всички смъртни наказания и придружаваше осъдените до мястото на присъдата или изтезанията. Косите му, с цвят на стомана, падаха на къси кичури по четвъртитото чело. Облечен беше в плетена ризница и препасан с меч, а под мишница държеше шлема си. Като чу да извеждат затворника, той се обърна и великият магистър пребледня, доколкото му беше възможно още да пребледнява.

За разпитите обикновено не се правеха толкова приготовления; нямаше нито каруца, нито всички тези въоръжени хора. Идваха няколко кралски сержанти, повеждаха обвиняемите, прекарваха ги с лодка през Сена, най-често по здрач.

— Значи, има присъда? — обърна се Моле към капитана на стражите.

— Има, месир — отговори капитанът.

— И знаете ли, синко, каква е присъдата? — продължи Моле след кратко колебание.

— Не зная, месир. Имам заповед да ви отведа в черквата „Света Богородица“, където ще ви бъде прочетена.

Настъпи мълчание, после Жак дьо Моле пак се обади:

— Какъв ден сме днес?

— Понеделник след Свети Григори.

Това означаваше 18 март; 18 март 1314 година.^[2] „Дали ме водят на смърт?“ — питаше се дьо Моле.

Вратата на кулата отново се отвори; стражи изведоха трима други сановници: главния надзорник, нормандския наставник и заповедника на Аквитания.

И те бяха побелели, със сплъстени бради и така измършавели, че парцаливите им наметала се влачеха. Спряха се за миг и запремигаха като големи нощни птици на светлина.

Пръв нормандският наставник Жофроа дьо Шарне се втурна, като се спъваше във веригите си, и прегърна великия магистър. Старо приятелство свързваше двамата. Дьо Шарне, с десет години по-млад, дължеше цялата си кариера на Жак дьо Моле, който го готвеше за свой заместник.

Върху челото на Шарне личеше белег от дълбока рана, а носът му бе изкривен — последици от някогашна битка, когато един удар с меч бе пробил шлема му. Тоя корав човек със загрубяло във войните лице зарови чело в рамото на великия магистър, за да скрие сълзите си.

— Дръж се, братко, дръж се — промълви дьо Моле, като го притисна в прегръдките си. — Смелост, братя! — повтори той, прегръщайки и другите двама.

Един тъмничар се приближи.

— Можем да ви свалим веригите, господа. Имате право на това.

Великият магистър разпери уморено ръце.

— Нямам петак — рече той с горчивина.

Защото, за да им свалят веригите, при всяко излизане тамплиерите трябваше да отделят по един петак от стотинките, които ежедневно им се отпущаха, за да плащат отвратителната си храна, сламата в килията и прането на ризите си. Допълнителна жестокост, характерна за съдебните похвати на Ногаре!… Като подсъдими, но още неосъдени, имаха право на издръжка, която беше така пресметната, че четири дни през седмицата гладуваха, спяха на голия камък и гниеха в мръсотия.

Жофроа дьо Шарне извади от една стара кесия, закачена на колана му, последните си два петака и ги хвърли на земята — единия за своите вериги, другия — за веригите на великия магистър.

— Не, братко! — направи движение да откаже Жак дьо Моле.

— За какво ми са сега… — отвърна Шарне. — Приемете, братко, заслугата тук даже не е моя.

— Щом свалят веригите ни, може да е за добро — каза главният надзорник. — Може пък папата да е решил да ни помилва.

Оцелелите в устата му зъби бяха неравномерно изпочупени и правеха говора му шушкав, а подутите му ръце трепереха.

Великият магистър вдигна рамене и посочи стоте строени стрелци.

— Да се приготвим да умрем, братя — рече той.

— Погледнете, погледнете какво ми направиха — изстена заповедникът на Аквитания, като си запретна ръкава.

— Изтезаваха всички ни — каза великият магистър.

Той отвърна очи както винаги, колчем му припомняха за изтезанията. Не бе издържал, подписал бе неверни признания и не можеше да си го прости.

Погледът му обгърна обширната крепост — седалище и символ на тамплиерското могъщество.

„За последен път“ — помисли си той.

За последен път гледаше величествения архитектурен комплекс с неговата кула, църква, дворец, къщи, с неговите дворове и овощни градини — цял укрепен град в средата на Париж^[3]. Тук в продължение на два века тамплиерите живееха, молитствуваха, спяха, издаваха присъди, правеха сметки, решаваха далечните си походи; тук се помещаваше дълго време съкровището на кралство Франция, поверено в техни ръце за съхранение и ръководство; пак тук бяха се завърнали те след злополучните походи на Луи Свети, след загубата на Палестина и Кипьр, а след тях се довлякоха техните щитоносци, мулетата, натоварени със злато, кавалерията от арабски коне, чернокожите пленници.

Жак дьо Моле си спомняше това завръщане на победените, в което все пак имаше нещо епично.

„Бяхме станали излишни, но не го знаехме — мислеше великият магистър. — Продължавахме да говорим за нови кръстоносни походи и завоевания. Може би прекалено дълго пазихме гордостта и привилегиите си, без вече да ги заслужаваме.“ От постоянна охрана на християнството бяха се превърнали във всемогъщи банкери на църквата и кралете. А който има много длъжници, има и много неприятели.

Ех, разбира се, кралските машинации бяха майсторски водени. Можеше наистина да се определи точно кога започна драмата — това беше денят, когато Филип Хубави поиска да бъде приет за член на ордена с явното намерение да стане велик магистър. Ръководството студено и недвусмислено отказа.

„Сгреших ли? — питаше се Жак дьо Моле за стотен път. — Не се ли боях твърде много да не загубя властта си? Не, не можех да постъпя другояче. Нашият устав изрично забраняваше приемането на властвуващи принцове в командериите.“ Крал Филип не можа да забрави никога тая несполука. Започна да хитрува, продължаваше да обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Та нали великият магистър беше кръстник на едно от децата му? Та нали великият магистър беше стожер на кралството?

Но наскоро след това чрез едно постановление кралското съкровище се прехвърли от кулата Тампл в Лувърската кула. По същото време започна подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Говореше се и се надумваха хората по обществени места и тържища, че тамплиерите вършат спекула със зърнени храни, че те са виновни за глада, че мислят повече как да увеличат богатствата си, отколкото да освободят гроба господен от езичниците. И понеже езикът им беше груб, войнишки, обвиняваха ги в богохулство. Беше влязъл в употреба изразът „псува като тамплиер“. От богохулника до еретика има само една крачка. Твърдеше се, че имат противоприродни нрави и че чернокожите им роби са магьосници.

„Несъмнено мнозина от братята не живееха като светци, пък и безделието им се отразяваше зле.“ Най-много се приказваше, че при церемонията на приемането карали новопостъпилите да се отрекат от Христа да плюят върху кръста и ги подлагали на срамотии действия.

Под предлог, че иска да тури край на слуховете и да запази честта на ордена, Филип беше приканил великия магистър да направи следствие.

И аз приех… — мислеше Моле. — Бях безсрамно заблуден, бях измамен. „Защото един ден през октомври 1307 година…“ Ах, как добре си спомняше Моле този ден… „Беше петък, ден тринадесети. В самото навечерие ме прегръщаше и ме наричаше“ братко „, отреди ми най-почетното място на погребението на снаха си императрицата на Константинопол.“И така, в петък, 13 октомври 1307 година, крал Филип, след една грижливо подготвена полицейска операция, нареди от името на Инквизицията да бъдат арестувани призори всички тамплиери във Франция с обвинение в ерес. И самият пазител на печата Ногаре дойде в седалището на ордена да отведе Жак дьо Моле с още сто и четиридесет рицари…

Чу се команда, която сепна великия магистър. Месир Ален дьо Парей беше наложил шлема си; един войник държеше коня му и подлагаше стремето.

— Да вървим — рече великият магистър.

Избутаха затворниците към каруцата. Пръв се качи Моле. Аквитанският заповедник, човекът, който бе отблъснал турците при Сен Жан д’Акр, стоеше като оглупял. Наложи се да го повдигнат. Главният надзорник непрекъснато мърдаше устните си. Когато Жофроа дьо Шарне на свой ред се качи в колата, някъде откъм конюшните зави куче.

После тежката каруца, запретната верижно с четири коня, потегли. Отвориха главната порта и вътре нахлу силна врява. Няколкостотин души, жители на квартала около Тампл и съседните квартали, се бяха стълпили край стените. Стрелците отпред трябваше да си пробиват път с дръжките на копията.

— Път за кралските хора! — викаха те. Изправен на коня си, все така безстрастен и отегчен, Ален дьо Парей стърчеше над блъсканицата. Но щом тамплиерите се появиха, шумът изведнаж стихна. При вида на четиримата измършавели старци, които каруцата подхвърляше и блъскаше един връз друг, парижани се стъписаха за миг, млъкнаха и усетиха някакво внезапно състрадание.

Но пръснатите из тълпата кралски сержанти^[4] нададоха викове: „Смърт, смърт на еретиците!“и тогава хората, които винаги са готови да пригласят на властта и да буйствуват, когато не ги заплашва нищо, ревнаха оглушително:

— Смърт!

— Крадци!

— Идолопоклонници!

— Гледайте ги! Не са вече така горди, езичниците проклети! Смърт!

Оскърбления, подигравки, закани се сипеха върху шествието. Но тази ярост оставаше откъслечна. В огромното си мнозинство тълпата мълчеше и нейното мълчание, макар и предпазливо, беше многозначително.

Защото за седем години настроението на народа се беше изменило. Хората знаеха как е било водено следствието. Бяха виждали пред черковните врати тамплиери да показват на минувачите краката си с опадали при мъченията кости. Бяха видели в някои градове на Франция как десетки рицари измряха на кладите. Знаеха, че някои духовни комисии бяха отказали да произнесат присъдите, та се бе наложило да определят за тая работа нови прелати, като например брата на първия министър Марини. Говореше се, че самият папа Климент V отстъпил от немай-къде, защото зависел от краля и се боял да не го сполети съдбата на предшественика му папа Бонифаций, който беше изял плесница на трона си. И после през тия седем години житото не беше станало повече, а хлябът беше поскъпнал още, очевидно не вече по вина на тамплиерите…

Двадесет и пет стрелци с лъкове и копия на рамо вървяха пред каруцата, но още двадесет и пет крачеха от двете й страни и още двадесет и пет завършваха шествието.

„Ех, да беше ни останала поне малко силица!“ — мислеше великият магистър. Ако беше на двадесет години, би се нахвърлил върху някой войник, би изтръгнал копието му и би се опитал да избяга или пък да се бие на място до смърт.

Зад него братът надзорник фъфлеше през изпотрошените си зъби:

— Няма да ни осъдят. Не мога да повярвам, че ще ни осъдят. Не сме вече опасни.

А аквитанският заповедник, излязъл от вцепенението, повтаряше:

— Колко е хубаво да излезеш навън, колко е хубаво да дишаш свеж въздух, нали, братко?

Нормандският наставник улови великия магистър за лакътя:

— Месир, братко мой — прошепна той, — виждам някои в тълпата да плачат, а други да се кръстят. Не сме сами в нашата голгота.

— Тези хора могат да ни жалят, но не и да ни спасят — отвърна Жак дьо Моле. — Други лица търся аз.

Наставникът разбра за каква последна безумна надежда се вкопчваше великият магистър. Неволно и той започна да се взира в навалицата.

Защото значителна част от петнадесетте хиляди рицари на Тампл бяха успели да се изплъзнат от арестите през 1307 година. Едни се укриха в манастирите, други смениха одеждите си и живееха скришно по селата и градовете. Някои пък се добраха до Испания, където Арагонският крал, който отказваше да се подчини на повелите на френския крал и на папата, беше запазил тамплиерските командерии и от тях създаде нов орден. Имаше също и рицари, които някои по-снизходителни съдилища бяха поверили на надзора на ордена на болногледачите. Мнозина от тия бивши тамплиери поддържаха помежду си връзка и бяха образували нещо като тайна организация.

И Жак дьо Моле си мислеше, че може би… Може би имаше заговор… Може би някъде по пътя, на ъгъла на улица Блан Манто, или на улица Бретонери, или пък до манастира Сен Мери ще изскочат група мъже, ще измъкнат изпод дрехите си оръжие и ще се нахвърлят върху стрелците, а през това време други заговорници ще ги замерват с тежки предмети от прозорците. Ако се препречи пътят с една кола, може да се задръсти улицата и да се получи пълна паника…

„А защо ли им е притрябвало на някогашните братя да правят това? За да спасят своя велик магистър, който ги предаде, отказа се от ордена, не издържа на изпитанията…“ — помисли си Моле.

И все пак той не преставаше да се взира в тълпата, докъдето погледът му стигаше, но виждаше само бащи, вдигнали на рамене децата си, деца, които след време, когато чуят името тамплиери, няма да си спомнят нищо друго освен четирима брадясали и зъзнещи старци, заобиколени от въоръжени хора като злодеи.

Главният надзорник продължаваше да си говори самичък, все тъй фъфлейки, а героят от Сен Жан д’Акр непрекъснато повтаряше, че е много приятно човек да се разхожда сутрин.

Великият магистър усети как у него се надига същата безумна ярост, която го обземаше тъй често в тъмницата и го караше да реве и да удря по стените. Непременно щеше да извърши нещо страшно, нещо ужасно… не знаеше какво точно… но чувствуваше нужда да го извърши.

Приемаше смъртта почти като освобождение, но не беше съгласен да умре несправедливо, не приемаше да умре опозорен. Дългият боен навик накара да закипи за последен път старата му кръв. Искаше да умре в бой.

Той потърси ръката на Жофроа дьо Шарне, приятеля, спътника, последния силен човек, който стоеше до него, и здраво я стисна.

Нормандският наставник видя как по хлътналите слепоочия на великия магистър вените се издуха като сини змии.

Шествието стигна до моста пред черквата Света Богородица.